Марион Зимър Брадли
Горският храм (11)

9

— Къде е мъжът ми? — към обяд, на другия ден след раждането, Майри най-сетне се събуди, капризна и кисела. — Защо не намерите Родри? Ако той беше тук, щеше да ни защити от тези мъже…

В сравнение със студа навън вътре в колибата беше приятно топло. Ейлан, която вече започваше да усеща последиците от прекараната безсънна нощ, изгледа раздразнено сестра си и седна по-близо до огъня. Като че ли не беше достатъчно лошо това, че разбойниците бяха отвлекли всички дойни крави и тя бе принудена да гази калта на цели мили оттук, за да заеме едно животно от съседите заради бебето на Майри — тя още нямаше мляко. Добре че поне по-голямата част от стадата беше още на летните пасища — така сестра й все още имаше някаква зестра, и би могла да се омъжи повторно един ден. Разбира се, Ейлан не бе толкова безсърдечна, че да подхване такъв разговор с нея сега.

— Нямаше да откраднат кравите, ако Родри беше тук!

— Ако Родри беше тук, най-вероятно щеше да се нахвърли върху тях, и ти пак… — Ейлан прехапа устни, ужасена от това, което едва не каза. Беше забравила, че сестра й не знае нищо. — Кайлеан… — тя изгледа умолително жрицата.

— И ти пак щеше да останеш вдовица — довържи грубо Кайлеан, наведе се и взе купата с топло мляко от огъня.

Очите на Майри се разшириха.

— Какво говориш? — тя се взря в бледото лице на Кайлеан и пребледня на свой ред, съзнавайки мрачната вест, изписана на него.

— Бих почакала още, преди да ти го съобщя, но вече не можем да си го позволим. Родри е бил заловен от римляните, когато се опитал да освободи насила отведените мъже. Бил е незабавно екзекутиран, Майри.

— Не е вярно… Лъжеш! Не е възможно да е мъртъв и аз да не съм го почувствала! О, по-добре разбойниците да бяха ме убили! Защо не ги остави да ме убият, Кайлеан? Трябваше да си отида с него… Защо не съм мъртва и аз?!

Майри се отпусна обратно в леглото, хлипайки. Бебето незабавно започна и приглася. Кайлеан го взе на ръце и го подаде на Ейлан, после се наведе ад младата жена и заговори с неочаквано нежен глас:

— Тихо, тихо, няма полза от тези сълзи. Имаш две прекрасни деца. Техният живот едва сега започва. Трябва да събереш силите си, Майри, за да можем да отведем оттук, преди скотите да са се върнали!

Скоро Майри отново заспа, изтощена от плач. Ейлан дремеше край нея, когато изведнъж се стресна, дочула тропот на конски копита пред къщата. „Разбойниците!“ помисли ужасено момичето, но после си каза, че никой разбойник не би хлопал така тежко и настоятелно на вратата, без да се опитва да я разбие. Сърцето й биеше като барабан, когато отиде да вдигне резето. Отвори и видя баща си.

Веднага се сети за Родри. Затова ли бе дошъл баща й — за да съобщи на Майри какво се е случило? Съпругът й бе един от най-добрите воини на племето и семейството им винаги го бе приемало като един от тях — Родри бе като брат на Ейлан, и се отнасяше с нея като със сестра. Сега, когато Майри знаеше истината, и Ейлан можеше да си позволи да тъгува.

Тя отвори широко вратата. Бендейгид влезе, залитайки, и се препъна в прага — като че ли ездата дотук го бе изтощила, или внезапно бе остарял с десетилетие. После усети твърдите му длани на раменете си. Дълго време Бендейгид стоя мълчаливо и се взираше в дъщеря си.

— Кайлеан току-що каза на Майри за Родри — поде най-сетне Ейлан. — Ти… знаеш ли?

— Знаех отдавна — проговори с мъка баща й. — Мълчах, защото се надявах, че известието не отговаря на истината. Проклятието на боговете ще стигне рано или късно всички римляни за черните им дела. Сега разбираш ли, Ейлан, защо не исках да се омъжиш за човек от този прокълнат народ? — ръцете му паднаха от раменете й и той се отпусна тежко на едно столче до огнището.

Може би народът на Гай носеше вина за такива дела, но Ейлан бе убедена, че самият Гай никога не би постъпил по този начин. Но като видя съсипаното от мъка лице на баща си, реши да не възразява.

— Не това е най-тежката ни мъка, дъще — лицето на Бендейгид изведнъж се сгърчи и сърцето на Ейлан се сви от необясним страх. — Не зная как да ти го кажа, Ейлан.

— Може би аз вече знам — разнесе се зад тях гласът на Кайлеан. — Случва ми се да имам предчувствия за бъдещето, а през нощта, преди да тръгна насам от Горския храм, сънувах една опожарена къща и в съня си знаех, че е вашата. Но като дойдох и видях Ейлан тук, реших, че сънят ме е излъгал. Снощи оттук мина банда разбойници. Знам нравите на тези глутници — и дълбоко в себе си се страхувах. Значи повечето са тръгнали на юг, към твоя дом, Бендейгид?

— Тук са идвали разбойници? — каза друидът с пресипнал глас и изгледа невярващо Кайлеан.

— Само няколко. Успях добре да ги подплаша.

— Тогава на теб трябва да съм благодарен, че имам все още живи деца!

Ейлан нямаше нужда от предчувствия, за да разбере думите му, но това което чу, бе прекалено ужасно, за да бъде истина. Усети, че кръвта се отдръпва от лицето й.

