Стивън Хартов
Пастир на Дявола (20)

16.
Тел Ноф, Израел
9 май

Командирът на парашутното училище към израелската армия мразеше цигарен дим, защото само преди шест месеца беше престанал да пуши обичайните си два пакета дневно, а няма по-голям фанатик от бившия заклет пушач. Но израелската армия е твърде трудна среда, що се отнася до цигари, пържени храни или красиви, млади жени, и затова полковник Зев Кармон смяташе да се оттегли в пенсия, преди постоянната съблазън да го е накарала да съгреши отново против здравето и морала си.

Все пак тази вечер трябваше да се жертва, защото в кабинета му се провеждаше спешно съвещание за спасяването на операция „Чародей“ на АМАН. Облаци цигарен дим замъгляваха въздуха, по дългата маса бяха наредени купи с пържени картофи, а секретарката на генерал Ицик Бен-Цион беше ослепителна. Кармон се съблазняваше да си сложи тъмни очила и газова маска.

Като се има предвид, че специалните операции често използват самолети, парашутисти и бързи хеликоптери, за командира на Тел Ноф беше нормално да бъде домакин на офицерите, които ще изпращат хората си на бойното поле. Тази вечер дългият кабинет на Кармон с размери на товарен вагон и намиращ се на втория етаж в бетонната сграда на щаба беше пълен с хора. Бен-Цион беше тук заедно с цивилните си подчинени, включително и странния, дребен умник, когото всички наричаха Очко. Освен това той беше довел Мак Маркъс, лудият, еднокрак американец, който непрекъснато се опитваше да се вмъкне в някой С–130, за да скочи за последно с парашут. Командващият ротата за специални операции на военновъздушните сили полковник също беше тук, както командирът на батальона за бързо реагиране на Зев. Подполковник Шаул Нимроди също беше извикан от запаса, защото той беше най-добрият от групата за въздушна помощ.

Командирът на „Саярет Маткал“ присъстваше в обичайното си облекло — смачкана бойна униформа без отличителни белези, стари сандали и мирис на краварник в кибуц. От Шабак беше пристигнал Ури Бадаш. Всичко това правеше операцията любопитна смесица от военни, цивилни и шпиони, но на никого не му беше минала мисълта да покани хора и от Мосад, което устройваше Зев, тъй като така нямаше да бъдат подложени на нахалното им поучаване. Всеки от присъстващите, разбира се, беше домъкнал личните си разузнавачи и помощници, което беше досадно и разсейващо, тъй като последните бяха все млади жени, избрани както заради красотата, така и заради ума си. Телефоните звъняха, бойните самолети от съседната база разтърсваха прозорците с рева си, а отговорниците по сигурността бяха заключили вратите и заели поста си, поставили черни очила на очите си и запасали мощни пистолети.

Истински проклет цирк. Поредният ден в израелската армия.

— Другари, другари. Моля, престанете да крещите. — Кармон вдигна длани от мястото си в челото на Т-образната заседателна маса. Макар че съвещанието се провеждаше в неговия кабинет, той беше по-скоро възпитан домакин, отколкото командир на операцията. Тази роля се падаше на Бен-Цион, който в момента се бе облегнал на масата и водеше разгорещен спор с командира на специални операции от военновъздушните сили. — Димът направо ме убива, главата ми се пръска от болка, а най-добрият ми полеви доктор се намира в Етиопия. — Зев още не знаеше, че човекът, за когото говори, Моти — Макс Ротбард е бил убит по време на бой и вече погребан под зелените хълмове в Африка.

Бен-Цион хвърли към Кармон един поглед, с който можеше да разтопи желязо, но не се направи на началник пред полковника. Боеше се, че Зев може да му напомни пред хората, че са били съученици в гимназията и че червенокосият и красив Кармон често е измъквал гаджетата под носа му.

Ицик въздъхна и седна, но продължи да говори, макар и малко по-тихо, с командира от военновъздушните сили, седнал срещу него.

— Слушай, Дани. Просто ти казвам, че ще трябва да имаш още един С–130, готов да тръгне веднага, щом хората ми определят зоната за кацане.

— Не ме притискай, Ицик — вдигна ядосано глава полковникът. — Първият самолет още е едва по средата на пътя. — Той се обърна към офицера от своето разузнаване. — Къде са те сега, Авнер?

Капитанът се изправи и се надвеси над дългата, релефна карта, опъната върху масата и притисната с няколко пълни пепелника.

— Трябва да приближават шестдесет градуса дължина. Ето тук. — Той показа едно място над Червено море, малко на север от бреговата линия на Еритрея.

