Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Авалон (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forest House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Корекция
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
shanara (2009)

Издание:

Марион Зимър Брадли. Горският храм

Издателство „Еднорог“, 1999

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN 954-9745-09-0

История

  1. — Добавяне

1

Златиста светлина се процеждаше на струи през клоните на дърветата, докато залязващото слънце слизаше все по-ниско зад облаците. Всеки измит от дъжда лист блестеше като изкован от злато. Същият блед огън сияеше и по косите на двете момичета, които вървяха по горската пътека. Дъждът бе спрял скоро и гъстата, почти непроходима гора, покрила по-голямата част от Западна Британия, тънеше във влажна тишина. Тук-там от някой по-нисък клон все още се отцеждаше капка чиста, благословена вода.

Ейлан вдъхна дълбоко влажния въздух, натегнал от ароматите на живота в гората; стори й се сладък като дим от уханни треви, особено след задушните стаи на бащиния й дом. Знаеше, че в Горския храм горят ароматни треви, за да пречистват застоялия въздух. Щом се сети за Горския храм, тя веднага изправи гърба си в опит да върви с походката на жриците, които живееха там. Държеше кошницата с даровете, стремейки се да подражава колкото е възможно по-точно на непринудената им грация. За миг тялото й улови ритъма на движенията — беше й едновременно непонятен и близък — сякаш някога, в безкрайно далечното минало, я бяха обучавали да се движи така.

Вече й бе разрешено да носи дарове при извора, защото тялото й имаше свой лунен цикъл. Майка й казваше, че както месечното кръвотечение я прави жена, така и водите на Свещения извор благославят плодородието на земята. Що се отнася до ритуалите, които се изпълняваха в Горския храм, те служеха на духа на земята и призоваваха самата Велика Богиня, която слизаше на земята под знака на пълната луна. Предната нощ луната се бе изпълнила и Ейлан бе стояла навън и я бе съзерцавала, докато майка й не бе я извикала да си ляга. Беше изпълнена с необяснимо, трепетно очакване.

„Може би жриците на Оракула ще ме направят избраничка на Богинята в нощта срещу Белтейн[1]“. Ейлан притвори очи и се опита да си представи как пили и на дългата синя жреческа одежда се влачат след нея, а воалът обвива чертите й с тайнственост.

— Ейлан, какво правиш? — гласът на Диеда я върна рязко към действителността, тя се препъна в корена на едно дърво и едва не изпусна кошницата. — Влачиш се като саката крава! Ако не свършим бързо, ще мръкне, преди да се приберем у дома.

Ейлан забърза след другото момиче, пламнала до корена на косите си. Вече можеше да чуе тихия ромон на извора. Пътеката заслиза надолу и тя последва Диеда към процепа между две скали, откъдето чистата водна струя се стичаше в малкото езерце под него. Някога, незнайно колко отдавна, хората го бяха оградили с камъни; камъните са били украсени с изсечени по тях орнаменти, но водата ги бе изгладила почти напълно. Но лешниковият храст, на който хората връзваха панделки с надеждата, че молитвите им ще бъдат чути, беше млад — наследник на безбройните лешникови храсти, расли тук от незапомнени времена.

Момичетата се разположиха до езерцето и проснаха на тревата кърпа, върху която започнаха да нареждат даровете — чудесни малки сладкиши, шише медовина, и няколко сребърни монети. В крайна сметка това бе малко езерце, обиталище на богинята на тази гора — не някое от големите свещени езера, където цели армии правеха жертвоприношения в знак на благодарност за спечелените победи. Но открай време жените от рода на Ейлан носеха тук дарове след края на всеки свой лунен цикъл и така подновяваха всеки път своята връзка с Богинята.

Потръпвайки от хладния допир на въздуха, момичетата смъкнаха дрехите си и се надвесиха над езерцето.

— Свещена вода, ти извираш от утробата на Богинята. Както ти си люлка на живота, нека и аз да мога да давам живот… — Ейлан загреба вода в шепите си и я остави да се стече по корема и между бедрата й.

— Водите на този свещен извор са млякото на всеобщата Майка. Както тя храни света, нека и аз да мога да храня тези, които обичам… — зърната на гърдите й потръпнаха от стеклата се по тях ледена вода.

