Марион Зимър Брадли
Горският храм (4)

2

Когато Гай отново дойде на себе си, имаше чувството, че е минало много време. Факлите бяха догорели почти до край. Слаба светлина идваше от жаравата в огнището и на нея успя да види Ейлан, седнала наблизо. Момичето беше задрямало. Гай също се чувстваше ужасно уморен, ръката му пулсираше от болка. Някъде отблизо се чуваха женски гласове. Забеляза, че и рамото му е плътно превързано с ленено платно — беше омотан целия в превръзки като бебе. Рамото му също бе намазано с някакъв балсам — миришеше на лой и билки.

Момичето седеше в полудрямка на трикрако столче близо до одъра — бяло и стройно като млада брезичка. Косата й бе прибрана назад при слепоочията и падаше надолу на леки вълни; беше прекалено мека, за да лежи тежко на раменете й. На шията си носеше златна верижка с някакъв амулет, окачен на нея. Гай си припомни, че момичетата в Британия не съзряват рано — тя можеше да е и на петнадесет години. Още не бе истинска жена, но не бе и съвсем дете.

Наблизо нещо изтрополи, сякаш някой бе изпуснал ведро на камъните, и някакъв млад женски глас се извиси:

— Върви да ги доиш ти тогава!

— А къде е доячката? — отвърна рязко друг глас.

— Реве и вие като нощен призрак, защото онези римски касапи дошли и отвели мъжа й да работи на техните укрепления, а тя останала сама с три малки деца. Сега и моят Родри тръгна подир тях — отвърна първият глас.

— Дано проклятието на Танарус^[1] настигне всички римляни — поде друг глас. Гай разпозна Кинрик, но по-възрастната жена го прекъсна:

— Млъкнете всички! Майри, слагай масата и престани да викаш подир момчетата. Ще ида да поговоря с горката жена. Ще й кажа, че може да остави малките при нас. Все пак някой трябва да издои кравите, ако ще римляните да отведат всички мъже в Британия.

Бива си те и теб, втора майко — отбеляза Кинрик и гласовете отново се по общо, равномерно жужене. Момичето погледна към Гай и стана от столчето си.

— О ти си буден — възкликна тя. — Гладен ли си?

— Мога да изям кон заедно с колесницата и да гоня кочияша половината път до Вента — отвърна Гай престорено сериозно. Момичето се взря за миг удивено в него, сетне очите й светнаха и тя се изкиска.

— Ще ида да потърся кон с колесница в готварницата — каза тя със смях. В този миг ивицата светлина зад гъба й се разшири и на вратата застана някаква жена. Ярката светлина го удиви — очевидно навън вече грееше силно слънце.

— Днес на другия ден ли е? — изтърси той, без да мисли.

Непознатата жена се разсмя, обърна се и дръпна докрай завесата от конска кожа, прикрепи я встрани на една кука и загаси мъждукащата факла — всичко това с едно-единствено плавно и непринудено движение.

— Ейлан не ни позволяваше да те будим, дори за да ти дадем да ядеш — каза тя. — Настояваше, че за теб почивката била по-важна от храната. Сигурно е била права, но сега навярно умираш от глад. Съжалявам, че не съм била тук, за да ти кажа „добре дошъл“, когато са те довели в нашия дом — грижех се за една болна жена наблизо. Дано Ейлан да е успяла да ти осигури всичко необходимо.

— О, разбира се — кимна Гай и примижа. Нещо у тази жена болезнено му напомняше собствената му майка.

Жената се наведе и го заоглежда внимателно. Красива беше тази британка — и толкова си приличаха с младото момиче, че роднинската им връзка беше съвсем ясна, още преди Ейлан да каже плахо:

— Майко… — и да спре, съвсем притеснена.

Жената бе руса, също както Ейлан, и очите й бяха също като нейните — по-тъмни, с преливащи се лешникови и сиви тонове. Явно досега беше работила с прислужниците, защото туниката й от фин вълнен плат бе изцапана с брашно. Затова пък дългата риза отдолу беше безупречно бяла, от такъв фин лен, какъвто Гай досега не бе виждал в Британия, и цялата поръбена с бродерия. Обувките й бяха от боядисана кожа, а роклята се затваряше отпред с красиви спираловидни златни игли.

— Надявам се, че сега си по-добре — поде тя любезно.

Гай се изправи в леглото, подпирайки се на здравата си ръка.

— Много по-добре, господарке — отвърна той, — и ще съм вечно благодарен на теб и на твоите близки.

Тя прие благодарността с леко кимване.

— От Дева ли си?

— Бях на гости тук наблизо — отвърна той. Латинският му акцент щеше да е обясним, ако се представеше като жител на римски град.

— Щом вече си буден, ще пратя Кинрик да ти помогне да се изкъпеш и облечеш.

— Добре ще е да се поизмия — каза Гай и понечи да отметне одеялото, но осъзна, че като изключим превръзките, е напълно гол.

Жената проследи смутения му поглед и каза:

— Той ще ти намери и дрехи — може да са ти малко големи, но ще свършат работа засега. Ако предпочиташ да лежиш тук и да си почиваш, недей да ставаш, но решиш ли да дойдеш оттатък при нас, си добре дошъл.