— Татко…

— Какво да ти кажа, детето ми?! Дойде вест, че разбойниците нападнали земите на съседа ни, Конмор. Взех всички здрави мъже със себе си и тръгнах на помощ. Оказа се обаче, че разбойниците са били много повече, отколкото предполагахме, че биха стигнали дотук в това време. Докато ни нямаше…

— Значи мама и Сенара са мъртви? — гласът й прозвуча неестествено високо и стресна Майри. Сестра й се изправи с мъка, вкопчена в завесите на леглото и загледа баща си с ужасени очи. Кайлеан отиде веднага при нея и друидът продължи:

— Надявам се, че са мъртви — лицето му отново се изкриви от мъка. — По-лошо е другото — да са ги отвели като робини отвъд морето. Като си помисля, че биха могли да живеят в безчестие…

— Нима искаш да кажеш, че предпочиташ да са мъртви, вместо отведени в робство, но живи? — попита Кайлеан с нисък, вибриращ от напрежение глас.

— Разбира се — отвърна с ожесточение Бендейгид. — По-добре бърза смърт, та дори да е смърт в пламъците, и кратък път към Отвъдния свят, отколкото живот, изпълнен със спомени за всички скъпи мъртъвци — такъв живот, какъвто съм осъден да водя аз оттук нататък! Боговете са ми свидетели, ако бях догонил тези чудовища, всеки от тях щеше да плати кръвния си дълг — за смъртта на Рейс и Сенара — и за моята смърт!

Той замълча и хвърли яростен поглед към Ейлан и Майри, която залитна към него. Бендейгид простена, протегна ръце и притисна към себе си двете си дъщери. Ейлан се притискаше, хлипайки, към сестра си. На времето би потърсила утеха в прегръдките на баща си, но сега усещаше, че той не може да облекчи мъката й.

— Не можахме да открием тялото на Сенара в пепелищата — поде отново Бендейгид. — Беше само на десет години…

Ейлан си каза: „Но това означава, че може да е още жива…“ Предпочете да не споделя гласно мислите си.

— Когато вестта за смъртта на Родри се потвърди, мислех да взема Майри обратно у дома, но сега нямам дом, в който да я отведа… Вече никому няма да мога да предложа подслон и защита…

— Може би няма да можеш, друиде — намеси с отново жрицата, — но хората от твоята вяра могат. Горският храм ще подслони Майри и децата й, докато нямат къде другаде да отидат. А и без това исках да те помоля за разрешение да взема Ейлан със себе си — за да я обуча за жрица на светилището.

Бендейгид изправи гръб и изгледа дъщеря си с пронизващ поглед.

— Такова ли е искреното ти желание, дете?

— Да — отвърна простичко Ейлан. — Щом не мога да се омъжа за човека, когото обичам, нека отдам цялата си любов на Богинята. Това за мен ще бъде щастие, тъй като мечтаех за живот, отдаден на Богинята, още когато бях прекалено малка, за да мисля за брак.

Банда й се усмихна за първи път, макар и малко неуверено.

— Това поне ще зарадва дядо ти. Не предвиждах за теб такъв живот, Ейлан, щом това ще ти достави удоволствие, ще бъда доволен и аз.

— Но какво ще каже… — Ейлан прехапа устни. Как да свикне с мисълта, че майка й никога вече няма да й каже нищо? Баща й сякаш долови неизказаните думи и отново се отпусна на стола си, скрил лице в ръце. Никога не бе предполагала, че баща й може да плаче. Но когато Бендейгид дигна очи, лицето му бе набраздено от сълзи.

Ейлан страдаше не по-малко, но не можеше да се разплаче. „Дали Гай ще реши, че и аз съм мъртва, когато вестта стигне до него? Дали би заплакал за мен?“ Може би щеше да е по-добре да мисли, че е мъртва, отколкото че е изневерила на спомена за любовта им. Но това вече нямаше значение — нали щеше да стане жрица в Горския дом? Не можеше да се принуди да мисли за това какво ще стане по-нататък.

— Отмъщението ми ще ги настигне! — извиси изведнъж глас друидът, все още взрян в пламъците. — Никой живот, който са отнели в Британия, няма да им излезе по-скъпо от тези! Дори римляните не се осмелиха да посегнат на жена ми и дъщеря ми и се кълна, че бих приел помощ и от Рим, стига да мога по този начин да си отмъстя! Това означава война! Разбери, Ейлан — тук не говорим само за убийство и насилие. Става дума за нещо по-лошо — за светотатство! Да нахлуеш в дома на един друид, да убиеш жена му и дъщеря му, да посегнеш на близки на Върховния друид, да оскверниш свети реликви — как са могли да го сторят?! Северняците са от нашата кръв, когато бях млад, съм учил заедно с друиди от Ериу!

— Знайно е от преди, че близки по кръв народи често воюват помежду си, когато няма общ враг, пред който да се обединят — отбеляза сухо Кайлеан.

— Но нали имаме такъв враг — настоя Бендейгид. — Нима всички не ненавиждаме еднакво Рим?

— Може би дивите племена приемат вече и нас за римляни… Друидът поклати глава.

— Боговете със сигурност ще ги накажат за това страшно дело. Но дори това да не стане, те няма да избягат от мъстта на хората. Кинрик винаги ми е бил като син, и знам какво ще стори той, като научи за станалото! Но той е далеч — някъде по северните острови. Сега ми останахте само ти и Майри, Ейлан.

