Стивън Хартов
Пастир на Дявола (25)

21.
Судан
10 май

По последния склон преди долината Диндер им се наложи да носят децата. Височината беше само двеста метра, но както преди линията на финиша при маратон, когато човек вече я вижда, започва да чувства всяко мускулче по тялото си и всеки дъх му се струва като пълен с отрова. Половината от сирачетата бяха припаднали от обезводняване, а останалата половина бяха в шок и обездвижени от страх. Възрастните, които всъщност не бяха много по-добре, извървяха този финален маршрут на три пъти, като се връщаха обратно до суданската гранична колиба, за да поемат поредния товар от деца. Накрая Екщайн вдигна Ади и прибра крачетата му около кръста си. Ади го прегърна през врата и стисна силно, докато Екщайн изкачваше с последни сили стръмнината.

— Извинявай, Ейтан — непрекъснато мълвеше Ади. — Извинявай. — Но Екщайн можеше само да кима и да стене, докато се мъчеше с изкачването. Представяше си, че малкото момче е Орен, и знаеше, че би изкачил и Еверест с него.

Карни, който беше издърпал телата на тримата граничари зад колибата, остана долу, облякъл ризата на единия, и несъзнателно опипваше дупката от куршум в плата, докато бързо прибираше отличителните знаци и документи на суданците и наблюдаваше пътя за случайни коли. Провери пълнителя на беретата със заглушител и я прибра в джоба си. Реши да задържи ризата на суданеца за спомен.

Когато децата и останалите възрастни изчезнаха зад билото, той се изправи, извади джобния далекоглед и погледна отвъд пътя към долината, която се извиваше като змия надолу на юг от етиопските планини. После си кимна, обърна се и затича като коза нагоре по склона.

На върха всички възрастни, включително Манчестър и Дюбе, бяха легнали изтощени върху студената земя. Лежаха по гръб върху лекия наклон на западния склон. Товарът им ги правеше неподвижни като обърнати по гръб костенурки. Малко по-надолу децата бяха събрани под разцепено акациево дърво. Подаваха им една манерка с вода, за да намокрят поне устните си. После им раздадоха и другите манерки и след малко водата свърши.

Екщайн се изправи с разтреперани крака. Зората се издигаше над Диндер. Върховете на далечните пурпурни планини вече блестяха сребристи. Долу се виждаше широк овал от твърд пясък и бодливи храсти, посивели под светлината на утрото, заобиколени отвсякъде от ниски планини като миниатюрна пустиня в лунен кратер. Близо до по-далечния край от голата земя се издигаше неочаквано свеж оазис. Палмите и тревата се полюшваха от утринния полъх. Там може би имаше вода, но той разбираше, че мястото е непостижимо далеч и няма време да стигне дотам. По-наблизо в източната част на овала и точно в подножието на склона се издигаше построена от камъни древна врата с нещо като закръглена стена, сякаш тук някога е имало амфитеатър и при вратата са продавали билети за представленията. Но по-вероятно това да е било колиба на някой овчар или може би гроб.

— Идват.

Екщайн се извърна към гласа на Карни. Капитанът току-що беше прехвърлил билото и дишаше тежко, но равномерно. Погледна часовника си.

— Сега са много. Сигурно сме ги изплашили до смърт.

— Или сме ги разярили — обади се Манчестър.

— Кога трябва да пристигне самолетът? — попита Баум. Беше покрит с прах, а от потта тя беше образувала странна шапка върху голата му глава. Опитваше да се изправи, като се мъчеше да не показва колко омекнали са мускулите му от умората.

— След тридесет и седем минути — отговори му Карни.

— Можем да задържим проклетниците половин час — изплю се Манчестър, стана и се обърна да се взре към Етиопия.

— Може би — каза Екщайн. — Виж там. — Той посочи към северния край на долината на суданска територия. — Вятърът духа от юг. Самолетът ще се появи над онова било и ще се спусне в кратера. Обаче ние ще трябва да поставим платнищата за кацането.

— Така е — съгласи се Бени. — Иначе пилотът ще хвърли един поглед към това гърне и ще избере по-доброто решение.

— Което е? — изпита партньора си Екщайн като артист на представление.