Гай се позамисли. Всеки мускул в тялото му болеше, сякаш го бяха били с тояги; от друга страна, гризеше го любопитство по отношение на домакините му, пък и би било нелюбезно да избягва компанията им. Досега бе мислил, че британците, които не бяха приели съюза с римляните, са полудиваци — но в този дом нямаше нищо примитивно.

— С удоволствие ще дойда при вас — заяви той и потри смутено наболата си брада. — Но преди това бих искал да се измия — и може би да се обръсна.

— Не мисля, че трябва да се притесняваш за бръсненето — отвърна тя, — не и заради нас. Но Кинрик ще ти помогне да се измиеш. Ейлан, потърси брат си и му кажи да дойде тук.

Момичето изчезна на часа. Жената се обърна да го последва, после отново се вгледа в Гай. Сега, на дневната светлина, го виждаше по-ясно. Изразът на очите й се смекчи от нежна усмивка — точно така се усмихваше майка му, когато го гледаше, но това бе толкова отдавна!

— Че ти си още съвсем момче! — каза тя.

За миг Гай се почувства засегнат от думите й — в края на краищата от три години насам вършеше мъжка работа — но преди да успее да съчини по-учтив отговор, откъм вратата се разнесе насмешлив млад глас:

— Да, и ако той е момче, аз съм бебе в мъжки дрехи. Така ли е, втора майко? Е, умнико, готови ли сме да пропадаме в други мечи капани?

Кинрик влезе в помещението и Гай още веднъж се впечатли от гигантския му ръст. Но като изключим височината и това, че бе кажи-речи два пъти по-едър от Гай, и той бе наистина съвсем млад.

— Е — каза Кинрик, — нека сега видим дали ще можеш да стъпиш с болния крак — ръцете му бяха огромни, но пипаха учудващо внимателно. Той заопипва крака на Гай и когато приключи, се засмя доволно: — Ще можеш да ходиш! Само е натъртен — ударил си го на някой от коловете, нали? Така си и мислех. Ако нямаше късмет, можеше да го счупиш на две-три места и цял живот да куцаш! Но сега всичко ще бъде наред. Виж, с рамото работата е по-различна — няма да можеш да пътуваш поне още седмица.

Гай с мъка се изправи на крака.

— Трябва! — възкликна той. — Трябва да съм в Дева най-късно след четири дни! — отпуската му изтичаше…

— Чуй какво ти казвам! Ако стигнеш в Дева след четири дни, то ще бъде, за да те погребат там! — сопна се Кинрик. — В това поне съм сигурен. О, между другото — той подчертано зае поза и започна да рецитира, сякаш повтаряше заучен урок: — Бендейгид изпраща поздрави на нашия гост и му желае оздравяване; съжалява, че се налага да отсъства до утре, но се надява да те види, когато се върне — и добави: — Не съм аз човекът, който ще се осмели да се изправи пред него и да му каже, че си отхвърлил гостоприемството му. — Баща ти е много любезен — отвърна Гай.

Най-добре щеше да е да остане да си почива. И без това не можеше да стори нищо друго. Разбира се, през ум не му минаваше да спомене името на Клотин. Всичко зависеше от глупака кочияш — ако се бе върнал, за да уведоми когото трябва, че синът на префекта е паднал от колесницата и може да се е пребил, би трябвало вече да претърсват горите за тялото му. Ако обаче дръвникът бе излъгал, или се бе възползвал от възможността да избяга към някое село, където хората не признаваха римското владичество — а такива имаше в изобилие, дори съвсем близо до Дева — е, тогава всичко бе ясно. Надали някой щеше да се сети за него, докато Мацелий Север не почнеше да разпитва за сина си.

Кинрик се бе навел и ровеше в един сандък, поставен до долния край на леглото. Извади една риза и я загледа със смесица от присмех и неприязън.

— Тези парцали са годни само за плашило — отбеляза той. — Ще накарам момичетата да ги почистят и закърпят — ако изобщо е възможно. Тъй или иначе, нямат много работа в такова време. Освен това, облечеш ли тази риза, ще приличаш на момиче с дълга рокля — и той запрати дрехата на пода. — Отивам да потърся нещо по-подходящо.

Кинрик излезе, а Гай започна да рови в останките от дрехите си, които бяха сгънати до леглото му. Търсеше кожения колан с кесията. Доколкото можеше да прецени, всичко бе недокоснато. Вътре имаше няколко квадратни калаени плочки, които все още минаваха за разменни монети извън стените на римските градове; катарама, сгъваем нож, няколко пръстена и други дреболии, които бе свалил, преди да тръгне на лов — а, ето и това, което търсеше. Той огледа набързо късчето пергамент с печата на префекта. Хубава работа му свърши, няма що! Точно това писмо не би му осигурило никаква сигурност тук; по-скоро представляваше опасност за него — но като си тръгнеше оттук, щеше да му е необходимо по пътя към Дева.

Гай бързо го пъхна обратно в кесията. Дали бяха видели пръстена с герба? Той трескаво го заизмъква от пръста си, за да прибере и него. Тъкмо в този миг в стаята влезе Кинрик, понесъл куп дрехи. Гай го изгледа гузно — щеше да излезе, че е проверявал кесията си от страх да не са го обрали, докато е спал. Той смотолеви:

— Стори ми се, че печатът се е отделил от халката, когато съм паднал — и потри зеленикавия камък. — Страх ме беше да не падне, ако продължа да го нося.

