Марион Зимър Брадли
Горският храм (16)

14

Съгласно обичая, след посвещаването си жриците от Горския храм се оттегляха да живеят известно време в усамотение. Ейлан беше доволна. През първите дни след посвещаването се чувстваше изтощена като Лианон, след като бе говорила с гласа на Оракула. Дори когато се възстанови физически, тя сякаш постоянно се взираше в себе си — опитваше се да разбере значението на всичко, което се бе случило.

Понякога й се струваше невъзможно великият мъдрец да й е казал тези думи — мислеше си, че това видение е било просто плод на мъката й по Гай. Но когато жриците се събираха в мразовитата нощ, за да приветстват зимната луна, Ейлан чувстваше как духът й се извисява ликуващо и полита по вълните на мелодичните женски гласове. Лунната светлина я обливаше и изпълваше и тя вярваше, че преживяното не е било само сън.

Понякога забелязваше замисления поглед на Кайлеан, спрян върху нея. Но дори когато по-възрастните жрици започнаха да я просвещават в древното познание на мъдреците, дошли отвъд моретата — до което се допускаха само посветените, дори тогава Ейлан не каза и дума за Мерлин и за съдбата, която й бе предрекъл. Беше убедена, че каквото и да бяха виждали другите жрици по време на последното си изпитание, тази тайна си оставаше само нейна. Минаха мрачните зимни месеци, дните ставаха все по-дълги, и с наближаването на пролетта зарасна и раната на челото на Ейлан — остана само знакът на Богинята.

Гай седеше на пейката в кабинета на баща си в Дева и вдишваше дълбоко полъха на вятъра, който нахлуваше през широко отворения прозорец. Чудеше се кога ли ще успее да се измъкне. Вече цяла година беше в щаба на баща си и имаше чувството, че се задушава сред крепостните стени. Пролетта беше раззеленила полетата и горите, ветрецът миришеше на ябълков цвят и го караше постоянно да мисли за Ейлан.

— Повечето офицери си вземат отпуск за Флоралия^[1], но не ми е приятно, заминават всички наведнъж — долетя до него гласът на баща му. — Когато дойде твоят ред, къде смяташ да отидеш?

— Не съм мислил — отвърна Гай. Повечето офицери използваха свободните си дни, за да ходят на лов, но убиването на животни за забавление вече бе изгубило за него всяка привлекателност. Всъщност и сам не знаеше къде би искал да отиде.

— Можем да отидем на гости на прокуратора — предложи баща му. — Още не си се запознал с дъщеря му.

— Ако боговете са милостиви, никога няма и да го сторя — Гай рязко се изтръгна от мислите си и стана. Баща му го гледаше засегнато.

— Нищо няма да ти стане, ако просто видиш момичето — Мацелий внимаваше да не избухне. — Тя трябва вече да е навършила петнадесет години.

— Татко, знам много добре, че е на години за женене. За глупак ли ме имаш? Баща му се усмихна.

— Не съм споменавал нищо за женитба.

— Не е необходимо — каза намръщено Гай. Щом не можеше да се ожени за Ейлан, не го интересуваше никоя друга жена в Британия — най-малко пък тази, която баща му натрапваше.

— Не ставай груб — продължи баща му. — И без това искам да отида по празниците в Лондиниум…

— Само че аз не искам — прекъсна го Гай. Беше му все едно дали нагрубява баща си. Смяташе да стои колкото е възможно по-далеч от Лондиниум.

— Надявам се, че не продължаваш да мислиш за онова момиче — Мацелий сякаш бе прочел мислите му. Дано не продължеше да рови. Но баща му продължи: — Би трябвало да имаш достатъчно здрав разум, за да разбереш, че с това е свършено веднъж завинаги.

Това накара Гай да вземе решение.

— Всъщност — каза той спокойно, — имах намерение да посетя Клотин.

Нали бе срещнал Ейлан след онова злополучно гостуване при британеца — сега щеше поне да се наслаждава на спомените.