— Този свещен извор е духът на Богинята. Както водите му вечно извират от дълбините на земята, нека и на мен ми бъде дадена силата да връщам живота на света… — студената вода плисна челото на Ейлан.

Момичето се загледа в повърхността на езерцето — по нея пробягваха сенки. Водата се успокои и бледото й отражение започна да добива по-ясни форми. Но докато Ейлан гледаше, лицето, което я гледаше от водата, започна да се изменя. Това не бе тя, а друга, зряла жена с по-тъмно руси коси, по които пробягваха червеникави отблясъци като искри от огън. Но очите си бяха същите.

— Ейлан!

Чула гласа на Диеда, Ейлан примигна и лицето в езерцето отново стана нейното. Другото момиче трепереше от студ, а сега и Ейлан усети, че мръзне. Навлякоха бързо дрехите си. Диеда посегна към кошничката със сладкишите и гласът й, плътен и звучен, звънна в тишината:

Господарке на извора свещен,

приеми тез дарове от мен —

на теб навеки вярна ще остана,

живот и обич ти ми дай в замяна.

„В Горския храм всички жрици пеят в хор“ — каза си Ейлан. Собственият й глас, нежен и малко треперлив, се присъедини към гласа на Диеда в мелодично съзвучие:

Благослови гората и полето,

закриляй тез, които носим във сърцето,

обилен плод да ни дари земята,

а ти от злото ми пази душата.

Ейлан отля малко медовина във водата, докато Диеда ронеше в езерцето късове от сладкишите. Течението ги пое и за миг Ейлан имаше чувството, че шумът на водата се усили. Двете момичета се надвесиха над езерцето, за да пуснат вътре донесените монети.

Когато водната повърхност се успокои, Ейлан видя ясно в нея двете им лица, толкова прилични едно на друго. Зрението й се помрачи и тя трепна от страх, че може отново да се яви онази, другата жена. Вместо това едното лице изчезна — остана само едно, чиито очи грееха във водата тъй, сякаш две звезди бяха паднали в езерото.

„Ти ли си духът на това езеро? Какво искаш от мен?“ — въпросът се изтръгна от самото й сърце. И отговорът прозвуча в душата й:

„Моят живот тече във всички води, също както тече кръвта в твоите вени. Аз съм Реката на времето и Океанът на пространството. Ти ми принадлежиш от незапомнени времена. Адсарта, дъще, кога ще изпълниш обета, който даде?“

Стори й се, че блясъкът от очите на тайнствената жена прониква в най-дълбоката й същност. А може би беше просто слънцето, защото, когато дойде на себе си, видя, че сияйните му лъчи проникват през гъстите корони на дърветата.

— Ейлан! — очевидно Диеда я викаше не за първи път. — Какво ти става днес?

— Диеда! — възкликна Ейлан. — Не я ли видя? Не видя ли духа на езерото? Диеда поклати глава.

— Говориш също като онези свещени гъски във Вернеметон, които не престават с техните врели-некипели за видения и какво ли не още!

— Как можеш да говориш така! Та ти си дъщеря на Върховния друид — ако отидеш в Горския храм, могат да те обучат за бард!

Диеда се смръщи.

— Жена-бард? Арданос никога не би разрешил, пък и аз самата не бих искала да прекарам живота си затворена с куп дърдорещи жени! По-добре да тръгна с Гарваните, като осиновения ти брат Кинрик, и да се сражавам срещу римляните!

— Шт! — Ейлан се озърна плахо, сякаш и дърветата имаха уши. — Нима не знаеш, че за това не се говори — дори и тук? Освен това ти далеч не искаш да се сражаваш редом с Кинрик, а да спиш с него. Да не мислиш, че не съм те виждала как го гледаш? — тя се изкиска.

Диеда пламна и й се сопна:

— Нямаш представа за какво говориш. Но и на теб ще ти дойде времето, и като оглупееш по някой мъж, ще бъде мой ред да се смея — и припряно започна да сгъва покривката.

— През ум не ми минава — заяви Ейлан. — Единственото нещо, което искам, е да служа на Богинята!

За миг пред очите й притъмня и шумът на водата отново се усили — сякаш господарката на извора бе чула думите й. Диеда тикна кошницата в ръцете й и каза:

— Да вървим — и забърза по пътеката. Но Ейлан не я последва. Стори й се, че чува някакъв неясен звук, който нямаше нищо общо с ромона на извора.

