Марион Зимър Брадли
Горският храм (31)

29

— Ейлан! Ейлан! Императорът е мъртъв! — Сенара връхлетя през вратата, но веднага спря като закована, опитвайки се да възстанови приличието, с което би трябвало да се държи пред Великата жрица.

Ейлан остави с усмивка вретеното си и покани момичето да седне. Сега, когато Кайлеан я нямаше, а Миелин отново бе изпаднала в едно от мрачните си настроения, Ейлан все повече започваше да разчита на компанията на Сенара. От смъртта на Кинрик Диеда не бе разменила и дума с нея. Поне бяха успели да го погребат, без хората да разберат нещо. През нощта бяха дошли двама друиди и бяха отнесли тялото. Положиха го в древната надгробна могила при Хълма на Девиците. Ако смъртта на Кинрик не бе кой знае колко славна, поне бе погребан като герой.

— Човекът, който ни носи яйцата, чул новината в Дева — очите на Сенара бяха широко отворени от възбуда. — Убили Домициан преди седмица, точно преди равноденствието, и сега целият свят — от Каледония до Партия — жужи като разбунен кошер! Някои казват, че следващият император ще бъде сенатор, избран от своите, други, че легионите ще наложат своя избраник. Но най-вероятно е никой да не отстъпи и да избухне гражданска война!

— А какво става в Дева? — успя най-сетне да попита Ейлан.

— Войниците от Двадесети легион били неспокойни, но засега нямало размирици. Командирът им отпуснал много вино и си устроили голямо пиршество. Какво ли ще стане сега, господарке Ейлан?

Ейлан въздъхна.

— Сигурно командирът им се надява да се изпонапият, а после да страдат няколко дни от последиците, та да не им е до размирици.

Ако хората имаха късмет, така и щеше да стане. Но ако вместо това виното подбудеше войниците към сбивания и буйства, никой не можеше да предвиди как ще се развият нещата.

Сенара се изкиска и поклати глава.

— Не питам за легионерите, а за императора. Как мислиш, дали Сенатът ще надделее? Може би тогава Рим отново ще стане република?

Ейлан я загледа учудено. Защо ли това дете се вълнуваше толкова от събитията в Рим? Разбира се, тя бе половин римлянка — „като Гай“, обади се някакъв глас в съзнанието й — но никога досега не бе проявявала голям интерес към произхода си.

— Много повече ме вълнува въпросът какво ще стане в Британия — каза Ейлан мрачно. — Кинрик не бе единственият, който би се възползвал от тази блестяща възможност за бунт — а стане ли това, ще си имаме гражданска война и тук!

„Баща ми ще е сред първите подстрекатели“ — допълни тя наум и потръпна. В името на Богинята, какво можеше да стори, ако Бендейгид дойдеше при нея с исканията си — вече не само като неин баща, но и с новопридобитата си власт на Върховен друид? Колко отчаяно й се искаше да може да се посъветва с Кайлеан!

Очите на Сенара отново се разшириха.

— Какво да правим тогава?

— Има нещо, което ти би могла да сториш — каза замислено Ейлан. — Вземи новото ленено платно и го отнеси на друидите — ти още не си положила обет, затова отиването ти там няма да им се стори странно. Попитай съвсем невинно чули ли са новината и после ще ми разкажеш какво са ти отговорили.

Сенара й се усмихна заговорнически и веднага скочи на крака. След миг вече бе изчезнала, оставяйки Ейлан на мрачните й размисли.

„Наистина, какво мога да сторя аз?“ Може би трябваше да приеме предложението на Гай, но ако разбираше правилно положението, сега той сигурно си имаше достатъчно проблеми и без нея. Съществуванието на Гауен бе оръжието, с което Арданос си служеше, за да я държи в подчинение. Беше се надявала, че след смъртта на дядо си ще бъде свободна, но ако баща й не знаеше тайната й, Диеда я знаеше. Ейлан се боеше, че не след дълго омразата на Диеда щеше да я подбуди да даде в ръцете на Върховния друид власт над Великата жрица — и Бендейгид нямаше нито за миг да се поколебае да я използва. Освен ако не я убиеше на място.

Тя отпусна глава в ръцете си. Главата отново започваше да я боли — напоследък страдаше почти постоянно от главоболие.

„Как да се справя? Богиньо, помогни ми!“

Някой ден, когато можеше да каже открито защо е вършила всичко това, когато в страната се възцареше мир и всички заживееха като един народ, без да се делят на британци и римляни, тогава може би щеше да й бъде простено. Ейлан поклати отчаяно глава. Кога ли щеше да стане това! А сега нямаше към кого да се обърне за помощ.

