Марион Зимър Брадли
Горският храм (18)

16

Арданос изпита известно задоволство, когато уведоми Мацелий Север за провинението на сина му, но префектът беше достоен противник. Изслуша го извънредно учтиво и го уведоми спокойно, че Гай е заминал за Лондиниум, за да се запознае с бъдещата си съпруга. Щом Върховният друид си замина, Мацелий незабавно се зае да осъществи спасителната идея.

Той не се съмняваше нито за миг, че Арданос му казва истината. Изненадваше го само, че синът му е успял така добре да прикрие от него силата на чувствата си. Да, момчето бе наследило упорития характер от него, а неизлечимата чувствителност — от майка си. Мацелий потри очи, защото отново си спомни как Моруад се бе противопоставила на целия свой род, за да се омъжи за него. Не трябваше да подценява силата на тази дива келтска кръв!

Ако ставаше дума за непокорен кон или роб, Мацелий щеше да се справи отлично. Но да дисциплинира Гай не бе толкова лесна работа — нали постоянно му се струваше, че Моруад го гледа с очите на техния син. Крайно време беше момчето да си вземе една римлянка и да улегне. Веднага щом стъпките на друида заглъхнаха по настлания с плочки коридор, Мацелий повика секретаря си.

Помрачнялото лице на префекта накара Валерий да се откаже от обичайния си шеговит тон. Той поздрави стегнато и веднага хукна да търси Гай. Откри го в библиотеката — четеше записките на Цезар за галските войни.

— Отивам веднага — Гай остави на място свитъка. — Имаш ли представа какво е станало?

— Ни най-малка. Едно е сигурно — че е вбесен — предупреди го Валерий. — Тази сутрин разговаря с Върховния друид, Арданос, и веднага след това ме извика, мрачен като буреносен облак.

— Така ли? Чудно какво ли е искал от него старецът? — каза уж небрежно Гай, но усети как тръпки плъзват по гръбнака му. От друга страна, Арданос бе чест посетител в кабинета на префекта — Гай го помнеше още от детските си години. Върховният друид постоянно съобщаваше за молби и оплаквания на своите хора — понякога, когато баща му ги считаше за неоснователни, се случваше и да се ядоса. Нямаше причина да се опасява, че днешният им разговор е имал някаква връзка с внучката на Арданос, но докато бързаше по коридора, тревогата му се усилваше.

Мацелий Север стария държеше в ръцете си куп заповеди.

— Заминаваш веднага за Лондиниум — посрещна го той още от вратата.

Гай го погледна изненадано. Отвори уста да каже нещо, но веднага видя, че баща му не е на себе си от гняв и млъкна.

— Бях ти казал да оставиш на мира онова момиче!

Нещата започваха да се изясняват. Арданос трябва да бе разказал на префекта за тайната им среща. Нима някой ги беше видял? Не бе възможно Ейлан да е казала някому. Гай нямаше нищо против да ходи по улиците и да разказва на всеки срещнат за любовта им, но нали тъкмо тя бе настояла всичко да се запази в тайна?

— Извинявай, татко, но не мисля…

— Не, разбира се, че не мислиш — но това е само половината беля — изръмжа Мацелий. — Предполагам, че дори да се стараеше да провалиш мира, не би могъл да направиш нещо по-лошо — освен да изнасилиш Великата им жрица на олтара или да отсечеш някой свещен дъб! Какво искаш — да ни изколят до крак ли?

Мацелий не изчака отговора на Гай.

— Хората тук и без това само търсят повод за бунт — не, не се опитвай да ми противоречиш — прекъсна се той, като видя, че Гай отвори уста да каже нещо. — Повярвах на честната ти дума, но повече няма да се подвеждам. Не се и съмнявам, че не си изнасилил момичето, но пък съм напълно убеден, че наистина е бременна. Убеден съм също, че е добро момиче и че заслужава нещо по-добро от съдбата, която си й навлякъл. Проклет да съм — при това е жрица и внучка на Върховния друид!

Гай бавно затвори уста. Ейлан — бременна! Ейлан носеше неговото дете под сърцето си! Усети отново нежните й устни под своите, мекотата на тялото й, и почти престана да чува това, което говореше баща му.

— Трудно ще ти простя това — да ме поставиш в такова невъзможно положение! Дори не можем да предложим брак, за да докажем почтеността си!