— Чакай! Не чуваш ли? Идва откъм старата яма за глигани…

Диеда спря и извърна глава. Сега и двете чуха ясен стон — звучеше като ранено животно.

— По-добре ще е да проверим какво става — реши накрая Диеда, — въпреки че ще закъснеем. Ако някое животно е паднало в ямата, трябва да кажем на мъжете, за да го отърват от мъките му.

Момчето лежеше, уплашено и цялото окървавено, на дъното на ямата. Колкото повече избледняваше дневният светлик, толкова по-слаба ставаше и надеждата му за спасение.

Ямата, в която беше паднал, беше влажна, пълна с гнили листа. Миришеше на тор от животните, които бяха падали тук преди. От дъното и стените стърчаха остри колове — един от тях беше пронизал рамото му. Струваше му се, че раната не е опасна, а всъщност и не го болеше много, защото цялата му ръка бе все още изтръпнала от падането. Но колкото и незначителна да беше, не бе изключено да стане тъй, че да умре от нея.

Не че го беше страх от смъртта — Гай Мацелий Север Силурик беше на цели деветнадесет години и вече бе положил клетва за вярност като офицер от римската войска пред император Тит[2]. Беше участвал за първи път в сражение още преди да се сгъсти мъхът по лицето му. Вбесяваше го единствено мисълта, че може да умре по такъв унизителен начин — попаднал в капан, досущ като някакъв глупав заек. При това, каза си той горчиво, сам си бе виновен. Ако се бе вслушал в думите на Клотин Албий, щеше вече да седи пред пламтящия огън, да пие от хубавата бира, която варяха тук и да се закача с дъщерята на домакина, Гуена, която се бе отказала от въздържаността, съхранена от севернячките. Възприела бе свободното държание на момичетата от градовете където бяха приели римските обичаи — като Лондиниум например, при това също тъй лесно, както баща й бе възприел латинския език и римската тога[3].

А самият Гай бе изпратен тук тъкмо поради доброто си познаване на местните диалекти. Той сви мрачно устни. Старият Север, баща му, беше префект[4] на Втори легион Адиутрикс в Дева. Той се бе оженил за тъмнокосата дъщеря на един от главатарите на силурите, още в първите дни на завоюването на Британия — когато Рим все още се надяваше да сключи съюз с племената. Всъщност Гай бе проговорил на местен диалект много преди да знае и една дума латински.

Разбира се, имало е времена, когато никой офицер от легионите на империята, разквартирувани в крепостта на Дева, не би полагал усилия да формулира изискванията си на езика на покорените племена. До ден днешен Флавий Руф, трибун[5] на втора кохорта, ненавиждаше подобни превземки. Но Мацелий Север стария, префект на укреплението, отговаряше за решенията си единствено пред самия Агрикола[6], губернатор на провинцията, и съзнаваше, че основното му задължение е да запази мира между местното население и легионите, които бяха за тях и окупатори, и владетели, но и защитници.

Народът на Британия още ближеше рани след безплодния опит за бунт на Боадицея — „кървавата кралица“. Бунтът бе потушен жестоко от легионите, и засега хората приемаха безропотно все по-високите такси и данъци, които им налагаше империята. Но мобилизирането на мъжете бе съвсем друга работа — а тук, в пограничните зони на империята, жаравата на недоволството не бе престанала да тлее и тези настроения се използваха много ловко от дребните местни вождове и водачите на недоволниците. Тъкмо в този развъдник на бунтари Флавий Руф бе решил да изпрати група легионери, които да ръководят набирането на работници за оловните мини из хълмистите земи.

Имперската политика не допускаше млад воин да служи в легион, в който родният му баща е висш офицер. Затова и Гай беше трибун в легиона Валерия Виктрикс в Глевум и независимо от британската си кръв от най-ранно детство бе свикнал на желязна дисциплина, както подобаваше на сина на римски воин.

Досега старият Мацелий не бе облекчавал службата на сина си по никакъв начин. Но наскоро, по време на един незначителен граничен сблъсък, Гай бе ранен леко в крака; преди да се възстанови напълно, се разболя от треска и затова получи разрешение да замине за Дева и да остане там, докато оздравее. Щом се изправи на крака, бездействието в бащиния му дом започна да го дразни. Възможността да съпроводи мобилизираните мъже до мините му се бе сторила като приятна разходка.

