Марион Зимър Брадли
Горският храм (17)

15

Независимо от споделяните шепнешком предположения, които бе чувала дома на девиците, Ейлан се убеди, че силата й да прави заклинания не бе изчезнала в резултат на това, че се бе отдала на мъж. Обичайните думи, които се казваха, за да отклониш вниманието на хората от себе си и да минеш незабелязан, подействаха както винаги и тя можа да се промъкне през входа зад кухнята и да мине по пътеката към голямата зала, без хората, които вършеха ботата си из двора, да я забележат.

Когато най-сетне се добра до стаята си, тя съблече бързо робата си и се изми. Ризата, по която имаше петна от кръв, скри, за да я изпере по-късно на спокойствие. Бързо навлече нощната риза и разрови жаравата в огнището. Сега вече почувства ужасен глад и забеляза, че е премръзнала. Времето за вечеря бе минало, но тя можеше да отиде до кухните и да си намери нещо за хапване. Но не излезе. Каза си, че й трябва време да премисли това, което се бе случило между нея и Гай. Веднага си отговори с насмешка, че най-вероятно просто иска да затвори очи и отново да преживее изминалия следобед.

Не бе предполагала, че Гай може да бъде толкова безкрайно нежен, да се владее, докато целият трептеше като натегната тетива на лък — за да я щади и да не й причини излишна болка. Но макар и девствено, тялото й бе отвърнало на страстта му с не по-малка страст, и накрая, когато имаше чувството, че умира от екстаз в ръцете му, Ейлан пак вярваше, че такава любов не може да не е благословена — че чрез тях Богинята приема силата в дар от своя божествен съпруг.

Тя въздъхна. Цялото тяло я наболяваше, обземаше я блажена отпадналост. „Дали Богинята ще ме порази заради нарушената клетва или наказанието ми вече е започнало — да плача всяка нощ, спомняйки си това, което никога повече няма да имам? Нямаше ли да е по-добре никога да не бях познала любовта му?“ Помисли си със съчувствие за Кайлеан — осакатена от ужасното преживяване в детството си, тя никога нямаше да може да отдаде тялото си на мъж.

Дните отново се занизаха — еднакви и спокойни, и душевното й равновесие започна да се възвръща. Тя бе определена да отслужи ритуала по пълнолуние заедно с Лианон и го стори, без да я порази светкавица. Продължаваше да учи нови и нови неща, до които младите жрици имаха достъп само след посвещаването. Дните ставаха все по-дълги и жените често се заседяваха в градините или в сенките на свещената горичка.

Свещената горичка се състоеше от тринадесет дъба — дванадесет от тях бяха наредени в полукръг, а тринадесетото, най-старо дърво растеше в средата, над каменния олтар. Ейлан, загледана в кичестите им корони, си мислеше, че дори на дневна светлина, през този сънлив и топъл следобед, те са съхранили нещо от магическата сила, която излъчваха под лунните лъчи. Гласът на Кайлеан достигаше до нея някъде отдалеч — като тихо, приспивно жужене. Ейлан продължаваше да гледа към клоните на дърветата. Не бе възможно силното сияние около листата им да се дължи само на слънчевите лъчи! От Белтейн насам имаше чувството, че сетивата й са се изострили двойно.

Тя отново се заслуша в думите на жрицата:

— В древни времена имало девет велики жрици — по една за всяка част на тази земя. Те напътствали и съветвали кралиците на племената.

Ейлан се облегна на широкия дънер на дъба. Чувстваше с цялото си тяло силата, която струеше от дървото. Заслуша се пак, налагайки си да държи очите си отворени.

— Значи те не са били кралици? — питаше Диеда.

— Не, тяхната роля не е била толкова публична, въпреки че и те често били от кралски произход. Но тяхно задължение било посвещаването на кралете — преди кралят да приеме наследствената власт, той встъпвал в свещен брак с Великата жрица, която била олицетворение на земята му — само така можел да получи божествен благослов и сила, за да управлява.

