Марион Зимър Брадли
Горският храм (28)

26

Кайлеан се събуди цялата разтреперана. Навън небето вече сивееше. Скоро щеше да се зазори. „Беше само сън!“ — повтаряше си тя настоятелно. Но видяното в този сън дори сега й се струваше по-живо и истинско от завесите на леглото, които виждаше пред очите си, от равномерното дишане на останалите жени в стаята. Тя стана, взе шала си и се уви в него.

Но топлината не я успокои. Веднага щом затвореше очи, виждаше картината от съня си — спокойна водна повърхност, над която се стелеше бяла мъгла. Ейлан стоеше на другия бряг, но с всеки изминат миг водите, които ги разделяха, ставаха все по-широки и Ейлан сякаш отплуваше все по-надалеч. Но най-страшно бе чувството, което тази гледка извикваше у нея — смесица от ужас и дълбока скръб.

„Това са само неизказаните ми страхове, казваше си тя, и зората ще ги пропъди“. Знаеше отлично, че далеч не всички сънища са пророчески. Нищо не помагаше. Тя стана, намери глинено шише с вода и отпи няколко глътки.

В края на съня й мъглата ставаше сива, тежка и плътна и поглъщаше Ейлан, отнасяше я далеч от света, разделяше ги завинаги… „Като смъртта“ — тази натрапчива мисъл не искаше да си отиде! Всички сънища, били те и страшни, обикновено се разсейваха като дим при пукването на зората. Но когато сънят бе пророчески, човек си го спомняше все по-ясно, колкото повече мислеше за него. Така беше и тя не биваше да се прави, че не го знае.

Другите жени започваха да се будят. Кайлеан си каза, че не иска да среща любопитните им погледи. Стана и тръгна към градината. Може би там щеше да обмисли по-спокойно тревожния си сън. Едно бе ясно — трябваше да каже за него на Ейлан.

Тази година белтейнските празненства бяха последвани от прекрасно, пищно лято. Горите около Вернеметон бяха осеяни с всевъзможни цветя. Един ден Миелин успя да убеди Ейлан да излезе с нея, Лия и децата, за да берат билки. В дълбоката, сенчеста гора все още цъфтяха иглики и камбанки, но по поляните вече се виждаха златистите цветове на лютичето, глоговите храсти също бяха натегнали от цвят.

Гауен гордо разказваше на дъщерите на Бригита всичко, което знаеше за гората, а те го гледаха с възхищение. Ейлан се усмихваше. Спомни си как те двете с Диеда ходеха навсякъде по петите на Кинрик, когато бяха малки. Заслушана в смеха на трите деца, тя си каза, че Гауен има огромна нужда да си играе с други деца. Знаеше, че не само двете момичета ще напуснат скоро Вернеметон. Гауен също трябваше да бъде пратен някъде, за да отрасне в нормално семейство.

Децата се върнаха чак по пладне с пламнали лица. Бяха си оплели венци от цветя и не спираха да бърборят. Ейлан ги поведе обратно към дома, но щом се прибра, на вратата се появи Ейлид и каза:

— Кайлеан те очаква в градината, Повелителко. Седи там от сутринта. Отказа да се прибере дори когато я повикахме за закуска, но твърди, че се чувствала добре.

Ейлан веднага забърза към градината. Откри Кайлеан седнала на една пейка до лехата с розмарин. Беше напълно неподвижна, потънала в дълбок размисъл, но когато чу стъпките на Ейлан, веднага отвори очи.

— Какво има, Кайлеан?

Тъмните очи на Кайлеан излъчваха абсолютно спокойствие.

— Знаеш ли от колко години се познаваме? — попита тя неочаквано. Ейлан се опита да пресметне наум — бяха се срещнали, когато предстоеше да се роди второто дете на Майри. А й се струваше, че се познават много по-отдавна — и никога не забравяше виденията, които й говореха, че двете с Кайлеан са се срещали и преди, в друг живот.

— Струва ми се, шестнадесет — отвърна тя колебливо. Не е било зимно време, защото хибернийските пирати никога не биха тръгнали, ако имаше опасност да бъдат застигнати от зимните бури. Валеше дъжд, а не сняг. Да, беше студена и дъждовна пролет — сега си спомняше. На следващото лято бе пристигнала във Вернеметон.

— Толкова отдавна? Да, права си. Дъщерята на Майри вече е момиче за женене, а и Гауен скоро ще навърши единайсет години.