— Иска ми се да можех да имам поне един човек там, за да маркира зоната — каза майорът от групата за бързо реагиране, докато клатеше глава и белеше един портокал.

— Моите хора нямат нужда от маркиране на зоната — смръщи се командирът на командосите от Маткал. — Те могат да забележат даже дамска превръзка в марокански публичен дом. — Той огледа хората в стаята и се ухили. — Извинявайте, момичета.

Юдит вдигна глава от бележника си и изви очи към тавана.

— Стига си се надувал и престани да говориш мръсотии, Йоси — скара му се подполковник Нимроди. Той беше дребен, много мускулест мъж, който приличаше на френския актьор Жан-Пол Белмондо и пушеше непрекъснато с черно, ониксово цигаре. — Май си спомням как веднъж скачахте над Ирак и едва не кацнахте в проклетия Афганистан. Твоите герои ще улучат целта, но само защото ги принудихме да използват онези джобни GPS-и. Само дето не съм сигурен, че имат достатъчно акъл да работят с тях.

Командирът на Маткал се усмихна и козирува подигравателно на Нимроди.

— И още нещо, Ицик — продължаваше командирът от военновъздушните сили, докато размахваше пръст на Бен-Цион. — Много е рисковано да се разширява операцията по този начин. Можем да нарушим въздушното им пространство веднъж и номерът ни да мине, но когато изпратим втори самолет, може би утре или след три дни, тогава какво ще стане? Ще ни замерят с някоя „Стрела“.

— О, стига — изръмжа Ицик. — Еритрейците нямат даже РПГ-та. А пушките им са от памтивека.

— Извинявай — вдигна пръст Мак Маркъс и веднага получи заплашителен поглед от страна на Бен-Цион. — Прав си. Еритрейците си нямат нищо. Обаче бунтовниците и особено хората на Моботе разполагат с купища гадни играчки.

— Откъде знаеш? — изръмжа Ицик на родения в Америка офицер. — Ти си от „Планиране и логистика“, Маркъс, не си от полевото разузнаване.

— Аз съм военен инвалид — усмихна му се Маркъс и сви рамене. — Затова между другото ми е позволено да съм умен и добре информиран.

Когато смехът заглъхна, Зев Кармон се облегна върху бюрото си.

— Я кажи, Ицик. Кой от твоите е там, долу?

Бен-Цион огледа стаята, сякаш се колебае да разкрие самоличността на оперативните си агенти. Но всички присъстващи така или иначе скоро щяха да знаят всичко.

— Баум и Екщайн — тихо каза той.

Шаул Нимроди се вцепени и дръпна силно от цигарата си. Бени Баум му беше близък приятел от дълги години. Заедно бяха проливали кръв, част от която и собствена. А Екщайн беше като син на Баум. Той се изправи и се наведе над картата. Бързо намери точката за срещата и започна да измерва разстоянията. После се обърна към командира за специални операции на военновъздушните сили.

— Зареди с гориво втория С–130, Дани. Постави екипажите под бойна готовност и отмени всички отпуски. И доведи пилотите тук, за да им дам нови указания за посоката на полета.

— Ти ми заповядваш, така ли, Шаул? — изчерви се полковникът.

— Направи го. Иначе ще ми се наложи да си поговоря с жена ти.

Командирът се изчерви от яд, но не каза нищо. Двете млади жени от военновъздушните сили забиха очи в бележниците си, а Ицик се ухили над скръстените пред гърдите си ръце.

Зев Кармон се закашля и размаха длан, да пропъди облака дим пред лицето си.

— Мислиш ли, че Баум и Екщайн ще успеят, Ицик? Да доведат всички онези болни деца плюс твоя дезертьор до мястото за кацане?

— Ще успеят — отвърна Ицик без голям ентусиазъм. — Пък и дезертьорът няма да лети.

Цялата стая потъна в тишина. Всички замряха по местата си и се обърнаха към командира на Специални операции на АМАН. Но Ицик нямаше намерение да говори повече и просто отвърна на погледите им с горящите си черни очи.

— Тогава за какво, по дяволите, е цялата тази работа? — попита полковникът от военновъздушните сили. Той бутна стола си назад, стана и размаха ръце. — Самолети, гориво, пилоти, командоси и одобрение от Кабинета? За какво? Двама мъже и шепа деца, които можеха да идат до брега и да бъдат вдигнати от някоя проклета рибарска лодка!