„Така е, съгласи се Ейлан мислено. Толкова малко близки ми останаха! Диеда също загуби сестра си. Дали ще се зарадва да ме види в Горския дом?“

Беше решено. Тя щеше да стане жрица, каквото и да произлезеше от това. Баща й все още имаше живи кръвни роднини — Майри и двете й деца. Ейлан искрено се надяваше, че внуците ще са утеха за Бендейгид. А и той не бе стар — можеше да реши да вземе втора жена, която да му роди още деца, или, което бе по-вероятно, Майри щеше да се омъжи повторно и да му дари още внуци. От Ейлан не можеше да се надява на внуци, ако тя станеше жрица във Вернеметон.

Бендейгид стана и се взря в Кайлеан изпод сбърчените си вежди.

— Имам нужда от твоите умения, света жено. Трябва да призовем Кинрик — тук ни е необходим. Можеш ли да сториш това и ще го сториш ли за мен?

— Бих могла, но само с помощта на Лианон — отвърна Кайлеан. — Така или иначе трябва да я известим за това, което те сполетя.

— Ще ми трябваш също и за да открием тези хора — прекъсна я Бендейгид.

— Това поне е лесно. Видях тези, които нахлуха тук — и дори да не са били същите, които са опожарили дома ти, сигурно се подчиняват на един и същ главатар — някои бяха от Каледония, други — скоти от Ериу.

— Щом са минали снощи оттук, значи скотите са били поели по обратния път към брега, а каледонците — на север — Бендейгид стана и закрачи неспокойно напред-назад. Кайлеан му поднесе чаша ейл, той седна обратно на столчето и я поднесе към устните си. Отпи дълбока глътка и продължи: — Кинрик трябва да се прибере у дома, и то колкото е възможно по-скоро. Нямаме време да пращаме конен пратеник. Изпрати му ти вестта, Кайлеан, с помощта на твоите магии…

— Така и ще сторя — кимна жрицата. — Засега обаче ще остана тук, при дъщерите ти, а ти продължи към Вернеметон, за да кажеш всичко на Лианон. После върви в Дева, защото Върховният друид също трябва да научи всичко.

— Да, жена ми Рейс бе негова дъщеря — отвърна Бендейгид и потърка чело. — Може би той ще може също да ми даде съвет.

Новината за нападението се разнесе бързо из околните земи — разказваха пътуващите търговци и пратениците на легионите; сякаш дори птиците носеха на крилете си тъжните вести.

Три дни сред нападението върховният друид Арданос излизаше от дома си в Дева, когато над главата му се завъртя гарван и изграчи силно. Не бе необходимо някой да обяснява на стареца, че това е зла прокоба. Но той бе достигнал високото си положение поради напълно човешката си мъдрост, която му позволяваше да надхитря римляните и да успява да потуши страстите на по-непреклонните свои сънародници — и не за първи път съжали, че няма истинска пророческа дарба. В същия миг видя, че към него приближава конник, целия опръскан с кал, и прецени, че този път няма защо да тълкува знамението с гарвана. Ездачът бе зет му, Бендейгид, и следите от тежка мъка се четяха съвсем ясно на лицето му.

Когато Арданос успя да дойде поне малко на себе си след удара, който му нанесе Бендейгид с вестите си, той се отправи незабавно към Мацелий Север. Префектът от своя страна незабавно помоли да бъде приет от командира на легиона.

— Тези разбойници от земите отвъд морето стават нагли — говореше след малко Мацелий, а гласът му трепереше от гняв. — Британците са един от народите на империята и Рим има дълг към тях. Никой няма да безчинства из техните земи, докато съм жив. Семейството на един от друидите, който живееше наблизо, Бендейгид…

— Заточен за престъпления срещу държавата! — прекъсна го намръщено командирът. — Той дори няма право да бъде в Дева!

— Това няма никакво значение! Нима не разбираш, че най-важното е всички тези народи да съзнават, че Рим ги закриля — били те римски граждани или местни жители! — настояваше Мацелий. Все още го преследваше лицето на съсипания от скръб Арданос. От години познаваше стареца и бе започнал дълбоко да го уважава, но никога преди не бе го виждал в такова състояние. — Как искаш да ги убедим да не притежават оръжия, ако не можем да ги защитим? Само два легиона стигат, за да прегазим Хиберния…

— Може и да си прав, но се налага да чакаме, докато Агрикола приключи с новантите. Открай време е така — завоюваме ли нова провинция, ни се налага да пазим нова граница. В дните на покойния губернатор Паулин унищожихме друидите от Мона, за да не подпалят бунтове из целия Запад. Сега пък трябва да учим каледонците да не нападат бригантите. Сигурно когато империята завоюва Ултима Туле^[1], ще настъпи мир и покой, но не и преди това… А засега не можем да направим нищо, освен да се постараем да подсилим бреговите укрепления — допълни цинично командирът. — Мога да наредя също един-два конни отряда да са в готовност да потеглят веднага, щом отново се чуе за пристанали разбойници. Синът ти обикаля тези земи с отряда си, нали? Натовари го тогава с тази задача, щом се върне — командирът изръмжа. — Британските племена са си наше стадо и няма да позволим да го стриже друг.

