Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil’s Shepherd, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Атика“, София, 2000

Корица: „Атика“

ISBN 954-729-089-4

История

  1. — Добавяне

9.
Бахир Дар
4 май

Майор Ролф Герхард Фелдхайм проклинаше годината на раждането си, защото бе дошъл на този свят десетилетие след като Третият Райх престана да съществува.

Баща му е бил полковник в SS, а чичо му пилот на МЕ–109 с множество награди. Малкият Ролф беше отгледан в скута на носталгичните ветерани, които пиеха бира из виенските бирарии и говореха шепнешком за славата, отнета им от Съюзниците и евреите. Когато порасна, стана ясно, че нито на германската, нито на австрийската армия ще бъде разрешено да възстановят силите си и за пореден път да разкъсат Европа или да опустошат Русия. Поне не през този век. Но Ролф хранеше мечти, че може би, ако бъде търпелив, някой ден и той ще командва батальон от танкове, които ще препускат по изгорените поля на Полша. Затова той се учеше добре в гимназията, беше отличен студент по история, присъстваше на митингите на десните политически партии и заряза университета заради офицерски пагони в австрийската армия.

Обаче колкото и да се молеше Ролф на духа на Вагнер за още една победна битка, подобно изпитание на тевтонското мъжество така и не му беше предоставено. Той стана командир на граничен пехотен батальон, за да отбранява южната граница с Унгария от Бог знае какво. Към края на двадесети век най-близкото до бойна служба, което би могъл да постигне един австрийски офицер, беше службата в мироопазващите сили на Обединените нации в различни горещи точки на света. Затова Ролф се принуди да седи покрай бойните линии под синята си каска в бялата кола и да наблюдава как туземците от Третия свят проливат кръвта си в Ливан, Югославия и Афганистан. За двадесет години служба той не успя да даде един яростен изстрел и дори за самоотбрана не беше зареждал с патрон оръжието си.

Предците му нямаше да се гордеят с него. Защото, докато те бяха станали истински военни герои, в края на краищата сърдитият, млад Фелдхайм се превърна в крадец.

Африка беше като песен на сирена за тъмната му душа. Измъчен континент, където търсенето беше като река, а предлагането като тънка струйка. Място, където един офицер с нищожна заплата може да напълни личните си авоари само с кимване на глава. Сандъците с помощи на ООН слизаха по товарните рампи на самолетите, но рядко стигаха до определените за целта складове за точно и справедливо разпределение. Стотици представители на кметовете на селища, претъпкани болници и бежански лагери се редяха ежедневно на опашки, за да получат нещастния си дял, но пред всеки чувал с ориз и гладна уста заставаше майор Фелдхайм, а неговото чувство за благотворителност беше свързано пряко със собствения му портфейл.

Фелдхайм, разбира се, не хранеше никакви илюзии по отношение на избраната от самия него роля на корумпиран брокер. Такава беше играта, разигравана по целия свят, където вилнее гладът, а прагматичните хора държат картите. Той гледаше на този процес като дарвинист: онези, които имат средства да си осигурят оживяването, заслужават да живеят. А и той заслужава да изкара известна „бойна премия“, особено като се има предвид, че нито ООН, нито австрийското правителство компенсират в достатъчна степен неудобствата на офицера, който живее в тази черна адска дупка. Съдружието, което създаде с ръководителя на „Оромо“ Амин Моботе, беше само продължение на прагматизма му. Моботе ще му даде възможност да си направи удара, за да може Фелдхайм да си иде у дома, да се уволни от фалшивата си армия, да се оттегли в някоя вила в Залцбург и да се заеме с нещо безобидно, като например търговия с предмети на изкуството.

В южния край на летището в Бахир Дар слънцето печеше безмилостно стените на бялата полева къщичка на Фелдхайм. Стените от ръждясал метал не можеха да се пипнат от горещина, а въздухът вътре не можеше да се диша. Имаше климатик, задвижван от дизелов генератор, но Фелдхайм предпочиташе да отвори прозорците за горещия вятър, трясъка на самолетните двигатели и рева на магаретата. Той се радваше на позата си зад голямото метално бюро, на петната от пот под мишниците на бежовата униформа и на малкия вентилатор, разпръскващ цигарения дим. Обичаше службата си, защото тя отговаряше на собствените му фантазии за Тунис след нахлуването на Ромел в Северна Африка.