— Това не е твоя работа — за пръв път се обади Ури Бадаш. Но от мястото, където беше седнал в тъмния ъгъл на стаята, гласът му изгърмя като оръдеен изстрел. — Тази операция засяга основно въпроси по сигурността и няма нищо общо с армията. — Бадаш бръкна в джоба си за цигарите, запали една и я размаха като артист в стар, черно-бял филм за войната. — А сега, ако тази част от съвещанието е приключила, бих помолил всеки, който не е от АМАН, да напусне. — Той кимна към Кармон. — С изключение на полковник Кармон и Нимроди, разбира се. Ние сме техни гости.

— Не знам само за кого се мислиш, дявол да го вземе — избухна полковникът от военновъздушните сили.

Бадаш издуха кръгче дим и го загледа как се издига към тавана като ореол на изпаднал в немилост ангел.

— Аз съм човекът, който одобрява или не достъпа ти до секретни материали, полковник.

Офицерът веднага разбра, че си има работа с някой от висшите началници на Шабак. Той потропа с пръсти по масата.

— А казват, че не сме наследили нищо от германците — измърмори под нос. После кимна с глава на подчинените си и всички започнаха да си събират бележниците, картите и чантите.

След минута кабинетът се изпразни. Останаха само Ицик, Очко, Юдит, Маркъс, Бадаш и двамата полковници от парашутните десантни войски. Зев Кармон се почеса по челото, загледан в заседателната си маса, която приличаше на изоставена след банкет на гимназисти, затрупана с празни кутийки от кока-кола, обелки от грейпфрути и портокали и преливащи пепелници. Той погледна към Бен-Цион и посочи към Нимроди.

— Знаеш ли, Ицик… Шаул и аз също можем да си тръгнем. Няма да се обидим, пък и искам да глътна малко чист въздух.

— Не ставай смешен — отвърна Ицик. — Вие си държахте устата затворена преди Ентебе. Така че не се опасявам от вас.

Кармон сви рамене, а Нимроди се усмихна широко с цигарето между зъбите. Бен-Цион отвори кутийка кола и погледна Ури Бадаш, който се беше преместил към средата на заседателната маса до Очко. Аналитикът помагаше на Бадаш в трудното разследване на кандидатите за къртица от Димона като проучваше досиетата им, намиращи се в базата данни на АМАН, и търсеше някакви аномалии, които да подскажат нещичко.

— И така, Бадаш — каза Ицик, след като изтри устните си с длан. — Ти използва услугите на моя гений без почивка. Е, има ли втора къртица в гнездото или не?

Бадаш вдигна черното си куфарче върху масата и го отвори, докато Очко притеснено се мъчеше да отвори собствената си чанта и да избегне погледа на командира си. Бадаш извади единадесет дебели папки, всяка отговаряща на седмината мъже и четирите жени от снимката на Крумлов. Ясно беше, че служителите от контраразузнаването са ги проучвали, защото бяха поизцапани и имаха петна от чаши с кафе. Той пусна купчината върху масата със заплашителен вид.

— Значи, ако има къртица — каза служителят на Шабак, — ние още нямаме и трошичка твърдо доказателство.

— Сериозно ли говориш, Ури? — недоверчиво попита Бен-Цион.

— Къртица ли каза той? — прошепна Нимроди на Зев Кармон.

— Тихо, Шаул — отвърна пак така шепнешком Кармон. — Ние тук сме само духом. Не забравяй. Тези глупаци трябва да си използват акъла.

— Слушай, Ицик — отговори Бадаш. — Имаме си работа с твърде деликатна материя. Ако някой от тези хора подуши, че го разследваме, той ще сподели с останалите и нашата потенциална къртица ще се спотаи като фанатик на шабат. Всеки от тях е получил първоначалното разрешение за работа със секретни материали без проблеми и всички са минали през ежегодните проверки в Димона. Осем от тях са наблюдавани от най-опитните ни хора денонощно и повярвай, нито един от тях не е и погледнал към екземпляр на „Правда“. Останалите трима са в отпуска, двама от тях в чужбина.

— Позволили сте на тези хора от Димона да пътуват в чужбина? — прекъсна го Нимроди.

— Да. С известни ограничения — отвърна Бадаш.

— Ти знаеш повече тайни от шофьора на Фидел Кастро — обърна се Кармон към Нимроди. — И никой не те спира да обикаляш света като Хю Хефнър.

— Точно така — усмихна се Нимроди. — Аз съм плейбой, а не шпионин.

— Може би просто трябва да ги привикаш и да ги притиснеш яко — предложи на Бадаш Мак Маркъс.

— Ти пък кой си? — намръщи му се Бадаш. — Саддам Хюсеин ли?