В същия миг страшна болка прониза като копие слепоочието й — и изневиделица я връхлетя неканена мисъл: „Дотогава няма да съм сред живите…“ После Ейлан изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си, видя, че е лежала отпусната напряко на масичката. Чувстваше се отпаднала, но я изпълваше странна вътрешна сигурност. Нещо се бе променило. Знаеше добре въздействието на упойващите отвари, които пиеше преди ритуалите. Може би последиците вече се проявяваха.

„Когато смъртта дойде, бе казала някога Кайлеан, ще разбереш без съмнение“. Бавната смърт на Лианон бе по-скоро необичайна. Старата Латис бе казала на времето, че повечето Велики жрици умират внезапно. Сега Ейлан си каза, че сигурно все пак са били предупредени.

„Дали това не беше предупреждение за мен? — запита се тя. — Но моето дело не е още свършено!“

„Свършено е“ — думите прозвучаха в съзнанието й както когато бе в транс и чуваше ясно гласа на Богинята.

Но кой щеше да я наследи? Кой щеше да говори на нейно място с гласа на Великата майка? Не биваше да оставя такова объркано наследство като Арданос!

„Това вече няма значение“ — когато чу тези думи, Ейлан внезапно бе обзета от пълно спокойствие. Бъдещето бе в ръцете на Богинята и вече не бе грижа на Ейлан. Ако й бе писано да умре скоро, това щеше да бъде проява на Нейната милост, а не наказание. Кайлеан бе права. Друидите нямаха право да се месят в живота на Великата жрица. Сега само едно нещо бе от значение — Ейлан бе длъжна да постъпва докрай съгласно повелята, която бе получила свише.

Есенните мъгли се надигаха над мочурищата в Летните земи и бавно започваха да поглъщат Тор. В такива утрини, когато Кайлеан застанеше сред изправените камъни на върха му, се чувстваше на самотен остров сред сивите вълни на зимно море. И колкото повече наближаваше Самхаин, толкова по-болезнено ставаше желанието й да види отново Ейлан.

Първоначално тя пропъждаше натрапчивото безпокойство. Казваше си, че е редно Ейлан да свикне да се справя сама. Но колкото по-къси и мрачни ставаха дните, толкова по-често лицето на младата жена се вестяваше във виденията й и Кайлеан започна да съзнава, че това трябва да има някаква причина, която тя не биваше да пренебрегва. Все по-силно ставаше убеждението й, че Ейлан е в опасност, че има нужда от нея. Тези видения бяха предупреждение, и беше опасно да не им обръща внимание.

Тогава дойде утринта, когато Кайлеан чу съвсем ясно следните думи, сякаш някой ги изричаше бавно и отчетливо до ухото й:

„Ето, мракът ни поглъща, над нас пада сянката на смъртта, и ние те зовем, Майко — сестри и повече от сестри дори зад дверите на отвъдното…“

И тя разбра: със силата на клетвата, която я обвързваше с Ейлан — не само като жрици на Горския храм, но от мрака на незнайната древност, от вековете на предишни съществувания — бе задължена да й се притече на помощ.

Но докато успее да уреди всичко необходимо и да предаде нарежданията си на своята заместничка, за да може да замине за Горския храм, измина доста време. От деня на тръгването й до Самхаин оставаха само две седмици. За щастие тук санът й предполагаше пълната й непогрешимост и никой не би се осмелил да оспори някое нейно решение — считаше се, че всяка нейна постъпка е отговор на божествено прозрение — тя имаше същите права, като Ейлан във Вернеметон. Затова обаче бе длъжна да остави и изрични нареждания за задълженията на всички в нейно отсъствие.

Само след три дни щеше да бъде във Вернеметон. Би предпочела да пътува пеш и в мъжки дрехи, но това би наложило много допълнителни обяснения — затова се примири с носилката и тържествените одежди. Съпровождаха я двама млади жреци, които се държаха така почтително, сякаш й бяха родни внуци. По години наистина можеше да им бъде баба, мислеше Кайлеан.

Докато си проправяха път през мочурливите земи, започна да вали. Кайлеан знаеше, че дъждът ще ги забави, и започна да нервничи, но нищо не можеше да се направи. Дъждовете бяха започнали още след есенното равноденствие — а никой, пък бил и посветен в тайното познание, не можеше да повлияе на времето в Британия.

След два дни стигнаха до Акве Сулис. Оттам голям римски път водеше към Глевум. Кайлеан забеляза с учудване, че пътят е много неподдържан — последните дъждове го бяха изровили, камъните бяха разместени, и Кайлеан можеше само да се радва, че не пътуват с колесница или дори с волска кола.