— Да се оттегли.

Пилотите на херкулесите бяха абсурдно смели и можеха да кацнат с огромните си машини и върху козя пътека, но ако има хора за прибиране, изискваха да се разпънат най-малкото оранжеви платнища, за да се бележи мястото за кацане. Този сигнал трябваше да им покаже, че зоната за кацане е достатъчно равна и няма препятствия или престрелка.

— Обаче още не можем да поставим сигнализацията — каза Екщайн. — Засега бунтовниците не знаят, че сме извикали самолет, но ако някой от тях зърне онези проклети платнища, ще направят всичко възможно да свалят самолета.

Карни отново погледна към територията на Етиопия и цъкна с език сякаш келнерът отново му е донесъл не онова, което си е поръчал. Той се обърна към двама от командосите си.

— Якир, Гади — извика им той и показа две места на билото. — Куфарите. Тук и ей там.

Двамата командоси свалиха тежките си раници и извадиха две тъмнозелени пластмасови кутии с дръжки. Дистанционните детонатори бяха прикрепени към взривните устройства. Те ги отлепиха и бързо тръгнаха да поставят експлозива там, където Карни им беше наредил.

Екщайн погледна небето. Звездите бързо избледняваха и макар слънцето да не беше се показало, високите перести облаци вече порозовяваха от лъчите му. „Това е лудост“ — помисли той за опита да се измъкнат по този начин посред бял ден, когато врагът може да види всичко, което правиш, и единственото ти спасение е тромавият товарен самолет, голям колкото хамбар.

Нещо удари близката скала и пръсна малко облаче прах. След това тракането на автоматите откъм Етиопия достигна до слуха им. Карни веднага приклекна и всички го последваха.

— Няма ли кой да им каже на тези копелета, че не може да се стреля точно нагоре по планински склон? — изръмжа Дюбе.

— Ти им кажи — обади се Манчестър. — А ние ще те чакаме тук.

Екщайн погледна към Крумлов, който се беше привел наблизо и гледаше израелския майор. Ейтан избягваше да вземе окончателното си решение, но времето вече изтичаше и се налагаше да реши. Усети погледа на Бени и когато се извърна, Баум кимна утвърдително.

— Върви, Ян. — Той гледаше чеха и посочи към Судан отвъд кратера. — Бягай. Можеш да стигнеш западните склонове за половин час, а после просто хвърли пистолетите си и иди в някой от бежанските лагери.

— Няма — отговори Крумлов.

Нова вълна от изстрели отекна по етиопските склонове и по билото се издигнаха още прашни облачета.

— Махай се, Ян, дявол да го вземе! — развика се Екщайн. — Давам ти проклетия живот, глупак такъв! Взимай си го и върви!

— Ако го изпъдиш, и аз ще тръгна с него, Ейтан. — Доминик се беше отделила от децата и бе допълзяла наблизо, подпряна на колене и длани. Свиваше се при всеки изстрел, а те приближаваха.

— Прави каквото трябва, Доминик. — Екщайн я погледна. Стегна сърцето си, за да не поема отговорност за чувствата й към себе си, Ян или Етиен. — Можеш да бъдеш спасена и отведена в Израел или да останеш тук в ада. Но аз не мога да направя избора вместо теб. Само ти можеш.

Тя прехапа устни, разбрала, че сега пред нея стои човек, който трябва да мисли за много по-сериозни неща.

— Не можеш да го оставиш да си тръгне, Екщайн — извика Карни от позицията си, малко по-далеч по билото.

— Млъквай, Карни — изсумтя Бени. — Командир на мисията е Екщайн. Когато назначат теб за командир, тогава ще си казваш мнението.

Дюбе изгледа командоса като вълк, готов да му се нахвърли.

— Ще се кача на този самолет — каза Крумлов на Екщайн и започна да се изправя. Бръкна в джоба на панталона си и потърси нещо. — Ще трябва да ме убиеш, за да ми попречиш.

Екщайн отвори уста да отговори, но Бени вдигна ръка, сякаш искаше думата. В този момент Крумлов внезапно извади един от пистолетите. Ръцете му се тресяха, но той опита да насочи пистолета. Карни реагира моментално и измъкна беретата от бойното си яке.