 

 

Пътуването на юг беше приятно. Ейлан бе постоянно в мислите му. Нерядко се сещаше и за Кинрик, с когото се бяха сприятелили, а съдбата ги разделяше, без някой от тях да има вина за това. Пролетта нахлуваше навсякъде като победоносна армия. Времето беше прекрасно — утрините — ясни и хладни, а дните — топли и слънчеви. Понякога, много рядко, следобед преваляваше топъл дъжд.

Клотин го посрещна възторжено. Гай се наслаждаваше на гостоприемството му, въпреки съзнанието, че то се дължи най-вече на желанието на Клотин да е в добри отношения с високопоставените римляни. Гуена се беше омъжила и заминала нанякъде, така че нямаше и кой да му досажда.

Домът на Клотин беше много подходящо място да прекараш отпуска си. Готвачът го биваше, а малката дъщеря на Клотин, макар и само дванадесетгодишна, беше приятно момиче, с което можеше да разговаря — особено след като прояви съчувствие, когато той й разказа, че баща му иска да го омъжи за някаква непозната. Може би беше склонна да му предложи утеха, но сега Гай съвестно се придържаше към съветите на баща си да не се забърква с местни момичета.

Не можеше да измисли начин да се добере до Ейлан. Сънуваше я постоянно, но освен няколко объркани молитви към Венера, не намираше никакъв лек за мъката си.

„Обичам я“ — повтаряше си той. Колкото повече осъзнаваше безнадеждността на чувствата си, толкова повече се опиваше от съжаление към самия себе си. „Нали не искам да я отвлека и да я прелъстя? Искам да се оженя за нея като почтен човек — но не мога да получа съгласието на всички тези хора, които като че ли са си поставили за цел да се бъркат в моя и нейния живот!“ В края на краищата той беше вече на двадесет и три години и офицер в легионите. На колко години трябваше да стане, за да го оставят да си избере жена по собствена воля?

Един ден, когато бе излязъл да поязди из околностите под предлог, че ще ловува, се озова пред обгорените останки от дома на Бендейгид и се сети, че Горският храм трябва да е някъде съвсем наблизо. Така ясно си спомни мечата яма, че дори кракът започна да го наболява.

„Не бива да оставам повече тук, каза си той внезапно. Всяко дърво и всеки камък по пътя ми напомнят миналото“. Когато идваше насам, вярваше, че ще преодолее мъката. Това, че срещаше от време на време в Дева стария Арданос, не бе смутило душевния му покой. Може би трябваше да отиде още по на юг, в земите, откъдето произхождаше майка му. Мацелий щеше да се ядоса, но точно сега никак не го бе грижа дали ще ядоса баща си или не.

Още тази вечер Гай спомена пред Клотин, че е променил плановете си, но гостоприемният домакин започна да настоява той да остане поне още ден-два.

— Пътищата са задръстени от народ заради празника — убеждаваше го Клотин. — Почакай поне да минат тържествата, за да можеш да пътуваш спокойно.

— Хората не ме притесняват, но може би наистина ще е разумно да не пътувам в униформа — каза Гай. — Ако се облека като британец, няма да привличам вниманието и пътят ще ми отнеме по-малко време.

— Прав си — усмихна се кисело Клотин. — И без това в известен смисъл си един от нас. Ще кажа да ти потърсят подходящи дрехи.

На сутринта прислужникът му донесе на Гай дрехи, които му прилегнаха, сякаш бяха шити за него — кафяви панталони и съвсем нова туника от зелено платно, заедно с огромно наметало от тъмнокафява вълна. Дрехите бяха прилични и спретнати, а освен това с тях нямаше да се набива на очи.

— Нощите са още студени, момчето ми — каза Клотин. — Наметалото ще ти свърши добра работа.

Дори той забеляза, че щом Гай се преоблече, изгуби всякаква прилика с римлянин.

— Като те гледам, просто не мога да повярвам, че си Гай Мацелий Север. Гай се усмихна.

— Предполагам, че знаеш — майка ми ме е нарекла Гауен и винаги се обръщаше към мен така, до сетния си ден. Така че сега просто трябва отново да привикна към това име.