 

 

Усилването на укрепленията и планирането на набези отнемаше време. Дълго преди да бъдат издигнати нови стени от дебели греди, и да бъде прибрана оскъдната жътва на оцелялото от дъждовете зърно, Бендейгид се върна, за да придружи двете си дъщери по пътя им към Горския дом. Беше довел и кротки мулета за Майри и двете деца. Ейлан яздеше с по-голямото дете на Майри пред себе си, добре увито, за да не простине в дъжда. Тя не умееше да язди добре и й се налагаше да съсредоточи всички сили, за да се задържи на седлото зад постоянно въртящото се момче. Разстоянието не бе голямо, но ездата я измъчи и тя имаше чувството, че са пътували много дълго.

Когато най-сетне достигнаха високата дървена ограда, вече падаше мрак. Преминаха портата и Ейлан видя, че вътре има около дузина големи постройки. Кайлеан отведе Майри и децата в една от тях, която се оказа предназначена за гости, после се върна и показа една висока сграда от дебели греди. Стрехите на сламения й покрив се спускаха почти до земята.

— Това е Домът на девиците — каза тя. — Най-старшата сред младите жрици, Ейлид, е уведомена за пристигането и ще те посрещне. Ще дойда веднага щом мога, но сега трябва да отида незабавно при Лианон.

Новата луна — първата в живота на новородената дъщеря на Майри — изплува бавно на западния хоризонт. Още докато една прислужница я водеше към Дома на девиците, Ейлан с болка установи, че сестра й започва да й липсва.

Отвори се някаква врата и Ейлан прекрачи във вътрешен двор. Пред себе си видя ниска, дълга постройка, която напомняше на залата за пиршества на баща й. Щом влезе, се почувства заобиколена от цяло море непознати лица. Огледа се и почувства неизпитвана досега самота. Прислужницата беше си тръгнала. Залата й се стори огромна. Навсякъде ухаеше на ароматни треви. Една от жриците пристъпи напред и каза:

— Аз съм Ейлид.

— Къде е Диеда? — попита притеснено Ейлан. — Тя ми е роднина, надявах се да я видя сред вас…

— Диеда прислужва на Лианон и живее в уединение, защото се подготвя да участва в празника Лугназад^[2] — отвърна жрицата. — Братовчедки ли сте? Бих ви помислила за сестри и дори за близначки — страшно много си приличате. Кайлеан ме помоли да се погрижа за теб, защото тя сега има работа при Лианон. Ти наистина си толкова красива, колкото те описа.

Ейлан се изчерви и сведе очи. Самата Ейлид бе хубава жена — руса, с къса къдрава коса, която ограждаше лицето й с бледото си сияние като ореол. Облечена бе като всички останали млади жрици — не в тъмните одежди, които носеха вън от Вернеметон, а в дреха от небоядисан лен с много старомодна кройка, препасана със зелен тъкан колан.

— Трябва да си полумъртва от умора — поде кротко Ейлид. — Ела, дете, сгрей се на огъня и си почини.

Ейлан се подчини. Многото непознати лица я бяха зашеметили. Досега не бе се замисляла какво й предстои, след като пристигне тук. За първи път се зачуди дали не е взела решение, за което ще съжалява до края на живота си.

— Не се страхувай от нас — проговори някой до нея. Ейлан вдигна очи и видя високо, едро момиче с червеникава коса и много сериозно изражение на лицето. — На пръв поглед ще ти се сторим много, но далеч не е така. А да беше видяла мен, когато стъпих тук за първи път — как се озъртах като пленено животно и не преставах да плача! Казвам се Миелин. Живея тук от пет или шест години и вече не мога да си представя друг начин на живот. Тук са всичките ми приятелки, а един ден и ти ще намериш свои — въпреки че сега ти се виждаме странни и чужди — тя взе от раменете на Ейлан наметалото и отиде да го прибере някъде.

— Мисля, че Лианон ще пожелае първо да говори с теб — каза Ейлид, — затова най-добре ще бъде да дойдеш веднага с мен.

И тя поведе Ейлан през оживения вътрешен двор към една самотна поетика, която бе малко по-настрани от останалите. Похлопа на вратата и незабавно отвътре се чуха стъпки. Кайлеан надникна.

— Ти ли си, Ейлан? Влез, детето ми — каза тя и направи знак на някого зад себе си. — Виждаш ли, Диеда, най-сетне успях да ти доведа Ейлан.

— Очевидно — каза Диеда, докато излизаше напред от потъналия в сянка ъгъл на помещението. — Баща ми, Върховният друид, също е тук; и Бендейгид не липсва — можем да си направим истински семеен празник — Диеда се засмя и Ейлан потръпна — никога не бе чувала толкова циничен тон. — Ако постигне своето, Бендейгид ще домъкне тук и Кинрик. Разбрах, че искали да се възползват от дарбата ти, Кайлеан.

— Или може би от твоята — отбеляза Кайлеан, а Диеда се поусмихна. За Ейлан бе очевидно, че двете не се обичат, макар че не можеше да разбере защо.

— Много добре знаят какво бих им отговорила, ако поискат нещо такова от мен — каза Диеда. — Ако трябваше просто да потърся Кинрик, нямам нищо против; но да се правя на оракул заради Лианон, която повтаря всичко, като послушна марионетка на Рим…

— В името на Богинята, на което и да е божество, стига да го уважаваш, млъкни! — прекъсна я рязко Кайлеан и се ослуша, защото наблизо хлопна врата. — Какво е това? Кой е тук?

— Само пресветият ми баща — измърмори Диеда, — и най-великата от всички Велики жрици на Горския дом — тъкмо я обучава какво да каже.