Летището беше малък оазис на полумодерна технология сред пустинята от босоноги туземци, магарешки каруци и китайски велосипеди. Намираше се надалеч от града в края на десеткилометров черен път с дупки от снаряди, покрай който тук-там се виждаше по някое изгоряло руско БМП и ята синеглави лешояди, които пляскат с криле и сякаш клюкарстват, докато разкъсват загниващата плът на кафеникавите кравешки трупове. Тъй като полетите на етиопските авиолинии още не бяха редовни, летището се управляваше от военни. Руските пилоти и механици изобщо не се преструваха на местни и се виждаше как трептят като призраци в маранята, докато пресичат размекнатата писта, за да обслужват изтребителите МиГ и хеликоптерите си.

Пред ръждивочервената врата на бараката на Фелдхайм по прашната земя покрай тънката сянка от сградата на летището и после под слънцето на паркинга се извиваше дълга опашка от клиенти. Те носеха празни чували или големи кошници от жълта и червена слама, а щастливците водеха подире си мулета. Имаше даже и двойка магарета, запрегнати в дървена каручка. Етиопците чакаха спокойно, търпеливо и мълчаливо, като разпъждаха с ръце зелените мухи от лицата си. Някои бяха изминали по сто километра из провинция Гоям и никой от тях не носеше обувки.

— Игбу — извика Фелдхайм от колибата.

Вратата се отвори и вътре се вмъкна висока жена, като се наведе, за да свали от главата си кошницата с размери на вана. Беше увита от врата до колената в памучна дреха, вързана на кръста с червена връв. Косата й представляваше купчина от гарвановочерни къдрици, големите очи с дълги мигли гледаха от типично лице на етиопка, а кожата й беше гладка и с цвят на какаово масло.

Фелдхайм вдигна поглед от бюрото си с изражение на търпелив бюрократ.

— Тенесталех — поздрави я той.

— Селям. — Тя наведе глава.

Той остави димящата си цигара в металния пепелник и леко разшири ноздри, за да вдъхне дивия й мирис на чистота и изсъхнала пот. Блясъкът на махагоновата й кожа накара слабините му да се стегнат.

— Моля — посочи той металния стол. Жената срамежливо сплете пръсти зад гърба си и отказа да седне с поглед, наведен към пода.

Фелдхайм се усмихна на почтителността й. Австриецът определено не приличаше на ариец с черната си коса и вежди, придаващи му по-скоро вид на средиземноморец. Вероятно точно това подхранваше презрението му към цветнокожите. Огледа жената от глава до пети.

Веднъж месечно той отлиташе със самолет до Адис, за да се хвърли сред проститутките в кафене „Тежка съдба“. Там се продаваха най-красивите проститутки в цяла Африка и човек можеше да си намери северна блондинка или огненокоса критянка. Но майорът винаги предпочиташе двойка местни курви, миришещи на сапун. Закръглените им тела извисяваха похотта му, когато си представяше, че е могъщ робовладелец в колониална Америка.

— Каква е заявката ти?

Жената измъкна омазнено парче смачкана хартия и го остави върху бюрото. Фелдхайм го разгъна, прочете внимателно изписаните на английски думи от селския старейшина на Денгел Бер.

— Три чувала ориз и един царевица? — поиска да се увери Фелдхайм.

— Да, моля — кимна жената.

Чувалите бяха много тежки. По петдесет килограма всеки. Но Фелдхайм не се съмняваше, че тя ще ги понесе безропотно в коша върху главата си. Жената имаше мощен, мускулест врат. Той харесваше мускулестите вратове. Обичаше да ги хваща изотзад.

— Носиш ли таксата за освобождаване?

— Моля? — Между веждите на жената се появи бръчка.

— Асрат. — Думата означаваше „земеделска такса“. Страшен термин от дните на феодализма. — Тя е двадесет бира. По пет бира на чувал.

Ръцете на жената се разтрепериха.

— Аз… аз не знаех…

— Всеки трябва да си плати таксата за освобождаване. — Фелдхайм взе цигарата си и дръпна. — Такъв е законът.

— Ама аз ги нямам. — Тя почеса гръдната си кост през плата на дрехата.