Клотин забързано почна да го уверява колко му отиват дрехите, но Гай разбираше, че съжалява за внезапното изчезване на важния римски гост.

— Ако ми хрумне да отида на празника, ще се смеся с британците — продължи Гай. — Чудя се дали да не те помоля да известиш на Мацелий, че пътувам под прикритие — баща му тъй или иначе щеше да се вбеси, и извинението, че е тръгнал на разузнаване, би могло да го поуспокои.

 

 

Когато Ейлан се събуди тази сутрин, изпита странното усещане, че Гай е някъде съвсем близо до нея. „Може би и той мисли за мен“ — каза си младата жрица. Нали днес беше Белтейн, а този празник вече два пъти ги беше събирал. Разбира се, че тъкмо днес мислеше за него още от зори — нали на този ден мъже и жени по цялата им земя обръщаха сърцата си към любовта?

Тук, в посветения на Богинята дом на девиците, тя нямаше право да мисли за любов — или ако го правеше, то трябваше да е с хладната благосклонност на човек, отдавна издигнал се над поривите на плътта. През изминалата зима това не й се струваше толкова трудно. Мистичната среща с Мерлин по време на изпитанието още изпълваше духа й с кротко сияние — чисто като олтарен пламък, и обетът за девственост не изглеждаше тежко бреме.

Но сега, когато мъзгата напираше в клоните на дърветата и цветните пъпки се разпукваха, Ейлан все по-често се усъмняваше в призванието си. Когато си припомняше видението, определило съдбата й, не само духът, но и тялото й пламваше, и често й се присънваше, че е в прегръдките на мъж — и този мъж беше понякога друидът от видението й, понякога бе Гай, а понякога друг мъж, когото не познаваше — у него й бяха познати само очите. В съня си винаги бе убедена, че той е крал. „Тялото ми е все така недокоснато, мислеше тя, но по дух отдавна не съм девица. Богиньо, как ще понеса тази мъка?“

— Ейлан, ти ли ще помагаш на Лианон да се подготви за вечерта? Гласът на Миелин я върна към действителността и тя поклати глава.

— Тогава защо не излезеш с нас на празника? — продължи приятелката й. — Малко чист въздух ще ти се отрази добре.

 

Оказа се, че с тях тръгна само Сенара, която преливаше от възторг, че най-сетне излиза извън стените на Вернеметон. Утрото беше свежо и ясно, цветовете на глога в крайпътните храсти проблясваха, като че ли в клоните се бяха заплели слънчеви лъчи. Когато стигнаха до голямата поляна, блъсканицата стана непоносима. Ейлан, свикнала на тишина и усамотение, започна да трепери. Колко бързо бе привикнала на отшелнически живот — или може би посвещаването я бе променило? Наистина, никога не бе обичала тълпите, но сега имаше чувството, че са свалили кожата й.

Затова пък Сенара ликуваше. Всичко я вълнуваше, всичко й харесваше — големите пити сирене, масичката, където продавачът на накити бе изложил лъскавата си стока, и най-вече цветята — а те бяха навсякъде.

Ейлан не бе виждала толкова много хора на едно място от последното белтейнско тържество, когато срещна отново Гай. Имаше чувството, че цялото население на Британия се е събрало на едно място — наоколо всички викаха и се блъскаха, смееха се, ядяха и пиеха; показваха всякакви умения — от печене на сладкиши до ходене по въже.

— Ще дойде ли Лианон тук преди залез слънце? — питаше Сенара. Миелин кимна.

— Арданос ще я съпровожда. Това е едно от задълженията й — да се показва пред народа на големи празници — Миелин помълча и додаде: — Но тъкмо това вече никак не я радва. Между нас да си остане, но тя ми се вижда вече много изтощена. Всеки път се чудя дали това не е последният й ритуал.

Като видя, че Ейлан пребледня, Миелин продължи:

— Това не би трябвало да те плаши — смъртта е също така част от живота, както и раждането; всяка жрица би трябвало да знае това.