Дюбе можеше просто да стреля в командоса, но нещо го спря. Той само скочи, прелетя цели пет метра и заби глава в стомаха на Крумлов в мига, когато Карни стреля. Доминик изпищя, а двамата мъже паднаха на земята. В същия миг Бени се изправи и се развика към командоса.

— Ти луд ли си, момче?

Карни държеше димящия си пистолет, насочен към лежащите прегърнати в прахта Дюбе и Крумлов.

— Аз не. А ти, полковник? Той извади оръжие. Да не би да си очаквал да го наплюя?

Дюбе се изтърколи от тялото на Крумлов. Чехът скърцаше със зъби и държеше с две ръце бедрото си. Между пръстите му върху земята се стичаше кръв.

— Всичките сте големи тъпаци — изплю се Манчестър и изпълзя към билото, където залегна и започна да стреля по бунтовниците оттатък. Останалите се заслушаха във внимателно произвежданите изстрели на неговия „Стърлинг“. Екщайн се беше изправил и стиснал юмруци до побеляване. Той погледна надолу към Крумлов. Доминик бързо затягаше бедрото му с навита на въже кафия, а Дюбе стискаше ръката му. Куршумът явно се беше забил в костта. Доминик и наемникът ругаеха неспирно израелския командос на френски. Ейтан се обърна към Карни, който сега като че съжаляваше за постъпката си и беше отпуснал беретата си.

— Много ти благодаря, Карни — изсъска Екщайн. Командосът го изгледа намръщено. — Сега ти ще трябва да го вземеш със себе си.

Бени се вгледа в Екщайн. Разбра странния синтаксис на думите му: „Сега ти ще трябва да го вземеш със себе си…“

— Да — обърна се Баум към капитана на командосите. — Не можем да изоставим ранен на бойното поле, независимо кой е той или какви заповеди си получил.

Карни изсумтя. Това беше свещен закон в израелската армия, ненарушим завет и със сигурност никой от командосите не би си позволил да го наруши пръв.

— При това ти ще го носиш, Карни — продължи Екщайн, за да нарани още повече командоса. — Веднага. Тръгвай!

— Аз ще нося полковника — изправи се Дюбе и се удари в гърдите.

— Ти само ще изпълняваш точно моите заповеди! — изкрещя Екщайн на белгиеца, а после се извърна към Карни и командосите му. Всички извиха очи към него. — Това не ви е проклетия парламент! — Той вдигна падналия автомат на Дюбе и му го подхвърли. — Отивай на билото и помогни на Манчестър. — Дюбе се поколеба, погледна посивялото лице на Крумлов и прехапаните му до кръв устни. — Изпълнявай, дявол да го вземе! — кресна отново Екщайн. Дюбе се извърна и тръгна към билото.

Екщайн се обърна към Карни и посочи с пръст Крумлов.

— Вдигни го и го занеси до онези камъни — посочи с ръка той надолу към малката древна постройка. Тонът му беше висок и груб, а и повиши глас, защото трябваше да надвика стрелбата, идеща откъм Манчестър и Дюбе. — Вземи хората си и заведете долу децата с Доминик. А после поставете платнищата. — Той погледна часовника си. — Имате точно дванадесет минути.

Карни погледна Екщайн, а после Бени.

— Какво чакаш още! — изрева Бени. — Чу какво ти се каза.

Карни сви рамене, приближи Екщайн и му подаде двете устройства за детониране на взрива. А после козирува. Не беше се обръщал по такъв начин към друг офицер от времето, когато беше новобранец в Санур.

— Ама пък и ти имаш едни топки, Екщайн — каза командосът с уважение. — Големи при това.

Той се наведе над Крумлов и чехът изрева от болка, когато Карни го изправи, преви го и го прехвърли през рамо. После тръгна надолу по склона. Тримата му другари събраха децата, за да го последват. Сега сирачетата вече можеха да вървят и понеже Карни ги насърчаваше на родния им език, те събраха сили и повечето успяха да слязат сами, без да ги носят.

Ади се откъсна от малката група. Колебливо се обърна и погледна Екщайн, който му направи знак да тръгне надолу и успя да му се усмихне окуражаващо. Доминик хвана малката ръка на момчето и тръгна след командосите. После внезапно спря.