— Римски пръстен — отбеляза Кинрик, хвърляйки му един поглед. — Какво пише?

На печата бяха изписани само инициалите му и гербът на неговия легион; той беше голяма гордост за Гай, защото Мацелий го бе поръчал специално за него при един майстор на печати в Лондиниум, но сега каза:

— Не знам — подариха ми го.

— Видът му е римски — повтори смръщено Кинрик. — Римляните са осеяли земите ни с боклуците си — оттук до Каледония. Кой знае откъде е.

Нещо в поведението на Кинрик наведе Гай на мисълта, че в момента се намира в много по-голяма опасност, отколкото когато беше в мечата яма. Бендейгид, като друид, никога нямаше да наруши законите на гостоприемството — това Гай знаеше със сигурност от разказите на майка си и дойката. Но никой не би могъл да предвиди какво би сторил избухливият Кинрик.

Гай импулсивно извади един от по-малките пръстени от кесията.

— На теб и баща ти дължа живота си — каза той. — Би ли приел от мен този дар? Не е скъп, но ще ти напомня за едно добро дело, което си извършил.

Кинрик взе пръстена, който бе прекалено тесен дори за малкия му пръст.

— Кинрик, син на Бендейгид друида, ти благодари, страннико — каза той. — Но аз още не знам името на този, комуто трябва да благодаря…

По-явен намек добрите маниери не допускаха, но пък от страна на Гай би било крайно неучтиво да го пренебрегне. Мислеше да каже името на брата на майка си, но името на главатаря на силурите, който бе дал сестра си за съпруга на римлянин, можеше да е познато дори в тези краища на Британия. По-добре да ощети малко истината, отколкото да наскърби домакините си…

— Майка ми ме е нарекла Гауен — каза той най-сетне. Това поне бе вярно — Гай, римското му име, винаги й бе звучало чуждо. — Роден съм във Вента Силурум — на юг, та родът ми не може да ти е познат.

Кинрик се замисли за миг над думите му. Въртеше пръстена, опитвайки се да го нахлузи на малкия си пръст. Внезапно някакъв проблясък озари лицето му; той се взря много внимателно в лицето на Гай и попита:

— Летят ли гарваните в полунощ?

Гай не знаеше кое го стъписа повече — думите на Кинрик или странното му поведение. За миг си помисли да не би младият човек да не е наред с главата. После отвърна небрежно:

— Опасявам се, че ти познаваш по-добре нрава на горските обитатели, но аз не съм чувал да излизат нощем.

Сега Гай забеляза, че Кинрик е преплел пръстите си по особен начин. Започваше да разбира. Това трябва да беше условният знак на някакво тайно общество — имаше какво ли не, повечето религиозни — митраисти, поклонници на Назарянина… Да не би пък тези хора да бяха християни? Не, знакът, по който се разпознаваха християните, бе риба^[2], не гарван. Тъй или иначе, тези неща съвсем не го интересуваха, и изражението му ясно го показваше. Лицето на младия британец се измени и той продължи припряно:

— Виждам, че съм сбъркал… — и се обърна. После каза: — Тези дрехи може би ще ти станат. Взех ги от сестра ми Майри — на мъжа й са. Хайде, ще ти поби ще отидеш до банята. Ще взема и бръснача на татко, ако държиш да се обръснеш — макар че не ми се виждаш да си на такива години, че да ти се налага. Внимателно! Не се отпускай на болния крак с цялата си тежест — веднага ще паднеш!

Изкъпан, избръснат и облечен с помощта на Кинрик в широка туника и ни, каквито обикновено носеха британците, Гай събра сили да стане и да върви, макар и накуцвайки. Ръката му продължаваше да пулсира от болка, болеше на няколко места, но той съзнаваше, че можеше да е много по зле а освен това, останеше ли на легло, мускулите му съвсем щяха да се вдървят.

И той се облягаше с благодарност на ръката на Кинрик, докато по-високото момче го водеше през двора към голямата зала за пиршества.

По средата на помещението имаше много дълга, грубо скована маса, с тежки пейки от двете й страни. Две огнища в двата края на залата осигуряваха достатъчно топлина. Около тях се бяха събрали мъже, жени и дори деца. Мъжете носеха дълги бради и бяха облечени в дрехи от грубо тъкано платно. Говореха на някакъв диалект, от който Гай не можеше да разбере и дума.

Гай знаеше от учителя си, че римската дума familia първоначално е обозначавала всички, които живеели под един покрив — господаря, децата, свободните хора и робите, но в днешно време римляните държаха прислугата отделно от семейството. За щастие изразът му на лека неприязън бе приет от Кинрик за неразположение, и той бързо го отведе към един стол с много възглавници в горния край на дългата зала.

Тук, малко отдалечена от пъстрата тълпа в долния край на залата, господарката на дома седеше в широк стол. Друг стол, поставен до нейния и покрит с голяма меча кожа, очевидно принадлежеше на господаря. Останалите столове и пейките наоколо бяха заети от няколко млади мъже и жени, чиито дрехи от фини тъкани и добри маниери показваха, че са или синове и дъщери на господарите, или осиновени деца, а може би и по-високопоставени служители на Дома. Господарката кимна на двете момчета, но не прекъсна разговора си с един старец, приседнал до огнището. Старецът бе много висок и толкова слаб, Че приличаше на призрак. Сивата му коса бе подрязана и накъдрена като на придворно конте — брадата му беше също накъдрена. Имаше зелени очи, които проблясваха жизнерадостно; облечен бе в дълга, белоснежна туника, украсена с пищни бродерии, а малката арфа, която бе поставил да себе си, бе богато инкрустирана със златни орнаменти.