Пътуването бе напълно спокойно; след като намусените работници бяха отведени до мините, Гай, комуто оставаха още цели две седмици отпуск, прие поканата на Клотин Албий, подкрепена и от нескромните погледи на дъщеря му, да остане още няколко дни, за да половуват. Клотин беше пристрастен към лова, а освен това Гай отлично разбираше, че престоят на сина на висш римски офицер под неговия покрив бе нещо много ласкателно. Гай бе приел философски ласкателствата, защото възможностите за лов бяха действително чудесни, а през останалото време се забавляваше много добре, като сипеше измислици пред дъщерята на Клотин. Само преди ден бе успял да убие сърна и беше много горд, че се справя с лекото си копие не по-зле, отколкото британците с техните оръжия, а сега…

Проснат в мръсотията на дъното на ямата, Гай бе изредил всички познати му ругатни по адрес на страхливия роб, който му бе предложил да му покаже пряк път от дома на Клотин право до големия римски път към Дева; ругал бе и себе си, че с цялата си глупост бе оставил онзи дръвник да кара колесницата; ругал бе заека или каквото там бе животното, претичало пред колесницата и подплашило конете; своя дял бяха получили и зле обучените животни, и отново дръвникът, който не бе успял да ги спре; проклинал бе мига, в който бе отслабил бдителността си и се бе озовал, зашеметен и почти в безсъзнание, на земята.

Действително бе силно зашеметен — защото, ако беше с ума си след падането, би си останал на мястото. Дори пълен глупак като неговия кочияш би успял да овладее конете след известно време и тогава щеше да се върне за него. Затова и проклинаше най-вече собствената си лудост — да тръгне из гората в опит да намери сам правия път. Кой знае колко се бе отклонил!

Колкото и да бе замаян от първото падане, болезнено ясно си спомняше внезапното подхлъзване и сгромолясването сред купища съчки и сухи листа, с които бе замаскирана ямата. Последното, което помнеше, бе как острият кол се заби в рамото му — след това бе загубил съзнание. Следобедът клонеше към своя край, когато Гай дойде на себе си и започна да оглежда раните си. Друг кол бе разкъсал прасеца му и бе отворил старата рана; беше ударил зле и глезена си и сега той бе подут така, че на дебелина бе колкото бедрото му — сигурно бе счупен или поне така го чувстваше. Обикновено Гай бе подвижен и гъвкав като котка и ако не бяха раните, би се измъкнал от ямата за минути; но сега бе толкова отпаднал, че не смееше да помръдне.

Съзнаваше, че дори ако кръвта му не изтече до свечеряване, мирисът й ще влече дивите зверове и те ще го довършат. Опитваше се поне да пропъди помена за разказите на дойката си за по-страшни същества, които били привличани от мириса на кръв.

Хладната влага се бе просмукала до костите му, гласът му беше пресипнал от викове за помощ. Реши, че ако ще умира, поне е длъжен да го стори достойно като римлянин. Задърпа гънките на окървавеното си наметало, за да покрие с тях лицето си, и в същия момент трепна и се поизправи с разтуптяно сърце — отнякъде се чуваха гласове.

Гай вложи последните си остатъци от сила в отчаян вик — по-скоро нещо средно между писък и вой; секунди след като нечовешкият звук се изтръгна от гърлото му, той вече искрено се срамуваше от него. Опита се да произнесе нещо членоразделно, но гласът отказваше да му служи. Вкопчи се в един от коловете, но успя само да се изправи на колене и да се придърпа по-близо до стената на ямата.

За момент очите му срещнаха един от последните слънчеви лъчи и той примижа заслепен. След миг успя да различи смътно лицето на младо момиче, надвесено над него.

— Велика майко! — звънна чистият й глас. — Как си успял да се озовеш тук? Не видя ли предупредителните знаци по дърветата?

Гай все така не можеше да каже и дума; младото момиче над него говореше на извънредно чист местен език, който не му бе много познат. Доколкото знаеше, тези земи принадлежаха на племето ордовици. Наложи му се да помисли малко, за да си преведе думите й на диалекта на силурите, който знаеше от майка си.