— Но аз я искам за жена… — поде Гай.

Мацелий поклати глава.

— Целият Юг ще избухне като буре с барут, ако хората разберат какво е станало — ще се повтори ужасът на бунта преди двадесет години. Друидът е прав. Хитър старец е той — вече успя да измъкне отстъпки по въпроса за насилственото събиране на работници, но поне няма да му позволя да ползва глупостта ти, за да продължи да ме изнудва. Вече му казах, че си заминал за Лондиниум, за да се ожениш — и точно това ще те накарам да направиш. Давам ти писмо до Лициний и се надявам, че следващия път, когато те видя, най-сетне ще си женен.

Гай го гледаше и не можеше да повярва.

— Женен ли? Но това е невъзможно!

— Ще видим кое е невъзможно — сряза го баща му. — Можеш ли да предложиш друг начин да поправим последиците от неблагоразумието ти? Арданос обеща, че момичето няма да пострада, стига ти да не се вестяваш повече там. Не мога да намеря по-подходящ начин да те спра, ако пак ти хрумне нещо такова. Знаеш, че отдавна съм уговорил с Лициний този брак, та сега няма нужда да се губи време. Ако момичето все още е склонно да те вземе, просто нямаш никакъв избор.

Гай поклати глава. Опитваше се да възрази, но баща му продължаваше да го гледа със смразяващия си поглед.

— Ще се ожениш за нея — повтори той тихо, но така категорично, че Гай посмя да протестира. — Достатъчно дълго търпях тази лудост и няма да допусна да се провалиш. Заминаваш след половин час — баща му се подписа на края на един свитък и вдигна отново очи към Гай. — Откажеш ли, не отговарям за съдбата на момичето. Можеш да помислиш веднъж и за нея — за разнообразие.

Гай го гледаше вцепенен. Опитваше се да си припомни как наказваха в Рим весталките, нарушили обетите си — доколкото си спомняше, ги заравяха живи. Стана му ужасяващо ясно, че не бе в състояние да защити Ейлан — всъщност всяка негова дума можеше само да я изложи на по-голяма опасност. Страх за нея го накара да замълчи.

Мацелий нави писмото, запечата го и го подаде на сина си.

— Предай го на Лициний — каза той. — С теб ще тръгне и личният ми ординарец Капелус — вече му наредих да приготви багажа ти.

Само след час Гай вече препускаше по пътя към Лондиниум. Редом с него яздеше огромният ординарец на баща му. Всякакви опити да поведе с него разговор удряха на камък. Когато в отчаянието си Гай му предложи подкуп, за да го остави да спре, да изпрати по някакъв начин вест на Ейлан, набитият ординарец само изръмжа.

— Не се сърди, господарю, но баща ти ме предупреди, че ще опиташ нещо такова. Платил ми е достатъчно, за да внимавам да стигнеш колкото е възможно по-бързо до Лондиниум. Служа на баща ти и не бих искал да остана на улицата, нали ме разбираш? Най-добре ще е да се подчиним на префекта. Като си помислиш, това е най-доброто разрешение за всички, нали?

 

 

Пътуването до Лондиниум им отне цели шест дни. На половината път природният оптимизъм на Гай започна да взема връх над мрачното му настроение и той започна да разглежда с интерес изникналите по пътя нови постройки и богати римски вили. Започна да прави сравнения и разбра колко диви са все още западните земи. Империята искаше земите на цяла Британия да станат такива — обработени и подредени. Той оценяваше труда, който бе довел до тези промени, но не беше сигурен, че харесва крайния резултат.

Минаха през градските порти по мрак и скоро се озоваха пред дома на природния оптимизъм на Гай започна да взема връх над мрачното му настроение и той започна да разглежда с интерес изникналите по пътя нови постройки и богати римски вили. Започна да прави сравнения и разбра колко диви са все още западните земи. Империята искаше земите на цяла Британия да станат такива — обработени и подредени. Той оценяваше труда, който бе довел до тези промени, но не бе сигурен, че харесва крайния резултат.

Минаха през градските порти по мрак и скоро се озоваха пред дома на прокурора, разположен между градския форум, където беше и съкровищницата на провинцията, и новият дворец, който Агрикола строеше за себе си. Гай бе идвал няколко пъти в Лондиниум като дете, и после, когато възмъжа и доби правото да носи тога, но не бе стъпвал тук, откак Агрикола стана губернатор.