Ейлан кимна. Спомни си живо как Кайлеан я навестяваше в горската хижа, как държеше ръцете й и бършеше челото й по време на раждането на Гауен. Сега всичко това й се струваше като далечен сън. Отдавна за нея съществуваха само задълженията й в Горския храм.

— А сега и двете момиченца на Бригита са при нас — продължи Кайлеан. — Но скоро ще трябва да ги предадем на римляните.

Ейлан въздъхна.

— Мъчно ми е за Бригита. Сигурно страда за децата си.

— Не я жали толкова — възрази Кайлеан. — Да е мислила за съдбата на децата си, когато се е поддала на убежденията на Кинрик да готвят заедно бунт.

Ейлан предположи, че в думите на Кайлеан има голяма доза истина; но не можеше да забрави страданията, които преживя, когато Арданос й бе отнел Гауен.

— Откъде ти дойде на ума да ме разпитваш за тези неща? — каза тя. — Не ми се вярва, че не си мръднала оттук цяла сутрин, само за да прехвърляш наум стари спомени, както римските лихвари прехвърлят златото си!

Кайлеан въздъхна.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, а не знам как да започна. Затова говоря за незначителни неща. Ейлан, имах пророчески сън. Знам, че жриците получават предупреждение, когато им предстои да напуснат този свят. Не, не искай от мен да ти обяснявам…

Ейлан имаше чувството, че студена ръка стисна сърцето й. Тя потрепери от студ, въпреки че слънцето продължаваше да напича.

— За какво предупреждение говориш? Болна ли си? Миелин трябва да потърси билки…

Кайлеан отвърна спокойно.

— Пратен ми бе сън, който според мен означава, че животът ми е към своя край.

„Кайлеан да умре?“ — Ейлан бе толкова зашеметена, че можа само да измънка:

— Как така? Кайлеан продължи:

— Вярвай ми, много е трудно да ти обясня. Може би само този, за когото предупреждението се отнася, може да го разбере.

„Разбира се, би трябвало да го знам, каза си Ейлан. Аз също съм жрица, макар и не толкова добра“. Присъствието на Кайлеан винаги й вдъхваше увереност в способностите й, в други случаи често се съмняваше в себе си. От последната си среща с Кинрик започна да се възприема по-скоро като пионка в борбата му срещу римляните; за Арданос бе също средство, само че за поддържане на мира. През последните години нямаше размирици сред племената, затова пък до нея долитаха слухове, че римляните имали неприятности. Ако Кинрик научеше същото, веднага щеше да се възползва от отслабените позиции на римляните — особено пък ако в Рим наистина се готвеше бунт срещу императора. Дали Гай щеше да бъде на страната на бунтовниците? И дали поне той я бе обичал заради самата нея?

Ейлан знаеше, че в очите на Кайлеан е единствено и само жрица. Кайлеан й вдъхваше увереност, че Богинята може би наистина има още нужда от нея. Колкото и дълбока да бе любовта й към Гай, тя не можеше да забрави, че той я беше напуснал. А Кайлеан никога не беше я изоставяла.

Погледна безпомощно към възрастната жена и внезапно си каза: „Но ние сме преживявали това и друг път! Аз съм я виждала да умира в мъки!“ И най-неочаквано се ядоса. Ако тя не можеше да стори нищо, за да промени бъдещето, защо Кайлеан трябваше да споделя съня си с нея? За да я измъчва ли? Погледна я почти враждебно и забеляза, че под привидното си спокойствие Кайлеан крие някакво вълнение. „Страхува се!“

Ейлан пое дълбоко дъх и каза:

— Като Велика жрица на Вернеметон ти заповядвам да ми разкажеш съня си!

Кайлеан трепна, но се подчини и заговори. Ейлан слушаше мълчаливо със затворени очи, и виждаше съвсем ясно образите от съня на Кайлеан. Дори й се струваше, че ги вижда още преди Кайлеан да ги е описала, а когато Кайлеан замълча, тя на свой ред й разказа за натрапчивия сън с лебедите.

После отвори очи и допълни:

— Явно е, че ни предстои да се разделим. Не знам дали ще ни раздели смъртта или някаква друга сила, но раздялата с теб при всички случаи ще е като смърт, Кайлеан.

— Ако не е смърт, какво би ни разделило тогава? — попита Кайлеан. Ейлан сбърчи чело и пред очите й отново изплува спокойната, сребриста водна повърхност.