Преди да успее да отвори уста, друг глас, по-плътен и самоуверен, се намеси:

— Като е такъв глупак, би трябвало да го оставим вътре за примамка на вълците!

До първото лице се появи друго, но толкова прилично на първото, че за миг Гай се почуди дали зрението не му изневерява.

— Хайде, подай ми ръка. Мисля, че двете с общи усилия ще те измъкнем — каза второто момиче. — Ейлан, помагай!

Тънка, бяла женска ръка се пресегна надолу към него; Гай покорно повдигна своята, но не можа да свие пръстите си около нейните.

— Какво става? Да не си ранен? — попита по-меко момичето.

Преди Гай да успее да отговори, другата — той можеше да прецени единствено, че е много млада — се наведе по-ниско, за да провери.

— О, сега разбирам… Диеда, той е ранен и кърви. Тичай да доведеш Кинрик — той ще успее да го извади!

Облекчението заля Гай като вълна и той едва не изгуби съзнание — отпусна се назад с цялата си тежест и простена, защото от движението го заболяха всички рани.

— Само не припадай — звънна ясният глас над главата му. — Представяй си, че думите ми са като въже, с което се държиш към живота! Чу ли ме?

— Чувам — прошепна той. — Не спирай да говориш.

Може би поради съзнанието, че пристига помощ, той най-сетне си бе позволил да се отпусне, и раните започваха да го болят ужасно. Гай чуваше ромона на момичешкия глас над себе си, но вече не можеше да различи думите. Те звънтяха и бълбукаха като планински поток и съзнанието му се плъзгаше по тях — отвъд болката. Наоколо притъмня; едва когато видя блясъка на факли между дърветата, Гауен разбра, че не губи съзнание, а просто наистина е мръкнало.

Лицето на момичето изчезна и той я чу да вика:

— Татко, някакъв мъж е паднал в старата яма за глигани!

— Ей сега ще го извадим оттам — отвърна плътен мъжки глас. — Я да видим… — гласът долиташе вече съвсем отблизо. — Май ще ни трябва носилка. Кинрик, най-добре ще е да слезеш и да видиш.

След миг един млад мъж вече се спускаше надолу по стената на ямата. Той огледа внимателно Гай и попита развеселено:

— Я ми кажи, за какво мислеше? Трябва да си много способен, щом си успял да се продъниш тук, където всичко живо от тридесет години насам знае, че има капан!

Събирайки останките от гордостта си, Гай понечи да каже, че който го извади оттук, ще получи добро възнаграждение, но само след миг се зарадва, че не проговори. Очите му привикнаха на светлината на факлите и той можа да види ясно своя спасител — беше съвсем млад мъж, вероятно на неговата възраст, но ръстът му бе гигантски. Русата му коса падаше на дълги къдрици по раменете, а безбрадото му лице бе ведро и дори весело, сякаш спасяването на полумъртви чужденци влизаше в ежедневните му задължения. Беше облечен в туника от плат на пъстри квадрати, на краката си носеше нещо като ботуши от боядисана кожа. Вълненото му наметало бе украсено с бродерия и прикрепено на рамото със златна катарама, върху която имаше стилизирано изображение на гарван от червен емайл. Дрехите му подсказваха, че е от благороден произход, при това не от родовете, които бяха приветствали завоевателите и подражаваха маймунски на нравите и начина им на обличане. Гай каза простичко:

— Чужд съм из тези земи. Не познавам знаците на вашите племена. Говореше старателно на местния диалект.

— Е, няма какво да се безпокоиш. Сега ще те извадим и после може да мислим как точно си паднал.

Младият човек обви с ръка кръста на Гай и го повдигна с такава лекота, сякаш римлянинът бе малко дете.

— Тази яма е копана за мечки, глигани и римляни — отбеляза той спокойно. — Лош късмет е наистина, че си попаднал в нея — после вдигна поглед нагоре и продължи: — Хвърли ми наметалото си, Диеда. Ще бъде по-лесно, отколкото да търсим носилка. Неговото наметало е вкоравено от спечена кръв.

Когато наметката падна при тях, младият човек увърза единия край около кръста на Гай, а другия — около своя. После стъпи на най-ниския кол и каза:

— Викай, ако ти причинявам болка — по този начин съм вадил мечки, но те бяха мъртви и не можеха да се оплакват.