Тълпата шумеше така, че Ейлан вече почти не чуваше думите на Миелин. Наблизо някакъв мъж бе довел танцуваща мечка и хората се стичаха да я видят. Сенара изписка от възторг и веднага поиска да отиде там. Жриците започнаха да се промушват напред, за да може момичето да вижда по-добре. Когато хората забележеха тъмносините им роби, веднага им правеха път, и в крайна сметка те се озоваха най-отпред и можаха да наблюдават танца на животното — ако можеше да се нарече танц: мечката се поклащаше тромаво на задните си лапи. Муцуната й беше увързана здраво с въже. Ейлан си помисли, че животното изглежда измъчено.

— Горката — каза тя и Миелин въздъхна.

— Понякога ми се струва, че Лианон е като тази мечка — каза тя ненадейно.

— Когато трябва, я изкарват на показ, и никога не й позволяват да говори това, което мисли.

Като чу това богохулно сравнение, Ейлан ужасено ахна.

— А кой я води за носа? — изкиска се малкото момиче до тях. — Миелин, такива неща не се говорят!

— Защо не? Доколкото знам, казването на истината се счита за една от най-важните добродетели — каза невъзмутимо Миелин. Ейлан си спомни това, което й бе говорила Кайлеан. Начинът, по който дядо й се отнасяше с Великата жрица, като че ли нямаше нищо общо с върховната власт, обещана й от Мерлин.

— Споделям това, което виждам и като знам колко отпаднала е вече Лианон, започвам да се чудя…

Миелин не довърши думите си, защото в този момент мечката стъпи на четирите си лапи и се упъти право към нея. Сенара изпищя и се дръпна назад, но тълпата не им позволяваше, да избягат. Ейлан също се опита да се измъкне, но настъпи края на нечия рокля и чу как платът започна да се пори.

— Гледай къде стъпваш! — солна се жената до нея. Ейлан се извини и отново започна да се промъкне назад. В същия момент мечката скъса въжето, чу се писък и животното връхлетя право към тях. Тълпата я понесе, когато Ейлан можа отново да стъпи на краката си, Миелин и Сенара бяха потънали някъде в пъстроцветното сборище.

За първи път от години Ейлан оставаше съвсем сама. В Горския храм привикна около нея постоянно да има някой. Сега й дойде наум, че това изискване имаше и друга цел освен спазването на добрите нрави — присъствието на останалите жрици създаваше не само физически, но и психическа бариера око нея. Сега, когато се почувства сама, потокът от чужди мисли и чувства връхлетя върху нея като ураган. Опита се да почерпи сила от земята, но непознатите лица, които я заобикаляха, я объркваха и тя не можеше да се съсредоточи. Как ли се справяше Лианон? Как бе в състояние да ходи из тълпата, когато бе почти в транс и съзнанието й вече бе отворено? Оттук Ейлан не можеше да види нищо познато — нито хълма, където пророкуваше Лианон, нито дори дърветата на пътя който водеше към Вернеметон.

За миг й се стори, че вижда в тълпата синя роба, но когато приближи, видя че това бе наметалото на някакъв непознат човек. След малко сякаш забеляза в далечината няколко жрици — бяха повече, не само две. Помисли си, че Миелин и Сенара са срещнали може би още жени от Вернеметон и сигурно също я търсеха — тръгна в тази посока, но не откри никого. Всичко наоколо бе така променено заради панаира, че й се струваше съвсем непознато, сякаш отново се бе озовала в Отвъдния свят. „Но това е смешно! Нали първото, на което ме учеха, беше да не допускам чужди чувства и мисли до себе си? Защо ли просто не помоля някого да ме упъти?“ — питаше се тя, но не се осмеляваше да заговори непознат. Какво ли щяха да си помислят хората за жрица, която не е в състояние да се прибере сама?

Тя блуждаеше из тълпата, опитвайки се да подтисне надигащия се у нея безсмислен ужас. Само да успееше малко да дойде на себе си, и веднага щеше да помоли някого да й покаже пътя към Горския храм. Сигурно бе, че някога ще си спомня за днешния ден като за забавно приключение. Но тъкмо сега не можеше да промени нищо — беше се загубила и се страхуваше.