Бард! Всъщност в това нямаше нищо чудно — нали се намираха в дома на друид. Липсваше само някой гадател, за да бъдат представени трите категории друиди, описани от Юлий Цезар. Всъщност добре, че нямаше — един ясновидец може би щеше да разкрие истината за младия римлянин. И без това престарелият бард прониза Гай с такъв изпитателен поглед, че кожата му настръхна и тръпки пробягаха го гърба му. После старецът отново се обърна към домакинята.

Кинрик каза много тихо:

— Вече познаваш Рейс — тя ми е втора майка, а това е Арданос, бардът. Наричам го дядо, защото е баща на осиновителката ми, но иначе аз съм сирак.

Гай напълно се вцепени — беше чувал да се говори за Арданос в щаба на легиона. Разправяха, че е най-влиятелен сред друидите, може би дори върховен друид на тези, които бяха оцелели из Британските острови след римското нашествие. Макар че на пръв поглед Арданос изглеждаше като всеки друг арфист, всеки негов жест бе толкова властен, че неволно приковаваше погледа. Не за първи път Гай си зададе въпроса ще се измъкне ли изобщо жив оттук.

Той се отпусна на мястото си, доволен, че засега никой не му обръщаше внимание. Навън още не бе мръкнало, но вечерният хлад се усещаше, и той искрено се наслаждаваше на топлината на огъня. Отдавна не му се бе налагало да си припомня нравите на народа, от който произлизаше майка му. Надяваше се да не се издаде с някоя грешка.

До него Кинрик продължаваше да обяснява:

— Познаваш вече сестра ми Ейлан; до нея е Диеда, сестра на майка ми.

Ейлан седеше до Рейс. Кинрик се разсмя на удивлението на Гай, когато той видя другото момиче, седнало до Ейлан, облечено в зелена ленена дреха, заслушано в думите на стария бард. За миг му се стори, че двете с Ейлан си приличат като две дъбови листа — после забеляза, че момичето, което Кинрик бе нарекъл Диеда, е по-голямо. Освен това очите му бяха сиво-сини, докато очите на Ейлан бяха тъмносиви с лешникови петънца. Едва сега си спомни смътно, че бе видял две еднакви лица да го гледат от ръба на ямата, но тогава бе решил, че бълнува от треската.

— Да, наистина са две — приличат си повече, отколкото ако бяха близначки, нали?

Така беше. Но в същия миг Гай изпита непоколебима увереност, че никога не би могъл да сбърка Ейлан с другата. През целия си живот той щеше да бъде един от малцината, които винаги разпознаваха двете жени — сякаш по инстинкт. В съзнанието му проблесна откъслечен спомен — нещо, свързано с огън, някакво силно страдание. Сега, като ги разглеждаше по-внимателно, Гай забелязваше множеството малки разлики помежду им — Диеда беше малко по-висока, косата й бе гладка, добре опъната над челото, докато кичурите на Ейлан все се измъкваха и образуваха около главата й нещо като ореол. Лицето на Диеда беше бледо, гладко, съвършено — тя имаше сериозно и дори малко тържествено изражение; кожата на Ейлан розовееше, сякаш отразяваше лъчите на утринното слънце.

За него двете бяха съвсем различни — различно звучаха и гласовете им. Диеда тъкмо бе казала няколко любезно безразлични думи, но те бяха достатъчни, за да се забележи богатият й, звучен глас. Гласът на Ейлан бе по-плах и по-нежен, но в него постоянно звънтеше смях.

— Значи ти си зяпльото, който влиза в мечите капани? — сега Диеда се бе обърнала към Гай. — От това, което ми разказа Кинрик, очаквах да видя някакъв занесен дръвник, ти изглеждаш прилично.

Гай кимна, но не отговори; странно му се струваше такова хладно поведение у толкова младо момиче. Още щом зърна Ейлан за първи път, и сърцето му се стопли — а за тази, макар че нямаше никаква причина тя да му обръща каквото и да било внимание, Гай бе сигурен, че не го харесва.

Кинрик кимна и се обърна към една млада жена, която тъкмо обикаляше масата с кана мляко:

— Майри, това е нашият гост. Надявам се, че не вземаш задълженията си на млекарка толкова сериозно, та да не си в състояние дори да поздравиш.

Жената кимна любезно с глава в знак на поздрав, но не проговори. Когато дойде по-наблизо, Гай забеляза, че е плакала. Първоначално му се бе сторила закръглена, но сега забеляза, че е в напреднала бременност.

— Е, сега вече ни познаваш всички, освен най-малката ми сестра Сенара — каза Кинрик.

Сенара се оказа съвсем малко момиче — шест или седемгодишно, което надничаше плахо иззад полите на Майри. След малко тя се осмели да излезе напред и заяви:

— Ейлан изобщо не дойде да спи при мен тази нощ — мама каза, че седяла все до леглото ти.