Гай стисна зъби и увисна на своя край. Когато подутият му глезен се удари някакъв корен, той едва не припадна от болка. Отгоре някой се наведе, хвана го за ръцете и най-сетне Гай се озова на ръба на ямата. Падна на земята и полежа задъхан няколко мига, преди да събере сили да отвори очи.

Някакъв по-възрастен мъж се беше привел над него. Той повдигна внимателно изцапаното с кръв наметало на Гай и подсвирна.

— Трябва да си любимец на някой бог, момчето ми. Колът за малко да прониже белия ти дроб. Кинрик, момичета, вижте — продължи той. — Там, където раната на рамото още кърви, кръвта е тъмна и тече бавно, значи се връща в сърцето; ако изтичаше оттам, би била яркочервена и щеше да тече на силна струя — в такъв случай щеше да е умрял от загуба на кръв много преди да го намерите.

Русото момче и двете момичета наближиха и се наведоха един подир друг над Гай. Той лежеше безмълвно. Ужасно подозрение се прокрадна в мислите му. Тъй или иначе, бе се отказал от всякакви опити да обяснява кой е и да моли спасителите си да го отведат до дома на Клотин Албий срещу съответното възнаграждение. Сега вече бе напълно убеден, че дължи живота си на протърканата британска туника, която бе навлякъл за из път рано тази сутрин. Очевидният лечителски опит на възрастния мъж говореше ясно, че той е друид. После някой го вдигна от земята и всичко около него потъна в мрак.

Когато Гай дойде отново на себе си, на светлината на добре накладен огън, видя лицето на момиче, надвесено над него. За миг му се стори, че образът й плува в огнен ореол. Беше съвсем млада, с много бяла кожа, а цветът на очите й бе странна смесица между лешниково и сиво — те бяха малко раздалечени, засенчени от дълги, бледозлатисти мигли. На бузата й имаше трапчинка, но устните й бяха така строго свити, че я караха да изглежда по-зряла. Косите й бяха почти толкова бледи на цвят, колкото и миглите й — само понякога отблясъците на огъня им придаваха червеникав оттенък. Тя плъзна ръка по лицето му и Гай почувства приятен хлад — очевидно бе поставяла мокри кърпи на челото му.

Той се взира в нея много дълго, докато накрая чертите й се запечатиха неизличимо в съзнанието му. Не знаеше колко време я е гледал, когато чу някакъв глас:

— Достатъчно, Ейлан. Мисля, че идва на себе си — и момичето се отдръпна от постелята му.

„Ейлан…“ Чувал бе това име и преди — може би насън? Но тя беше прекрасна.

Гай опита да се огледа и установи, че лежи на нар, взидан в стената. Продължи да разглежда обстановката с надеждата, че ще разбере къде се намира. До нара стояха прави Кинрик, младият човек, който го бе извадил от ямата, и възрастният друид, чието име все още не знаеше. Бяха го донесли в колиба, построена по древния келтски образец — кръгла, с пръстени стени, които се крепяха от дървена конструкция. Добре одялани греди се издигаха от ниските стени и се събираха в една точка, на върха на куполообразния покрив. Не беше виждал такава постройка от детските си години — тогава, като съвсем малко момче, бе съпровождал майка си, когато тя ходеше на гости на роднините си.

Подът бе постлан с тръстика. Стените представляваха плет от лешникови клони, измазан с бяла глина. Нишите за отделните легла също бяха разделени с ниски стени от плет. Голяма кожена завеса на входа заменяше вратата. Изведнъж тази обстановка го накара да се почувства отново малко момче — сякаш годините, през които бе възпитаван като римлянин, потънаха безследно някъде.

Погледът му се залута из помещението и отново се спря на момичето. Беше облечена в дреха от червеникавокафяв лен и държеше леген от кована мед; беше висока за възрастта си, но дори по-млада, отколкото му се бе сторила първоначално — под богатите дипли на роклята тялото й бе още съвсем детско. Светлината от огнището караше русата й коса да пламти.