Беше почти задрямала, когато чу необичаен шум — надникна иззад завеските на носилката и видя няколко мръсни и раздърпани мъже, които излязоха тичешком от гората и се насочиха към тях. Кайлеан знаеше, че из всички краища на империята вилнеят банди от избягали роби и престъпници — беше чувала, че ги има из Британия, но никога не се бе сблъсквала с тях. Сигурно объркването, причинено от смъртта на императора, ги бе окуражило да зачестят с нападенията си.

— Не се захващайте с нас — предупреди ги един от жреците. — Съпровождаме една велика жрица.

— Хич не ни е грижа — захили се един от бандитите. — Какво ще ни направи? Да не вземе да хвърля по нас живи въглени? На всеки панаир има фокусници, които знаят този номер.

Действително Кайлеан бе съжалила, че в носилката няма мангал, но тези бандити бяха явно по-образовани от ирландските пирати, които бе подплашила на времето. Тя вдигна завеските, скочи от носилката и се обърна към един от младите жреци:

— Защо спряхме?

Момчето едва намираше думи от възмущение.

— Тези… тези… — започна той.

Кайлеан не трепна. Бръкна в малката кожена кесия, която висеше на кръста й. Беше съвсем спокойна — не можеше да приеме опасността. Спокойствието по пътищата се поддържаше толкова отдавна от римляните, че тя не можеше да осъзнае какво точно става. Отвори торбичката и каза невъзмутимо:

— Боговете повеляват да даряваме каквото можем на по-бедните от нас. Ето, вземете — и тя подаде на първия бандит някаква дребна монета. Той се засмя на глас.

— Не ни трябват даренията ти, жено — отвърна бандитът с присмехулна любезност. — Но като начало ще приемем тази кесийка…

Кайлеан най-сетне разбра, че ги заплашва голяма опасност. Учудването отстъпи място на възмущение. Сетивата й незабавно се изостриха и тя долови напиращата сила в облаците, надвиснали над главите им. Все пак имаше някаква власт над природните стихии! Вдигна ръце и тогава бандитът, на свой ред разбрал, че жрицата може да се съпротивлява, замахна със сопата си. Блесна светкавица и когато протътна гръмотевицата, небето сякаш се срина върху главата на Кайлеан и всичко наоколо изчезна.

Изминаха много часове, преди тя отново да дойде в съзнание.

 

 

През дните, последвали първия пристъп на болката, Ейлан се опитваше да приеме волята на боговете. По-лесно й бе да повярва, че Богинята ще бди над Вернеметон и над своя народ — но тревогата за сина й не я напускаше. Би могла да повери Гауен на Кайлеан, но Кайлеан бе на другия край на Британия. Диеда беше кръвна роднина на момчето, но след смъртта на Кинрик тя бе последният човек, комуто Ейлан би поверила детето си. Разбира се, бе убедена, че Лия би дала живота си за него, но тя беше бедна женица и нямаше при кого да отведе Гауен. Майри може би щеше да приеме детето, но ако баща им научеше чий син е Гауен, животът му щеше да бъде в опасност, ако го пратеше при нея.

Само да можеше да разбере колко време й остава… Но както и да търсеше отговора, силите, които я бяха предупредили за близкия й край, запазваха упорито мълчание. Ако не беше болката, която от време на време започваше да пулсира зад челото й, би отдала всичко на превъзбуденото си въображение. Сега единственото, което се осмеляваше да стори, бе да прекарва с Гауен много повече време от обикновено.

Една вечер тъкмо бе отпратила момчето да се нахрани, когато Сенара влезе, за да запали лампите. Както обикновено Хю стоеше безмълвен като сянка до вратата. В продължение на много години тя бе мислила, че той можеше да я защити толкова, колкото ако бе новоизлюпено пиле, но в крайна сметка се оказа, че греши. Дори само видът му разравяше не зарасналата рана, която смъртта на Кинрик бе отворила в сърцето й.

— Хайде, върви и ти да вечеряш — подкани го Ейлан. — Сенара ще остане при мен, докато се върнеш.

Сенара обиколи стаята с огнивото и кремъка и глинените лампи — дори във Вернеметон използваха римски лампи — светваха една по една. След малко Ейлан забеляза, че Сенара седи неподвижно и се взира в пламъка на последната лампа, която бе запалила, и попита:

— Какво има, детето ми? Да не си болна?

— О, Ейлан! — изхлипа внезапно Сенара.

Ейлан стана и отиде да седне на една от широките пейки край стените, после потупа с ръка мястото до себе си.

— Ела тук, дете — каза тя нежно. Когато Сенара дойде по-близо, Ейлан видя, че бузите й бяха мокри. — Какво има, мила? Познаваш ме достатъчно добре, за да знаеш, че няма защо да се боиш от мен. Каквото и да се е случило, можеш да ми се довериш.