Пусна ръката на Ади и изтича обратно към Екщайн. Той се опита да я отблъсне, но тя обхвана лицето му с двете си ръце. Погледна го, а сълзите течаха по бузите й. Откъм етиопската страна на склона избумтя РПГ, но тъй като не беше пригодено да стреля по стръмнина нагоре, ракетата му избухна някъде в скалите. Екщайн не успя да чуе шепота й.

— Благодаря, смелчаго.

След това тя си тръгна.

Баум се приближи до Екщайн и заби пръст в гърдите му.

— Не знам какво си намислил…

— Слушай ме, Бени. — Екщайн хвана китката на Баум, стисна я и заговори бързо на иврит. — Самолетът вероятно ще има нужда от поне триста метра, за да извърши късо кацане. Прав ли съм?

Бени погледна към кратера, за да го измери на око.

— И какво? Нали за това е направен така?

— Чуй ме. — Екщайн хвана ризата му и дръпна партньора си по-наблизо. Взря се в очите му. — Пилотът след това ще може само да направи завой и да излети отново. Ще трябва да го направи на много малко място. Ако всички сме в самолета, кой ще задържи онези копелета?

Бени започна да клати глава.

— Кой, Бени? Някой трябва да остане тук и да ги спре, докато самолетът обърне. Иначе нищо няма да се получи. Ти го знаеш, виждаш го.

— Не и ти.

— Да, аз.

— Манчестър и Дюбе — развика се Бени и посочи към билото. — Те ще го сторят.

— Това е наша мисия, Бени. Наша! От началото до края. Не можеш да търсиш доброволци. Искаш ли да напишат в библията в АМАН, че не сме имали смелостта да довършим собствената си мисия и затова сме пожертвали двама смели християни?

— Не. — Баум отново заклати глава.

— Прав съм. Знаеш, че съм прав и че нямаме време.

— Добре — предаде се накрая Бени. — Но ще бъда аз. Аз ще остана.

— Не, няма.

— Тогава ще хвърляме ези-тура.

Екщайн се усмихна.

— Нямам пукната пара. Освен това аз съм ръководител на тази операция и няма да споря с теб. Така че не ми се прави на началник, защото знаеш добре, че вече изобщо не ми пука кой е с по-висок чин. — Той посочи надолу към малката порта от срутени камъни. — Ще заема позиция там. То е добро укритие.

Бени погледна камъните, а после отново Екщайн.

— Би могъл да спринтираш към самолета, преди да излети — с надежда в гласа си каза той. — Аз ще го задържа за малко.

— Бих могъл — отвърна Екщайн, но знаеше, че няма да има време. — Обаче ако не успея, просто ще хукна към другия край на кратера. Ще направя същото, което бях казал да стори Крумлов. Ще ида в някой бежански лагер, ще се представя като Антъни Хартстоун, изгубен и шантав фотограф.

— Не — поклати отново глава Бени, но Екщайн погледна часовника си и сграбчи с две ръце ризата на партньора си.

— За бога, Бени, останали са ни само седем минути! Моля те, върви долу и се погрижи онези деца да се качат в самолета. По дяволите всичко останало!

— Ами Орен… — прошепна Бени.

Екщайн усети как очите му се замъгляват от сълзи и стисна зъби, за да не покаже как се разкъсва сърцето му.

— Той ще се гордее с мен — прошепна той. — Ако изобщо съм го научил на нещо, когато някога се наложи, и той ще направи същото.

Екщайн бръкна в задния джоб на панталона си и извади окъсан екземпляр на „Сбогом на оръжията“. Подаде книгата за кодиране на Бени, който я погледна с насълзени очи.

— Дай му я — каза Екщайн. — Не е много, но за нас двамата това беше хубава книга.

Бузите на Бени започнаха да се тресат, той посегна и прегърна Екщайн. Не си казаха нищо повече. Баум се обърна и затича надолу по склона. А Екщайн изтри очи и хукна към билото. Падна по корем и изпълзя последните няколко метра, за да се настани между Манчестър и Дюбе, които бяха заели позиции зад два големи камъка и стреляха надолу. Ответният огън биеше над главите им или в земята наблизо, но Екщайн не си направи труда да погледне към бунтовниците, които се катереха по склона. Знаеше къде са.