— Съжалявам. Ще трябва да се върнеш в Денгел Бер и да ги вземеш.

— Ама то е на четиридесет километра.

Фелдхайм се облегна в стола си, сви рамене и вдигна ръце.

— Аз пак ще съм тук, когато се върнеш.

Той се усмихна извинително. Жената не протестира повече, вдигна коша си и излезе. Такъв е животът в Африка.

Естествено, за храните на ООН нямаше такова нещо като „такса за освобождаване“. Фелдхайм си я беше измислил заедно с перфектната документация, за да се оправдае, ако някога бъде направено някакво разследване. Един фалшификатор италианец в Асмара беше написал заповедта върху „официална“ бланка на ООН и преди повече от година Фелдхайм си я беше изпратил по пощата в Етиопия, докато прекарваше отпуската си във Виена. След това си откри сметка в търговската банка на Етиопия в Адис и веднъж месечно, докато задоволяваше похотта си в столицата, депозираше в нея куфарче, пълно с пари. Никога не теглеше от парите. Остави ги да се събират и изобщо не си даваше труд да прикрие събирането на таксите. Даже си позволи да се оплаче от заповедта пред по-низшите си офицери и да размаха яростно и недоволно хартията пред тях.

Ако случайно пристигне някой началник и се заинтересува от тази практика, той просто щеше да тракне с токове и да каже: „Изпълнявам заповеди.“ Но като се има предвид ширещата се корупция из цялата структура за помощи на ООН, това сигурно никога нямаше да се случи, а когато всичко свърши, той ще напусне Африка с дебела банкова сметка в долари.

Докато Етиопия гладува, неговата сметка ще расте, но въпреки непрекъснатия поток от нуждаещи се тя никога няма да е достатъчно голяма за едно луксозно пенсиониране. Истинското златно яйце ще бъде снесено от чеха Ян Крумлов, неговото стадо еврейски сираци и сантименталното израелско правителство. Това беше финансовият удар, който изискваше цялото му тактическо умение.

— Игбу.

Влезе друг етиопец, този път възрастен мъж, облечен в избеляла „шама“ със сплетен камшик за муле в ръка. Фелдхайм го позна. Белокосият старец беше идвал и друг път, знаеше правилата и затова нямаше нужда от приказки.

Старецът извади заявка за тридесет чувала царевица и постави пачка от 150 бира върху бюрото. Фелдхайм подпечата формуляра за получаване на заявката и го изпрати към хангара, където войниците разтоварваха един С–130, току-що пристигнал от Берлин.

Парите бяха прибрани и заключени в касата, а Фелдхайм пресметна наум увеличението на банковата си сметка.

— Игбу.

Вратата се отвори отново, докато Фелдхайм се беше обърнал, за да подпише купчина заповеди за освобождаване на храни, подадени от някои от неговите хора. Вратата се затвори съвсем тихо.

Той погледна новия си клиент. Много едър мъж. Под издутите кафяви панталони се подаваха дебели боси нозе, а нагоре беше облечен в изцапана сива риза. Бялата „шама“ беше преметната през рамото му като наметало, но краят й беше вдигнат, за да покрива главата. Много странно, но той носеше евтини слънчеви очила, а в ръката си държеше бастун „дула“, от какъвто явно нямаше никаква нужда. Огледа се наоколо с поглед на професионален борец.

— Каква е заявката ти? — върна се Фелдхайм към писмената си работа.

Не последва отговор и Фелдхайм отново вдигна глава. Мъжът свали слънчевите очила и края на шамата от главата си. Беше със съвсем гола глава и почти синьочерен. Големите му очи бяха малко дръпнати, а ноздрите му като на бик. Върху слепоочията му отстрани на веждите имаше татуирани светкавици, а на лявата му буза — дълъг белег от куршум.

Това беше ръководителят на „Оромо“ Амин Моботе. Ръцете на Фелдхайм стиснаха края на бюрото и гърбът му се скова. Веднага се сети за пистолета си „Берета“ 38-ми калибър в чекмеджето на бюрото, но после също така бързо осъзна, че с подобен малък пистолет изобщо не може да попречи, ако гигантът има намерение да му счупи врата.

Моботе се усмихна леко, показа големите си зъби с цвят на слонова кост и вдигна едната си вежда.