Сълзите отново се затъркаляха по бузите на Сенара.

— Ти си толкова добра с мен… винаги си била толкова добра… аз не заслужавам — хлипаше тя несвързано. После се отпусна в краката на Ейлан и зарида неудържимо.

— Недей, дете — започна да я успокоява Ейлан, — не плачи така. Мъчно ми е да те гледам толкова отчаяна. Каквото и да е станало, не може да е толкова страшно — тя внимателно повдигна плачещото момиче и повтори: — Ела и седни до мен.

Риданията на Сенара започнаха да затихват, но тя не седна до Ейлан. Вместо това стана и отново закрачи из стаята. Най-сетне спря и каза със задавен от сълзи глас:

— Не знам как да ти го кажа.

Ейлан изведнъж разбра какво измъчва момичето.

— Дошла си да ми кажеш, че не искаш да бъдеш жрица в Горския храм. Сенара вдигна очи. Сълзите бяха оставили блестящи следи по страните й.

— Това е само част от всичко, което трябва да ти призная — прошепна тя. — Най-незначителната част — момичето се насили да продължи. — Не съм достойна да живея сред вас. Ако знаеше всичко, би ме изхвърлила от Вернеметон…

„Ти да не си достойна! — мислеше Ейлан. — Ако знаеше моята история!“ После се сети за думите, които Кайлеан й бе казала някога, и проговори:

— Може би в очите на Богинята нито една от нас не е безупречна. Най-добре е да се успокоиш, дете, и да ми кажеш какво има.

Сенара замълча. Все още избягваше погледа на Ейлан, а Ейлан си спомняше отдавнашния ден, когато стоеше също така уплашена до смърт пред Лианон. Не, сигурно грешеше. Наистина, момичето прекарваше много време сред християните, но те държаха на непорочността дори повече от обитателите на Горския храм.

— Аз… аз… Запознах се с един мъж… и той иска да замина оттук… с него — каза най-сетне Сенара.

Ейлан протегна ръце към нея и я притисна в прегръдките си.

— Горкото ми момиче — въздъхна тя. — Нали знаеш, ти си свободна да ни напуснеш, когато пожелаеш, и да вземеш за съпруг този, към когото те тегли сърцето. Когато те доведоха при нас, ти беше още дете. Тогава никой не е говорил, че ти ще положиш тук обет — но то бе толкова отдавна, че почти сме го забравили. Разкажи ми всичко. Кога се запозна с този мъж? Кой е той? Нямам нищо против да се омъжиш, но нали знаеш, ти си ми като родна дъщеря, и бих искала да се убедя, че изборът ти е правилен.

Сенара я гледаше втренчено. Не можеше да разбере нищо. Ейлан не само че не се сърдеше, но бе и готова да я пусне.

— Срещнах го в колибата на отец Петър. Той е римлянин, приятел на чичо ми Валерий…

Прекъсна я разнеслия се пред вратата мъжки глас.

— Сенара ли? — чу се отговорът на едно от момичетата. — Да, мисля, че е вътре.

„Трябва да поговоря с това момиче, каза си Ейлан. Редно е да се научи да известява за посетителите — особено ако посетителят е мъж“. Сенара се сети, че Хю го няма, и в такъв случай задължението да пази Великата жрица е нейно, забърза към вратата и застана до нея. На прага застана някакъв мъж. Ейлан, която наблюдаваше Сенара, видя как кръвта изведнъж се отдръпна от лицето на момичето и после изведнъж отново нахлу, така че бузите му пламнаха като огън.

— Това е той… — каза тя плахо. — Дошъл е за мен…

Сенара отстъпи встрани и на трепкащата светлина на лампите Ейлан видя лицето на новодошлия.

— Гай… — прошепна тя. Не можеше да е истина! Това бе някакъв кошмар, роден в измъченото й съзнание! Тя затвори очи, но когато ги отвори, Гай все още стоеше на прага — от плът и кръв, и гледаше зашеметено ту Сенара, ту нея.

Сенара пристъпи напред.

— Гай! — възкликна тя. — Не те очаквах толкова скоро! Получи ли разрешение от чичо ми да се оженим?

Гай се огледа диво около себе си.

— Глупаво момиче! Какво търсиш тук?

Пламъкът на лампите сякаш бе лумнал и в гърдите на Ейлан. Тя се изправи бавно на крака.

— А ти какво търсиш тук? — процеди през зъби Великата жрица и се обърна към Сенара. — Да не искаш да ми кажеш, че мъжът, когото обичаш, е Гай Мацелий Север?