Градът изглеждаше добре във вечерния здрач. Хладният бриз от реката отвяваше дневния задух. Следите от опустошенията, причинени от бунта на Боадицея, вече почти не се забелязваха. Виждаше се, че губернаторът гради със замах и има големи амбиции за бъдещето на града. Разбира се, Лондиниум никога не би могъл да съперничи на Рим, но в сравнение с Дева си беше истински голям град.

Гай предаде писмото на един внушителен по размери освободен роб, който пазеше входа, и незабавно бе поканен да влезе и да почака във вътрешния двор. Тук беше все още топло — носеше се аромат на цветя и цъфнали храсти. Чуваше се тихият плисък на фонтан, а някъде съвсем отблизо звънна смехът на младо момиче. След малко се появи един стар градинар и се зае да реже цветя — сигурно за украса на трапезата. Гай се опита да го заговори, но човекът или не знаеше, или се правеше, че не знае нито един от езиците, на които той го разпитваше. Гай стана и започна да се разхожда, доволен, че може да се раздвижи, след като бе прекарал цял ден на седлото. След малко обаче започна да чувства умората от дългия път, отпусна се на една каменна пейка и скоро заспа.

Но и в съня си чуваше смехът на онова момиче… Той се стресна и се огледа. Не видя никакво момиче, но към него вървеше набит мъж на средна възраст в официална тога. Човекът се подпираше на патерица. Гай скочи на крака, изчервен от смущение.

— Гай Мацелий Север?

— Да, аз съм.

— Така и предположих — човекът се усмихна. — Аз съм Лициний. С баща ти сме стари приятели и за мен е удоволствие да приема сина му. Добре ли е Мацелий?

— Беше добре, когато го оставих преди няколко дни.

— Чудесно. Е, млади човече, искрено се надявах, че той сам ще отдели време да ме посети, но и ти си добре дошъл. Като знаеш каква уговорка имаме с баща ти от много време насам, можеш да ми вярваш, че с нетърпение очаквах да те видя.

По целия път от Дева дотук Гай се убеждаваше, че няма да допусне да го принудят на прибързан брак, но не можеше да започне да възразява на стария приятел на баща си още от мига, в който го видя за първи път. Беше се съгласил да дойде тук заради Ейлан, и трябваше да е доволен, че Лициний е толкова добронамерен към него.

— Да — каза той колебливо. — Баща ми спомена нещо…

— Надявам се да е споменал — каза сухо Лициний. — Това бе решено кажи-речи още след раждането ти. В името на Митра, момче, ако Мацелий не ти беше казал, щях да реша, че е започнал да изглупява от старост.

Въпреки грубоватото си държане Лициний бе първият откровено дружелюбен човек, когото Гай срещаше от доста време насам и той започваше да му става симпатичен — въпреки вътрешната му съпротива. Очевидно прокурорът се отнасяше към него като със сина на стар приятел и свой бъдещ зет — а бе минало много време, откак Гай се бе чувствал като част от нечие семейство. Със свито сърце той си каза, че за последен път се бе чувствал така добре в дома на Бендейгид. Ейлан, Кинрик — какво щеше да стане с тях? Щеше ли някога да разбере? Измъчваше се от тези мисли по целия път до Лондиниум и си каза, че вече е редно да престане.

— Е, синко — поде Лициний, — сигурно умираш от нетърпение да видиш невестата си.

Гай си каза, че сега е моментът да обясни истинското положение, но като виждаше радостта на стария човек, не можа да се принуди да проговори. „Нали ме предупредиха, че ако се опитам да видя Ейлан отново, тя ще пострада“ — каза си той. Може би наистина най-добре щеше да бъде да извърши всичко, което се изискваше от него. „Или може би просто си търсиш повод да избегнеш неприятните обяснения?“

Но Лициний вече бе повикал един прислужник.

— Повикайте господарката Юлия — нареди той.

Гай си каза, че това е последният момент, в който би могъл да каже, че няма намерение да се замесва в този фарс с уредения брак — но прокураторът вече го бе поздравил и се отправяше, накуцвайки, към вътрешността на къщата.

— Тя ще дойде всеки момент. Оставям ви сами, за да се опознаете — подхвърли той през рамо.

И преди Гай да измисли какво да каже, за да го спре, потъна в сенките на градината.