Нов тласък на тълпата едва не я повали, тя залитна и се блъсна в някакъв мъж с тъмно наметало. Той измърмори нещо, носле изведнъж се стресна и възкликна:

— Ейлан! Наистина ли си ти? — силни ръце я хванаха за лактите и един познат до болка глас попита: — Откъде се взе?

Ейлан се взираше невярващо в лицето на последния човек, когото очакваше да види тук — лицето на Гай Мацелий.

Тя се притисна към него, без да каже дума. Той усети, че момичето трепери и я притисна здраво към себе си. Ръцете му пропъдиха далеч страха. Никаква тълпа не можеше да я застрашава, докато беше на сигурно място в прегръдките му.

— Ейлан… — повтаряше той. — Не смеех и да мечтая, че ще те срещна тук!

„Затова пък аз се надявах, каза си объркано Ейлан. Когато се събудих тази сутрин, разбрах, че си наблизо. Защо не повярвах на чувството си?“

Той продължаваше да я притиска здраво към себе си; всички правила, всички предупреждения на Кайлеан, собствените й страхове изчезнаха като отвени от вятъра. Сега Ейлан знаеше само едно — че е щастлива.

Тя се засмя с малко треперлив глас.

— Струва ми се, че се бях загубила. Опитвах се да намеря обратния път към Горския храм, или поне някоя от другите жрици, които дойдоха на празника но се обърках.

— Пътят е там — започна той и когато тя веднага понечи да тръгне, я задържа: — Трябва ли да тръгваш веднага? Дойдох отново тук само защото се надявах да те зърна…

А тя чу и това, което говореше сърцето му — така ясно, сякаш го каза на глас: „Не мога да я оставя да си тръгне сега!“

— Ако си тръгнеш отново, може би наистина няма да се видим вече — продължи Гай с разтреперан глас. — Ако те изгубя отново, няма да мога да го понеса. Ейлан… — устните му произнесоха името й така, че то прозвуча нежно като милувка. Тя пламна, като че ли огън плъзна по кожата й. — Не можеш да ме оставиш така… — шепнеше Гай, притиснал устни във воала й. — Съдбата те доведе при мен, сега сме сами…

„Не съвсем“ — каза си тя с усмивка, поглеждайки към тълпата около тях. Но Гай беше прав — наистина само съдбата, или всъщност Богинята, можеше да я доведе право тук, в прегръдките му. Тя си спомни едно от основните правила — ако заклета жрица се озове насаме с мъж, който не й е баща, брат или дядо, няма право в никакъв случай да го гледа в очите. Вдигна глава и срещна погледа на Гай.

И какво ли повече би могла да види от това, което вече знаеше? Очите й се плъзгаха по кичурите коса, които се виеха над челото му, милваха упоритата линия на брадичката — беше си пуснал къса брада, за първи път го виждаше с нея; срещнаха нескрития копнеж в тъмните му очи — дори да не го гледаше в очите; нима сърцето й не виждаше същото? Споменът и настоящето се сливаха в едно. Ейлан виждаше и изпитото лице на момчето, за което се бе грижила така всеотдайно преди четири години, и изсечените черти на мъжа, в които то се бе превърнало, но виждаше и още едно лице — набраздено от грижи и горчивина от преживяното — годините бяха изтрили от него жизнеността и енергията.

„Любов моя, каза си тя с тъга, това ли те очаква?“

— Наистина ли трябва да тръгваш? — настояваше Гай и Ейлан най-сетне отговори:

— Не.

Гай преглътна мъчително и внимателно повдигна воала й. Тя видя как той застина и едва сега се сети, че никога досега не бе виждал синия полумесец на челото й.

— Положих обет и вече съм жрица — произнесе тя съвсем тихо и усети трепването му. Но той не отпусна ръцете си, нито пък тя се отдръпна.

Дори само при мисълта, че това може да е последната им среща, небето сякаш притъмня. Несъмнено Кайлеан, ако можеше да я види, би й заповядала да си тръгне веднага, но този път Ейлан нямаше намерение да следва ничии съвети. Щеше да послуша гласа на сърцето си. Каквото и да станеше оттук нататък, поне нямаше опасност друг да понесе наказанието за собствената й вина.