— Летните земи — каза тя изведнъж. — Сигурна съм, че и двете виждаме в съня си Летните земи. Ти трябва да отидеш там, Кайлеан. Вземи със себе си дузина от момичетата. Не знам дали по този начин ще служиш на Богинята или не, но със сигурност то е за предпочитане пред това да стоиш тук и да чакаш смъртта.

Кайлеан бе изпълнена със съмнения, но жизнеността на погледа й се възвърна.

— Върховният друид никога няма да се съгласи. Той иска всички жрици да са тук, във Вернеметон, под негов надзор.

Ейлан се усмихна.

— Затова пък аз съм Жрица на Оракула. Остави Арданос на мен!

Сутринта на най-дългия ден в годината момичетата тръгнаха да събират роса от летните цветя. Всеизвестно бе, че тази роса има лековити свойства, а може и да разкрасява. Освен това съществуваше поверие, че ако някое момиче измие лицето си с нея и после погледне в чистата вода на някой поток, ще види лицето на този, който я обича най-много.

Ейлан не преставаше да се чуди защо това занимава жриците, дали обет за девственост. Може би всяка пазеше спомен за някоя забравена любов от времето, преди да се бе посветила на Богинята? Самата тя не се бе ограничила само с мечти за загубената си любов. Бе постъпила много по-зле, но се надяваше, че останалите жрици са по-праволинейни от нея.

Тя чу смеха на момичетата, които се връщаха от гората, но не излезе да ги посрещне. С минаването на времето все повече държеше на уединението си, особено преди големите празници. Първоначално предполагаше, че постепенно ще привикне и ще й бъде по-лесно, но не стана нищо подобно. С всяка изминала година й беше все по-трудно да пази равновесие между всички сили, които се устремяваха към Богинята в такъв момент.

Всеки път, когато Арданос й нашепваше какво да говори, тя си припомняше, че като убеждава хората да не се бунтуват, помага на римляните. Чудеше се дали някой би ги оправдал, даже да кажеха, че го правят за доброто на Британия.

Вратата се отвори и в стаята влезе Кайлеан. Дори тя си бе сложила венец от макови цветове в чест на празника. Страните й се бяха зачервили от слънцето и изглеждаше много по-добре в сравнение с последните дни.

— Сама ли си?

— Че кой би могъл да бъде при мен тъкмо днес? Всички момичета тръгнаха да берат цветя, а Лия отведе Гауен на гости при Майри — отвърна Ейлан.

— Това е добре — кимна Кайлеан. — Налага се да поговорим за предсказанията, които ще направи днес Оракула.

— Само за това мисля от зори — каза Ейлан. — Ще ми се ти да беше на мое място. И без това си много по-подходяща за Велика жрица.

— Да ме опазят боговете! Аз не бих се подчинявала така безропотно на Арданос!

Ейлан отвърна гневно:

— Ако съм само пионка на друидите, то ти най-добре знаеш по чия вина стана така.

Кайлеан въздъхна.

— Не съм дошла тук да те съдя, мила — мекият й глас успокои Ейлан. — Всички ние сме в Нейни ръце и следваме Нейната воля, доколкото можем. Не бива да ми се сърдиш.

— Не ти се сърдя — може би отговорът на Ейлан не бе напълно искрен, но тя наистина не искаше да се кара с Кайлеан, на която дължеше толкова много. Понякога имаше чувството, че никога не би могла да се отплати на възрастната жрица. — Не се страхувам, но ми се иска да знаеш нещо, което досега не съм споделяла с никого. Свещената напитка не е същата като тази, която пиеше Лианон. Аз промених състава на билките и вече никога не изпадам в истински транс. Съзнавам отлично какво ми говори Арданос…

— А той винаги е толкова доволен от предсказанията ти — каза замислено Кайлеан. — Възможно ли е да си още толкова влюбена в твоя Гай, че умишлено да служиш на Рим?

— Единственото, към което се стремя, е тази земя да живее в мир! — извика Ейлан. — Арданос не може и да предположи, че бих могла да му се противопоставя. До ден днешен е убеден, че съм обикновена посредница на неговите послания. Но аз не съветвам хората да запазят мира по свое решение. Когато предложих себе си за глас на Богинята, не лъжех. Нима наистина мислиш, че всички наши ритуали тук, в Горския храм, са се превърнали в лъжа?