— Не са били девственици — отбеляза кисело Миелин. Изведнъж Ейлан се разбуди напълно. Спомни си думите на Мерлин. Нима в нея се бе въплътила Богинята, за да благослови Гай? Но каква бе тогава неговата съдба?

— Жриците се отдавали на мъже, когато Богинята го изисквала от тях — каза сухо Кайлеан. Но не се омъжвали, а раждали само когато това бил единственият начин да се съхрани кралската кръв. Винаги са били свободни.

— Не бих нарекла безбрачието в Горския дом свобода — каза намръщено Диеда. — Освен това всички знаем, че жрицата на Оракула може и да избира своя наследница, но в крайна сметка всичко зависи от това дали съветът на друидите ще я одобри.

— Защо всичко се е променило толкова? — попита напрегнато Ейлан. — Заради Мона ли?

— Друидите казват, че сегашният отшелнически живот на жриците е необходим заради нашата сигурност — отвърна Кайлеан, като явно внимаваше да не влага чувства в отговора си. — Твърдят, че само ако останем чисти като римските весталки, ще можем да спечелим уважението на Рим.

Ейлан я загледа стреснато.

„Значи това, което направихме с Гай, ни най-малко не оскърбява Богинята а просто нарушава наложените от друидите правила!“

— А винаги ли ще живеем така? — попита натъжено Миелин. — Нима няма място на тази земя, където бихме могли да говорим истината и да служим свободно на Богинята?

Кайлеан притвори очи. Ейлан имаше чувството, че дори дърветата спряха да шепнат помежду си, заслушани да чуят отговора на жрицата.

— Има такова място… — прошепна Кайлеан, — но то е отвъд времето, защитено от света, потънало в мъглите на вълшебството.

Ейлан си каза, че сигурно и Кайлеан вижда картината, която заплува пред нейния поглед — мъгли се стелеха като воал по сребриста езерна повърхност а над тях се носеха плавно сенките на бели лебеди, полетели към слънцето.

Кайлеан се стресна и отвори очи. Огледа се объркано и тъкмо в този момент отвъд дърветата звънна камбаната, която ги призоваваше на вечеря.

 

 

За известно време Ейлан бе позабравила тревогите си, но с наближаването на лятното слънцестоене започна да разбира защо Богинята не бе я поразила незабавно след прегрешението й. Първоначално, когато настъпи времето, когато по обичаите във Вернеметон трябваше да се оттегли в пречистващо усамотение, но нямаше и следа от кръв, тя не се обезпокои, защото лунният й цикъл никога не бе редовен. Но когато мина още едно месечно усамотение и кръвта все не потичаше, вече не можеше да има съмнение — заклинанията за плодородие, които се правеха по Белтейн, явно й бяха подействали прекалено добре.

Първоначалният, по-скоро инстинктивен възторг бързо отстъпи място на истински ужас. Какво щеше да каже Бендейгид? И което бе по-лошото, какво щеше да стори? Ейлан плака дълго и отчаяно. Така й се искаше да върне времето назад, да може да изплаче мъката си в прегръдките на майка си! Дните минаваха и не след дълго тя започна да се чуди дали не е наказана с някаква ужасна болест, а не с бременност.

Откак се помнеше, беше винаги здрава и жизнена, а сега й се повдигаше само при мисълта за ядене или пиене. Тресеше я ежедневно и все се надяваше, че дойде ли есента, ще може да хапне поне плодове. Имаше чувството, че стомахът й може би ще ги понася. Единственото нещо, което можеше да погълне, без да го повърне незабавно, бе силно разредена суроватка. Не си спомняше сестра й Майри да е страдала така по време на бременностите си. Дори водата на Свещения извор, която жриците наливаха през най-дългия ден в годината, защото вярваха, че глътка от нея им помага да виждат в бъдещето — дори от тази вода я втрисаше.