— Дайте ми оръжията си — извика Екщайн към двамата мъже. — Вие можете да тръгвате.

Манчестър се изтърколи надясно и погледна Екщайн, докато Дюбе продължи да стреля.

— Моля майора за извинение — извика в отговор Манчестър. — Обаче си го начукай!

— Имате точно пет минути до идването на самолета — отново извика Екщайн. — Тук може да остане само един човек.

— На нас тук ни е удобно — извика му Дюбе, докато сменяше пълнителя. — Пък и твоите командоси бяха доста щедри и ни оставиха амунициите си.

— Пък и с цялото ми уважение, майоре, ти не си Лорънс Етиопски — добави Манчестър, като зае позиция отново и започна да стреля. — Така че или се присъединявай към нас, или си отивай. Сър!

Добре. Значи така желаят. Екщайн им показа двата дистанционни детонатора и посочи назад и надолу към кратера.

— Добре тогава. Аз отивам да задържа втората линия. Когато те се доближат до вас, тичайте надолу към мен с всички сили, защото аз ще взривя заредените експлозиви.

Манчестър спря да стреля и погледна Екщайн. Протегна длан към него.

— Ако нямаш нищо против, майоре, ние ще взривим експлозивите, когато отстъпим.

— Не че ти нямаме доверие, приятелю — добави Дюбе.

Екщайн поклати учудено глава, но подхвърли по един детонатор на всеки от тях.

— Няма да имаме никакъв транспорт после — предупреди ги той за пореден път.

— Имаме си крака — извика Дюбе.

— А сега, наздраве! — изкрещя Манчестър, извади от джоба си граната и я постави до себе си.

Екщайн се плъзна назад по склона, после се обърна, изправи се и започна да тича надолу. Свали узито от рамото си и започна да балансира с ръце, опитвайки да се движи колкото е възможно по-бързо надолу, без да падне.

Сега кратерът вече беше облян в ярка утринна светлина. Далечният оазис блестеше от влагата на росата и ярките лъчи на слънцето го огряваха в гърба откъм изток. Виждаше децата, събрани зад купчината камъни на вратата в подножието на склона. Бени и Доминик се въртяха около тях като квачки около пилетата си. Крумлов лежеше изпънат на земята. В самия кратер командосите се бяха разделили по двойки в двата края на зоната за кацане и Екщайн видя как развиваха платнищата и ги изпъваха, за да бележат въображаемата писта, като сочеха най-близката точка за кацане и най-далечната за спиране на самолета.

Огънят откъм другата страна на склона позаглъхна, когато Екщайн се спусна по-надолу и внезапно ревът на двигателите на херкулеса разцепи въздуха. Боядисаният в камуфлажни цветове самолет се издигна иззад северната стена на кратера сякаш пилотът е забелязал планината в последния миг. Тъпият черен нос на С–130 се наведе, двигателите започнаха да вият и самолетът се насочи надолу. Само на пет метра височина той се изправи хоризонтално, вдигна огромен облак прах, когато изпищя над главите на командосите и разтресе земята сякаш плоският му корем я е ударил.

Още докато самолетът се мъчеше да спре, командосите бяха събрали платнищата си и тичаха към децата. Херкулесът заподскача напред и спря в края на кратера само за миг, след което изрева остро и се завъртя около оста си, насочвайки се обратно за бързо излитане. Задния му товарен люк вече зееше отворен.

Облаци прах покриха целия кратер. Децата кашляха и закриваха очи. Бени се извърна и погледна нагоре по склона, но не можа да види нито Екщайн, нито Манчестър и Дюбе или каквото и да било. Само чуваше засилената стрелба. Внезапно Карни се появи през праха, бързо вдигна Крумлов, а чехът се присви и изпъшка. Командосът го метна на рамо и се обърна към Бени.

— Идвай, Баум!

Останалите командоси вече извеждаха децата от заслона и ги водеха към мястото за излитане на самолета. Но Бени не можеше да мръдне. Стоеше и гледаше към склона, когато някой го дръпна силно за ръкава. Беше Доминик. По лицето й течаха сълзи, а устните й бяха подути.