— Да, той е. Защо? Какво има? — Сенара гледаше объркано Ейлан. Ейлан отново се обърна към Гай.

— Ти ще й кажеш какво има — нареди тя. — Кажи й цялата истина — ако можеш да намериш смелост у себе си.

— Каква истина? — попита уплашено Сенара. — Знам, че е женен за римлянка, която отказва да изпълнява съпружеските си задължения. Но той, разбира се, ще се разведе с нея, преди да се ожени за мен…

— Разбира се — макар и тих, гласът на Ейлан звучеше ужасяващо. — И така, Гай, тя знае за дъщерите, които имаш намерение да изоставиш. А знае ли за нашия син?

— Вашият син?! — зашеметена, Сенара се обръщаше ту към Ейлан, ту към Гай. — Кажи ми, че не е вярно — обърна се тя с умолителен тон към Гай. После гласът й секна.

— Ти не разбираш… — измънка безпомощно Гай.

— Не разбирам… — повтори отчаяно Сенара. — Аз исках да те спася, а вместо това ти се опита да ме опозориш. Ясно ми е, че си ме имал за глупачка!

Тя се отвърна от него и в същия миг вратата се отвори с трясък. Гигантът Хю нахлу в стаята с вдигната сопа. Но след смъртта на Кинрик Повелителката го бе нахокала жестоко, и той не искаше да повтори грешката си.

— Господарке — измънка Хю, — казаха ми, че тук имало мъж. Чух викове. Какво искаш от мен?

Ейлан не откъсваше очи от Гай. Мислеше си, че ако не беше надвисналата над всички опасност, би й се сторил смешен. Но може би за горд римлянин като него не можеше и да се измисли по-тежко наказание от това да изпадне в такова нелепо положение. След малко Ейлан наруши мълчанието си, което се стори безкрайно на останалите. Тя вдигна ръка и нареди с жест на Хю да не мърда.

— Върви — каза тя мрачно на Гай. — Върви си веднага, инак той ще ти пръсне черепа — обърна се към Сенара и добави: — Върви и ти с него, щом искаш — докато все още имам власт да ви защитя.

Сенара изгледа Гай и после се хвърли в прегръдките на Ейлан.

— О, не — изплака тя, — за нищо на света не бих тръгнала с него сега!

Ейлан притисна момичето към себе си и отново вдигна поглед към Гай.

— Вън оттук — процеди тя тихо. — Излез незабавно или ще наредя на Хю да ти покаже на какво е способен — изведнъж гневът й разби бента на самообладанието и тя изкрещя: — Върви си, за да не те убия със собствените си ръце!

Гай не се опита да й противоречи. Той отметна завесата на вратата и изчезна в мрака.

 

 

Седнал в кръчмата „При синия орел“, Гай отново повика кръчмаря и му поръча ново шише кисело галско вино. Пиеше почти непрекъснато от три дни насам, като само от време на време сменяше кръчмите, когато кръчмарите отказваха да му наливат повече вино. Но те го познаваха отлично, знаеха и кой е баща му — и не се съмняваха, че рано или късно ще им се плати.

Понякога Гай се замисляше дали вече са забелязали отсъствието му, но баща му сигурно щеше да реши, че е заминал за вилата, а пък Юлия щеше да предположи, че е останал в града при баща си. Основният проблем, който го вълнуваше, бе колко още вино ще трябва да изпие, за да притъпи болката в сърцето си.

Беше решил да остане в Дева първо поради политическото положение, а освен това защото не искаше да се изправи пред Лициний, за да му каже, че възнамерява да напусне дъщеря му и ненужните никому дъщери, които тя му бе родила. Като се замисли, той си призна честно, макар и със закъснение, че Лициний сигурно би упрекнал Юлия, ако научеше за положения от нея обет. Самият той останал без син, Лициний сигурно не би искал Юлия да бъде напусната от мъжа си поради това, че не му е дарила наследник. Но от друга страна, ако Лициний успееше да убеди дъщеря си да изпълнява съпружеските си задължения, Гай нямаше да може да се ожени за Сенара, а единствено мисълта за нея го топлеше през последните дни и му помагаше да прогонва страховете си.

Сега това, разбира се, нямаше никакво значение. Гай надигна шишето и течният пламък на виното стопли за миг гърдите му. Сенара не го обичаше. Юлия не го обичаше. А Ейлан — неговата Ейлан — го ненавиждаше. Гай потръпна, защото отново си спомни ужасното лице на фурията — беше застанал отново лице в лице с нея онзи ден, когато Ейлан го прогони от Вернеметон.

