Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil’s Shepherd, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Атика“, София, 2000

Корица: „Атика“

ISBN 954-729-089-4

История

  1. — Добавяне

4.
Сараево
30 април

Ники Хашек беше нервна чехкиня, която се стараеше да прикрие неспокойството си зад леко нахалство. Беше на тридесет и две, но изглеждаше с десет години по-млада благодарение на стройната си фигура, без съмнение поддържана от препускащ метаболизъм, цигари без филтър и диета от кафе и недовършени обеди. Късата й черна коса, мека като козина на чинчила, падаше на кичури върху челото й и подскачаше на вълни, когато ходеше. Очите й бяха почти тъмносини, носът чип, челюстите ъгловати, а брадичката остра. Би изглеждала красива, ако не беше изражението, което никога не напускаше лицето й. Дори и когато спеше. Опасение. Недоверие. Готовност за бягство.

По-голямата част от гардероба й — чорапи, пуловери, обувки и някоя миниполичка — бяха черни. Приличаше на домашна котка, която живее в претъпкан апартамент и се прави на господарка, като ходи с гордо вдигната глава. Обаче се стряска при всяко внезапно движение, сякаш някоя обувка може да я улучи ненадейно. Ако притежаваше опашка, тя сигурно постоянно би трепкала и опипвала наоколо като минотърсач.

Когато излезе от руското посолство на улица „Васа Мискин“ точно в 19,30 часа, както беше съобщил Йохан, Екщайн дори не си направи труда да провери снимката й за потвърждение. Беше единствена по рода си и описанието на Крумлов за езика на тялото й се потвърди даже преди да види лицето й. Когато пресичаше тротоара, мина момче на велосипед и тя едва не подскочи във въздуха. После бързо възстанови крачка, огледа се за част от секундата и продължи.

Това беше тя. Не може да има друга Ники Хашек.

Нощта стана дълбока и тъмна. Малкото пешеходци притичваха по улиците, защото кръвта на младежите върху паважа на централния площад още не беше засъхнала напълно след привечерния обстрел и фантазиите, че някакъв си договор „Ванс-Оуен“ може да сложи край на всичко това, вече се бяха изпарили. Едва вчера няколко вечерни кафенета бяха отворили отново врати, макар да нямаше много храна, която да се сервира към местната бира и кафе. Сега обаче се чу нов слух. Че сръбските снайпери, заели позиции по склоновете на планината Требович, са получили нови съветски прибори за нощно виждане. Така че известно време и нощните излизания ще спрат.

— Който рано ляга, може и да се събуди жив. — Така беше предупредил един журналист от местния вестник „Ослобождение“ свой колега от „Таймс“.

Ники дръпна ципа на дългото си черно скиорско яке, зави наляво и после още веднъж вляво и тръгна в посока към реката. Екщайн, който беше полускрит в един вход на ъгъла на улица „Караджич“, кимна с облекчение, защото тя следваше маршрута си към дома в Ново Сараево. На стотина метра на юг Баум и Жерар чакаха с Косанович и микробуса близо до края на алеята и ако Ники беше променила пътя си, можеха да бъдат предупредени само от пратеник. Бен-Цион беше забранил на групата да ползва каквото и да било комуникационно оборудване във военната зона, където пленяването му представлява реална възможност. Това изобщо не можеше да притесни Бени, израснал в разузнаването по времето, когато всички ползваха сигнализация с ръце, но Екщайн и останалите бяха от модерното поколение и комуникацията им липсваше.

Кимването на Екщайн сигнализира на Франси, която се разхождаше напред-назад по южния тротоар на „Мискин“ наблизо до фасадите на къщите, за да не могат руснаците да я забележат от покритите с найлон прозорци на посолството си откъм същия тротоар.

Всъщност обаче руснаците вече я бяха забелязали. Колената на полковник Степнин бяха изтръпнали от клечене зад прозореца на затъмнения му кабинет, с притиснат към окото модерен прибор за нощно виждане. В края на тръбата му беше закрепено зъболекарско огледалце, което се показваше през една дупка на найлона, покриващ прозореца му. С фокусиране към огледалцето и бавно завъртане Степнин беше зърнал това „момиче, което се разхожда безцелно“, както и самия Екщайн.

— Кои са те? — попита адютантът на Степнин, клекнал до него с желание сам да надникне.

— Шшшш, Юра. — Степнин увеличи образа. — Не мога да разбера. Приличат на европейци, но това няма значение. Иван и Боря ще се погрижат за тях.

Капитанът поклати глава със съмнение.

— Не съм сигурен, че…

— Недей да мърмориш като баба, Юрий. Просто наблюдавай.

— Слушам.

Сега Франси тръгна бързо към ъгъла, за да се приближи до Ники. После спря рязко, за да не се сблъска с двамата руснаци, които излязоха от вратата и веднага тръгнаха подир Ники. Нейните „конски мухи“ бяха със среден ръст, единият с половин глава по-висок от другия. Славянските им лица бяха по-незабележими в Сараево, отколкото в Ливан или Сирия, където руснаците приличат на акули в аквариум със златни рибки. С тежките си вълнени палта и кожени шапки те изобщо не криеха работата, която вършат, но и Ники не си направи труда да извърне глава и да ги погледне. Когато човек работи при руснаци, никога не остава сам.