Кайлеан поклати глава.

— Самата аз съм чувствала осезателно присъствието на Богинята и не мога да не вярвам, но…

— Помниш ли какво се случи преди седем години на този ден, когато се появи Кинрик?

— Как да не помня! — възкликна Кайлеан. — Какъв ужас преживях тогава! — тя замълча за миг. — Убедена съм, че това не беше ти, но се надявам никога повече да не видя лицето, с което се яви тогава Богинята. Така ли става всеки път?

Ейлан сви рамене.

— Понякога тя наистина се явява, понякога не идва, и тогава се налага да решавам по своя преценка. Но всеки път, когато седна на стола на прорицателките, си задавам въпроса дали не е дошъл мигът да бъда наказана.

— Разбирам — каза тихо Кайлеан. — Прости ми, ако съм те разбрала погрешно, когато ми каза, че ще съумееш да убедиш Арданос да ме прати на юг. А можеш ли да направиш нещо, за да помогнеш на мен?

— Този път изпитанието ще е голямо — Ейлан се наведе напред, — и за двете ни. Ако всичко, което вършим тук, не е лъжа, поне една от нас двете трябва да остане жива, за да продължи делото ни. Тази вечер ще направя напитката по старата рецепта, и когато Богинята се всели в мен, я попитай за съня си. Всички ще чуят отговора й — ти, Арданос, и дори аз самата — и какъвто и да е той, ще сме обвързани от него.

 

 

Започваше да се здрачава, когато вратата се отвори и един от учениците на Арданос влезе в стаята; беше толкова млад, че брадата му едва сега набождаше. Младият друид каза почтително:

— Готови сме и те очакваме, Повелителко.

Ейлан, която постепенно бе започнала да изпада в особеното състояние, което предшестваше същинския транс, се надигна от стола си. Ейлид и Сенара положиха тежкото ритуално наметало на раменете й и го закопчаха на гърлото с масивна златна верижка.

Макар че беше лято, нощите бяха хладни, и когато се качваше в носилката, Ейлан потрепери от студ въпреки дебелото наметало. От мрака изплуваха фигурите на двама облечени в бяло друиди, които закрачиха равномерно от двете страни на носилката, когато тя потегли. Ейлан знаеше, че те са там, за да я предпазят, ако тълпата започне да се притиска много към носилката, но никога не можеше да се отърве от усещането, че ограничават свободата й.

Някаква мисъл, дошла незнайно откъде, прекоси съзнанието й: „Всяка жрица е затворница на боговете…“

Съзнаваше смътно, че минават по голямата алея, оградена с дървета от двете страни, която водеше нагоре към хълма. Пред могилата гореше голям огън — само един от многото, които щяха да лумнат из цялата страна тази нощ. Червени отблясъци от пламъците играеха по листата на стария дъб, който се издигаше до могилата. Тълпата притихна в очакване и сякаш една обща въздишка излезе от стотици гърла. Ейлан не можеше да забрави първия път, когато видя как хората посрещаха Лианон. Сега тя бе заела мястото на Лианон, а хората, които я гледаха със страхопочитание, разбираха също толкова малко от това, което се разиграваше пред тях, колкото и по времето на старата жрица.

Две малки момчета на осем-девет години, ученици на друидите, подбрани заради красотата и невинното си изражение, излязоха напред. В ръцете си носеха голямата златна чаша. И двете момчета носеха златни огърлици, а робите им бяха пристегнати с колани, обшити също със злато. През клоните на дъбовото дърво се процеждаше лунна светлина и всички видяха как отгоре плавно полетя малко клонче имел — отрязано от друг, скрит в клоните друид. Ейлан го хвана и го пусна в чашата.

После произнесе обичайните заклинателни слова и се насили да изпие горчивата напитка наведнъж. Гласовете на друидите се извисиха в ритуалното заклинание; съзнанието на Ейлан започваше да се поддава на напрежението, което идеше на вълни от умълчалите се хора; напитката гореше в стомаха й, тя се замисли дали все пак не е сбъркала дозата, после си припомни, че първоначално се чувстваше точно по този начин. Пак й мина през ума, че при всеки ритуал вкарва нова отрова в тялото си и сигурно ще умре така, както умря Лианон.

После мислите й започнаха да се замъгляват. Когато се отпусна назад в стола на прорицателките, тя вече не съзнаваше какво става около нея — усети само, че вдигат стола и я понасят към могилата.