— Мълчи, нещастнице — изохка Кайлеан. — Знаеш добре, че думите ти са най-тежко богохулство!

— А може би тук се извършва по-тежко богохулство, но аз не участвам в него — сопна се Диеда. — Може би се надяват на истинско ясновидство, за да знаят срещу кого да пратят римляните. Какво смяташ да правиш, Кайлеан?

— Аз ли? Ще сторя това, което ми нареди Лианон — отвърна Кайлеан. — Както е длъжна да постъпва всяка една от нас.

Кайлеан очевидно се опитваше да умири Диеда, но момичето не млъкваше. Диеда винаги бе имала остър език, но Ейлан никога не бе я чувала да говори с такава горчивина.

— Знам добре в какво се опитвате да ни убедите — поде отново Диеда, но този път Кайлеан я прекъсна, пламнала от гняв. Въпреки това се опитваше да не повишава тон.

— Това, което много добре знаеш, е, че няма значение какво мисля аз или какво мислиш ти — заяви тя, — а какво иска Великата жрица, и аз винаги ще се подчиня на нейната воля.

— Ако знаеш каква е волята й, добре — отвърна по-тихо Диеда, — но тъкмо сега как може да се установи каква е волята на Лианон и има ли тя все още воля?

— Диеда, чувала съм тези речи и преди — каза уморено Кайлеан. — Какво толкова лошо има в това да призовем вашия роднина Кинрик, за да оплаче покойната си майка, както подобава?

— Това можеше да направим още преди седмици… — започна Диеда, но Кайлеан отново я прекъсна.

— Може би, но тъй или иначе от мен, или от теб, а иска само това — настоя тя. — Защо е това безсмислено упорство?

— Защото, ако ти не знаеш, аз знам — заяви Диеда, — че това е начин да изиграят Кинрик, да го принудят да прави това, което цял живот е бил учен да ненавижда. Нещо, което Бендейгид по-скоро би умрял отколкото да стори — да си стисне ръце с римляните! Нима не знаеш, че Бендейгид беше заточен заради него?

— О, в името на Богинята, момиче! — каза раздразнено Кайлеан. — И аз знам кое-що за Бендейгид — и за Кинрик. И, ако щеш вярвай, но познавам и римляните; поне съм живяла при тяхното управление достатъчно дълго от теб. Казвам ти, никой няма да те накара да вървиш против великите си принципи, нито пък ще иска нещо такова от Кинрик. Да не би да си с: въобразила, че си единственият човек в Британия, който има представа за желанията и намеренията на Кинрик?

— Знам достатъчно… — упорстваше Диеда, но Кайлеан каза твърдо:

— Стига толкова; не искам да ни чуят. Освен това Ейлан вече трябва да се е объркала напълно…

Чертите на Диеда омекнаха.

— Тук си права. Не е редно да я посрещаме с такива разправии — тя отиде при Ейлан и я прегърна. Ейлан благоразумно замълча, защото не знаеше дали някоя нейна неблагоразумна забележка не би разгряла нов спор.

В този момент вратата се отвори и на прага застана Лианон.

— Карате ли се, деца мои?

— Не, разбира се, че не, майко — отвърна бързо Кайлеан. Диеда допълни:

— Не, не се караме, Света майко; просто си говориш с новодошлата.

— О, да, научих, че Ейлан е пристигнала — каза Лианон и обърна поглед към младото момиче, което стоеше мълчаливо до жриците. Ейлан усети как сърцето й се заблъска тежко в гърдите, докато стоеше очи в очи с жената, която бе видяла за последен път като превъплътена Богиня пред белтейнските огньове.

— Значи ти си Ейлан? — гласът на Лианон бе мелодичен, но малко изтънял, сякаш годините, през които с него бе говорила Богинята, бяха отнели от силата му. — Вярно е, че много си приличате с Диеда, но сигурно и на двете ви е омръзнало да ви го казват. Ще трябва да намерим начин тук, в храма, да ви различаваме — тя се усмихна, а Ейлан изпита странно желание да я закриля.

Лианон протегна ръка към Ейлан, която все още гоеше почти до вратата.

— Влез вътре, дете. Баща ти и дядо ти са тук с наспали [???] знаеш? — Ейлан се зачуди какво странно има в това, след като баща й я бе довел — може би бе решил да заживее с жреците?

Лианон взе ръката й и я поведе към вътрешната стая, но преди това се обърна към двете по-възрастни жрици и каза с кроткия си глас: — Елате и вие двете. Ще имаме нужда от вас.

Вътрешното помещение изглеждаше много малко, но това се дължеше може би на многото хора в него. В средата гореше мангал и над него се виеше гъст дим, чийто сладникав, тежък мирис сигурно се дължеше на изгорените върху жаравата билки. Ейлан незабавно усети замайване. Имаше чувството, че димът в тази претъпкана стая я задушава.

След миг световъртежът престана и тя започна да вижда ясно. Видя баща си и забеляза колко го е стопила и състарила скръбта — от смъртта на майка й бе минала само една луна, а той вече изглеждаше стар като Арданос.

Дядо й тъкмо хвърляше някакви треви в огъня. Когато жените влязоха, той вдигна поглед и каза:

— Ето, че всички сме тук. И аз пак се обърках — коя от вас е Диеда и коя — Ейлан?

Ейлан стоеше безмълвна — чакаше да отговори някой по-възрастен, както бе редно. Проговори Диеда, която ни най-малко не се смущаваше:

— Няма нищо сложно, татко. Ейлан още не е получила одежди на жрица.