Франси отново тръгна. След двамата телохранители. Беше облякла яке с две лица и сега го носеше с бялата страна навън. На главата си беше сложила червена шапка, за да придобие по-спортен вид.

— Ники! Ники Хашек! — Тя се промъкна нахално между двамата руснаци и затича към чехкинята, а Ники, както се и очакваше, трепна и се извърна. Франси я настигна, хвана я под ръка и я поведе напред, като се притискаше към нея и се смееше весело.

Иван, по-високият от двамата руснаци, първо само изрече някаква мръсотия по неин адрес. Но почти веднага си спомни предупреждението на полковник Степнин и лицето му потъмня. Двамата с Боря усилиха ход след двете момичета.

Серж излезе от входа на отсрещната страна на улицата и двамата с Екщайн тихо тръгнаха след руснаците. И трите „двойки“ вървяха на юг по „Караджич“, където цветните стъкла на православната черква бяха осветени отвътре и улицата проблясваше, сякаш някой бижутер е пръснал скъпоценните си камъни. Напред, оттатък Стария град, течаха водите на река Миляцка и разрушените сгради белееха като счупени кости върху маса в моргата.

Франси усили ход.

Руснаците тръгнаха по-бързо.

Екщайн и Серж също забързаха мълчаливо, а майорът стисна юмруци в подсилените си ръкавици.

Вече мразеше тази част от работата си. По природа не беше убиец и страхлив престъпник. Даже когато поемаше доброволно някоя неприятна задача, част от него винаги се молеше тя да бъде отменена. Сега той стегна мускулите на ръката и гърдите си, решил да свърши работата бързо и ефективно, за да не му се налага да убива някого. Но като погледна Серж, разбра, че сержантът не страда от подобни угризения.

Внезапно Франси рязко зави наляво, повела Ники към предварително определената алея. Руснаците се поколебаха за миг, после Иван дръпна Боря за ръкава и двамата също завиха нататък. Екщайн задържа Серж, докато оглеждаше ъгъла, а после пристъпи към алеята.

Пространството беше много тясно. Тук едва можеше да мине каруца. Високо в небето звездите примигваха, а между покривите се виждаха въжета с простряно пране.

Отнякъде се чу изстрел на минохвъргачка и всички се смръзнаха, докато снарядът избухна на изток към Башкарзия и се чу срутване на тухли. Екщайн се взря към края на алеята, в напразно усилие да види микробуса, който не беше там. Но това нямаше значение. Моментът настъпи. Всяка секунда можеше да започне артилерийски обстрел и руснаците да приберат Ники, за да я „пазят“.

— Ники! — извика Екщайн. Той затича, а Серж го последва по петите. — Ники! — Той размаха ръце и опита да се усмихне, но знаеше, че лицето му е напрегнато и замръзнало.

Руснаците се извърнаха бързо. Зад гърба им Екщайн видя как Франси дръпна Ники и той хукна по-бързо. Гледаше само момичетата и се надяваше, че телохранителите ще останат объркани, докато той и Серж стигнат до тях.

Не се получи.

По-ниският руснак се намръщи, а после извади ръце от джобовете на палтото си. Големи ръце. По-високият отстъпи, инстинктът изпревари разума му и Екщайн видя как той посегна под палтото си, но го остави на Серж и се нахвърли към ниския.

Той удари Боря право в носа. Ударът беше добър, със засилване от рамото и цялата му сила, но онзи само изпъшка, отстъпи назад и се задържа. Преди Екщайн да успее да удари отново, той зърна юмрука, насочен към стомаха му и стегна мускули, за да го посрещне. Болката го предизвика, той вдигна лявата си ръка на нивото на ухото и извъртя тялото си. Удари Боря по лицето със саблен удар, който разцепи кожата му до костта и бликна струя кръв. Руснакът обаче беше силен и със здрав врат. Той не падна, а залитна към стената, разкрачил крака и с лице обляно в сълзи, предизвикани от удара.

Екщайн отстъпи и го ритна с всичка сила в корема. Това свърши работа. Боря падна свит на земята.

Екщайн се обърна, но Серж вече си беше свършил работата. Беше ударил Иван във врата, а после счупи ръката му с яростен удар в мига, когато се появи изпод палтото, държаща пистолет „Макаров“. Мъжът беше паднал в безсъзнание, кожената шапка му я нямаше и очите му бяха обърнати с бялото нагоре, но Серж го държеше за косата и удряше главата му в стената на сградата, явно разярен от факта, че другият едва не го е застрелял.

Екщайн сграбчи Серж за якето и го дръпна. Хукнаха към другия край на алеята. Микробусът беше там с отворена странична врата и момичетата вече бяха вътре, но Баум бе скочил навън, вероятно с надеждата и той да удари някого, преди да се е пенсионирал. Жерар пък се беше приготвил с комплекта за първа помощ, ако някой е леко ранен.

Екщайн, изпълнен с адреналин и задъхан, зърна нещо лъскаво в ръката на Серж, когато стигнаха фолксвагена.

— Никакви сувенири — изсъска той и дръпна руския пистолет от ръката на сержанта. Извади пълнителя и патрона от цевта, след което захвърли пистолета обратно в алеята.