Огънят осветяваше и чертите на възрастния друид. Гай поизвърна глава и го загледа през спуснатите си мигли. Знаеше, че британците почитат друидите заради мъдростта им и големите познания, които си предаваха от поколение на поколение, но винаги досега го бяха убеждавали, че те са отчаяни фанатици. Да се събуди в дом на друид за него бе равносилно на това да се е озовал във вълче леговище. Гай не се поколеба да си признае, че умира от страх.

Добре, че щом чу друидът да говори за циркулацията на кръвта — нещо, което според лекаря на баща му, елин по произход, бе познато само на лечители от най-висок ранг — прояви достатъчно здрав разум да скрие римския си произход.

Затова пък тези хора ни най-малко не се опитваха да скрият кои са. Какво бе казал онзи млад човек? „Тази яма е направена за глигани, мечки и римляни“. Това бе напълно достатъчно на Гай, за да разбере, че се е озовал далеч от местата, където важаха римските закони. А при това, за да стигне оттук до разквартирувания в Дева легион му трябваше не повече от ден!

Но дори да бе попаднал в ръцете на врага, засега с него се държаха много добре. Направи му впечатление скъпата рокля на момичето и сложно гравираната украса по медния леген в ръцете й — всичко това трябва да е било купено от големите пазари в южната част на страната.

За осветление служеха факли от тръстикови стъбла, натопени в лой и поставени в глинени светилници, които висяха от тавана. Нарът, на който лежеше, също бе постлан с ленено платно. Чистият сламеник ухаеше на ароматни треви. Топлината му създаваше усещане за райско блаженство след дългите часове, прекарани в ледената влага на дъното на ямата.

Възрастният мъж, който бе ръководил спасяването му, пристъпи по-близо и седна до одъра. Сега Гай можа да огледа спасителя си съвсем отблизо. Беше едър, як мъж, с извънредно широки рамене — сигурно можеше да повали бик. Чертите на лицето му бяха грубо изсечени, очите му — много светлосиви и студени като камък. Косата му бе доста посивяла; Гай реши, че на гойни трябва да е горе-долу колкото собствения му баща — към петдесетте.

— Леко се отърва, млади човече — поде друидът. Гай си каза, че явно е свикнал да поучава. — Друг път си дръж очите отворени. След малко ще прегледам рамото ти. Ейлан! — той направи знак на момичето да приближи и започна да й дава нареждания с тих глас.

Тя излезе и тогава Гай се осмели да попита: — Мога ли да знам кому дължа живота си, почтени? Досега не му бе минавало през ума, че някога ще се наложи да проявява уважение към друид. Както всички свои връстници, Гай бе възпитаван със старите ужасяващи разкази на Цезар[7] за човешките жертвоприношения при друидите — необходими, за да бъдат оправдани войните и смазването на друидските общности в Британия и Галия. Това, което бе останало от тези общности, отдавна бе под контрола на римските едикти, но все пак и те създаваха проблеми на Рим — също като християните. Разликата беше там, че докато християните подбуждаха недоволство в големите градове и отказваха да боготворят императора, друидите бяха в състояние да подбудят към бунт народите на вече завоювани провинции, и да предизвикат кървави граждански войни. Тъй или иначе, у мъжа пред него имаше нещо, което вдъхваше дълбок респект.

— Името ми е Бендейгид — отвърна друидът, но не попита Гай за неговото име. Младият римлянин си припомни, че за келтите гостът е свещен — така разправяха на времето близките на майка му, и явно така беше и до ден днешен — поне в земите, които не бяха още под римска власт. Човек бе длъжен да приеме и най-отявления си враг, ако той го помолеше за подслон и храна и да го пусне да си иде, без косъм да падне от главата му. Когато си припомни този стар обичай, Гай задиша малко по-спокойно — тук наистина бе по-добре да разчита на гостоприемството на домакините си, а не да го изисква като завоевател.

Ейлан отново се появи до леглото му. Този път носеше малко дъбово ковчеже с железен обков, и рог, приспособен за пиене. Тя проговори плахо:

— Дано съм донесла необходимото.

Баща й кимна рязко, взе ковчежето и с жест й нареди да подаде рога на Гай. Гай понечи да го поеме и установи с учудване, че няма сила да сключи пръстите си около него.

Друидът каза:

— Изпий това — с тона на човек, свикнал да дава заповеди, които се изпълняват начаса. После добави: — Ще имаш нужда от питието, когато привършим с теб.