— Дълбоко съм трогнат от грижите й — каза усмихнато Гай, — но май не ме бива с момичетата, щом най-красивото сред всички не ми обръща внимание. Защо ти не се загрижи толкова за мен, малка красавице?

Сенара беше пухкаво, розовобузесто, палаво хлапе, което накара Гай да си спомни за покойната си сестричка — тя не бе надживяла много майка му, отишла си бе почти веднага след нея, преди три години.

Той притисна детето към себе си със здравата си ръка, а тя се нагласи на стола и се сгуши доволно до него. По-късно, когато Майри и Диеда донесоха храната, Сенара настоя да яде от една чиния с Гай и той се съгласи с усмивка.

Кинрик и Диеда разговаряха много тихо. Гай се опитваше да се храни, но превързаната ръка му пречеше. Ейлан веднага забеляза затруднението му, седна до него и започна да му помага. С помощта на малкия остър нож, който носеше привързан на колана си, тя режеше месото на малки късчета и полугласно мъмреше детето да не пречи на гостенина. Щом Гай се нахрани, притеснителността й се върна и тя се оттегли на старото си място край огнището. Гай бе доволен и на това — можеше спокойно да я наблюдава.

Една прислужница донесе детето на Майри. То беше на около годинка и още сучеше. Майри веднага развърза връзките на дрехата си и без всякакво смущение започна да го кърми, продължавайки разговора си с Кинрик. По едно време тя вдигна към Гай изпълнени с невинно любопитство очи и каза:

— Сега виждам защо Кинрик поиска дрехите на мъжа ми. Той замина… — тя се прекъсна и помълча намръщено. — Не ми се вярва да се ядоса, макар че надали ще е много щастлив, ако разбере, че друг е облякъл сухите му дрехи, докато той мръзне на дъжда в някоя гора. Я кажи, Гауен, всички силури ли са ниски като теб — като хората от древния народ? Или може би някой римлянин се е промъкнал в леглото на баба ти?

Опитите на Гай да отговори достойно бяха удавени в гръмогласния смях на останалите сътрапезници. Гай си припомни, че някои от шегите на британците се струваха прешлени на римляните от добро потекло. Всъщност силурите действително бяха по-дребни в сравнение с останалите британски племена — тъмни и с дребна кост, много по-различни от едрите, руси потомци на белгите. От този тип бяха Кинрик, Ейлан, Диеда и Рейс. Но доколкото Гай си спомняше вуйчо си, вожда на силурите, той беше умен и властен мъж, независимо от ниския си ръст — избухлив и своенравен, но добросърдечен. Гай си припомни съвсем ясно сините дракони, които бяха татуирани по ръцете му — от китките до лактите.

Когато най-сетне успя да отговори, думите му действително нямаше да прозвучат добре сред римляни, но се оказаха напълно подходящи за сегашната компания:

— Не мога да отговоря на въпроса ти, господарке Майри, но що се отнася до дрехите, прилягат ми добре, а пък и на теб май ти харесва как съм ги изпълнил.

Кинрик зарева от смях, а към него се присъединиха и всички останали. Дори въздържаната Рейс се поусмихна, но лицето й веднага се изпъна — като че ли се сети за нещо, което Майри не знаеше. За миг на Гай му се стори, че тя се насилва да запази привидно доброто си настроение. После Рейс се обърна към Арданос:

— Татко, ще послушаме ли малко музика?

Арданос взе арфата и отправи проницателния си взор към Гай. Младият човек изведнъж изпита дълбокото убеждение, че бардът отлично знае кой и какъв е той всъщност. Но как би могъл? Действително, Гай бе наследил тъмната коса на баща си, но и силурите, както и някои други племена от южното и западното крайбрежие, бяха известни с тъмните си, къдрави коси. Можеше да се закълне, че никога преди не е виждал стария човек. Каза си, че си внушава глупости — възможно бе упоритото взиране на стареца да се дължи на обикновено късогледство.

Старият друид прекара пръсти по струните на арфата, изсвири един-два акорда и пак я остави.

— Нямам настроение за песни — каза той и хвърли поглед към едно от двете русокоси момичета. — Диеда, дете мое, ще ни попееш ли ти?

Две трапчинки се появиха на бузите на Ейлан и тя каза с усмивка:

— Винаги съм на твоите услуги, дядо, но ти не държиш да пея аз, нали?

Арданос се засмя примирено.

— Ето на, пак ви обърках. Ти ли си, Ейлан? Кълна се, че двете с Диеда умишлено ме разигравате. Пък и кой ли би могъл да ви различи, докато не проговорите!

Рейс се обади кротко:

— Струва ми се, че не са чак толкова еднакви, татко. Разбира се, едната ми е сестра, а другата — дъщеря, но наистина ми изглеждат доста различни. Сигурно просто вече недовиждаш.

— Нищо подобно. Винаги ги бъркам, докато не започнат да пеят — настоя бардът. — Тогава вече никой не би могъл да ги обърка.

Ейлан заяви:

— Няма защо да правиш такива кисели физиономии, дядо. Мен никой не ме обучавал за бард!

После всички замълчаха и в тишината Диеда запя:

Чух тази тайна от птица в небето —

птица е рибата, но лети във морето,

риба е птицата, но плува в небето…

Докато Диеда пееше, Рейс направи знак на Майри да дойде при нея и каза тихо:

— Римляните отведоха ли и някой друг освен мъжа на млекарката?