— Хайде, Бени — каза тя. — Идвай. Ейтан ни подарява живота. Ако загинеш сега, никога вече няма да можеш да сториш добро.

Той кимна и започна да се отдалечава заедно с нея, все така загледан нагоре към склона. Внезапно страх прободе сърцето му. Никога не беше изпитвал подобен ужас. Нито в бой, нито даже когато е бил уверен, че животът му ще бъде кратък и жесток. Беше пристигнал в Израел съвсем сам, като дете от лагерите след войната. Родителите му бяха умрели и нямаше нито един жив роднина. Беше се мъчил да забрави, беше се смял и любил, беше работил и живял, а накрая партньорството му с родения в Германия Екщайн запълни последната липса от семейството, което той си създаде отново. А сега, след петдесет години живот, той осъзна, че отново ще остане сирак…

В това време Доминик го дръпна силно и двамата затичаха…

 

 

Екщайн се хвърли към ниското каменно прикритие. Тук вече нямаше никой и той се зарадва. Вече чуваше самолета съвсем наблизо, но не можеше да го види заради прахта. На мястото, където беше лежал Крумлов, имаше малка локвичка кръв, а командосите му бяха оставили леката си картечница и всичките си амуниции и гранати. Той се обърна към хълма и бързо залегна, намести се зад картечницата, отвори крачетата й и насочи дулото между камъните. Провери лентата с патрони, блъсна затвора и вдигна предпазителя.

Обърна глава, за да погледне зад себе си. Прахта се беше послегнала и можеше да види зеленикавокафявото тяло на самолета, движещо се много бавно от юг на север по земята. На север видя и малка група хора, събрани заедно, над които като орлици-защитници се бяха привели командосите.

После се извърна към оръжието си и погледна нагоре към склона. Огънят при билото се беше засилил. Ясно и страшно се чуваха избухванията на гранатите в чистия, утринен въздух. Стори му се, че чува и викове откъм етиопската страна на склона, но реши, че страхът пищи кошмарно в главата му. Устата му пресъхна като пергамент, а сърцето сякаш се удряше в земята. Дланите му овлажняха и станаха хлъзгави. Той ги изтри в прахта и отново обхвана спусъка…

 

 

Манчестър и Дюбе привършваха. Беше им останал по един полупразен пълнител, а гранатите отдавна свършиха. Сега бунтовниците вече се намираха съвсем наблизо и най-бързите се катереха на не повече от петдесет метра под билото. Чуваха как Моботе крещи на хората си, а гърмежът на автоматите и писъкът на куршумите се бяха превърнали в неспирна буря от летящ метал. Никой от двамата не смееше да покаже глава от прикритието, за да може да се прицели. Бунтовниците щяха да стигнат до тях след по-малко от минута.

Дюбе извърна глава да погледне към кратера. Манчестър го видя и също се извърна. Големият транспортен самолет почти беше стигнал обратно до точката за излитане и можеха да видят сирачетата и пастирите им, събрани там в очакване. Само след няколко минути те всички щяха да бъдат във въздуха и вече нямаше начин да се стигне до самолета дори и да спринтират като олимпийци.

Но ако бунтовниците прехвърлят билото преди самолетът да е успял да излети, всичко щеше да завърши трагично. С цялата им концентрирана огнева мощ, включително и РПГ, беззащитният С–130 може да бъде улучен и да изгори. С всички, които вече ще са на борда. Всичките им усилия ще са били напразни.

Двамата наемници достигнаха едновременно до еднакво решение. Спогледаха се.

— Мамка му — извика Манчестър.

— Да, съгласен — отвърна също с вик Дюбе.

Двамата сграбчиха детонаторите с левите си ръце, стиснаха оръжията си в десните, изправиха се и откриха огън, крещейки…

 

 

Двойната експлозия разтърси Екщайн от глава до пети. Два огромни стълба камъни и прах се вдигнаха върху билото и докато падаха надолу, мястото, където беше залегнал, се раздруса като от земетресение. Той изтри прахта от очите си и се взря нагоре. Търсеше, надяваше се, молеше се двамата наемници да са се плъзнали някак надолу в някакво прикритие, преди да са взривили експлозива. Но после чу бурята от викове отгоре и разбра, че Манчестър и Дюбе са загинали така, както само хора с тяхната професия биха избрали.