Серж сви рамене и се ухили, след което скочи в микробуса.

Баум плесна Екщайн по рамото, бутна Жерар на седалката до Косанович и се вмъкна до него.

Екщайн погледна пълнителя в ръката си и го захвърли надалеч. Той се удари в някакъв покрив, а после шляпна в локва. Микробусът вече беше тръгнал към реката и той скочи, за да се хване за страничната врата и да се вмъкне вътре.

Явно Косанович бързаше да се прибере…

 

 

Ники Хашек не проговори. Беше седнала на средната седалка, хванала с длани в черни ръкавици колената си. Приличаше на дете, притисната между едрата фигура на Серж и по-стройното тяло на Екщайн, който продължаваше да се тресе в опит да успокои напрегнатите си нерви. Тя явно очакваше нещо подобно, защото не показваше паниката, в която би изпаднал отвлечен заложник. Обаче не изглеждаше и твърде радостна.

Франси и Жерар бяха на задната седалка и Франси нежно положи ръка върху рамото на Ники, което само накара младата жена да трепне. Баум се обърна от предната седалка, изпъна дебелата си ръка върху облегалката и дари Ники с най-топлата си бащинска усмивка.

— Добре ли си? — попита я нежно на френски, давайки сигнал на всички да говорят на този език.

Ники го изгледа под кичурите на бретона си. Бени кимна към Ейтан.

— Снимката — нареди той и Екщайн бръкна в джоба си, за да подаде на Ники снимката, предадена им от Ян Крумлов. Беше черно-бяла и направена от Крумлов на балкона на апартамента им в Прага. Преминаването й от фотоапарата към Крумлов, после в ръцете на тези непознати и обратно към Ники трябваше да послужи като уверение за добрите им намерения, но Ники едва не я пречупи, когато я сграбчи. Тя я загледа, сякаш се чудеше какво ли е станало с младата жена от снимката, а после вдигна поглед към Баум.

— От годеника ми е — каза тя на френски, сякаш съжалява, че не са подписали предбрачно споразумение.

— Да — усмихна й се Баум. — Знаем.

Серж се засмя, Франси и Жерар също и това сякаш стопи леда, защото Ники също бавно разтегна устни в усмивка.

Косанович подкара фолксвагена на запад по улица „Степанович“, сега съвсем пуста. Интервалите между далечните изстрели ставаха все по-кратки — агресивно бумтене с ответно пукане. Когато зави по „Путник“ и откритото пространство на „алеята на снайперистите“, той започна да кара като всеки, намиращ се в град под обсада — на зиг-заг с надежда, че никой няма да се прицели в толкова неспокойно движеща се мишена. Всъщност е точно обратното, тъй като снайперистите обикновено са горди хора. В потвърждение на това един тежък куршум удари паважа точно пред бронята на колата, но Косанович подкара по-бързо и хората от групата на Екщайн посегнаха към дръжките, докато откаченият полуевреин профуча пред изоставения „Холидей Ин“, зави рязко вдясно по „Бродска“, после отново наляво между две огромни купчини развалини, които приличаха на вход към египетска гробница.

Широката черна уста на подземния вход се издигна пред тях и микробусът заподскача по рампата. Тъкмо преди да ги погълне пълната тъмнина, Екщайн погледна нагоре и видя бяло парче картон с предупреждение, написано с молив:

Снайпер!

Косанович спря микробуса и запали фаровете. Едва сега всички осъзнаха, че е карал на сляпо. Намираха се в нещо като подземен паркинг. През надупчената сграда отгоре валеше дъжд и струите му падаха пред фаровете като стопени сталактити, а при всяко разтърсване от канонадата навън се сипеше прах.

Баум скочи от микробуса и се насочи право към единствената друга кола. Бяла затворена камионетка, паркирана между два стълба. Това трябва да беше „линейката“, спомената от Мак Маркъс. Измъкването от летището покрай двамата скучаещи англичани мина лесно, обаче влизането към пистата ставаше само през големия сръбски пропускателен пункт в Неджаричи и официалния портал на ЮНПРОФОР. И заради това щеше да им е нужен „цирк“ с пълна програма.

Екщайн приближи зад Баум и двамата обиколиха камионетката като пилоти преди полет. Опипаха каросерията. Беше много чиста. Косанович беше изпълнил указанията на Йохан, за което свидетелстваха купчината мокри парцали и празната бутилка препарат за миене на чинии върху бетонения под.

— Приятели! — извика на френски Бени останалите от трупата. — Рисунките — каза той, понеже не можа да си припомни думата за шаблони.

Серж, Жерар и Франси изскочиха от фолксвагена, поставиха саковете си около камионетката и се захванаха за работа. Жерар измъкна чифт гащи и започна да лъска страничните стени на колата. Франси и Серж извадиха къси спрейове за рисунки и наложиха дългите шаблони за червените емблеми на „Лекари без граница“. Жерар се хвана да сглобява две телескопични антени с вакуумно захващане и триъгълните флагчета на ЛБГ.

Косанович приближи Баум и Екщайн, явно очакващ похвала за работата си.

— Много добре — каза Бени и потупа ниския мъж по рамото.

Косанович сви рамене.

— Не знам френски.