Вратата на кръчмата се отвори с трясък и вътре нахлуха голяма група легионери. Гай си каза кисело, че командирът сигурно вече се безпокои да не е объркал нещо в плановете си. Пирът, който организира за легионерите, не му свърши никаква работа — само отслаби дисциплината в легиона. Ако се намираха в Рим, при такова положение императорът би опразнил хазната си, за да залъгва хората с циркови представления, но тази забравена от боговете провинция можеше да предложи единствено бой на мечки с кучета. Това, разбира се, не можеше да отклони достатъчно вниманието на хората, а войниците започваха да вилнеят и напрежението се усилваше с всеки изминал ден.

Никой не обърна внимание на самотния мъж, който се напиваше кротко в един ъгъл — Гай въздъхна доволно и отново посегна към шишето.

Някаква ръка стисна китката му. Той вдигна зачервените си очи и срещна погледа на стария си приятел Валерий.

— В името на Меркурий, човече, вече мислех, че никога няма да те открия! — Валерий отстъпи една крачка, огледа Гай по-добре и изкриви лице. — Добре поне, че баща ти не може да те види в това състояние!

— Той… знае ли… — започна Гай.

— Да не си луд? Ако теб не те е грижа за чувствата на стария, аз поне се опитвам да му пестя неприятностите. Един от войниците ми каза, че те виждал из кръчмите. Какво те прихвана да се напиваш тъкмо сега? Хайде, няма да говорим повече — прекъсна той слабите протести на Гай, — първо трябва да те измъкна оттук!

Гай продължаваше да мърмори и да възразява, когато Валерий го извлече на улицата и прекоси заедно с него града, за да го отведе в банята. Но едва когато спътникът му го бутна в студения басейн, Гай изтрезня дотолкова, че да разбира какво му се говори.

— Кажи ми сега — поде Валерий, когато Гай се появи, плюещ вода, на повърхността, — племенницата ми Валерия още ли живее в Горския храм?

Гай кимна.

— Отидох да я взема, но тя… промени решението си и не пожела да тръгне с мен.

Спомените от последните дни нахлуха с нова сила в съзнанието му. Беше представил на Валерий една доста изменена версия на истинското положение и бе получил от него съгласие да вземе Сенара за съпруга — това му даваше право да разпитва какво е станало. Но то не обясняваше видимото му безпокойство.

— Слушай — поде забързано Валерий. — Ти не си единственият, който се напива от няколко дни. Снощи прекарах вечерта с няколко легионери от канцеларията на квестора — имената им нямат значение — които непрекъснато говореха за жриците във Вернеметон. Един дори каза: „При това те не са като нашите весталки — най-обикновени жени от варварските племена“. Опитах се да ги възпра, протестирах, но не ми обърнаха внимание и накрая се хванаха на бас, че могат да отвлекат една от жриците и боговете няма да ги накажат, защото те не били под ничие покровителство.

Гай взе кърпата и започна да се трие яростно. Още не можеше да възприеме изцяло всичко, което Валерий казваше.

— Ела да се напариш — каза Валерий и му подаде ръка. — С потта от тялото ти ще излязат и последните отрови — когато се отпуснаха сред гъстите облаци пара, секретарят продължи: — Надявах се, че е обикновен пиянски бас, и че когато изтрезнеят, ще са забравили за него — до тази сутрин, когато се оказа, че трима от войниците липсват на проверка. Един от останалите, с които пихме снощи, ми каза, че напуснали Дева и потеглили към Вернеметон, за да се опитат да спечелят баса.

— Центурионът… — сърцето на Гай биеше лудо, но поне вече бе в състояние да разсъждава нормално.

— … си има достатъчно други проблеми, а същото се отнася и за трибуните. След убийството на Диоклециан дисциплината в легионите отиде по дяволите. Ти и баща ти познавате британците по-добре от който и да било друг римски офицер. Какво мислиш, че ще стане, ако хванат римски войници в опит да изнасилят някоя от жриците? Бунтът на Боадицея ще бледнее пред това, което би последвало, а ние въобще не сме в състояние да се противопоставим!

— Да… разбира се — отвърна Гай. — Ще отида. Знаеш ли кога точно са тръгнали. Имаш ли представа кой път са избрали?

— За съжаление не знам нищо повече от това, което ти казах — каза Валерий. — Но мога да поразпитам.

— Не, нямаме време за губене. Ще отида у дома да се преоблека и тръгвам.

Гай потри очи.

— Нося ти чисти дрехи — каза Валерий. — Предположих, че ще имаш нужда от преобличане.

— Прав беше баща ми — кимна Гай, — ти наистина мислиш за всичко.