Юлия Лициния домакинстваше в къщата на баща си, откак майка й почина преди три години. Беше единствено дете и от най-ранна възраст знаеше, че ще вземе за съпруг този, който й посочи баща й. Когато той й съобщи, че е уредил брака й със сина на стария си приятел Мацелий, тя си каза, че поне бъдещият й съпруг няма да е някой патриций, достатъчно стар да й бъде дядо — както бе станало с повечето й приятелки. Когато баща й се появи в атриума^[1], тя се опитваше да изглежда безразлична и ровеше из листата на една смокиня, за да намери зрели плодове.

Лициний каза, широко усмихнат:

— Той пристигна, детето ми — Гай Мацелий младши, бъдещият ти съпруг. Иди да го видиш и ми кажи какво ти е мнението за него — в края на краищата, ти ще се омъжваш, не аз. Мисля все пак, че ако този млад човек не ти хареса, трудно ще може да ти се угоди.

Юлия вдигна поглед към баща си и каза:

— Не го очаквах толкова скоро.

Но всъщност тя не държеше бракът да се бави още дълго. Очакваше с нетърпение да има собствен дом и бе убедена, че когато роди син на този млад легионер той ще я обикне и ще държи на нея. Вече имаше опит в поддържането на домакинство, но копнееше за обичта на свои деца. Беше твърдо решена да не измами очакванията на съпруга си както собствената си майка — и да му роди наследник.

— Аз също не го очаквах — кимна баща й, все така усмихнат. — Щеше ми се момичето ми да остане още някой и друг месец у дома. А сега сигурно ще трябва да си взема някоя стара вдовица, за да ме гледа. Доколкото разбирам, момчето се е забъркало в някаква история с момиче от местните и сега Мацелий бърза да го ожени. И така…

— Момиче от местните ли? — Юлия повдигна вежди. Знаеше, че малко бащи биха говорили така откровено с дъщерите си, но Лициний се отнасяше с нея като с приятел — още от детските й години.

— И така? — повтори тя.

— И така, ето че младият човек е вече тук и е време да се запознаете. Сигурно искаш да го видиш колкото е възможно по-скоро?

— Признавам, че съм любопитна.

Какъв ли щеше да й е късметът? Някаква младежка любов бе напълно простима, но ако се окажеше от тези мъже, които непрекъснато се забъркваха с чужди жени — тогава животът й с него надали щеше да е за завиждане.

— Хайде, дъще, върви при него — подкани я баща й. — Като те гледам, мисля си, че ако пък той не те хареса, и на него трудно би му се угодило.

Във внезапен пристъп на паника Юлия се сети, че е облечена в една от старите си туники, а и не бе сресала кой знае колко грижливо косите си.

— Така ли да отида? — попита тя, и започна притеснено да придърпва гънките на туниката си, за да прикрие едно малко петно, което имаше от рождение на рамото.

— Сигурен съм, че той се интересува от теб, а не от роклите ти — усмихна се баща й. — Изглеждаш чудесно. Освен това Гай знае, че си моя дъщеря — а то е най-важното. Тичай да го видиш. Не ставай глупава.

Юлия знаеше, че така или иначе няма друг изход. Лициний беше добър и търпелив баща, но решеше ли нещо, нямаше никаква надежда да промени решението си.

 

 

Моминският смях отново звънна наблизо и кой знае защо, Гай си припомни как Навзикая и прислужничките й откриват Одисеи на морския бряг. Някаква дребна фигурка излезе иззад цъфналите дървета и се упъти към него. Но това не беше момиче, а истинско дете! Поне такова бе първото впечатление на Гай. Той самият не беше особено висок, но момичето едва стигаше до рамото му; имаше малка, добре оформена глава и тъмна, къдрава коса, небрежно усукана на кок. Очите й също бяха тъмни и срещнаха спокойно изпитателния му поглед. Очевидно беше яла малини, защото и бялата й туника устните й бяха изцапани от тъмночервения сок на плодовете. Баща му беше споменал, че трябва да е петнайсетгодишна, но според Гай не изглеждаше на повече от дванадесет.

— Ти ли си Юлия Лициния?

— Да — тя го оглеждаше отгоре до долу. — Знаех, че баща ми ме е обещал на някакъв полуримлянин, полуварварин и дойдох тук, за да се запозная с него. Ти кой си?

— Опасявам се, че тъкмо аз съм въпросният полуварварин — отвърна той сухо.