От време на време улавяше наблюдателния поглед на Кайлеан върху себе си, но и самата Кайлеан не се чувстваше добре; Ейлан, която й бе най-близка сред жриците, се осмели да я попита какво й е; Кайлеан отвърна, че нещо не е наред с лунния й цикъл. Неразположението й изпълни Ейлан с още по-голям с Кайлеан съвсем не можеше да е бременна! Възможно ли бе нейният грях да бе навлякъл някакво проклятие върху всички жени във Вернеметон? Не можеше да намери сили да попита Кайлеан.

 

 

Кайлеан откъсна няколко стръка мащерка от лехата, засадена във вътрешния двор от Латис, и ги потри между пръстите си. Вдъхна с наслада сладкия аромат, който веднага се разнесе из свежия утринен въздух. Мащерката помаже при главоболие и може би най-сетне щеше да се почувства по-добре. Днес поне бе престанало болезненото кръвотечение, което я измъчваше през цялото лято и тя се надяваше, че с него ще изчезне и тежкото предчувствие, че ще се случи нещо страшно, което я преследваше почти постоянно.

Наблизо бяха отходните места и тя чу ясно как някой повръща мъчително. Тя почака, зачудена кой ли е станал толкова рано. След малко се появи позната, болезнено слаба фигура в бяла нощна риза и се запромъква към спалните помещения, сякаш се страхуваше, че някой може да я види. За първи път през последните месеци Кайлеан можеше да разсъждава по-ясно и тя позна момичето. В същия момент й стана ясно на какво се дължи постоянната му слабост.

— Ейлан, ела тук! — тонът й беше повелителен, а момичето бе достатъчно добре обучено, за да не се подчини. Върна се бавно, с колебливи крачки, и още отдалеч Кайлеан забеляза странния контраст между изпитите й бузи и явно наедрелите гърди. Каза си горчиво, че явно е била прекалено заета със себе си напоследък.

— Откога си в това състояние? От Белтейн ли? — лицето на Ейлан се сгърчи и Кайлеан протегна ръце към нея и прошепна: — Горкото ми дете!

В същия миг Ейлан се озова, хлипайки, в прегръдките й.

— О, Кайлеан, Кайлеан, мислех, че съм болна! Мислех, че ще умра!

Кайлеан погали косите й.

— Имаш ли кръвотечение в края на лунния си цикъл?

Момичето поклати глава.

— Тогава носиш живот, а не смърт в себе си — каза тя и усети как тялото на Ейлан се напрегна като струна в прегръдките й.

Очите на Кайлеан се наляха със сълзи. Разбира се, положението на Ейлан беше ужасно, но тя не можеше да подтисне връхлетялата я изневиделица отчаяна завист. Не можеше да мисли как нейното собствено тяло вече я предаваше, че не знае дали сегашното й състояние е признак, че утробата й вече няма да може да носи плод — нещо, което така и не й се бе случило никога — или предизвестява близката й смърт.

— Кой ти причини това малката ми? — прошепна тя в меката коса на Ейлан. — Нищо чудно, че си толкова умислена от известно време. Защо не ми каза? Не знаеш ли, че винаги бих те разбрала!

Ейлан обърна към нея зачервените си очи.

— Не съм насилена…

Кайлеан си спомни, че Ейлан никога не лъже и въздъхна.

— Предполагам тогава, че е бил твоят римлянин.

Ейлан кимна и Кайлеан въздъхна отново и се загледа нанякъде.

— Горкото ми момиче — каза тя най-сетне. — Ако ми беше казала от самото начало, можехме да намерим друг изход, но сега е късно. Носиш плода в утробата си повече от три месеца. Ще трябва да кажем на Лианон.

— Какво ще стори с мен? — попита разтреперана Ейлан.

— Не знам — отвърна искрено Кайлеан, — но не мисля, че ще е нещо кой знае какво — тя отлично познаваше стария закон, съгласно който жрицата, нарушила обета си, се осъждаше на смърт, но бе убедена, че никому не би хрумнало да го приложи срещу Ейлан. — Сигурно просто ще те отпратят тихомълком — предполагам, не си очаквала нещо друго. Но не мисля, че те чака нещо по-лошо — допълни тя.