Той се остави в ръцете на робите, които го изсушиха и избръснаха, и се насили да хапне нещо. Упрекваше се горчиво, че се е държал като глупак — опитваше се да удави скърбите си във вино, когато целият свят около него се разпадаше. Постепенно съзнанието му се избистряше, нещата идваха на местата си, и той се досети, че утре е Самхаин. Кажи-речи, половината племена от западните земи щяха да се съберат във Вернеметон за празника. Нямаше значение какво мислят за него Ейлан и Сенара. Гай се вледени от ужас при мисълта на каква опасност са изложени всички в Горския храм, ако утре там избухнеше бунт.

— Ще отведа племенницата ти на сигурно място — каза той на Валерий на тръгване. А наум добави: „И Ейлан, и момчето… а ако ме мразят толкова, могат да ми го кажат по пътя, докато се прибираме“. Той отметна назад наметалото, за да може свободно да движи ръцете си, и потупа последната вещ, която бе заел от Валерий — меча.

Последните два дни се бяха сторили на Ейлан по-дълги от годините, изминали от пристигането на римляните в Британия; по-дълги от годините, изминали от издигането на Храма на слънцето в голямата долина. Нощта срещу Самхаин сякаш продължи хиляда години. Беше отпратила Сенара преди два часа. Фитилите на лампите вече догаряха и на мъждукащата им светлина сенките ставаха все по-огромни. Ейлан имаше чувството, че всеки момент ще я погълнат — телом и духом.

Сигурно това бе значението на предупреждението, което бе получила — смъртта бе чакала своя час, като семе, посято в духа и сърцето й; и сега се разтваряше като ужасно, смъртоносно цвете вътре в тялото й. Сърцето й се блъскаше в ребрата, сякаш щеше да изхвръкне. Болката се усилваше, ставаше непоносима — дори при раждането на Гауен не бе страдала така. И не можеше да прецени кое я измъчва повече — телесната болка или ужасните душевни терзания.

От време на време задрямваше и в съня си виждаше объркани видения — видя Кайлеан, заобиколена от някакви мръсни и дрипави, явно злонамерени хора. Видя как жрицата вдигна ръце към небето, видя блясъка на светкавица и после безжизнените тела на нападателите, проснати на земята. Но Кайлеан също лежеше неподвижна и Ейлан не можеше да разбере жива ли е или не.

Когато дойде на себе си, Ейлан трепереше, а бузите й бяха мокри от сълзи. Кайлеан би трябвало да е на сигурно място — на Тор, заедно със своите жрици. Може би това видение е било измамно? Ако бе вярно, каква надежда оставаше за техния свят?

Малко преди зазоряване Ейлан се промъкна безшумно в стаята, където спеше Гауен. Хю пристъпваше безшумно зад нея на босите си стъпала. За първи път, откак бе станала Жрица на Оракула, Ейлан истински се дразнеше от присъствието на гиганта. Имаше чувството, че огромната му фигура й пречи да диша, сякаш отнемаше въздуха й.

Изведнъж си припомни една страшна история, която си разправяха като момичета в Дома на девиците — за една от Великите жрици, която била нападната от собствения си телохранител и после го предала на жреците, които го осъдили на смърт. За първи път си представи истински онази самотна жена, която сигурно се е държала човешки с телохранителя си поради нужда от малко човешка топлина и как държанието й е било погрешно изтълкувано. Потръпна и нареди на Хю да я чака отвън.

„О, богове! Ако Кайлеан беше тук — или Лианон… или майка ми! Само да не бях толкова самотна — тъкмо сега!“ Нямаше никой, комуто да се довери. Дори Сенара, потънала в сълзи и самоотричане, вече й беше враг. А родният й баща беше най-страшният й враг.

Тя се загледа в лицето на спящия си син. Сърцето й биеше толкова силно, че се боеше да не го разбуди. Възможно ли бе това голямо момче някога да е било онова мъничко бебе, което се побираше в дланите на баща си? Той беше плод на взаимна любов, заченат през онзи единствен ден, когато Ейлан се поддаде на силата на собствените си чувства и на страстта на Гай. Спомни си възторга, който я бе изпълнил тогава, убеждението си, че е постъпила правилно, защото любовта им е свята.

Гауен беше толкова красив! Как бе възможно в непоносимата си скръб да даде живот на такова прекрасно дете? Тя не преставаше да попива чертите на момчето — Гауен беше още дете, с несъразмерно израсли крайници, но у него вече можеше да се открие мъжа, който щеше да стане един ден. Не можеше да реши дали прилича на Гай или не. Някога това би я разочаровало, но сега поне знаеше, че няма да й се налага да подтиска пристъпа на омраза всеки път, когато нещо у делото й напомнеше за баща му.