Екщайн погледна над главата на сараевчанина. Ники стоеше наблизо и гледаше как чужденците работят, като пушеше дълга цигара. Като че ли трепереше.

Екщайн вдигна своя сак и се отдръпна заедно с Косанович и Баум към един по-тъмен ъгъл. Отвори сака и извади голяма пластмасова аптечка за кола, отвори закопчалките и извади горната кутия, пълна с обезболяващи таблетки, тръбички за системи и турникети, и хирургически ножици. В долната част имаше цяла униформа на майор от ЮНПРОФОР. Беше специално вакуумирана от „магьосниците“ и сега Баум започна да я отваря и разгъва, докато Екщайн събличаше дрехите си на член на ЛБГ.

— Знаеш ли как да стигнеш с кола до летището? — попита Косанович, докато наблюдаваше как Екщайн се мъчи да се надене в чифт много твърди камуфлажни панталони.

— Ориентировъчно — каза Баум.

— Какво? — намръщи се дребосъкът.

— Повтори ни пак — обади се Екщайн.

— Оттук тръгвате надолу по „Путник“. След това направо покрай телевизионната кула и сградата на пощата. На голямото кръстовище завивате наляво покрай железопътната линия. — Косанович размаха предупредително пръст. — Не отивайте към Ступ! Наляво и нагоре по „Неджаричи“.

— Добре — каза Екщайн. Вече беше облечен в британска куртка на служител на САС, което би отстранило всякакви непотребни въпроси от страна на войниците на нейно величество и би обяснило дължината на косата и прическата му Въпреки това той сложи черна вълнена шапка и прибра вързаната на опашка коса под нея.

— Аз съм дотук — каза Косанович. Баум и Екщайн се извърнаха към него, разбирайки, че чака заплащането си като пиколо от хотел.

— Разбира се — отговори Бени и извади плик, съдържащ парите за Косанович. Той го подаде на ухиления откачен полуевреин.

— Справи се много добре — каза Екщайн и накриви синята барета на ЮНПРОФОР върху едната си вежда. — Благодаря. — Той разтърси ръката на ниския мъж.

— И вие. — Сараевчанинът отвори плика, хвърли го и разпредели германските марки на три, след което ги нави на рула. Едното влезе в джоба му, другото под шапката, а третото скри в обувката си. — Късмет. — Той посочи към небето, сякаш това би им помогнало, и се запъти към фолксвагена. После спря и се извърна. — Когато стигнете до четниците при „Неджаричи“, внимавайте много — предупреди той. — Те се смеят и шегуват, обаче в следващия момент могат или да те целунат, или да те убият.

Екщайн кимна, Баум му махна с ръка, а Косанович скочи в микробуса и изчезна на заден ход сред развалините на своя свят.

След миг на паркинга стана тъмно като в ковчег, после някой запали фаровете на камионетката. Двамата офицери приближиха колата, където Жерар, Франси и Серж се бяха изпънали гордо като екипаж за инспекция. Маскировката като линейка беше идеална, надписите и знаменцата на място и синята въртяща се лампа фиксирана върху покрива.

Баум отвори товарната врата отзад. Франси беше разгънала и надула един зелен военен дюшек върху пода. По стените висяха специално ушити джобове за закачане на медицински инструменти и две банки за преливане, окачени върху трикрака поставка за системи. Имаше дори прозрачна найлонова санитарна торба, пълна с „окървавени“ бинтове.

— Прекрасно — възкликна на френски Баум, докато събличаше горната си дреха и обличаше бяла престилка. Жерар, Серж и Франси го последваха, а после Франси извади малка мека бутилка и изцапа белите им престилки с петна кръв.

Всички започнаха да се качват в камионетката, а Екщайн се обърна към Ники, която не беше мръднала от мястото си. Пушеше вече трета цигара и ръката й трепереше.

— Ако обичате — покани я с френски маниер към линейката Екщайн.

— Можете да престанете с този френски — каза Ники. — Аз говоря по-добре английски. — Обаче пак не мръдна от мястото си.

Баум вече се качваше откъм задната врата, но спря, защото усети, че ще последват неприятности.

— Вие не сте французи — каза Ники. Тя хвърли цигарата и скръсти ръце пред гърдите си. Жерар, Серж и Франси тихо слязоха от колата.

— Добре — заговори спокойно и любезно Екщайн. Той бръкна в джобовете на униформения си панталон и погледна чехкинята, без да помръдне, сякаш тя е самоубийца, застанала на ръба на покрив.

— Може би този е французин — посочи Ники към Жерар. — Но не и останалите. Вие сте израелци.

Никой не отрони дума. Сега младата жена явно се изплаши. Искаше й се никога да не се е съгласявала с предложението на годеника си. Имаше нужда от увереност, но всъщност никой не можеше да й я даде освен тя самата. Някъде избухна артилерийски снаряд и тя трепна, когато от тавана потече струйка прах.

— Със сигурност не сте американци. Те винаги се шегуват и всички си приличат. Не сте германци или араби, нито нещо друго. Трябва да сте евреи. Всеки друг би убил онези двама руснаци.

Екщайн обърна гръб на разтрепераната жена.

— Ние сме тук, за да ти помогнем, Ники — заговори й той и погледна часовника си. — Но сега е време да вървим.