 

 

Кайлеан гледаше отпуснатата фигура на пророчицата със загриженост, далеч по-голяма от обичайната. Както винаги, пеенето бе докарало и нея до ръба на транса. Но освен това долавяше ново, неразбираемо напрежение в пулсиращата около себе си енергия. Обърна си и видя с учудване бащата на Ейлан сред облечените в бяло друиди. Дали Арданос е знаел, че Бендейгид ще бъде тук тази нощ?

Тялото на Ейлан потръпна и Кайлеан пристъпи по-близо до нея. Беше забранено да се докосва жрицата по време на пророческия транс, но трябваше да бъдат близо до нея, за да я хванат, ако падне от високия стол.

„Богиньо! — молеше се Кайлеан. — Пази нея — все ми е едно какво ще стане с мен!“ Сега Ейлан замря напълно. С крайчеца на окото си Кайлеан виждаше тясната й бяла ръка, която висеше отпусната край тялото й. Толкова нежна беше тази ръка — откъде намираше сили да упражнява такава власт?

— Богиньо на Сребърния кръг! — викаха хората. — Велика кралице! Ела сред нас!

Столът леко потръпна под ръката на Кайлеан. Пръстите на Ейлан започнаха да се свиват и Кайлеан видя, че плътта й излъчва сияние. „Вярно е, каза си тя. Богинята е сред нас“. Фигурата на високия стол бавно се изправи. Ледени тръпки плъзнаха по гърба на Кайлеан.

— Вижте, хора, Повелителката на живота е тук! — извика Арданос. — Нека Оракулът проговори. Нека Богинята ни предаде волята на Безсмъртните!

— Богиньо! Освободи ни от поробителите! — разнесе се внезапно друг глас. Бендейгид бе пристъпил напред. — Поведи ни към победа!

Те бяха наистина гарвани — и крясъците им призоваваха смърт и кръвопролития. Само Ейлан се беше изправила между тези хора, които зовяха към война, и сигурността на Горския храм. Имаха ли представа какво би се случило с хората по тези земи, какво биха извършили римляните, ако се стигнеше до истинска война? Кайлеан продължаваше да мрази Рим, но не можеше да разбере как някой — бил той мъж или жена — може да иска съзнателно започването на нови кръвопролития. Толкова скоро ли бе забравил Бендейгид дома си, погълнат от пламъците, смъртта на жена си и на малката си дъщеря?

„Богиньо, молеше се тя, ти повери сигурността на тази земя в ръцете на Ейлан; дай й сили да изпълни волята ти, дори ако тя съвпада с желанията на римляните…“

Фигурата на високия стол потръпна отново. После отметна воала си и огледа тълпата със студен и безстрастен поглед — приличаше на някоя от статуите, така обичани от римляните.

— Тази нощ е най-късата в годината — поде тя спокойно. Хората притихнаха и се заслушаха в думите й. — Но от днешния ден нататък силите на светлината започват да намаляват. Вие, които се гордеете, че познавате всички тайни на небето и земята — тя посочи друидите, — можете ли да разчетете божествените послания в света, който ви заобикаля? Все още ли не сте разбрали, че времето на племената отмина — и че същото ще стане един ден и с римската империя? Всяко нещо достига разцвета си и след това тръгва към своя упадък.

— Няма ли никаква надежда? — попита отново Бендейгид. — Нали дори слънцето се ражда отново и отново?

— Така е — съгласи се жената, седнала на високото столче. — Но това става едва след като е минал най-дълбокият мрак. Приберете мечовете и скрийте щитовете си, деца на Дон. Оставете римските орли да се разкъсват един друг, а вие обработвайте земите си и бъдете търпеливи, защото времето ще отмъсти за всички неправди! Аз чета в небесната книга на бъдещето и ви казвам — името на Рим не е написано там.

Въздишка на облекчение, примесено с разочарование, се откъсна от гърдите на множеството.

Арданос и останалите друиди шушукаха помежду си. Кайлеан разбра, че това е единствената й възможност да зададе своя въпрос.

— Ами древната мъдрост? Как да я съхраним в този променящ се свят? Арданос и Бендейгид я изгледаха възмутено, но въпросът тъй или иначе беше зададен и Богинята вече се обръщаше с лице към възрастната жрица. Кайлеан затрепери. Беше напълно убедена, че жената, която гледа надолу към нея, не е Ейлан.