— Така значи — само по това мога да разпозная дъщеря си от внучката си! Е, може би пък се дължи на дима, но все пак приликата ви е прекалено голяма, за да се чувствам спокоен — каза припряно старият друид. — В тъжно време дойде при нас, Ейлан. Каним се да призовем Кинрик, та да присъства и той на Съвета. Като се има предвид, че сте израснали заедно като брат и сестра, твоята помощ ще ни е от полза. Готова ли си, Кайлеан?

Кайлеан отвърна тихо:

— Ако Лианон е съгласна, съм готова на всичко.

— Съгласна съм — каза Лианон. — Каквото и да излезе от всичко това, Кинрик трябва да узнае за смъртта на своята втора майка и за безчинствата на разбойниците. Не само римляните са наши врагове…

Диеда почти просъска през зъби:

— Интересно ми е как би казал това пред Майри, татко?

— Тихо, момиче — каза Арданос. — Можеш да си мислиш каквото щеш, но аз знам, че Мацелий Север е почтен човек. Когато му разказах какво се е случило, се разгневи тъй, сякаш бяха подпалили собствения му дом.

— Съмнявам се — промърмори Диеда, но все пак достатъчно тихо, та да я чуят само Кайлеан и Ейлан.

Старият друид я изгледа смръщено. После се обърна и каза:

— Кайлеан, дете мое…

Кайлеан хвърли поглед към Лианон, отиде при един шкаф и извади от него малка сребърна купа, гравирана отвън със сложни плетеници. Напълни я с вода от една кана и я постави на масата. Арданос придърпа едно трикрако столче, за да може Кайлеан да седне на него. Лианон седна на висок резбован стол малко по-настрани.

Арданос махна на Кайлеан да не заема още мястото си.

— Почакай — каза той. — Диеда, ти си била най-близка с него; ти първа трябва да погледнеш във водата и да се опиташ да го призовеш.

Диеда пламна цялата и за момент Ейлан реши, че ще откаже категорично Да, Диеда винаги е била по-смелата от двете — да не би пък дядо им пак да ги е объркал? Ето, той гледаше към нея, но после се обърна отново към Диеда и каза:

— Бяхте решили да се обречете един другиму, моля те, детето ми… — Ейлан никога не бе го чувала да говори с такъв нежен глас. — Моля те да го сториш в памет на сестра си; тя вече се грижеше за него като майка, преди ти да се родиш.

Ейлан си каза: „Играе си с чувствата ни като със струните на арфа“. Ето че и Диеда не можа да пренебрегне нежния му, но убедителен тон. Тя измънка:

— Щом искаш, татко — и седна на столчето пред сребърната купа. Арданос поде:

— Ето ни сега, събрали сме се тук, на това пречистено и защитено от злото място, за да призовем Кинрик, доведения син на Бендейгид. Всички вие, които сте най-близките живи роднини на този, когото призоваваме; мислете постоянно за него; извикайте образа му в мислите си; призовете го в сърцата си, както го зова и аз.

Върховният друид удари по пода с тежката си тояга и Ейлан чу тихият звън на сребърните звънчета, с които тя бе окичена.

— Кинрик, Кинрик, ела при нас, викаме те! — звучният му, плътен глас на обучен бард звънна като камбана. Ейлан примигна — изведнъж й се стори, че в стаята притъмня, а Арданос — цялото му тяло, не само бялата роба — сякаш излъчваше собствена светлина. — Синко, ние те обичаме и имаме нужда от теб… Ти си нашето обично момче, но си и воин, и син на Гарвана — ела при нас, призоваваме те в името на земята, свещеното дъбово дърво и огъня!

Когато затихна ехото на гласа му, дишането на Диеда бе станало по-тежко и звучно; тя вдишваше дълбоко ароматния дим и това бе единственият доловим шум в стаята. Ейлан с мъка подтисна напиращата кашлица. Дори малкото количество дим, което бе вдишала, я замайваше — можеше да си представи какво причинява на Диеда, която стоеше неподвижно, наведена над водата.

Сега Ейлан видя, че дългата коса на Диеда се спуска свободно от двете страни на купата. Всички се бяха приближили и стояха в кръг около масата. От мястото си Ейлан виждаше повърхността на водата. Почувства, че по кожата й лазят тръпки. Диеда се олюляваше — или може би тя самата? Всичко около нея се люлееше. Тя примижа — очертанията на предметите се размиваха, докато не можеше да вижда ясно нищо друго освен неподвижната водна повърхност, която я привличаше неудържимо.

Ейлан видя, че водата се замъглява. В средата й се видя нещо като тъмен водовъртеж — после повърхността отново започна да се изяснява. Ейлан ахна стреснато — добре познатото лице на доведения й брат Кинрик я гледаше от водата.

Диеда с мъка подтисна вика си. После заговори тихо, но ясно, като на някой, който се намира далеч:

Кинрик, трябва да дойдеш при нас. Този път не са римляните — разбойници от Севера опожариха дома ти и убиха майка ти и сестра ти. Върни се в земите на ордовиците. Вторият ти баща е жив и има нужда от теб.

След малко лицето изчезна, водата отново се замъти, и Диеда се изправи, залитна и се хвана за ръба на масата.

— Той ще дойде — каза тя. — Там, където се обучава, има и дом на жрици. Ще му дадат кон и припаси за из път. При добро време и чисти пътища може да бъде тук за няколко дни.