Той отново обърна глава. Херкулесът вече достигаше крайната точка, черните му перки се въртяха като демони и пилотите бяха натиснали педалите с всичка сила, за да насочат и обърнат отново самолета около оста му.

Ако би могъл да задържи бунтовниците още само две минути…

Той опита да успокои разтуптяното си, но не от страх сърце. Беше заставал лице в лице с подобни ситуации много пъти преди. В желанието да си докаже какъв иска да бъде, той успешно беше игнорирал страха и извършвал сума глупости. Не, не биеше от страх. А заради дълбокото и мъчително чувство за загуба, което преминаваше през тялото му на вълни. Чувстваше се като пред бездънна пропаст и ако си позволеше да погледне в нея, сигурно би станал и избягал с писък.

Затова помисли за децата. Представи си ги ранени, убити и горящи, в случай че бунтовниците успеят да повредят или свалят самолета. Така възвърна волята и твърдостта си и опря буза върху студения метал на картечницата.

— Има неща, които човек трябва да извърши, синко — прошепна той на глас. После чу как оживелите от ордата на бунтовниците достигат билото и го прехвърлят. Експлозиите сигурно бяха убили много от тях, но останалите се бяха отърсили от шока. Те забелязаха самолета и започнаха да крещят. Яростта и инерцията от битката ги накара да се спуснат надолу по склона, вместо да открият огън от билото, където се намираха. Точно това му трябваше. Само след минута всичко щеше да свърши…

Нещо разтърси земята и Екщайн извърна стреснато глава. Беше едрото тяло на Бени Баум, който вдигна облак прах, когато се стовари до Ейтан с карабината „Галил“ на Карни в ръце.

Ейтан само го изгледа.

Протестът му би бил безполезен.

Беше късно за спор.

Пък и не можеше да намери думи.

— Да не мислиш, че ще прекарам следващите двадесет години от живота си в кошмари заради теб? — заяви Бени.

Ейтан само поклати глава. По камъните около тях трополяха куршуми, но никой от двамата не трепна.

— Освен това — продължи Бени — семействата ни ще намерят някакво утешение във факта, че и двамата сме били глупаци.

— Те и без това го знаят — успя да отвърне Екщайн.

Баум бръкна в джоба на панталона си и пусна нещо върху земята. Беше екземплярът на Екщайн от „Сбогом на оръжията“. Книгата падна отворена и Бени посочи с пръст един пасаж, който Екщайн беше подчертал с жълт маркер.

Пръстът на Бени почука върху хартията.

— Какво е това, Ейтан?

Екщайн погледна.

Когато хората се изправят пред света с толкова кураж, светът може да ги сломи само като ги убие. И той, разбира се, ги убива. Светът пречупва всички, и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.^[1]

— Просто една мисъл — опита да се усмихне Екщайн. — Обаче на мен ми харесва.

— Много четеш — поклати глава Бени. — Кога, по дяволите, намираш време да четеш?

Една граната избухна някъде наблизо и шрапнелите издрънчаха по камъните като празни бирени кутийки. Бени отвори крачетата на пушката си и дръпна затвора. Двамата мъже заеха позиция, присвили дясното си око в мерниците. Зад тях херкулесът внезапно изрева с пълна сила и подскочи напред. Вдигна скорост и зарева като гръмотевична буря по пясъка на кратера.

Щом се издигна нагоре в синьото африканско небе, ревът на двигателите се промени. Екщайн и Бени се усмихнаха с треперещи устни, въпреки че хората на Моботе току-що бяха стигнали подножието на склона. Водачът на бунтовниците тичаше най-отпред и размахваше своя пистолет със седефена дръжка. Атакуваха израелците фронтално от стотина метра разстояние.

— Леле, как ми се ще да имах цигара — изстена Бени и откри огън.

— Е, и без това трябваше да ги откажеш — отвърна Ейтан и картечницата му затрака яростно.