— Забеляза значи приликата — поглади мустака си Маркъс.

Но Ицик не беше в настроение за шеги. Той стана и отиде до библиотеката на Зев Кармон, подредена с военни трофеи, много от които от чуждестранни армии. Той вдигна бронзовата статуетка на 82-ра военновъздушна дивизия и я огледа.

— Ури — тихо заговори той. — Трябва да намерите тази къртица сами, без помощта на Крумлов. Решението е взето. Той няма да дойде.

— Добре де, обаче решението е глупаво и аз съм готов да се скарам на онзи идиот, който го е взел.

— Идиотът седи в кабинета на министър-председателя и ти знаеш много добре, че никой освен жена му не може да му се скара и да очаква успех.

— Извинявай, Ицик — прошепна Очко.

— Освен това решението е правилно — продължи Ицик, без да обръща внимание на Очко. — Ако Крумлов е подставено лице, когато го доведем тук, ще бъдем направо унизени.

— Извинявай — опита отново Очко малко по-високо и вдигна треперещ пръст.

— И по-лошото е, че по този въпрос Йерусалим се отчита пред Вашингтон — продължи Ицик. — Даже и аз нямам представа какво са си обещавали по горещата линия.

— Ицик! — внезапно викна Юдит и всички обърнаха глави към нея, замълчали като ученици пред учителка. Тя разтвори длан и я насочи към Очко. — Рафаел се опитва да каже нещо.

Ицик я изгледа, но тя му вдигна вежда и Нимроди с Кармон едва прикриха усмивки, докато се чудеха дали Ицик спи с нея. Генералът насочи вниманието си към Очко.

— Да?

— Хммм — Очко прочисти гърлото си. — Аз мисля, че вече имаме отговора.

— Така ли? — Кой знае защо Ицик не се учуди.

— Ами, хммм, да. Мислех си по този въпрос, тоест докато седяхме тук, тоест отдавна мисля по този въпрос, но нали знаете как всичко се изяснява внезапно…

— Изплюй камъчето, Очко — изръмжа Ицик.

Дребният евреин от руски произход разкопча чантата си и извади плика, в който се намираше оригиналната групова снимка от Крумлов. Той я измъкна и я загледа, по-скоро като начин да избегне погледа на командира си.

— Ами аз мисля, че Крумлов ни е дал отговора. Сигурно си е било част от плана му. Разбирате ли, той не е можел да знае със сигурност дали ще остане жив, за да дойде в Израел. Все пак има мокра заповед за него, която не е отменена, и той е живеел на ръба там, в Африка…

— И? — нетърплеиво го подкани Бадаш.

— Шшшш — накара го да замълчи Ицик. — Продължавай, Очко.

— Нали си спомняте, че Крумлов поиска от нас да спасим годеницата му — продължи Очко. — Той очакваше, че тя ще дойде с него в Израел. Но също така трябва да е знаел, че той може да бъде убит, а тя да оживее и да се окаже тук съвсем сама. Той би искал ние да се грижим за нея добре дори и в негово отсъствие. Когато е дал тази снимка на Екщайн, той ни е дал цялата информация, която ни е нужна. Отговорът е някъде тук, в снимката. Сигурен съм.

Очко остави снимката върху масата, нагласи очилата си и сплете пръсти. Бадаш наведе глава към Очко и погледна Бен-Цион.

— Пък аз би трябвало да съм гений в контраразузнаването — каза той. — Обаче този тип е наистина голяма работа.

— Така си е — потвърди Юдит.

Бен-Цион насочи дългия си пръст към секретарката.

— Юдит, вземи колата ми и този Айнщайн със снимката му и го закарай обратно в лабораторията в Йерусалим. Веднага. И използвай клетъчния ми телефон, за да кажеш на ония в подземието да не си ходят вкъщи. Ще работят цяла нощ.

Юдит погледна командира си, но не помръдна.

— Моля — добави Ицик.

— Слушам, командире — отговори красивата млада жена, стана, хвана Очко за ръката и тръгна. Дребничкият аналитик залитна да я настигне. Когато охраната отново заключи вратата отвън, останалите петима мъже останаха мълчаливи. Накрая заговори Зев Кармон.

— Ицик, кой е този странен дребосък?

— Очко ли? — въздъхна генералът. — Той е най-ужасният ми кошмар. — Ицик приближи един от прозорците и загледа към далечната тренировъчна площадка, където един батальон новобранци маршируваха с огромни парашутни раници по горещия пясък към петнадесетметровата кула. — Но понякога истината ни се открива само в сънищата… — довърши той.