„Ако пък се опитат да й сторят нещо, каза си Кайлеан и почувства прилив на обичайната си енергия, ще се разправят с мен!“

 

 

— Нещастница! Противно малко животно! — крещеше Лианон. Бузите на Великата жрица бяха станали морави. Ейлан отстъпи плахо назад. — Кой стори това с теб?

Ейлан поклати мълчаливо глава и я изгледа с горящи очи.

— Ти дори не си се съпротивлявала? Защо не извика за помощ? Предателка! Нима искаш да опозориш всички ни или просто не можеш да мислиш? Да се държиш като разгонено животно, и това след всички грижи, които полагахме за теб… — Лианон си пое мъчително дъх. Гърдите й свиреха ужасяващо.

Кайлеан очакваше, че ще има сцена, когато съобщят новината на Великата жрица, но стана много по-лошо. С влошаването на здравето и темпераментът на Лианон бе станал съвсем непредсказуем. Кайлеан предположи, че този е един от тежките й дни. Преди да успее да се намеси, Лианон беше ударила момичето по лицето, и продължаваше да крещи: — Да не мислиш, че тази долна страст може да бъде осветена от боговете? Не се различаваш по нищо от обикновена уличница!

— Лианон… — Кайлеан обви с ръка слабите рамене на старата жена и усети как напрежението й отслабва. — Не е добре за теб да се вълнуваш така. Успокой се, майко — ще ти сипя малко билкова отвара — тя плъзна ръка по челото на Лианон и Великата жрица се отпусна назад. Кайлеан я подкрепяше с една ръка, а с другата успя да налее малко отвара от каната, която стоеше на масичката до нея, и я поднесе към устните на Лианон. В стаята замириса на мента. Лианон отпи и въздъхна дълбоко.

Ейлан стоеше така — вцепенена, без сълзи в очите. Усилието, което положи да дойде дотук, бе изцедило и последните й сили. Всичко, което щеше да стане оттук нататък, бе в ръцете на боговете. В този момент, отвратена от избухването на Лианон, тя изобщо не желаеше да мисли за съдбата, която я очакваше.

Лианон се поизправи на стола си — очевидно напълно бе забравила гнева си.

— Седни! — каза тя кисело. — Заболява ме врата да гледам нагоре към теб!

Кайлеан посочи едно трикрако столче и Ейлан седна. Очите й горяха.

— И така — поде Лианон с близък до обичайния си тон. — Какво да правим сега? Съжалявам, че те ударих, но това обърква много неща… — тя спря и се намръщи. — Е, все нещо ще измислим. Предполагам, че най-добре ще е да кажем на Арданос.

— Можеш ли да ми обясниш какво общо има той с всичко това? — сопна се Кайлеан. „Освен, продължи тя на себе си, ако положението на Ейлан обърква някакви негови планове!“ — Тя не е първата, която забременява по Белтейн, нито пък ще е последната. Разбира се, щеше да е по-лесно, ако бе дъщеря на друг човек. Но на Арданос и Бендейгид просто ще им се наложи да го преживеят. Съдбата на една жрица от Вернеметон би трябвало да е изцяло в наши ръце! Не се опитвай да ми каже, че не сме в състояние да вземем решение сами!

Не съм казала такова нещо — отвърна раздразнено Лианон, — но все пак сме длъжни да кажем на Арданос.

— Защо? Нима и ние вече се подчиняваме на римския закон, според който жените са обикновени робини на мъжете в семейството? — Кайлеан се разгневяваше все повече. — Можеш ли да приемеш такава глупост?

Лианон прекара ръка пред очите си.

— Защо гласът ти е винаги толкова остър, Кайлеан? Пак ме заболя глава. Отдавна трябва да си разбрала, че тук не става дума за мъдрост или глупост, а за власт. Съгласно договора, който дава право на нашия храм да съществува, Арданос отговаря за всичко, свързано с Вернеметон.