Двама търговци на добитък се блъснаха в тях и ги загледаха любопитно, когато забелязаха синята роба на Ейлан. Гай се намръщи, обви с ръка раменете й и я придърпа под тежкото си наметало, в което тя се изгуби цялата. После пусна обратно воала й, за да скрие яркия блясък на русата й коса.

— Тъй или иначе трябва да се измъкнем от тази тълпа — измърмори той. Ръката му все така я подкрепяше, докосването му й вдъхваше сила и увереност, и двамата тръгнаха, без да знаят накъде — знаеха само, че най-сетне са заедно и искат да останат сами.

— Кажи ми как попадна тук? Мислех, че никога вече няма да дойдеш по нашите земи.

— Дойдох с надеждата да те видя — започна Гай, а Ейлан се облегна на него и се заслуша.

— Не знам съдбата ли има пръст в това, или само баща ми. Но той се опита да ме принуди да направя нещо против волята си, и аз, разбира се, реших да направя точно обратното. Добре ли е малката Валерия?

— В Дома на девиците й дадохме ново име — сега се казва Сенара. Да, здрава е и се чувства добре.

— Радвам се — кимна той, но явно вече бе забравил Сенара. — Нали знаеш, че Кинрик замина в изгнание? — продължи той. — Срещнах го, преди да тръгне, и той ме предупреди да не се опитвам да те видя…

Гласът му трепна и той замълча. „Какво иска да му отговоря?“ — питаше се Ейлан. Може би просто чакаше да чуе гласа й, да разбере, че и тя мисли постоянно за него? Нима не можеше да го разбере? Тя го чувстваше като част от себе си — с тялото си, със сърцето си и душата си.

— Може би старият е прав. Наумил си е, че трябва да взема за жена някаква римлянка от Лондиниум, дъщеря на прокуратора…

— Ще се подчиниш ли? — попита Ейлан тихо. Кръвта шумеше в ушите й. Той ще има съпруга! Защо й го каза? Тя знаеше, че нищо не може да се промени, но не предполагаше, че само мисълта за това може да й причини такова страдание.

По някакъв начин се бяха добрали до края на пазарището. Тълпата оредяваше. Само още няколко крачки и двамата щяха да потънат в лесковата гора. Миналата нощ млади мъже и момичета бяха скитали из тази гора, за да берат цветя и зелени клонки, и бяха нощуват и тук, на зелената трева. Гората още помнеше — Ейлан долавяше спомена за страстта, която бе свързала тук толкова много хора — като нежно ехо, което пропъждаше надалеч шума от пазарището.

Гай спря и се обърна към нея.

— Знаеш много добре, че ако не мога да те взема за жена, никога няма да се оженя за друга!

— Но аз не мога да се омъжа — каза тя тихо. — Обрекла съм живота си на боговете…

— Тогава и аз ще остана неженен — каза той твърдо.

„Не е така… ти ще имаш съпруга“ — бурният изблик на щастие, който изпита, когато чу думите му, бе помрачен от някаква сянка в дълбините на съзнанието й — пред очите й трепна далечен образ — лицето на жената, която щеше да бъде съпруга на Гай. Ейлан си каза, че не бива да я мрази. Нямаше право да бъде толкова себична, та да иска от него да остане сам цял живот. А може би дълбоко в себе си копнееше той да я отведе — даже против волята й, да я вземе на ръце и да я отнесе далеч оттук, да разтърси небето и земята, но да я направи своя — въпреки волята на боговете? Можеха ли човешки думи и присъди да изтрият знака на Богинята на челото й?

Ейлан се препъна в някакъв корен и Гай протегна ръка, за да я задържи да не падне. Едва сега й стана ясно, че са навлезли дълбоко в гората. Шумът на тълпите вече почти не се чуваше — наоколо нямаше жива душа. Царуват пълно мълчание — сякаш бяха в селенията на Добрия народ… Високи дървета хвърляха разпокъсани сенки. Отраженията на листата, полюлявани от вятъра, трептяха върху горската пътека. Слънцето беше се скрило зад облак и полъхът на вятъра ставаше по-студен. Дали нямаше да завали? Сякаш в отговор на неизказания й въпрос върху лицето й пръснаха няколко капки — дъжд или може би влага, останала по листата на дърветата.