— Няма да тръгна — упорито отказа Ники.

Екщайн навири глава.

— Така ли?

— Няма да тръгна без нещата си.

— Кои неща, скъпа? — Гласът на Баум беше мек като на лекар-психиатър и той вдигна ръка, за да е сигурен, че групата ще разбере деликатния характер на този разговор.

— От апартамента ми. Имам неща за взимане.

Франси пристъпи напред, игнорирайки сигнала на Баум. Тя беше млада жена, която не обичаше да се съобразява с ексцентричностите на други жени.

— Слушай, Ники — каза тя. — Трябва да се качим в линейката и да те превърнем в тежко ранен пациент. Пациент в критично състояние. А вече нямаме време…

Ники отстъпи назад и гърбът й се изви като на уплашена котка.

— Няма да тръгна с вас, ако не спрем при апартамента ми! Трябва да си взема нещо оттам и ако се опитате да ме принудите, когато стигнем до сърбите, аз ще започна да пищя. Кълна се, че ще го направя.

Жерар се изправи до Екщайн. Той докосна майора по лакътя и Ейтан разбра мисълта му. Можеха да инжектират момичето и да я докарат в безсъзнание, за да се справят. Обаче Ян Крумлов я очакваше и пълното му сътрудничество с тях можеше да зависи от това как са се отнесли с годеницата му тук.

Баум размаха дебелите си длани във въздуха, сякаш разгонваше облаците на неприязънта.

— Добре, скъпа. Разбира се, че си права. — Той извади усмивката си на Дядо Коледа. — Ние сме израелци. И всички сме сантиментални глупаци. И аз да напусках дома си, знаейки, че никога няма да се върна, също нямаше да си тръгна без някои дреболии от гардероба. Даже и да предстоеше падането на атомна бомба.

Ники се взря в него, за да провери дали говори искрено, и после кимна доверчиво.

— Хайде — каза полковникът. — Кажи ми къде живееш.

 

 

„Живея“ едва ли беше думата, с която да се опише домашната обстановка на Ники Хашек. Тя беше преживяла половината си година в Сараево в един висок блок в Моймило, където войските на босненското правителство бяха успели да отблъснат сърбите от хълма Моймило. Въпреки това артилерийският обстрел и снайперски атаки бяха редовни събития в квартала и нямаше здрава сграда, да не говорим за опасността за живота на жителите. Към всеки многоетажен блок имаше сформирана гражданска охрана, за да не допуска влизането на саботьори. Жените пазеха през деня, а мъжете нощем. През есента в един от почивните й дни Ники също беше стояла на пост заедно със съседката си. Жената се беше отдалечила само за миг, да си купи вестник, и беше убита заедно с продавача от артилерийски снаряд. След това Ники беше прекарала почти цяла седмица, без да излиза, като непрекъснато гълташе успокоителни.

В апартамента й на четвъртия етаж Екщайн веднага разбра, че „нещата“, за които се е върнала, нямат парична ценност. Едностайното жилище беше напълно лишено дори и от най-елементарни удобства. Централното отопление беше спряно много отдавна и затова в една от стените беше пробита дупка за кюнеца на импровизираната печка. Всичко дървено, включително и рамките на картините, краката на мебелите и даже закачалките бяха изгорени. Когато обстрелът е бил твърде опасен, за да се реши Ники да излезе и потърси нещо за горене, тя е поддържала огъня през леденостудените балкански нощи с книги, моливи и дори част от летните си дрехи.

Два фенера, захранвани с олио, осветяваха голия апартамент, докато Екщайн и Баум гледаха как Ники се мотае напред-назад, стиснала малко черно куфарче като дете, което е решило да избяга от къщи, защото са му се скарали, че е разляло млякото. Останалите от групата чакаха долу в линейката, а Екщайн непрекъснато поглеждаше часовника си и хвърляше погледи към Баум. Обстрелът на града беше започнал отново и Екщайн се опасяваше, че линейката може да бъде повредена или изобщо унищожена. Баум направи знак на майора да потърпи.

Личното откъсване на Ники от собствената й носталгия беше странен танц, но не продължи дълго. Тя бързо избра някакви странни неща, които прибра в куфарчето. Това бяха няколко дрешки, чифт обувки, шепа евтини бижута, пет кутии цигари, които беше скрила в банята. Продължи да поглежда скришом израелците, сякаш се притесняваше, че я виждат какво прави, и Екщайн изпита състрадание към горкото същество.

Беше минала доста пъти край едно метално шкафче, но най-накрая извади ключ и го отвори. Извади отвътре купчина писма, вързани със синя панделка, после личния си дневник и малък фотоалбум. Най-накрая взе малка кутийка, обвита в кадифе. С треперещи пръсти я отвори и извади красива, дебела писалка със сребърна капачка. Писмата и снимките влязоха в куфарчето й, а дневникът и писалката във вътрешния джоб на якето.

Тя се извърна към Баум и Екщайн, отметна бретона от очите си и зачака.

— Това ли е всичко? — попита Екщайн.

— Да.

Баум задържа вратата, докато мине Ники. Екщайн го настигна в коридора и прошепна на иврит:

— И заради това ли си рискувахме задниците?

Баум се изсмя тихо и потупа Екщайн по гърба.