— Да, за съжаление — отвърна Кайлеан с горчивина. — Можеш ли да ми кажеш кой му възложи да изпълнява ролята на бог?

Лианон потърка лявата си ръка, която явно я болеше.

— Както и да е, Арданос е един от малкото живи роднини на Ейлан и е в реда на нещата да бъде уведомен — каза тя уморено.

Кайлеан неволно я съжали. Явно Лианон просто се опитваше да прехвърли проблема на някого другиго. Като се вземе предвид колко зле се чувстваше напоследък, в това нямаше всъщност нищо чудно.

Ейлан продължаваше да мълчи. Признанието я бе измъчило и това, което се говореше около нея, не можеше да я развълнува — не я интересуваше какво ще решат да правят с нея по-нататък.

„Кажи нещо!“ — Кайлеан я гледаше настойчиво, сякаш за да й внуши да проговори в своя защита. „Нали решаваме твоята съдба!“. Кайлеан знаеше, че Арданос не може да й стори нищо — бе се опитал веднъж, но Лианон беше прекалено привързана към нея — имаше я за осиновена дъщеря — и Арданос се примири. Бяха намерили изход — държаха се така, като че ли Кайлеан не съществуваше. Тя от своя страна много внимаваше да не се изпречва на пътя на Върховния друид. Но сега, заради Ейлан, щеше да се изправи срещу него.

— Така да е, прати да повикат Арданос тогава — каза тя на глас. — Но си помисли още веднъж, преди да поставиш съдбата на това дете в ръцете му.

 

 

— Е? — Арданос изгледа намръщено трите жени, които го чакаха в дома на Великата жрица. — Какво толкова важно има, че трябваше да извикате и мен?

Лианон изглеждаше изтощена и почти безплътна. Зад нея, като нейна сянка, се бе изправила Кайлеан. „Да не би да става нещо с Лианон?“ — сърцето му се сви тревожно. Присъствието на Ейлан, която се бе свила на едно столче в ъгъла, не го успокои. Да не би да го бяха повикали, за да му кажат, че Великата жрица умира? Не изглеждаше чак толкова зле, а и не би трябвало вече да са казали на Ейлан…

— Нека сме наясно — прозвуча отчетливо гласът на Кайлеан. — Аз бях против да те викаме. И да умирам, последните ми думи ще бъдат, че нямаш власт над жриците от Горския храм.

— Жено! — повиши тон Арданос. — Какво…

— И не ми казвай „жено“, като че ли нямаш нищо общо с жените и като че ли не си роден от жена — прекъсна го яростно Кайлеан. — С какво право можеш ти да говориш от името на Богинята, след като не почиташ нейното въплъщение на земята?

Арданос изкриви лице в гримаса и отново се обърна към Лианон.

— Крайно време е да ми кажеш какво става тук — поде той доста рязко. — Не мисля, че е редно да ми го каже Кайлеан.

Помисли си раздразнено, че тъкмо сега не би трябвало да напуска Дева. Губернаторът бе на поход чак в Каледония и някои от местните първенци пак започваха да надигат глава. Трябваше да стои в града, за да получава навреме сведения от своите шпиони, и когато бе необходимо, да използва връзките си с високопоставени римляни, за да предотврати избухването на нови размирици.

Лианон издаде странен звук — като че се задушаваше, закашля се, и най-сетне проговори с усилие.

— Ейлан е бременна от сина на префекта и не знаем какво да правим по-нататък.

Арданос я изгледа невярващо, после извърна очи към Ейлан.

— Вярно ли е това? Ейлан отвърна тихо:

— Аз никога не лъжа.

— Да — изръмжа Върховният друид, докато трескаво преценяваше наум как това ще се отрази на плановете му. — Не мога да го отрека, поне не си лъжкиня.