Момичето продължаваше да го разглежда невъзмутимо. Гай имаше чувството, че очаква някаква присъда. Накрая тя се засмя и каза:

— Е, за щастие приличаш достатъчно на римлянин. Очаквах някакъв огромен рус мъж, чиито деца никога не биха приличали достатъчно на римляни. Знам, че губернаторът се опитва да приучи синовете на местните главатари на нравите и обичаите на Рим, и съм чувала, че дори успява — допълни тя, — но ние, които имаме истинска римска кръв, не бива да забравяме кому принадлежи империята. Нямам намерение да раждам деца, чийто вид няма да им дава право да се наредят сред образите на прадедите ми.

„Римска кръв — или например етруска?“ — каза си скептично Гай, припомняйки си, че Лициний произхожда от някаква етруска провинция също като собствения му баща и издигането му в йерархията се дължеше на лични заслуги, а не на благороден произход. Несъмнено затова и двамата бяха решили да свържат в брак децата си. Сети се и за Кинрик, който също бе половин римлянин — макар че ненавиждаше римската си кръв. Поне той, Гай Мацелий, оправдаваше тази кръв с външността си, а баща му цял живот се бе борил да го приемат като един от истинските господари на империята.

Той каза сухо:

— Предполагам, че трябва да съм доволен, щом се оказах достоен за одобрение.

— Хайде, хайде — отвърна момичето — сигурна съм, че и ти би желал синовете ти да имат вид на истински римляни.

Внезапна болка сви сърцето му. „Ами детето на Ейлан?“ Дали щеше да е русо като майка си, или щеше да прилича на баща си? Той се насили да отвърне на усмивката на Юлия и каза:

— О, убеден съм, че всичките ни синове ще бъдат достойни римляни.

Когато Лициний се появи отново, двамата се смееха и разговаряха като стари познати. Той хвърли доволен поглед на зачервеното лице на дъщеря си и каза:

— Доколкото разбирам, всичко е наред.

Гай примигна стреснато, когато бъдещият му тъст стисна здраво ръката му. Имаше чувството, че е пометен от някоя от големите обсадни машини. А това ставаше дума за Юлия, която все така се смееше и бърбореше до него. Имаше толкова безобиден вид — приличаше наистина на дете!

„Никакво дете не е тя“ — помисли си Гай. Първата среща му бе напълно достатъчна, за да го убеди, че последното нещо, което можеше да се каже за нея бе, че е безобидна.

— Разбира се — казваше прокураторът, — сватбеното тържество няма да мода се организира за ден-два — явно се опитваше да говори шеговито. — Току-виж, хората си казали, че Юлия е оплела конците, ако я омъжим на бърза ръка за някакъв непознат. Трябва да дадем възможност на рода ни и на другите патриции да те опознаят и оценят по достойнство.

Нали тъкмо това бе поводът за тази сватба, мислеше си мрачно Гай — само че в случая младоженецът беше оплел конците. Разбираше, че Юлия няма да се съгласи на припрян брак с някакъв непознат, дошъл кой знае откъде — както каза прокураторът. Редно бе да й се даде възможност да се омъжи като почтено момиче от обществото, в което бе свикнала да се движи. Освен това, когато се опознаеха по-добре, момичето можеше да реши, че той не й се нрави, и тогава дори собственият му баща не би могъл да го вини за провала на сватбата.

Лициний потупа писмото от Мацелий, което още държеше в ръка.

— Официалният повод за пристигането ти тук е, че минаваш под прякото ми командване. Досега сигурно си мислел, че един млад офицер няма нужда да разбира от пари и сделки, но ако един ден ще командваш цял легион, редно е да научиш как се събират парите, с които храним и обличаме толкова войници! Тази служба сигурно ще ти се стори лесна, след като си бил толкова време на границата. Вярно, Лондиниум не е Рим, но все пак е голям град и расте с всеки изминат ден — имай предвид, че жените няма да те оставят на мира, защото кажи-речи всички офицери от щаба на губернатора заминаха с него на север.

Той помълча. Внезапно погледът, който отправи към Гай се промени и стана суров и подозрителен.

— Разбира се от само себе си, че докато си тук, няма да допусна нарушаване на добрите нрави. Ще живееш под един покрив с Юлия, но ще я почиташ като своя сестра — въпреки че постепенно всички ще научат, че сте сгодени от детинство. До сватбата…

— Татко! — прекъсна го възмутено Юлия. — Наистина ли вярваш, че ще опозоря и тебе, и себе си?