— Не знам, майко. Родри ги сподири веднага и не успях да го попитам — поклати глава младата жена. — Каза само, че са ги подкарали на север.

— Този дебел шопар Карадак! Всъщност трябваше да кажа Клотин — нали така са го кръстили римляните! — избухна Кинрик. — Ако проклетата стара дървеница беше останала с нас, римляните никога не биха посмели да пращат легиони в тази част на страната — но докато всички се отмятат и тръгват или с римляните, или с племената от Каледония…

— Тихо! — сопна се Диеда, която бе спряла да пее. — От много дрънкане ще подберат и теб на север…

Рейс се намеси с мекия си глас:

— Тихо, деца, това са наши семейни работи и не интересуват госта ни.

Но Гай много добре разбра смисъла на думите й: „Не е разумно да говорите така, докато в дома ни има чужд човек“. Арданос каза спокойно:

— По нашите земи от години не е имало толкова малко размирици. Римляните мислят, че сме се преклонили и че сме се превърнали в стадо, което става само за доене. Но сега най-добрата част от войската им замина на север, защото се опитват да подчинят и новантите — и при нас техният ред започва да отслабва.

— Такъв ред можем изобщо да си спестим — започна рязко Кинрик, но Арданос го изгледа остро и той млъкна.

Гай се понаведе напред, към огъня. Беше убеден, че ще е най-добре да си мълчи, но не можа да надвие любопитството си.

— Наскоро бях в Дева — поде той бавно. — Там се говореше, че императорът щял да повика Агрикола обратно от Алба, независимо от победите му. Казват, че нямало никаква изгода в това да изразходваш жива сила и провизии, само за да задържиш такава неплодородна пустош.

— Ние не можем да се надяваме на такъв късмет — изсмя се Диеда. — Вярно е, че римляните повръщат това, което са изяли, за да направят място в стомасите си за още, но не съм чула римлянин да е отстъпил и една длан завоювана земя!

Гай отвори уста, но бързо съобрази и замълча. Рейс попита:

— Толкова несломим ли е Агрикола? Възможно ли е да успее да покори цяла Британия чак до Северното море?

Арданос изкриви лице в гримаса.

— Може и да има нещо вярно в клюките от Дева. Съмнявам се, че дори римските бирници биха успели да изстискат много нещо от вълците и дивите северни племена.

Диеда внезапно хвърли на Гай поглед, пълен с омраза.

— Ти, който си живял сред римляните — каза тя, — може би ще ни кажеш защо отвеждат мъжете ни и какво ще стане с тях?

— Сенаторите от провинциите плащат така данъците си — като дават мъже от своите земи да работят за империята. Предполагам, че ще ги отведат в оловните мини в Мендипските хълмове — каза той неуверено, — а какво ще се случи с тях после, не знам.

Но знаеше много добре. Боят с камшици и оскъдната храна прекършваха духа на хората, а намереше ли се все още някой да протестира, надзирателите го кастрираха. Който оживееше след дългия и мъчителен преход до Мендип, работеше до живот в мините. Задоволството в очите на Диеда му подсказа, че тя има своите подозрения и ги намира за основателни. Майри заплака, а Гай се присви. Никога не бе мислил, че ще се запознае отблизо с хора, пряко засегнати от насилственото мобилизиране.

— Нищо ли не може да се направи? — проплака Майри.

— Не и тази година — отвърна старецът.

— Изобщо не може да се направи кой знае какво — намеси се Гай. — Пък и не може да отречете, че от мините има полза цяла Британия…

— Можем да си живеем и без тази полза — сопна се Кинрик. — Рим дава на тези, които имат, и взема от тези, които нямат.

— Но нали не само римляни забогатяват — настоя Гай.

— Да не би да имаш предвид предатели като Клотин?

Рейс се наведе напред и направи опит да прекъсне разговора, който добиваше неприятен тон, но Кинрик не отстъпваше.

— Като си живял сред римляни — продължаваше той гневно, — може би си чувал как Клотин предателят е спечелил парите си? Той лично е показвал пътя на легионите към Мона! Или може би си се превърнал до такава степен в римлянин, че вече не помниш — този остров, островът на жените, е бил най-святото място на Британия, преди да дойде Паулин^[3]!

— Знам само, че там е имало древно светилище — каза Гай, опитвайки се да говори спокойно. Беше изтръпнал от усещане за надвиснала опасност. В съзнанието на всеки римлянин опустошението на Мона бе засенчено от ужасите около въстанието на ицените, но Гай бе достатъчно разумен да не подхваща темата за Мона в дома на един друид, толкова повече, че тукашната съпротива бе сломена от Агрикола едва преди година.

— Тук, край нашето огнище, седи бард, който може да изпее за жените от Мона такива разкази, които ще ти разкъсат сърцето! — казваше Кинрик.

Но бардът веднага се обади:

— Не тази вечер, момчето ми.

Домакинята кимна в знак на съгласие:

— Не и на моята трапеза. Това не са разкази, които могат да се слушат, докато гостите ни вечерят — добави тя категорично.

Очевидно предложението не бе прието възторжено — може би защото би предизвикало още разговори, които съвсем нямаше да са за пред непознати. Но той бе напълно съгласен с барда — точно сега не му се слушаше за римските зверства.