Ясно бе, че Ейлан би предпочела да не му казват нищо. Кайлеан пристъпи към нея и взе ръката й в своята. Арданос едва се владееше. „Не могат ли тези глупави кокошки да разберат най-сетне какви последици може да има това?“ Съществуванието на Горския храм зависеше от съхраняването на мита за чистотата на жриците в него! Как не можеха да схванат!

 

 

— Защо трябва да питаш мен? — гласът му звънна. Обучен в изкуството на бардовете, Арданос умееше да подчертава всяка своя дума. — Знаеш какво е наказанието не по-зле от мен. Жрицата, престъпила своя обет и отдала девствеността си другиму освен на Свещения крал, отива на смърт.

„Смърт“. Тишината в стаята натежа и стана почти осезаема. После Лианон простена и Кайлеан се спусна към нея — тъкмо навреме, за да я улови в прегръдките си.

— Жесток, безсърдечен старец! — избухна тя. — И като си помисля, че тя настоя да сподели проблема си с теб! — продължаваше да притиска слабото тяло на великата жрица към себе си, докато се опитваше да намери пулса на шията й. — Богиньо! Сърцето й се мята като подплашен кон! Този път обаче не успя да я убиеш! — Лианон, вече отпусната на стола си, простена и се размърда. Кайлеан се изправи. — Знаеш, че сърцето й е слабо. Защо не опиташ пак — втория път може и да я довършиш.

Арданос се наведе над Лианон и каза тихо:

— Само е припаднала. Ще се оправи — беше по-уплашен, отколкото би си признал. — Не знаех, че това я вълнува толкова.

Той помогна на Кайлеан и двамата повдигнаха старата жена и я положиха на леглото. Арданос се удиви от лекотата на тялото й. Кайлеан повдигна главата й, за да може да диша по-леко, капна няколко капки билкова отвара в чаша вода и я поднесе към устните й. Лианон преглътна и след малко клепачите й трепнаха един-два пъти и тя отвори очи.

„Очите й са все така красиви, каза си Арданос удивен. Дори сега, когато са замъглени от болка“. Знаеше, че ще страда, когато смъртта я отнесеше, но не можеше да си позволи чувствата да попречат на това, което бе длъжен да направи.

— Не говори за смърт — прошепна Лианон. — Нима няма никакъв друг изход?

Арданос хвърли поглед към Ейлан, която продължаваше да седи свита на ниското столче. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели от стискане. Тя гледаше Лианон, без да мигне.

— Бих казал същото, дори да ставаше дума за родната ми дъщеря, Диеда. Всъщност, когато влязох, мислех, че това е Диеда…

— Остави сега Диеда — каза по-рязко Лианон. — Не можем да допуснем да се случи нещо лошо с Ейлан!

— Нищо лошо няма да се случи — прозвуча успокоително гласът на Кайлеан. — Арданос знае не по-зле от нас, че такова наказание не е прилагано от незапомнени времена. В края на краищата, случаят не е чак толкова рядък.

— Е — подхвана предпазливо Арданос, — какво предлагате вие? — забеляза със задоволство, че Кайлеан също е объркана. Може би нямаше да му се пречка много.

— Миелин също забременя по Белтейн, но тя пометна и не се наложи да търсим друго решение. Но преди няколко години имаше друг такъв случай в тогава просто отпратихме момичето при роднините му.

— Така е — кимна Арданос, — но въпросното момиче не беше дъщеря на друид…

— Нито пък внучка на Върховния друид — допълни Кайлеан. — Ето че стигнахме до най-важното: как положението й ще се отрази на теб! Така ли е?

— Тихо, Кайлеан — каза Лианон. — Как можеш да стоиш тук и да се заяждащ с Арданос, докато горкото дете ви слуша, без да знае дали ще живее или ще умре!

Арданос погледна отново към Ейлан — лицето й бе лишено от всякакъв израз. Инатеше ли се или наистина й бе все едно? Той поклати отчаяно глава. Нима трябваше всичките му усилия да отидат на вятъра заради глупостта на това момиче?