 

 

Серж караше присвит зад кормилото на камионетката, прилепил лице към предното стъкло, докато се промъкваше из посипаните с развалини пътища от Моймило към града. До него Екщайн проверяваше британската си униформа и нагласяше баретата си почти като професионален актьор, готвещ се да излезе на сцената. Беше извикал върху лицето си онази особена класова гордост на английския офицер, с която гледа света отгоре и отдалеч. Гърбът му се стегна и той се изпъчи на мястото си.

Откъм хълмовете Велешичи над града се издигаха осветителни ракети. Когато отново завиха наляво по „Путник“, един танков снаряд прелетя откъм хълма Жук и червената му точка удари някъде като светкавица, разтърсвайки прозорците на колата.

В задната част на „линейката“ Франси работеше бързо по смяната на облеклото на Ники, докато Жерар и Бени възпитано бяха извърнали очи, а Баум разсейваше момичето с вицове и смешни случки от посещението си в Прага. Ники затрепери, когато Франси съблече дрехите й и ги прибра в куфарчето. После бинтова единия от голите й крака от коляното до глезена, след което напои превръзката с йод и кървави петна. След това й помогна да навлече грубата болнична нощница, постави я да легне върху надувния дюшек и я покри с термоодеяло.

След като Ники беше подготвена, Баум и Жерар се включиха в работата. Очите на Ники се ококориха, когато Жерар вкара иглата от системата в китката й. Той не се притесни от подскачането на колата, тъй като беше правил стотици пъти същото във военни бронирани коли и хеликоптери. Баум превърза с бинт челото на Ники, докато Франси отново мокреше превръзката с йод, а после омаза косата на „пациентката“ с „кръв“. Жерар върза гривна с надпис от болница „Кошево“ на китката й, а Франси се отказа да постави светъл грим върху лицето й, тъй като момичето и без това беше бледо като призрак.

— Това е — каза Бени и потупа Ники по рамото. — Ти си полумъртва, скъпа. Мълчи си.

— Нямам какво да говоря — едва прошепна Ники.

Недалеч след разрушената сграда на вестник „Ослобождение“ Серж зави наляво към „Неджаричи“ и летището, като намали за миг, когато група босненски драгуни пресече тичешком улицата към Ступ. Мъжете носеха тежки сандъци с муниции. Той включи синята лампа на линейката и тя започна да хвърля призрачни кобалтови отблясъци.

Екщайн извади лулата и филтрите, разви цигарето и внимателно зареди оръжието. Серж го погледна и поклати глава.

— За тази цел трябва да имаме гранати — изсумтя той. — Не някакви играчки.

Ейтан се усмихна и захапа лулата. Патронът се намираше на сантиметри от устните му.

— Гледай да не си гръмнеш главата, за бога — каза Серж.

— Тогава и ти гледай да не тръскаш, момчето ми — отвърна Екщайн с най-добрия си британски акцент.

От запад започна истеричен пушечен обстрел и скоро попаднаха на друга група босненски драгуни, отбраняващи един тротоар на „Неджаричи“. Босненците стискаха нервно оръжията си и гледаха тревожно надясно към кипящата битка. Почти не обърнаха внимание на линейката, която пресече фронта.

Серж маневрира бързо през стотината метра ничия земя покрай три реда бодлива тел, след което между два дълги земни насипа и натрупани чували с пясък се появи сръбския пропускателен пункт.

Мястото изглеждаше изоставено. Нямаше сърби, а само издигащ се нагоре дим. Малко назад под странен ъгъл беше паркирана една югославска бронирана кола, от кабината на която излизаха оранжеви пламъци. Серж намали скоростта.

— Май няма никой вкъщи — оптимистично отбеляза той.

— Тогава минавай направо — нареди Екщайн, макар да чувстваше как стомахът му се свива притеснено.

Серж натисна педала на газта, но един силен лъч се блъсна в предното стъкло.

— Стоп! — извика някой и Серж, който също беше ръководил пропускателни пунктове в Ливан, удари спирачка, колата се завъртя и спря почти до натрупаните чували с пясък. След това той веднага вдигна ръце от кормилото.

Екщайн примижа към ослепителния лъч. Върху насипа се бяха появили три фигури, едната от които беше насочила силния лъч на фенера. След малко успя да различи подробности от другите две фигури, които предизвикаха тръпки от главата до петите му.

Те носеха автомати АК–74, а на рамото на единия имаше и РПГ. Всички бяха брадати и без каски, но челата им бяха превързани с ленти от зелен плат. Бяха облечени във вълнени камуфлажни униформи, от онези, останали след изтеглянето на американските пехотинци от Ливан.

— Боже господи — възкликна на немски Бени Баум, който надникна откъм каросерията.

— Такива ли са, за каквито ги мисля? — изръмжа тихо Серж.

— Хизбула — едва разтвори устни Ейтан.

Не можеше да стане по-лошо. Достатъчно трудно би било да се излъжат непредвидимите сърби, но срещата с тези подкрепяни от Иран фанатици беше като да попаднеш в буре със скорпиони. Те убиват безжалостно, защото Аллах им е обещал рая заради това. Щом си неверник, не заслужаваш да си жив. А ако се окаже, че на всичкото отгоре си и израелец…

— Не излизай още — процеди Баум през стиснати зъби. — Остави ги да се успокоят.