— Ти ли си, дъще на древния народ? — попита тя тихо. После помълча, сякаш се взираше навътре в себе си; разсмя се тихичко и продължи: — Тя е, разбира се. Иска да ме помоли и за много други неща, но се страхува. Такова глупаво дете — как не разбира, че моята воля е всички вие да бъдете свободни — в душите и сърцата си — тя хвърли поглед към Арданос, които се сви и отвърна очи. — Да, вие всички сте деца и аз не искам да разрушавам илюзиите ви. Нямате достатъчно сила да понесете истината…

Тя протегна напред едната си ръка и започна да свива и отпуска пръсти, наслаждавайки се на играта на мускулите под фината бяла кожа.

— Прекрасно нещо е плътта — тя пак се засмя. — Нищо чудно, че така се вкопчвате в нея. А що се отнася до мен вярвате ли, че жалките ви усилия биха могли да ми помогнат — или да ми навредят? Аз съм тук от началото на мирозданието, и докато слънцето грее и реките текат — ще пребъда… Аз СЪМ…

Тези простички думи съдържаха такава ужасна по силата си истина, че Кайлеан потръпна.

— Но нашият живот тече като водата в реките и си отива безвъзвратно — осмели се да каже жрицата. — Как тогава да предадем това, на което си ни научила ти, на тези, които ще дойдат след нас?

Богинята гледаше ту нея, ту Арданос. Най-сетне спря погледа си върху Кайлеан.

— Ти вече знаеш отговора ми. В древните времена и твоята, и нейната душа са ми се врекли. Нека една от вас замине — тя повиши глас — нека замине за Летните земи, и там, на брега на езерото, да построи нов Дом на девиците. Там, редом със служителите на Назарянина, вие ще продължите да ми служите. И така моята мъдрост ще пребъде и в идните времена!

С последната дума тялото на жрицата, което дотогава бе напрегнато като тетива на лък, се отпусна освободено. Стрелата бе отлетяла, посланието — предадено. Ейлан лежеше отпусната в стола, а Кайлеан и Миелин се бяха навели загрижено над нея. Устните й потръпваха, тя мънкаше нещо несвързано, излизайки от транса.

Арданос стоеше с наведена глава. Обмисляше значението на последните думи на Оракула и как би могъл да се възползва от тях. Не би могъл да му се противопостави — все пак беше вярващ човек и нямаше сили да се изправи срещу истинското слово на Богинята — но щеше да се възползва от привилегията да го разтълкува, както му е угодно. Погледна Кайлеан право в очите и на жрицата й се стори, че крие в брадата си усмивка.

— Богинята проговори. Нека бъде волята й. Нека основите на този нов дом бъдат положени от най-вярната й служителка — ти, Кайлеан, ще основеш Дома на девиците на Тор.

Кайлеан забеляза тържеството в избледнелите му от възрастта очи. За Арданос думите на Богинята бяха отличен повод да постигне това, към което се стремеше отдавна — да я раздели с Ейлан.

Той повдигна падналото клонче имел и го тръсна над лицето на жрицата. Пръски вода полетяха върху лицето и тялото й. Разнесе се присмехулен звън на сребърни звънчета.

— Вярно, че не си надявал ризница в продължение на години, но пък и не личи да си се оттеглил — Гай се усмихваше на баща си, който седеше зад маса, отрупана със свитъци и восъчни таблички. Студеният февруарски вятър люлееше клоните на дърветата, в които вече започваше да напира пролетната мъзга. Но вътре подовете бяха топли заради хипокауста^[1]. Жарта в големите бронзови мангали не допускаше зимния студ да нахлуе в сградите. — Надявам се Брут да оценява по достойнство всичко, което вършиш за него.

— Той наистина цени високо моя опит — каза Мацелий, — а пък аз съм доволен, че покрай него имам достъп до последните новини. Той има отлично потекло — в роднински връзки е с половината от най-старите римски родове. Между другото, баща му е близък приятел на твоя покровител Малей.

— Аха — Гай отпи глътка вино. Започваше да разбира. — И какво мисли нашият легат за политиката на господаря император?

— Честно казано, последните писма от Рим го ужасяват. Командирският му мандат свършва тази година, и той вече се чуди как да се измъкне от задължението да се върне обратно в Рим. Знаеш, че ние, от съсловието на конниците, имаме едно предимство — законът не ни задължава да живеем постоянно в Рим. Доколкото разбирам, тази година климатът на Вечния град е крайно нездравословен за сенаторите.