Погледът на Лициний омекна.

— Сигурен съм в теб, момичето ми — каза той. — Просто исках да изясня някои неща на този млад човек.

— Можеш да си сигурен и в мен — измърмори Гай. Така или иначе, прокураторът нямаше от какво да се безпокои. Гай не можеше да си представи как Юлия става жертва на непреодолима страст. Беше толкова различна от Ей, която винаги мислеше първо за него — и сега щеше сама да понесе последствията от своята всеотдайност.

Дали и нея щяха да принудят да се омъжи набързо за някой „подходящ“ мъж? Изведнъж я видя пред себе си — измъчена, разплакана, нещастна. Можеше дори да я бият! Тя също беше от благороден произход и бракът с нея сигурно щеше да бъде ласкателен за някой мъж от местното население — също както бракът му с Юлия носеше политическа изгода за неговия баща.

„И все пак си мисля, че ако се опитат да я омъжат, тя ще откаже, мислещ той. Много по-непреклонна е от мен“. На моменти бурната им любов почти я плашеше — или по-скоро се боеше от силата на собствените си чувства.

Юлия се усмихна с престорено плах вид. За Гай беше ясно, че сцената се разиграва за успокоение на баща й. Разговорът им през последния час го бе убедил, че Юлия беше плаха, колкото и бойните слонове на Ханибал^[2]. Явно единствено баща й можеше да я счита за притеснително момиченце, но разбира се бащите последни научаваха какви са децата им всъщност.

Мислите му отново се върнаха към Ейлан — на времето нейният баща също му имаше доверие, и ето какво се случи. Не можеше да се сърди на прокуратора за предупреждението.

Задълженията на офицер от щаба на прокуратора включваха куп задачи, които сигурно нямаше да представляват проблем за Валерий, но Гай измъчваше с тях мозъка си също тъй, както тормозеше тялото си през първите няколко седмици от военната си подготовка. За щастие тези задачи биваха често прекъсвани от по-поносимото задължение да ескортира гостуващи високопоставени лица.

Той не бе привикнал още към живота в голям град, но скоро започна да се ориентира доста добре. Гней Юлий Агрикола, губернаторът, имаше амбициозни строителни планове за цялата провинция — но най-вече за Лондиниум. Британците бяха селски хора, докато за римляните животът поначало се въртеше около големите градове, с техните магазини, бани, игрища и театри. Голям мост свързваше Лондиниум с южния бряг на реката, а на север и запад тръгваха големи пътища с каменна настилка. По тези артерии пулсираше търговията — идваха стоки от всички краища на провинцията; корабите, които приставаха по доковете, носеха товари от най-далечните ъгълчета на империята.

Задължението да охранява новодошлите му даваше възможност да разучи по-добре града — от друга страна, високопоставените посетители се запознаваха с него. Когато попита Лициний умишлено ли му поставя такива задачи, прокураторът кимна.

Защото, ако бракът ви се окаже успешен… — той не завърши изречението и подхвана отново: — Нали знаеш, нямам синове — Юлия е единственото ми дете, и би трябвало да наследи не само имота ми, но и сенаторското ми звание. Но разбира се, една жена, колкото и да е интелигентна, може само да предаде състоянието си и този пост на своя съпруг. Затова се радвам, че поне ще се омъжи за сина на най-стария ми приятел.

Едва сега Гай разбра изцяло плана на Мацелий. Ако вземеше Юлия за жена, той можеше да се бори за такова положение в обществото, на което баща му никога не бе могъл да се надява заради неблагоразумния си брак. Трябваше да е лишен от нормален човешки разсъдък — и да не е син на Мацелий — за не оцени възможностите, които му даваше бракът с Юлия. Животът в Лондиниум вече бе започнал да променя начина му на мислене. Той виждаше отблизо всичко, което би загърбил, ако бе избягал с Ейлан. Дано не бяха постъпили зле с нея! Тя би трябвало да знае, че никаква земна сила — като изключим волята на баща му и заплахата за самата Ейлан — не би го накарала да я изостави.

Той не предполагаше, че Юлия знае за тревогите му, докато тя самата не заговори за това.