Бендейгид проговори:

— Ами варварите, които опожариха дома ни? Ако не си много уморена, дете, трябва да погледнеш отново и да ни кажеш накъде да тръгнем, за да ги накажем…

— Не мога — отвърна Диеда. Разпуснатата й коса падаше на свободни вълни по раменете й. — Можете да ме принудите, както обикновено, но сега е редно да погледне Кайлеан — нейно е желанието да работим заедно с римляните — не мое. Ще ми бъде трудно да ти простя за това решение.

— Момичето ми…

— О, знам, че е необходимо, но не беше честно да ме използвате, за да привлека тук Кинрик.

Кайлеан взе купата и изля водата навън. През отворената врата нахлу освежителен полъх. Но въпреки че навън бе топла лятна нощ, Ейлан внезапно потръпна от студ. Кайлеан напълни отново купата, приведе се над нея и застина, напълно неподвижна.

Този път образът не се появи толкова бързо — дълго време във водата се виеха само мътни спирали. Съсредоточеното лице на Кайлеан ставаше все по-бледо, докато най-сетне заприлича на лицето на мъртвец; тогава, най-сетне, жрицата проговори. Смъртна умора се долавяше в гласа й.

— Вижте сами…

Ейлан така и не узна какво са видели другите, но когато повърхността на водата се изясни, пред нейния поглед се очерта съвсем ясна картина — разбойниците, които бяха нахлули в дома на Майри стояха като замръзнали на прага им. Бяха същите мъже, облечени в пъстри, парцаливи дрехи. Някои носеха мечове, други — копия — през онази ужасна нощ Ейлан не бе забелязала оръжията им. Картината беше толкова ясна, че тя виждаше дъждовните капки по Рунтавите им руси и червеникави бради и по дългите, разчорлени коси. Останалите се струпаха над купата и картината се изгуби, но Ейлан знаеше, че ще я помни точно и ясно до края на дните си.

Видя отново как Кайлеан зарови ръце в жаравата, как хвърляше шепи живи въглени по стъписаните мъже. Баща й и дядо й сигурно бяха видели нещо подобно, защото чертите на Бендейгид се бяха сковали от омраза.

— Червения Райън — процеди той през зъби. — Проклет да е мечът му, проклета да е и сянката му! А те сигурно са още на брега…

— Така да е — прибавям силата на моето проклятие към твоето — размърда се на стола си Лианон. — И нека ти и твоите хора забравите враждата с римляните, за да накажете заедно виновниците за твоето нещастие.

Бендейгид понечи да каже нещо, но един повелителен жест на Лианон го накара да замълчи.

— Достатъчно! Няма какво повече да се говори. Сега върви! Да молим Богинята видението на Кайлеан и моите думи да се сбъднат. Можете да настигнете Червения Райън на брега.

— Сигурна ли си, Повелителко?

— Нима си забравил, че ние, жриците, можем да заповядваме на ветровете? — отвърна рязко Лианон. — Обещавам ти, че и най-слаб ветрец няма да раздвижи платната на тези убийци, докато вие не ги настигнете. Доволен ли си сега?

— Трябва да съм доволен, щом ще мога да си отмъстя на тези изчадия — каза Бендейгид. — Заклех се, че ще се съюзя дори с римляните, ако ми помогнат, колкото и непоносима да е за мен тази мисъл — но ние наистина ще имаме нужда от помощта им, за да прогоним диваците от нашите брегове.

Диеда си пое дълбоко дъх и попита:

— Тук ли ще чакате Кинрик?

— Трябва да се посъветваме и с Мацелий — призна мрачно Бендейгид. Лианон се обърна към Ейлан.

— Вижте, момичето е премръзнало от студ — възкликна тя. — Къде е наметалото ти, дете?

— Оставих го в голямата зала при другите жрици — отвърна Ейлан. Не можеше да спре да трепери.

— Добре ще е да си легнеш скоро. Но първо ела по-близо до мангала и се стопли. Билките вече изгоряха и димът няма да те упои. А после Кайлеан ще те отведе в спалнята на ученичките и ще ти даде нощна риза и дреха като на останалите момичета.

— Права е Лианон — намеси се Арданос, — а мисля, че и на нас ни е време да вървим.

Лианон привлече Ейлан към огъня и полека-лека момичето спря да трепери. Но продължаваше да изпитва необяснимо вътрешно напрежение. Кайлеан обви с ръка раменете й.

— Ще мине, моето момиче. Знам какво е… Страшен студ цари между световете — разбрах, че си тръгнала с мен, макар че не исках да стане така. Ще трябва да те пазим повече следващия път.

Бендейгид оправяше наметалото си. Преди да тръгне подир Арданос, той се спря пред дъщеря си и се покашля. Ейлан вдигна очи и срещна погледа му.

— Не знам кога ще те видя отново, дъще — каза баща й. — Оставям те на сигурно място и това е едничката ми утеха. Да те закриля Богинята, Ейлан — и той я прегърна.

— Ще се моля ден и нощ на Великата майка да те запази жив и здрав, татко каза тихо Ейлан. Гърлото й се сви болезнено. Бендейгид вдигна ръка и докосна нежно къдриците, които се бяха изплъзнали от плитката над челото й.

И косите на майка ти все се измъкваха от плитката — прошепна той, посее наведе и бързо я целуна по челото. Очите на Ейлан бяха замъглени от сълзи и тя не можа да види как баща й излезе от стаята. Чу само хлопването на вратата след него.