— На мен ми се струват напълно спокойни — каза Серж.

В лъча светлина между чувалите с пясък се появи четвърта фигура. Беше се навела и сваляше ботушите от някакъв труп.

— Ето къде са отишли сърбите — прошепна Ейтан.

— Току-що са ги убили — каза Бени, сякаш гледа документален филм за чакали.

— Какво става? — попита Жерар откъм каросерията.

— Млъквай — изсъска му Серж.

Екщайн трябваше да вземе решение, и то веднага. Имаше само един 22-калибров патрон в проклетата си смешна лула, а стоеше пред хора, които често нападаха израелските позиции в Южен Ливан на самоубийствени вълни. Той бавно бръкна в джоба си, извади „пейджъра“ и натисна зеления бутон. На екранчето се появиха цифри.

Бени веднага забеляза какво прави.

— Осъждаш ни на престрелка — предупреди той.

— Ако ни пуснат да минем, после ще се извиня за фалшивата тревога — каза Екщайн. — Но ако не ни пуснат, трябва да го направя. — Той натисна червения предавателен бутон.

— Какво е разстоянието до летището? — попита Серж.

— Около километър.

— Надявам се, че твоите герои могат да тичат.

— Излезте! — заповяда груб глас на сръбски, а после го повтори на английски с арабски акцент.

Екщайн кимна, извади лулата от устата си, почука леко дъното и отново я захапа между зъбите си. Отвори вратата и излезе от линейката.

Яркият лъч угасна, но ракетите отгоре осветяваха достатъчно, за да види водача от Хизбула, който стоеше пред него.

Мъжът беше с половин глава по-висок от Екщайн и с много широки рамене. Униформата му беше изцапана с кал, а автоматът насочен към корема на Ейтан. Наскоро беше стрелял с него, защото се усещаше мирисът от дулото, а лицето на мъжа блестеше от току-що проведения бой.

— Кои сте вие? — Гласът на мъжа беше прегракнал от викане.

— Аз съм майор Итън Брик, свръзка на ЮНПРОФОР с чуждестранни организации за подпомагане на ранени. — Ейтан вдигна глава и извади лулата от устата си. — А вие кои трябва да сте, добри ми приятелю?

Водачът от Хизбула не отговори, а изпъна врат да погледне към линейката. Зад него тримата други бойци бяха заели позиция на триъгълник, за да го прикриват.

И четиримата мъже бяха „нитро“, както Бени Баум наричаше винаги готовите за бой войници: готови да стрелят без каквато и да било причина.

— Какво има в камиона? — отново попита водачът.

— Аз съм доктор Антоан Арбре от „Лекари без граница“. — Баум беше слязъл и застанал зад Екщайн. — Имаме пациент в критично състояние. Трябва да я закараме на летището.

— Летището ли? — подсмихна се съвсем леко мюсюлманският боец. Всичките му зъби бяха изпочупени, сякаш са го ударили по устата с приклад. Той вдигна глава към небето. — Тази нощ нищо не лети във въздуха. С изключение може би на смъртта. — Той посочи линейката. — Какво има в колата?

— Само медицински материали и персонала ни — каза Бени.

Водачът от Хизбула се извърна и извика на ливански арабски към хората си. Двама от тях бързо притичаха към задната стена на камионетката, докато четвъртият пристъпи напред, за да покрие Серж, който бавно слезе от кабината.

— Слушай, приятелю — изпъчи гърди Екщайн. — Тези хора имат хеликоптер, който чака тях и пациентката им. Не разполагат с много време. Бих искал да разговарям с ръководителя ви.

Водачът се извърна да изгледа Екщайн и за първи път сърцето на израелския майор започна да се блъска в гърдите му. Той усети сухотата на смъртната опасност в гърлото си. Очите на този мъж бяха празни, погледът му сякаш от друг свят. Свят без правила.

— Единственият ми ръководител е Бог — каза той и кой знае как усети, че британският офицер пред него представлява тайна заплаха. Очите му продължиха да фиксират лицето на Ейтан.

В задната част на линейката се чу някакъв сблъсък, а после двамата бойци се появиха, нарамили саковете на групата, пълни догоре с всичките им медицински запаси. Ейтан се готвеше да протестира, обаче усети как Бени го стиска за лакътя.

— Заповядайте, приятели — обади се Бени. — Принос от нас за вашата кауза.

Един от бойците каза „шармута“, арабска обидна дума за немюсюлманка, и водачът им веднага нареди:

— Доведи я.

Ейтан разбра разменените реплики и осъзна, че сега наистина ще става каквото ще става. Той извади лулата от устата си и стисна чашката в дланта си. Хвана цигарето с палеца и показалеца си, готов да стреля.

Само след секунди двамата мъже измъкнаха Франси от линейката. Лицето й беше бяло като тебешир. Един от тях я държеше за яката, а когато Жерар скочи след нея, другият се обърна и го спря с насочен остър нож.

Серж погледна над покрива на колата към Ейтан, а после извърна глава.

Щом Ейтан произведе изстрела с лулата, той щеше да се хвърли към онзи, който държи Франси. Съзнаваше, че ще загине тук, на място, както и Жерар, защото четвъртият член на Хизбула беше застанал назад с автомата си и щеше да ги повали с един дълъг откос.