— Татко казва — започна тя една вечер, докато двамата седяха на терасата и гледаха как слънцето залязва зад купола на базиликата, — че са те пратили тук, защото си имал някаква връзка с жена от местните. На всичкото отгоре дъщеря на човек, осъден на изгнание. Няма ли да ми разкажеш нещо за нея. На колко години беше?

Лицето на Гай пламна и той се покашля, за да прикрие неудобството си. Никога не бе си мислил, че Лициний би казал такова нещо на дъщеря си, но може пък да беше за добро — така от самото начало нямаше да има тайни между тях.

— Мисля, няколко години по-голяма от теб — каза той. Всъщност сигурно сега Юлия бе на толкова години, на колкото бе Ейлан, когато я видя за първи път. Макар и напълно различна, Юлия все пак проявяваше следи от онази детска невинност, която толкова го бе привлякла у Ейлан.

Прокураторът бе успял да ангажира цялото му време — той, и разбира се, задълженията му да се появява сред местното добро общество. За един млад офицер със смесена кръв това беше замайващо преживяване. На времето бе казал на баща си, че не е амбициозен, но тогава не бе в състояние да прецени какво можеха да му донесат парите и стабилните връзки.

Юлия се усмихна сладко.

— Много ли ти беше тежко, когато не ти дадоха да се ожениш за нея?

— Поне така ми се струваше тогава. Бях влюбен. Разбира се, по това време още не бях срещнал теб — добави той бързо и се зачуди каква ли представа има Юлия за любовта.

Юлия го погледна сериозно и изпитателно.

— Струва ми се, че трябва да я видиш още веднъж, преди да се оженим — каза тя. — Искам да съм сигурна, че няма да започнеш да страдаш по нея след сватбата.

— Имам намерение да ти бъда добър съпруг… — започна той, но Юлия не го разбра, или се престори, че не го разбира. Колко тъмни бяха очите й! Никога не можеше да разбере какво се крие зад тях. А очите на Ейлан бяха ясни и чисти като горско езеро.

— Разбираш ли — продължи тя, — не ми трябва мъж, който съжалява, че не е женен за друга жена. Убедена съм, че е редно да я видиш отново и да си помислиш какъв е животът, който би избрал по собствена воля. Ако след това се върнеш отново тук, ще знам, че действително искаш аз да ти стана жена.

Гай си каза мрачно, че тя говори като баща си, когато подготвя сключването на някакъв договор — като че ли бракът с нея бе най-вече избор на кариера. Но като се има предвид, че бе възпитана в големия град, сигурно точно това и мислеше! А и какво би могъл да иска от една римлянка? Можеше ли тя да има представа от огъня в кръвта, който започваше да пулсира под ритъма на белтейнските барабани, да знае какъв копнеж събужда в сърцето свирнята на овчарчетата по далечните хълмове?

Тъй или иначе, баща му беше забранил да се вижда с Ейлан. Дори Юлия щеше да се ужаси, ако разбереше, че тя е нещо като весталка за местното население. Но Юлия продължаваше да кове планове и Гай изпита чувството, че му представя план за кавалерийска атака.

— И без това татко смята да те прати на север с писма за Агрикола…

Гай повдигна вежди. За първи път чуваше такова нещо, но в това нямаше нищо чудно. Юлия беше любимка на писарите от табулариума, бащината й канцелария, а те винаги научаваха първи новите заповеди. „Последен ги научава този, който е пряко засегнат от тях!“ — добави той на себе си.

— Намери време да се видиш с това момиче. Ако се върнеш, значи ще си напълно, напълно сигурен, че предпочиташ мен.

Гай едва подтисна усмивката си. Тя все пак нямаше кой знае каква представа от задълженията му, щом си въобразяваше, че може просто така да тръгне да се разхожда нанякъде по своя воля. Но може би щеше да успее да уреди нещо. Само при мисълта, че може би ще види отново Ейлан, сърцето се обърна в гърдите му.

Слава на Венера, че Юлия не можеше да прочете очите му — макар че понякога му се струваше, че има ясновидски способности. А може би всички жени бяха такива? Сега вече Юлия бърбореше нещо за сватбения си воал, който щях да бъде от много рядка и фина тъкан, докарана с керван чак от другия край на света.

Тай си каза, че връщането в редовната войска си е същинско облекчение — дори заради това да трябваше да бие път чак до дивите дебри на Каледония.