Марион Зимър Брадли
Горският храм (33)

Епилог

Говори Кайлеан…

Пристигнах в Горския храм вечерта на следващия ден. Огньовете на Самхаин бяха догорели отдавна. Мина доста време, докато успях да намеря някой, който да е в състояние да ми разкаже свързано какво се бе случило. Миелин беше изчезнала; хората мислеха, че и тя е загинала, докато се опитвала да защити Ейлан. След жертвоприношението на хълма бе избухнало сражение, в което бе убита Ейлид. Диеда също бе мъртва — бяха положили тялото й в светилището и за всички бе ясно, че сама е сложила край на живота си.

Бендейгид не беше в състояние да говори смислено. Във Вернеметон бяха останали само друидите, които се грижеха за него. Братството се бе разпиляло. За щастие се бяха разотишли и воините, които се бяха събрали тук за празника. Установих, че останалите ми се подчиняват с готовност, защото в очите им бях най-високопоставената жрица, която бе останала жива.

Крачех напред-назад из слисаната тълпа и давах нареждания със спокойствие, което учудваше и мен самата. Не смеех да дам воля на скръбта си, която можеше да ме погълне. Убеждавах се, че целият този ужас трябва да е имал някакъв смисъл — страшно е да бъдат пропилени и животът, и смъртта.

На следната утрин ме събудиха с вестта, че са пристигнали римляни, които молят да бъдат приети от Великата жрица. Излязох и видях пред себе си Мацелий Север, секретарят му и още един възрастен мъж, за когото разбрах впоследствие, че бил баща на римската съпруга на Гай. Те седяха на конете си под разплаканото есенно небе. Направи ми впечатление, че са сами, без никаква охрана. Но и синът на стария Север се държа смело в последния си час.

Трудно ми бе да застана лице в лице с Мацелий, защото знаех отговора на въпроса, който той не смееше да ми зададе, а знаех и че никога няма да събера смелост да му разкажа как точно е умрял синът му. Из страната вече се разпространяваха най-невероятни слухове. Гай бе загинал, принесен в жертва за спасението на Британия, като Свещен крал, и въпреки някои съмнения, че може и да е римлянин, малцината, които знаеха истинското му име, никога нямаше да издадат тайната.

Наистина, римляните бяха объркани от събитията в империята, но все пак разполагаха с достатъчно сили, за да удавят страната ни в кръв, ако намереха доказателства, че римски офицер е бил принесен в жертва на Хълма на девиците. Но, разбира се, нямаше никакви трупове, а само купчина пепел върху жаравата, останала от Самхаинския огън.

Когато си тръгваха, Мацелий се обърна за последен път към мен, и тогава видях в очите му искрица надежда.

— В Горския храм живеело някакво момче — подхвана той. — Името му било… Гауен. Предполагам, че това е моят внук. Можеш ли да ми кажеш къде е той сега?

Този път можех да отговоря с чиста съвест, че не знам. Никой не бе виждал Гауен от навечерието на Самхаин — беше изчезнал, а заедно с него дойката му и Сенара.

Едва след още три дни Сенара се появи отнякъде — младото й лице бе набраздено от сълзи. Следваше я високо момче с уплашени очи.

— Загинала е заради мен — изхлипа Сенара, когато й разказахме какво се бе случило. — Отишла е на смърт, за да спаси мен — и сина си!

Преглътнах мъчително, но когато проговорих, гласът ми звучеше спокойно.

— Тогава жертвата й не бива да отиде напразно. Ще дадеш ли обет да служиш на Богинята — на мястото на Ейлан — сега, когато нея вече я няма?

— Не мога, не мога — продължи да хлипа Сенара. — Това би било грях! Аз станах назарянка и сега, когато отец Петър отива в Дева, ще мога да се пренеса в неговата колиба. Там ще прекарам остатъка от дните си в пост и молитви!

Примигнах. Изведнъж ми се стори, че виждам ясно колибата в гората, но тя бе заобиколена от много други. Сигурно, казах си, много други жени ще изберат пътя на самоотречението и ще се заселят около Сенара. Видението ми се оказа пророческо — отшелническото обиталище на Сенара постави основата на дом, където сега живеят монахини-християнки, и служат на хората така, както преди го правиха жриците от Горския храм — но това стана много по-късно. Дали Ейлан бе видяла и това в бъдещето? Тъй или иначе, Сенара изпълни дълга си. Тя не стана Велика жрица на Вернеметон, но по свой начин и съгласно своята вяра продължи делото на Ейлан.

— Ще отведеш ли Гауен при дядо му? — попита ме Сенара. — Когато дам обет за отшелнически живот, няма да мога да го оставя при себе си.

„При кой от двамата дядовци?“ — зададох въпроса на ум, и още докато се питах, осъзнах, че не искам да оставя момчето при нито един от двамата — защото и двамата бяха все още пленници на омразата, която трябваше да умре заедно с миналото.

— Гауен… — погледнах момчето и видях, че той не е нито римлянин, нито британец; нито момче, нито мъж — един живот, пред който сега се разкриваше бъдещето. Ейлан бе умряла, за да може синът й да живее в нов свят. — Аз се връщам в Летните земи — там има една долина, обвита в мъгли. Наричат я Авалон. Би ли дошъл с мен?

— Да не говориш за Страната на вечното лято? — попита той. — Казаха ми, че майка ми е отишла там.

— Не точно — очите ми се напълниха със сълзи. — Но е близо дотам — или поне така мислят някои.

Гауен се огледа и потръпна. Помислих си, че трябва да му е много тежко — дори затова, че едва сега започваше да осъзнава загубата си. Почти толкова тежко, колкото на мен — а аз знаех много добре какво съм загубила.

Момчето вдигна очи към мен и аз видях в тях проблясъка на смел дух — той не напомняше в този момент на нито един от двамата си дядовци, нито пък на родителите си — беше си просто Гауен.

— Добре тогава. Ще дойда с теб в Авалон.

Тук, в сърцето на Летните земи, нерядко се чудя защо от всички, които имаха някаква роля в тези събития, оцелях единствено аз. Знам, че мога само да отгатвам частици от божествения план, който всички ние изпълняваме. Възможно ли е синът на Ейлан, в когото се смеси кръвта на два велики народа, да стане един ден основател на нова династия — династия, от която след векове ще се роди и Защитникът на нашата земя?

Мога само да предполагам. Няма го и Мерлин, за да ми покаже пътя, макар че Ейлан ми разказа веднъж, че й се е явил и предначертал съдбата й. Но знам, че всичко трябва да има някакъв смисъл. Уверена съм, че от кръвта на Орела и Дракона, а не от Гарваните на отмъщението, един ден ще се роди Защитникът — и тогава може би Мерлин Британски отново ще добие плът и кръв — за да го съветва и да му помага по трудния път…

Тук, в Летните земи, където Каменният храм увенчава челото на Тор, тук, където е съхранена Силата, аз чакам, за да разбера какъв е краят на тази история.