— Ейлан… — прошепна Гай и я притисна по-здраво към себе си. — Ейлан… моля те!

Тя се обърна, поразена от силата на желанието, което трептеше в гласа му. Времето спря. От мига, когато тълпата я откъсна от Миелин, досега Ейлан бе вървяла като насън. Но сега беше будна и виждаше с ужасяваща яснота и миналото, и бъдещето. Може би наистина Съдбата ги бе събрала тук, но всичко зависеше от нейното решение — то щеше да предопредели нейното и неговото бъдеще — а може би и живота на много други хора. Мисълта й се плъзгаше извън границите на времето, в широки спирали, докато отново видя пред себе ей светлокосия крал-воин с драконите около китките и орловия поглед на Гай.

Сега тя беше спокойна, а той трепереше. С несръчни пръсти отметна воала й. Ръката му се плъзна леко по бузата й, спря за миг, после продължи по меката линия на шията й и се отпусна там, където през полуотворената дреха надзърташе извивката на гърдите й. Пред тях се простираше меката зеленина на горска поляна. Отнякъде долетя тих шепот: „Не бива да служим на Богинята в храм, които е дело на човешки ръце…“

Но това не биваше да стане — само преди шест месеца Ейлан се бе заклела да отдаде девствеността си само на Свещения крал! И в същия момент отговорът изплува в съзнанието й: „От този мъж, в чиито жили тече кръвта на народа, ще се роди Защитникът на Британия — кралят, който ще пребъде през вековете…“ Това бе съдбата й, предсказана от Мерлин. За това бе дошла на този свят.

Когато срещна за първи път Гай, Ейлан бе още дете, но сега мислеше като зряла жена. Гласът на Мерлин отново отекна в съзнанието й: „Една жрица отдава любовта си единствено по своя воля: тя разтваря душата и тялото си, за да приеме силата, но това не накърнява нейната власт…“

— Човешките закони ни забраняват да бъдем мъж и жена — каза тя тихо. — Съгласен ли си да ме вземеш по обичая на древните времена, когато жриците се бракосъчетавали с мъже от старата кралска кръв — пред очите на боговете?

Гай простена. Гърдите й потръпваха под пръстите му и той чувстваше под дланите си докосването на втвърдените им зърна.

— Ти си моя — сега и след смъртта, в името на бог Митра и Великата Майка — отвърна той с пресекващ глас. — Ейлан, о, Ейлан!

Белият пламък лумна в тялото й, изпълни я цялата и пропъди всякакви други мисли и съмнения.

Тя погали лицето му. Треперещите му пръсти се заплитаха в косите й. Воалът се хлъзна и се свлече на земята. Устните му отново докоснаха нейните, но този път целувката му не беше плаха, а властна и настоятелна. Той пиеше от устните й като умиращ от жажда. Само за миг Ейлан трепна изненадано, после същото властно желание разтвори устните й. Ръцете му се плъзнаха по шията й, косата й се освободи от сложните плетеници, в които бе подредена и потече като светъл водопад по раменете й. Гай простена отново, ръцете му се плъзнаха по-надолу, тя се вкопчи в него, тялото й усети силата на копнежа му и го прие в меката си прегръдка.

Коленете й се подгъваха. Тя се отпусна в ръцете му и двамата паднаха на зелената трева; устните му изгаряха страните й, клепачите, меката кожа на шията; в копнежа си да се слее с него треперещото й тяло се изви в дъга. Когато паднаха на тревата, полите й се бяха хлъзнали нагоре и сега ръката му галеше мекотата на бедрата й, все по-нагоре и по-нагоре, докато докосна сърцевината на нейната женственост.

Задъхан. Гай сякаш застина. После се отдръпна назад с широко отворени очи, като заслепен от силна светлина.