Кинрик се нацупи, после каза тихо на Гай:

— Тогава ще ти разкажа по-късно. Майка ни е права — това не са разкази за маса, а пък тук има и малки деца.

— По-добре ще бъде да обсъдим приготовленията за Белтейнските тържества — каза Рейс, и Майри и останалите момичета веднага станаха от масата, като по сигнал. Кинрик подаде ръка на Гай и го отведе обратно в леглото му. Едва сега младият римлянин осъзна колко е изтощен; болеше го цялото тяло, и макар че бе решил да не заспива, преди да обмисли положението си, не разбра как се унесе и потъна в дълбок сън.

 

 

През следващите дни рамото на Гай отече. Наложи му се да лежи, а имаше и силни болки — но Ейлан, която бе неотлъчно до него, казваше, че това било нищо в сравнение с болестта, която би могла да го отнесе, ако раните се бяха инфектирали от мръсния кол.

За Гай бяха поносими само моментите, когато Ейлан — която явно се бе самоназначила за болногледачка — му носеше ядене и го хранеше, защото той не можеше дори да държи лъжица, камо ли пък да реже месо. Не бе се сближавал с жена толкова, откак умря майка му, и никога не бе осъзнавал колко, му е липсвала нейната близост. Дали защото бе просто жена, или защото бе сънародничка на майка му, или поради някакво съвсем независещо от тях родство на духа, но той се чувстваше съвсем спокоен в нейно присъствие. В дългите часове между появите й той нямаше за какво друго да мисли и всеки път, когато тя си тръгнеше, копнееше по-силно за следващата им среща.

Една сутрин Кинрик и Рейс решиха, че ще му се отрази добре, ако се опита да походи малко на слънце. Той закуцука с мъка към двора, където малката Сенара веднага го нападна с куп въпроси и заразказва как щели да ходят с Ейлан да берат цветя, за да плетат гирлянди за утрешния празник.

При обичайни условия Гай не би бил много възторжен при мисълта да се разхожда заедно с две момичета, но след прекараните на легло дни щеше да е щастлив, дори ако трябваше да седи в краварника при Майри. А тази разходка сигурно щеше да е забавна. Към тях се присъединиха и Кинрик, и Диеда. Момичетата се заяждаха с Кинрик, като че ли им беше кръвен брат, и го натовариха с шалове и кошници.

Сенара важно съпровождаше Гай, който се облягаше доста силно на нея, като се опитваше да се убеди, че го прави, за да угоди на детето. Кинрик се навърташе постоянно около Диеда, явно воден от не съвсем братски чувства, и й говореше шепнешком. Гай се зачуди дали не са годеници — нямаше представа от обичаите на племето, но за всеки случай реши да не ги разпитва.

Извадиха донесената храна от кошниците и я поставиха на тревата — имаше току-що изпечен хляб, студено месо и ябълки, малко сбръчкани и потъмнели — момичетата казаха, че са последните от зимните запаси.

— Ще отида да потърся горски плодове — скочи Сенара и се заоглежда, но Ейлан се разсмя.

— Пролет е, глупаче. Да не мислиш, че гостът ни се храни с цветя като коза?

На Гай му бе все едно какво ще ядат; ходенето го бе изтощило.

В едно шише бяха донесли мляко, а в друго — бира. Момичетата не пиха бира, защото им била кисела, но Гай я хареса — стори му се освежителна. Имаше и сладки, които Диеда бе изпекла сама. Двамата с Кинрик пиеха от един рог и бяха оставили другите момичета да забавляват Гай.

Когато всички се бяха наяли до пръсване, Сенара напълни една купа с чиста вода от потока и започна да закача Ейлан, че можела да види в нея лицето на бъдещия си любим.

— Това са стари суеверия — отвърна Ейлан, — пък и аз нямам любим.

— Аз имам любима — каза Кинрик и дръпна купата от ръцете на Сенара. — Дали няма да видя във водата твоето лице, Диеда?

Тя дойде при него и надникна над рамото му. После каза:

— Глупости.

Гай си помисли, че е по-хубава, когато се изчервява.

— Ти погледна ли във водата, Ейлан? — Сенара продължаваше да я дърпа за ръкава.

Ейлан отвърна:

— Мисля, че да призоваваш Богинята да ти отговаря на такива въпроси, е богохулство! Какво би казала Лианон?

— Кой го е грижа? — каза Диеда с особена, зла усмивка. — Всички знаем, че казва нищо, ако не й го подскажат жреците.

— Баща ти го е грижа — каза сериозно Кинрик.

— Вярно — кимна Диеда. — Предполагам, и теб също.

Сенара се обърна към нея.

— Кажи ми какво видя във водата, Диеда — настоя тя с пискливото си детско гласче.

— Мен — каза Кинрик — или поне се надявам да е така. Ако това стане, ще ни бъдеш истински брат — усмихна се Сенара. — Ти пък откъде реши, че искам да се женя за нея? — захили се Кинрик. — Но май ще трябва да говоря с баща й.

— Мислиш ли, че би се противопоставил? — в гласа на Диеда звънна внезапна тревога. Едва сега на Гай му хрумна, че като дъщеря на Върховния друид тя сигурно бе жертва на много повече ограничения, отколкото синът на един римски префект. — Сигурна съм, че би ми казал, ако ме е обрекъл другиму!