— Друг освен вас знае ли за бременността й?

Кайлеан завъртя отрицателно глава.

— Внимавайте тогава никой да не научи, може би ще намерим някакъв изход…

— Колко мило! — отбеляза саркастично Кайлеан. — Все пак си готов да сториш за собствената си внучка това, което не би отказал на някое напълно непознато момиче…

— Мълчи, Кайлеан — повтори уморено Лианон. — Не бива да говориш така на Върховния друид. Сигурна съм, че той ще опита да направи най-доброто за Ейлан — и за всички нас.

Кайлеан не изглеждаше убедена, но замълча.

— Разберете, че не само вие сте засегнатите от това, което е станало — каза мрачно Арданос. Насилването на жрица — защото той щеше да представи нещата така, независимо от твърденията на Ейлан — би могло да подпали Британия от четирите краища. Той стана, уви се в наметалото си и ги изгледа една по една. Знаеше добре, че има поне един римлянин, който е не по-малко заинтересован от него всичко да бъде потулено.

— Отивам в Дева, за да разговарям с Мацелий. Сигурно ще трябва да се видя и с онова момче.

Към края на месеца оплакванията на Ейлан почти изчезнаха. Тя се чувстваше както преди, а свободно падащата роба прикриваше наедрелите й гърди. Щеше да мине още доста време, преди коремът й да порасне видимо.

През цялото време не спираше да се чуди какво ли ще каже Гай, когато разбере, че е бременна. Продължаваше да не съжалява за решението си, но сега виждаше ясно срещу какви сили са се изправили и колко глупава е била, като се е надявала дълбоко в себе си, че нещо ще може да се промени. Зашеметили я бяха илюзиите, че един ден ще стане Велика жрица, подобна на онези от древността. А единственото нещо, което искаше сега, бе да е майка на детето на Гай. Но не се надяваше, независимо от уклончивите последни думи на Арданос, че биха могли да се оженят.

Утешително бе, че Лианон и Кайлеан явно не бяха на мнение, че състоянието и не допуска участие в ритуалите и тя посрещаше пълната луна заедно с останалите жрици.

За Ейлан беше въпрос на чест да докаже, че бременността й ни най-малко не е накърнила способностите й на жрица. Когато изучаваха подробностите от всеки ритуал, никой не се справяше по-добре от нея — с изключение на Диеда. Когато бяха малки момичета, двете съвсем естествено се надпреварваха коя ще изпреде най-фина нишка и чия бродерия ще е по-красива. Ейлан бе убедена че е облагодетелствана, защото не е останала без майка като Диеда, и нерядко умишлено я оставяше да спечели. Диеда изпитваше нужда винаги да е първа, Ейлан — не. Но сега положението бе по-различно.

Сега вече Ейлан използваше докрай възможностите си. Може би Диеда имаше по-силна памет, и разбира се, пееше превъзходно, но Ейлан проявяваше далеч по-голямо разбиране, когато изучаваха ритуалните си задължения.

Ейлан внимаваше да не изпусне и дума от това, което им обясняваше Лианон. Тя бе вече толкова отпаднала и безплътна, че изглеждаше много по-стара от шейсетте си години.

Нерядко Ейлан си задаваше въпроса кой в крайна сметка ще я наследи. Редно бе следващата жрица на Оракула да бъде Кайлеан, но друидите никога нямаше да я приемат заради острия й език и склонността й да налага собственото си мнение. Миелин също не бе много податлива, а и се бе озлобила, откак загуби детето си. Ейлид пък беше прекалено затворена. Може би щяха да изберат Диеда? Ейлан се чудеше какъв ли ще е редът, който Диеда би въвела в Горския храм.

Когато луната се изпълни отново, Лианон сякаш се бе възстановила напълно, но по време на вечерния ритуал започна да отпада бързо. Успя да завърши церемонията, но за всички беше ясно какво усилие й струваше това. На следния ден припадна, и когато легна на легло, никой вече не се надяваше, че ще се привдигне отново.