— Повелителко… — прошепнаха устните му. Ейлан виждаше, че успява с бледни усилия да овладее тялото си, и всяко движение, когато я докосваше, когато сваляше дългата й роба, беше като свещенодействие. Те вече не бяха Ейлан и Гай, а просто мъж и жена, свързани с вечната магия на любовта, срещнали се от ново в безкрайния поток на времето.

— Моят крал… — шепнеше Ейлан, без дори да съзнава какво говори. — Ела! Той въздъхна и потъна в нея, както слънцето потъва в морето, отдавайки се докрай, както се отдаваше и тя. Отдалеч се разнесоха възторжени викове. Жреците бяха запалили белтейнските огньове.

Огънят на Белтейн гореше и в тях и ги стапяше, и сливаше в едно, и сега дори отнякъде да се появеше не само Кайлеан, но и всички останали жрици от Горския храм, Ейлан нито би ги забелязала, нито би помислила дори за миг какво ще стане по-нататък.

 

 

Слънцето клонеше към залез, когато Гай се раздвижи и въздъхна. Ейлан с нежелание се откъсна от прегръдките му; той отново я притисна към себе си и вдигна ръката й към устните си.

— Време е да се върна в Горския храм — каза тя много нежно. — Сигурно вече ме търсят.

Миелин сигурно не беше на себе си от притеснение. Но стига Ейлан да успееше някак да влезе незабелязано във Вернеметон, щеше да успее да убеди всички, че не е успяла да открие приятелките си в тълпата и просто се е прибрала сама.

Дори сега, когато страстта им бе утихнала и тя отново можеше да разсъждава спокойно, Ейлан нито за миг не съжаляваше, че бе нарушила обета си. Каквото бе сторила, сторила го бе пред лицето на Богинята, и Богинята не бе я спряла — за Ейлан това бе достатъчно доказателство, че като се подчини на любовта си, бе постъпила съгласно далеч по-древен закон от този, на който я принуждаваха да се покорява. В тайната наука, която й преподаваше Кайлеан през месеците преди посвещаването, се казваше, че някога жриците свободно отдавали любовта си на своите избраници, а понякога дори се омъжвали. Властта над личния живот на свещенослужителките мъжете бяха придобили едва след римското нашествие. Кайлеан така и не бе срещнала мъж, който да я изкуши да престъпи обета си, ала все пак може би щеше да я разбере. Но никога не би одобрила избора й, затова Ейлан реши, че ще е най-добре да си мълчи.

— Не си отивай, Ейлан — Гай се изправи на лакът и се взря дълбоко в очите й. — Страхувам се за теб.

— Аз съм внучка на Върховния друид, какво смяташ, че биха ми сторили? — отвърна тя.

Изведнъж си спомни как на времето баща й бе казал, че би я убил със собствените си ръце, ако приеме любовта на Гай — но тъкмо сега не бе време да споменава това. Освен това сега тя беше вече зряла жена, заклета жрица, която дължеше обяснение за постъпките си само на своите посестрими — и на боговете.

— Ако можех да бъде при теб и да те закрилям, не би имало никакво значение какво ще се опитат да направят — каза той мрачно.

— Мислиш ли, че ще намерим сигурно място, ако избягаме? Къде бихме могли да отидем? Ако тръгнем на север, дивите племена биха приели мен, но тогава ти ще бъдеш в опасност. Докъде можем да стигнем, за да не бъдем във властта на Рим? Ти си войник, Гай, и си обвързан с войнишката си клетва — също като мен. Аз наруших един закон, за да спазя друг, много по-стар и властен, но това не ме освобождава от обета ми. Аз все още принадлежа на Богинята и ти трябва да вярваш, че тя ще ме закриля…

— Как бих могъл да съм спокоен… — Гай млъкна и потри насълзените си очи.

— Глупости. Когато се върнеш в легиона и тръгнеш пак на поход, ще бъдеш изложен на много по-голяма опасност от мен — изтръпнала от ужас при мисълта че студена стомана може да прониже сърцето, което сега биеше до нейното. Ейлан отново се вкопчи в Гай и започна да отвръща на целувките му, и всички мисли за бъдещето бяха пропъдени — за кратко време.