— Ами ти за кого ще се омъжиш, Ейлан? — попита Сенара. Въпросът стресна Гай и той се приведе рязко напред.

— Не съм мислила за това — изчерви се Ейлан. — Понякога ми си струва, че чувам Богинята да ме призовава. Може би ще отида да служа в Горския храм като една от девите на Оракула.

— По-добре ти, отколкото аз — намеси се Диеда. — Никога няма да ти завидя за такъв живот.

— Уф! — потърси се Сенара. — Наистина ли би приела да бъдеш сама цял живот?

— Би било жалко — намеси се Гай. — Няма ли мъж, когото би пожелала за съпруг?

Ейлан вдигна очи към него и помълча за миг, преди да отговори:

— Никой, комуто родителите ми биха ме дали. А и животът в Горския храм има своите хубави страни. Светите жени научават тайната мъдрост и лечителското изкуство.

„Тъй, каза си Гай. Значи тя иска да е жрица и лечителка“. Думите му преди малко бяха съвсем искрени — не можеше да си представи, че такава красота трябва да се скрие от света. Ейлан бе толкова различна от всичко, което си представял за местните момичета — вярно, единствената представа за тях Досега той си бе създал от дъщерята на Клотин. Спомни си, че баща му бе споменал нещо за брак с дъщерята на негов приятел, високопоставен държавен служител в Лондиниум, но той така и не бе видял момичето.

Внезапно му хрумна колко по-разумно би било да вземе жена като Ейлан. В край на краищата и неговата майка произхождаше от британските племена. Втренчи се в лицето на Ейлан и я гледа толкова дълго, че тя пламна цялата.

— Да не би да съм се изцапала? — попита тя накрая и стана. — Време е да се с гирляндите за празника — и веднага хукна през ливадата, осеяна със сини, розови и жълти цветя. — Само не бери камбанки! — подвикна Ейлан на Сенара. — Много бързо увяхват!

— Кои да бера тогава? — попита Сенара. — Харесват ми тези лилави орхидеи — миналата година жриците се бяха окичили с тях.

— Стъблата им са много жилави за плетене, но ще опитам — отвърна Ейлан поемайки набраните цветя от сестра си. — Не, не става. Може би момичетата на Лианон знаят някаква тайна, но аз не мога да ги плета. Хайде да опитаме с игликите!

— Ама те са толкова обикновени, като бурени са! — нацупи се Сенара, а Ейлан се намръщи.

— Какво се прави на този празник? — попита Гай, за да я разсее.

— Прекарват добитъка през празничните огньове, а Лианон призовава Богинята, за да вещае бъдещето — каза Ейлан с ръце, пълни с цветя.

— Влюбените се срещат при огньовете — продължи Кинрик, без да отвръща очи от Диеда. — Срещат се и си разменят обети. Опитай с тези цветя, Сенара.

— Това са тъкмо тези, с които се мъчих досега — оплака се Ейлан. — Стъблата им са много жилави. Диеда, какво ще кажеш за тези?

По-голямото момиче бе коленичило пред една глогина, потънала цялата в бели цветове, които напомняха звезди. Като чу името си, тя се обърна рязко и се убоде на един трън. Кинрик веднага отиде при нея и целуна убодения пръст, а тя се изчерви и попита:

— Да ти изплета ли венец, Кинрик?

— Щом искаш — в същия миг някъде от храсталака до тях долетя гарванов грак и лицето на младия мъж се измени. — Какво говоря аз? Не е редно да мисля за цветя и гирлянди!

Гай видя, че Диеда понечи да каже нещо на Кинрик, но веднага се спря, и си каза, че сигурно не иска да говори пред него. Тя хвърли цветята и започна да събира блюдата, от които се бяха хранили. Ейлан и Сенара довършваха гирляндите.

— Рейс много ще се разсърди, ако загубим някое от блюдата — поде Диеда. — А вие, момичета, най-добре изяжте останалите сладки.

Сенара взе едно парче сладкиш и го разчупи, после предложи едната част на Гай.

— Сега, като си разделихме едно парче храна, ти си вече близък на сърцето ми, почти брат — каза тя.

— Не ставай глупава, Сенара — укори я Ейлан. — Гауен, не позволявай да ти досажда.

— Остави я — отвърна Гай. — Никак не ми пречи — и той отново се замисли за починалата си сестра и се зачуди какъв ли щеше да бъде животът му, ако тя бе оживяла. Докато ставаше на крака, той залитна и Ейлан веднага му подаде ръка, прехвърляйки своята част от гирляндите на Диеда.

— Сигурно си уморен, Гауен — каза тя. — Облегни се на мен. Внимавай да не удариш ръката си и — и тя посегна, за да предпази болната му ръка от клоните на едно дърво.

— Ти вече си същинска лечителка, Ейлан — каза Кинрик. — Гауен, защо не се подпреш на мен? Но пък Ейлан наистина е много по-хубава от мен, така че най-добре ще е аз да помогна на Диеда — като каза тези думи, лицето му светна и той хвана по-голямото момиче за ръка. — Най-добре ще е да не идваш на вечеря, Гауен. Легни си веднага, а Ейлан ще ти донесе храната. Прекалено много труд положих, за да оправя тази ръка, и няма да ми е приятно усилията ми да отидат на вятъра.