Но той беше син на Гай; заради него тя се бе съгласила Гай да вземе за жена дъщерята на някакъв висш римски сановник. Само че сега Гай щеше да се разведе с Юлия, но не заради нея и детето, а заради Сенара — Сенара, която бе заместила в сърцето й покойната й малка сестричка. Сенара, която беше по-млада и затова по-красива в очите на Гай.

На кръста й висеше сърповидният нож, който всяка жрица получаваше при посвещаването си. Тя опипа замислено острието му. Огледа вените на китката си, където ясно се виждаше пулсирането на кръвта. Само един разрез би сложил край на мъките и грижите й — поне в този живот. Защо й бе да чака обещаната й от Богинята съдба? Но какво би станало с Гауен, ако сама сложеше край на живота си?

Тя отново окачи ножа на колана си и се отправи към входа. Лицето й, осветено от трепкащата светлина на лампата, сигурно бе издало нещо от чувствата й, защото Хю угрижено се обърна към нея.

— Господарке?

— Отиваме обратно в моя дом, а после ти ще повикаш Сенара. Трябва да разговарям с нея.

Не след дълго Хю се върна с момичето. Дрехата на Сенара беше омачкана, очите й — подути, по страните й имаше следи от сълзи. Когато видя Ейлан, тя веднага изплака:

— Прости ми, Повелителко! За нищо на света не бих…

— Стига — прекъсна я Ейлан. — Нямам сили да понеса всичко това още веднъж. Знам, че скоро ще умра — Великите жрици имат тази привилегия — Богинята ги предупреждава кога им предстои да напуснат този свят.

Тя си пое дълбоко дъх, а Сенара пребледня като платно.

— Не е вярно — възрази тя отчаяно. — Казано е в Светото писание, че никой не може да знае кога ще дойде неговият час…

— Мълчи — прекъсна я отново Ейлан. — Трябва да ти кажа нещо много важно. Ако греша, няма да има значение повярвала ли си ми или не, но ако съм права, обещай ми да изпълниш една моя молба.

— Всичко, каквото поискаш — каза покорно Сенара. Ейлан отново си пое дъх.

— Ти ме чу, когато казах, че имам син от Гай. Но не знаеш, че този син е Гауен, който отрасна при нас. Искам от теб да се омъжиш за Гай и да вземеш Гауен със себе си, за да го отгледаш като свое дете. Моля те… — когато бе предсказала собствената си смърт, гласът й бе напълно спокоен, но сега затрепери, — обещай ми, че ще се държиш добре с него.

— О, не! — извика Сенара. — Не бих се омъжила за Гай Север, дори да е последният мъж на тази земя!

— Обеща ми да изпълниш една моя молба — напомни й тихо Ейлан. — Така ли спазваш дадената дума?

Сенара вдигна към нея насълзените си очи и каза:

— Искам само да сторя това, което е редно. Ако ти мислиш… — тя млъкна, задъхана. — Ако Бог е решил да те прибере при себе си, да бъде волята Му, но обещай ми да не посягаш на собствения си живот, Ейлан!

Ейлан събра цялото си достойнство и отвърна:

— За мен няма никакво значение дали вярваш в предсказанията ми или не. Но ако не искаш да ми помогнеш, можеш да си вървиш, Сенара.

Сенара възрази плахо:

— Не мога да те оставя сама в такова състояние!

— Тогава, поне заради Гай, трябва да ми обещаеш, че ще се грижиш за момчето!

— Но ти си длъжна да живееш, именно заради Гауен — настоя Сенара. — Имаш син, без значение от кого, и нямаш право да разполагаш с живота си, както ти хрумне. Гауен е чудесно дете. Трябва да живееш, за да го видиш пораснал. А що се отнася до Гай…

— Моля те, не споменавай името му пред мен.

— Повелителко — Сенара трепереше така, че едва можеше да говори свързано, — вярвай ми, Гай все още те обича — теб и вашия син.

— Отдавна ме е забравил.

— Не те е забравил — настоя по-уверено Сенара. — Разреши ми да му напомня за дълга, който има към майката на сина си. Разреши ми да поговоря за задълженията му на баща и римлянин. Сигурна съм, че по този начин ще стигна до сърцето му.

Възможно ли бе това? Искрена ли бе Сенара, когато настояваше да говори с Гай?

— Аз вярвам в предупреждението, което получих от Богинята — каза най-сетне Ейлан. — Но ако оживея след Самхаин, можеш да опиташ. Само че преди да говориш с Гай, трябва да отведеш Гауен на сигурно място. Боя се, че на този празник могат да се случат непредвидени неща. Утре… не, още тази нощ — поправи се тя, — трябва да напуснете Горския храм. Отведи Гауен в гората, при отец Петър. Никому няма да дойде на ума да ви търси там!