— Имаш предвид Флавий Клемент? — попита намръщено Гай. Нищо чудно, че сенаторите са в паника. Домициан беше наредил да екзекутират собствения му братовчед — какви гаранции можеха тогава да имат останалите за живота си? — Разбра ли в какво е бил обвинен?

— Официалното обвинение гласяло, че е безбожник. Всъщност се оказа, че човекът бил християнин и отказвал да кади тамян пред лика на божествения император.

— Колко ли е бил засегнат Dominus et Deus! Мацелий се усмихна кисело.

— Боговете са ми свидетели, тези християни започват да стават досадни, при това ако правителството не го преследва, те започват да се преследват помежду си. Ако само Нерон бе проявил достатъчно разум да насъска различните им секти една срещу друга на арената, вместо да хвърля пари на вятъра за лъвове, можеше да си спести цяло състояние. Но действително, преклонението, което Домициан изисква от поданиците си, минава границите на всяко приличие!

Гай кимна. Бе научил достатъчно за разказите на отец Петър от Юлия, за да разбере колко са привлечени християните от идеята за мъченичество, както и за подмолните борби между тях, въпреки че Юлия наричаше това „прочистване на светата църква от безбожници“. Но общо взето, християните си оставаха второстепенен проблем. Много по-тревожна бе нарастващата мегаломания на императора.

— Като че ли тръгва по пътя на Нерон и Калигула — каза той замислено.

— Е, все още не е обожествил коня си, ако питаш за това — отвърна баща му. — В много отношения управлява успешно — и тъкмо това го прави толкова опасен. Какво ще стане с Рим, когато се появи поредният луд император, ако Домициан не успее да изтръгне и малкото останала власт от ръцете на сенаторите?

Гай погледна внимателно баща си.

— Това наистина те безпокои, нали?

— Безпокоя се не заради себе си — Мацелий въртеше тежкия си пръстен с печат. — Но на теб ти предстои да продължиш кариерата си. Какви възможности имаш, докато Домициан продължава да бъде император?

— Татко… нещо се е случило, нали? Какво са поискали от теб? Мацелий въздъхна и огледа угрижено стаята, сякаш се боеше, че боядисаните стени и безкрайните полици с пергаменти внезапно ще изчезнат.

— Замислен е… план — поде той тихо, — да бъде свалена от власт династията на Флавиите. Когато се разправят с Домициан, сенаторите ще изберат нов император. Но за да успее заговорът, трябва да бъде подкрепен и от провинциите. Новият губернатор е човек на Домициан, но повечето легати на легионите са в роднински връзки с Брут…

— И искат от нас да ги подкрепим — каза спокойно Гай. — А как мислят, какво ще правят местните племена, докато ние сме заети с разчистване на нашите сметки?

— Ако им обещаем някои отстъпки, може дори да ни подкрепят. Дъщерите на кралица Бригита скоро ще пристигнат при нас. Валерий вече търси подходящи семейства, които да ги осиновят. Рано или късно римляните и британците ще се съюзят. Така съюзът им просто ще се ускори — това е всичко.

Гай подсвирна тихичко. И това ако не беше държавна измяна! Изпи останалото вино на един дъх и стана. Баща му го наблюдаваше внимателно.

— Странни неща стават напоследък — каза тихо Мацелий. — Ако събитията се развиват все така, бъдещето може да изглежда многообещаващо за един римлянин, който по майка произхожда от кралския род на силурите!

 

 

Когато Гай потегли към дома, главата му беше замаяна не само от виното. Достатъчно беше угаждал на Юлия. Крайно време беше да признае сина си от Ейлан. Но когато се прибра, Юлия не можеше да бъде принудена да говори за нещо друго, освен за последното си посещение при отец Петър.

— И той казва, че в Светото писание е предсказано — и се знаело и от други пророчества — че светът ще свърши с нашето поколение — бърбореше тя с блеснали очи. — Всеки ден, когато видим зората, трябва да не забравяме, че слънцето може да не я последва, че може би вече светът е потопен в пламъци. И тогава ще се съберем отново с тези, които са ни напуснали. Чувал ли си за това?

Гай поклати глава. Не можеше да повярва, че Юлия, която бе получила най-доброто образование, което Рим предлагаше на една жена, е в състояние да вярва на тези неща. Но жените си бяха поначало лековерни — може би за това не бяха годни да заемат постове в държавната администрация. Мина му през ума, че християните се възползват от тревогата, която предизвикваше напоследък поведението на императора.