— Не можем да сторим нищо повече тази вечер, а и наистина става късно — намеси се Кайлеан. В гласа й имаше нотка на облекчение. — Имаш ли нужда от нещо, Ейлан? Питай ме за всичко, което те озадачава — и тя сърдечно прегърна обърканото и натъжено момиче. — Ако вече си се стоплила, ела с мен и аз ще ти покажа спалнята на ученичките.

Ейлан прекоси повторно ветровития вътрешен двор, който разделяше жилището на Лианон от голямата зала, където срещна за първи път останалите жрици. Този път Кайлеан беше с нея. Години по-късно, когато познаваше на пръсти и двора, и всички постройки, Ейлан си спомняше първото си впечатление от Горския храм и не можеше да се начуди на тогавашното си убеждение, че сградите са огромни.

Ейлид и още няколко жени все още бяха в залата. Загледаха любопитно Ейлан, но един жест на Кайлеан бе достатъчен, за да ги възпре да не задават въпроси.

— Още е рано да искаме от теб да полагаш обет — обърна се Кайлеан към Ейлан. — Но все пак трябва да започнеш първата си година при нас, като дадеш някои обещания — тя се изправи и изразът на лицето й се промени. Ейлан я загледа плахо, чудейки се какво ще стане сега.

— Искам първо да ни кажеш по своя собствена воля ли дойде при нас? Не си била заплашвана или насилвана да дойдеш тук?

Ейлан я погледна учудено.

— Нали знаеш, че никой не ме е насилвал?

— Няма значение — длъжна съм отново да те попитам. Отговори на въпроса ми.

— Добре тогава — сви рамене Ейлан. — Дойдох тук по собствена воля.

Цялата работа започваше да й се струва глупава. Зачуди се дали са задали и на Диеда същия въпрос и какво ли е отговорила невъздържаната й сродница.

— Обещаваш ли да се отнасяш с всяка жена тук като със своя сестра, майка или дъщеря, като че ли е твоя плът и кръв?

— Обещавам.

Майка й вече не беше сред живите, а ако решеше да посвети живота си на Богинята, никога нямаше да има и дъщеря.

— Обещаваш ли да се подчиняваш на всяко нареждане, което ти даде всяка по-старша по чин жрица, съгласно нашите закони? Обещаваш ли никога да не делиш легло с мъж… — Кайлеан спря, намръщи се и допълни: — освен със Свещения крал, ако той те избере?

Ейлан се усмихна.

— Обещавам. За мен не е трудно да обещая никога да не споделя постелята на мъж.

„Защото никога не мога да бъда с единствения, когото обичам“, шепнеше сърцето й.

Кайлеан кимна.

— Да бъде — каза тя. — В името на Богинята — която е една, макар че има много имена и много образи, бъди добре дошла.

Тя прегърна Ейлан. След нея и останалите жрици се изредиха да прегръщат новодошлата. Накрая Ейлан се разплака. Имаше чувството, че по някакъв начин си възвръща семейството, което считаше за загубено навеки.

Кайлеан й помогна да си сложи наметалото и я поведе през някакъв покрит със слама проход между постройките към една кръгла сграда. Сградата имаше само едно помещение, което побираше около дузина легла — не широките легла с дървени рамки, на които бе привикнала Ейлан, а тесни нарове, прикрепени към стените. Някои от момичетата вече спяха. Една-две се надигнаха и разтъркаха сънливо очи, докато Кайлеан дръпна завесата пред нара, който бе най-близо до вратата, после си легнаха отново.

— Ти ще спиш тук — прошепна Кайлеан и подаде на Ейлан бяла риза от грубо платно, която беше малко широка за нея. — Утре ще те събудят, за да отидеш с всички да посрещнете слънцето в свещената горичка. Аз няма да бъда с вас, защото Лианон ми е възложила друга работа — трябва да й помагам да се подготви за ритуалите, които изпълняваме по пълнолуние. Ето и дрехата, която трябва да облечеш утре — и тя извади от една ракла някакъв вързоп.

Ейлан се сви на тесния одър, а Кайлеан внимателно я покри с дебелата завивка, наведе се и я прегърна. Момичето се притисна в нея.

— Каквото и да си мислиш, никога не забравяй, че всички се радваме на присъствието ти тук — каза жрицата. — Всички, дори Диеда. Тя се чувства безкрайно нещастна, но вярвам, един ден ще бъде доволна, че ти си до нея.

Кайлеан целуна Ейлан по челото.

— Някое от момичетата ще ти помогне да облечеш ритуалните одежди — сигурно Ейлид. През първите няколко дни тя ще бъде навсякъде с теб и ще ти казва кое как се прави.

Ейлан се отпусна назад. Чаршафите също бяха от грубо платно, но миришеха приятно на билки. За да задържи още малко Кайлеан край леглото си, тя попита:

— На какво миришат чаршафите?

— Лавандула — нареждаме клончета между праните чаршафи.

Ейлан не се учуди особено; жриците си бяха жени като всички останали и като всички останали жени обичаха праните им чаршафи да миришат хубаво. Но все пак знаеха и много други неща — и щяха да научат и нея… Кайлеан прошепна.

Сега спи и не се безпокой за нищо. Добре постъпи, че дойде при нас. Все ми се струва че си съдбоносно свързана с Горския храм.

Но нито Ейлан, нито самата Кайлеан имаха представа как ще се сбъдне това пророчество.