Тонът му всъщност бе съвсем любезен, но Гай отново за почна да се безпокои.

Бендейгид отново махна на момичето и то се изправи до одъра на Гай, усмихна се, отпи няколко малки глътки, както изискваха законите на гостоприемството, и поднесе рога към устните му. Гай понечи да се повдигне на лакти, но тялото му въобще не му се подчиняваше. Ейлан възкликна съчувствено, пъхна ръка под главата му и я повдигна, за да може да пие.

Младият римлянин отпи внимателно — беше силна медовина, към която бяха добавили някаква горчива билкова отвара.

— Почти се бе отправил към Страната на вечната младост, страннико — прошепна тя, — но аз знам, че няма да умреш. Виждала съм те насън — но по-възрастен, и до теб имаше едно малко момче.

Той вдигна поглед към нея. Вече бе започнал да изпада в блажено опиянение, така че съновидението й ни най-малко не го озадачи. Момичето бе наистина много младо, но така, както бе отпуснал глава на гърдите й, имаше чувството, че е в прегръдките на майка си. Сега, в тези тежки мигове, бе си припомнил много ясно майчиния си образ и изведнъж погледът му се замъгли от сълзи. Смътно разбра, че възрастният друид разрязва туниката му, а Кинрик промива раните му с нещо смъдящо — но не по-неприятно от мехлема, с който старият Манлий лекуваше крака му при предишното счупване. Намазаха добре крака му с лепкавата, парлива смес, и го превързаха с ивици чисто ленено платно. След това започнаха да движат подутия му глезен. Гай ги наблюдаваше безразлично, сякаш отдалеч, и чу как някой казва:

— Нищо особено — дори не е счупен.

Но изведнъж се стресна от замечтаното си състояние, защото Кинрик се обърна към него:

— Сега се стегни, момче. Колът е бил мръсен и можем да спасим ръката ти само ако обгорим раната.

— Ейлан — изкомандва рязко по-възрастният мъж, — излез оттук. Тези неща не са подходяща гледка за младо момиче.

— Аз ще го държа, Ейлан — добави Кинрик. — Ти можеш да си вървиш.

— Ще остана, татко. Може да помогна с нещо — ръката й стисна здраво ръката на Гай. Баща й изръмжа:

— Прави каквото щеш, но няма да пищиш и да припадаш.

След миг Гай усети как нечии яки ръце — може би това беше Кинрик — го притискат с все сила към постелята. Ръката на Ейлан бе все така вплетена в неговата, но той почувства, че момичето трепери. Извърна глава встрани, затвори очи и стисна зъби, да не би от устните му да се изтръгне някакъв позорен стон. Долови миризмата на нажежено желязо и в същия миг цялото му тяло бе пронизано от жестока болка.

Писък напираше на устните му, но Гай само изръмжа през стиснати зъби. Тогава силните ръце отпуснаха желязната си хватка и единственото нещо, което можеше да почувства, бе докосването на нежните длани на момичето. Когато успя да отвори очи, видя стария друид надвесен над него. Сивата му брада прикриваше мрачна усмивка. Кинрик, изправен до него, беше мъртвешки блед — самия Гай бе виждал млади момчета от неговия легион да изглеждат така след първата си битка.

— Е, какъвто и да си, със сигурност не си страхливец — произнесе задавено Кингрик.

— Благодаря — каза съвсем не на място Гай. И припадна.

Бележки

[1] Белтейн — пролетен празник на плодородието при древните келти. (Б.пр.)

[2] Тит Флавий Веспасиан — римски император, управлявал от 79 до 81 г. (Б.пр.)

[3] тога — характерна, драпирана връхна дреха на римски гражданин; първоначално носена от всички слоеве на обществото, постепенно се превръща само в официална дреха на висшата класа. (Б.пр.)

[4] префект — висш сановник в древния Рим. (Б.пр.)

[5] трибун — военна и цивилна длъжност в древния Рим. Във войската трибуните са офицери от пехотата. В един легион имало шестима трибуни. (Б.пр.)

[6] Гней Юлий Агрикола — губернатор на Британия (78–84 г.) (Б.пр.)

[7] По времето на Гай Юлий Цезар (живял 100–44 пр.Хр.) започва завладяването на Британия (Б.пр.)