— Да не си решила да станеш последователка на Назарянина? Само роби и евреи са в състояние да го следват! — каза той остро.

— Мисля, че нито един мислещ човек не би могъл да не го последва — отвърна спокойно Юлия.

„Аз също съм мислещ човек, каза си Гай, но просто не мисля като нея“. На глас попита:

— А какво ще каже Лициний?

— Няма да е съгласен — каза натъжено Юлия. — Но това е единственото, в което намирам упование и сигурност, откак… откакто починаха децата — завърши тя с насълзени очи.

„В това няма никаква логика“ — помисли Гай, но благоразумно премълча. Не личеше разумът и логиката да бяха помогнали на Юлия. А напоследък тя наистина изглеждаше по-щастлива и спокойна — за първи път от смъртта на Секунда насам. Образът на удавената му дъщеря продължаваше да преследва и Гай. Колкото и нелогично да звучаха думите й, той се изкушаваше да завиди на новата й вяра.

— Прави каквото искаш — каза той примирено. — Нямам намерение да те спирам.

Тя го погледна разочаровано. После поде с нов ентусиазъм:

— Ако можеше да разсъждаваш, и ти би станал последовател на Назарянина.

— Скъпа ми Юлия, ти достатъчно често си ми казвала, че не мога да преценявам кое е редно и кое — не — отвърна той остро. Тя гледаше притеснено в краката си и той долови, че има още нещо. — Какво друго те безпокои?

— Не искам да говоря пред децата — измънка тя. Гай се засмя, взе я за ръка и я отведе в друга стая.

— Е, какво е това, което не можеш да кажеш пред децата? Тя гледаше упорито в пода.

— Отец Петър казва, че… след като краят на света е близък… — тя заекна, — че е по-добре дори омъжените жени — и женените мъже — да положат обет за целомъдрие.

Гай отметна глава и се разсмя на глас.

— Предполагам, разбираш, че по закон имам право да поискам развод, след като отказваш да делиш легло със съпруга си?

Юлия, макар и видимо притеснена, имаше готов отговор.

— В царството небесно — тя явно цитираше, — няма нито брак, нито отдаване.

— Това решава нещата — засмя се отново Гай. — Не проявявам никакъв интерес към твоето небесно царство — или поне не към тази част от него, където отец Петър има думата.

Той допълни, съзнавайки, че ще я наскърби:

— Давай каквито искаш обети, мила моя. Като се има предвид, че през последните година-две можех със същия успех да спя и с парче дърво, не мисля, че ще има голяма разлика.

Очите й се разшириха от учудване.

— Нима няма да възразиш?

— Ни най-малко, но е редно да те предупредя, че след като ти не се чувстваш обвързана с брачната си клетва, същото се отнася и за мен.

Гай разбираше, че разваля предварително подготвената й роля. Тя явно бе предполагала, че той ще се ядоса или най-малкото ще протестира.

— Разбира се, от теб не може да се очаква да положиш същия обет — каза тя заядливо. — Тъй или иначе не би съумял да го спазиш. Да не мислиш, че не знам защо купи онази хубава робиня миналата година? Боговете са ми свидетели, тя не става за никаква работа в кухнята! Достатъчно грехове тежат вече на душата ти…

Разговорът започваше да става досаден. Гай нямаше намерение да обсъжда душата си — или това, което Юлия разбираше под „душа“ — тъкмо с нея.

— За своята душа съм отговорен единствено аз — каза той и излезе. Отиде право в кабинета си, където установи, че вече са му приготвили легло. Тъй или иначе, Юлия бе разчитала, че ще успее да го склони.

Мина му през ума да отпразнува новопридобитата си свобода с хубавата робиня, но установи, че няма желание да я повика. Имаше нужда от нещо повече — не от покорството на жена, която и без това нямаше друг изход. Пред него отново изникна образът на Ейлан. Сега вече Юлия нямаше право да възрази, ако той решеше да осинови Гауен. Но как да й го съобщи?

Най-сетне беше свободен да потърси Ейлан. Но не можеше да пропъди от мислите си ужасния образ на фурията, застанал през онази злополучна нощ между него и спомените му. Когато най-сетне започна да се унася, в мислите му се появи образът на момичето, което бе видял миналата година в хижата на отшелника-християнин.