— Оставете жената — почти извика Екщайн и притисна цигарето на лулата в гърдите на водача. Щеше да му даде още секунда, след което да забие куршума в сърцето му, да се опита да вземе оръжието му, да повали четвъртия боец и да се надява на някакво чудо.

Водачът го изгледа, премести автомата си и опря дулото в гърлото на Екщайн.

— Мислех, че сте божи човеци! — запротестира Баум, макар да знаеше, че не бива. Приготви се за предстоящото клане.

— Даже и божиите човеци имат нужда да чукат — извика един от другите араби и за част от секундата водачът им вдигна засмян глава. Екщайн се задейства.

Той се извъртя вдясно, като вдигна лявата си ръка и удари дулото на автомата, за да го отклони. То стреля край ухото му, но в този момент той завъртя тялото на лулата и стреля.

Едрият арабин отскочи назад и падна, обаче не от изстрела на Екщайн. Изстрелите на автоматичните пистолети „Скорпион“ със заглушители проблеснаха откъм върха на земния насип и още докато Серж скачаше към Франси и я дърпаше към земята, двамата членове на „Маткал“ вече бяха убили водача и двама от бойците с идеални изстрели отблизо. Четвъртият член на Хизбула водеше ръкопашен бой с Жерар, който беше хванал ръката му с ножа и бе счупил капачката на коляното му с ритник. Един от израелските командоси се спусна бързо от насипа, прицели се внимателно още докато вървеше, и свали мъжа с единствен изстрел в главата.

Цялото меле продължи само шест секунди.

Дълго след това никой не мръдна. Сцената беше като замръзнала, обхваната от мъртва тишина, която обикновено следва ужасяваща пътна катастрофа. После Екщайн, който залиташе и беше временно оглушал с лявото ухо, се разпореди:

— Движение!

Серж скочи в линейката и включи двигателя. Въздъхна с облекчение от факта, че не е била повредена от някой случаен куршум. Воините от „Маткал“ бързо изтичаха да проверят телата на хората от Хизбула за признаци на живот и след като не намериха такива, опразниха джобовете им от документи, защото те можеха да се окажат полезни за АМАН. Жерар, който се тресеше като алкохолик в делириум, осъзна, че е ранен в бедрото с върха на ножа. Но когато видя Франси, застанала на четири крака и нямаща сили да се изправи, той хукна към нея. Тя се притисна към гърдите му, когато я прегърна, защото за десетте си години в Специални операции никога не беше попадала в такава близост с ужаса на смъртта. После се приближи Бени, прегърна двамата си служители с едрите си ръце и ги поведе към задната част на камионетката, където Ники Хашек беше останала да лежи през цялото време, обездвижена от страх.

— Карай — заповяда Екщайн, докато скачаше в кабината, и Серж тръгна през отвора между чувалите с пясък. Без да иска, прегази труповете на двама сърби. Двамата командоси спринтираха след камионетката и скочиха вътре през задната врата.

Последната отсечка до летището отне по-малко от десет минути. По пътя нямаше други коли и Серж караше линейката с бясна скорост. Никой не пророни дума, а Екщайн наблюдаваше околните хълмове, където снарядите се издигаха на невисоки дъги и се пръскаха в далечната гора.

В сравнение с пропускателния пост на Хизбула порталът, пазен от ЮНПРОФОР на летището, беше преминат безметежно като на сватба. Сградата на терминала беше ударена от тежък снаряд и войниците на ООН седяха сгушени по бронираните си коли. Докато Екщайн козирува на младия френски войник, той вдигна бариерата и пусна линейката да влезе.

След една минута групата беше изпразнила колата. Свалиха включително и надписите отстрани, и всички се качиха на хеликоптера. Вратите се затръшнаха, големите перки се завъртяха, разцепиха въздуха и машината си вдигна във въздуха, обърнала гръб на Сараево.

Ники, все още увита в термоодеялото си, гледаше многострадалния град през прозореца. Жерар започна да шие срязаното на крака си с хирургическа игла, докато Серж остана седнал, прегърнал Франси през раменете, за да я успокои. Главата й се беше облегнала на якото му рамо, очите й бяха затворени и тя не издаваше нито звук, макар сълзите да капеха върху колената й.

Екщайн се стовари върху металната седалка и избърса потта от лицето си със синята барета. Баум, отново седнал зад пилотите, пушеше с всичка сила и отпиваше от термоса на командосите. Двамата командоси вече спяха, свити върху металния под като изморени пантери.

Скоро се издигнаха над сивия памук на облаците на път за Италия. Отгоре звездите блестяха ярко и дори ревът на двигателите им се струваше като благословена тишина. Вторият пилот се обърна към Баум и му подаде микрофона.

— Обажда се Бен-Цион — каза той.

Бени пое микрофона и се извърна към Екщайн:

— Ейтан. Какъв, по дяволите, е кодът за потвърждение? — Той се почеса по плешивата глава. — Не мога да си го спомня.

— Майната му на кода. — Екщайн дръпна цигарата на Бени от устата му, вдъхна силно и сякаш отпихна заедно с издухания облак дим. — Кажи му, че чехчето е в кутията.