— Ти ме повика, майоре. — Гласът му беше като рев на вулкан. — Защо пребледня така?

Фелдхайм с усилие накара раменете си да се отпуснат и си залепи една усмивка върху лицето.

— Защото ти винаги се появяваш като призрак и когато най-малко те очаквам, полковник. — Фелдхайм не харесваше факта, че Моботе се кичеше с ранг, по-висок от неговия, но един шеф на бунтовници може да се нарече и „крал“, ако пожелае. — Пък и тези дрехи… — Той посочи омазнената му риза.

Моботе се погледна.

— Е, в тези провинции за мен е доста опасно.

— Навсякъде северно от Бейл е опасно за теб.

Оромо бяха южно племе и се смятаха за сираците на Етиопия. Поредица от правителства бяха игнорирали нуждите им. Те бяха последните при получаване на средства, селскостопанска помощ и образование. Генетически хората от племето бяха по-едри и по-силни от амарските народи, но на тях гледаха като на прости селяци. Никой не обръщаше внимание на зова им за независимост и Моботе беше първият от воините им, който направи Оромо сила, с която трябваше да се съобразяват. Беше готов да доведе бунтовниците си до края и да рискува собствения си живот, за да бъдат признати.

— А къде са хората ти? — попита Фелдхайм.

— Няма да ти кажа — намръщи се Моботе. — Тук не може да се пази тайна.

— Но ние сме партньори, полковник. Нали така?

— Ти си нашият финансист. Това прави ли ме твой слуга?

Фелдхайм вдигна рамене и си запали цигара, като внимаваше ръката му да не трепери.

— Нищо не те прави, полковник. Ако искаш, можем да прекратим сделката.

Моботе кимна, приемайки за пореден път факта, че всяко освобождение си има цена. Погледна металния стол и отиде да седне. Широкият му гръб скри изцяло облегалката.

— Те са в Кунзула, в гората. И са гладни.

— Добре тогава. — Фелдхайм веднага взе чист формуляр и започна да пише. — Тридесет чувала ориз, тридесет царевица. Пет бидона вода. Стига ли засега?

— Да.

— Но дори и мъж като теб не може сам да носи подобен товар. — Австриецът се усмихна, докато пишеше.

— Не може.

— Ще изпратя кола. Моите хора ще оставят храната в южния край на гората тази нощ. На мястото между Кунзула и Исмала.

— Благодаря.

— Недей да ми благодариш. — Фелдхайм остави писалката и подпечата формуляра. — Аз съм ти партньор.

Мисълта за подобна връзка накара Моботе да усети как стомахът му се свива, но понякога на човек му се налага да спи и със змии.

— Защо пожела да ме видиш, майор Фелдхайм?

Австриецът се изправи и отиде до стената на бараката, където беше залепена голяма карта на страната. Пластмасовите й ъгълчета се бяха подвили от топлината. Той почука едно местенце с молива си.

— Чехът и еврейските му сирачета са тук, в планините, близо до Денгла, в развалините на Фасил. Те са болни и гладни. Срещнах се с него вчера. Предложих да му помогна.

Моботе повдигна широката си брадичка.

— И предложението ти си има условия.

— Разбира се. — Фелдхайм се направи, че не забелязва тона на коментара на Моботе, и продължи да разглежда картата. — Крумлов се е свързал с израелците и им е предложил децата фалаши, но той иска да тръгне с тях.

— И защо ще го иска?

— Има определена цена за главата му. — Фелдхайм се извърна от картата с едната ръка зад гърба, а с другата държащ цигарата. — Сигурен съм, че знаеш как се чувства такъв човек.

Моботе скръсти големите си ръце.

— Аз обаче не бих избягал от дома си.

— Тук не е неговият дом. Той е един вид предател и вече е избягал от дома си. А за един образован човек Африка е място, където само може да изгори на слънцето и да се мъчи с топла бира… Надявам се, не съм те обидил.

Моботе не каза нищо, но си представи Фелдхайм, висящ на ченгел от оградата и разпорен от врата до слабините като прасе.

— Може би си мисли, че в Израел ще живее като герой — предположи Фелдхайм. — Ако изведе тези хлапета в безопасност.

— Истинските герои не оживяват след битките — каза Моботе.

— Така ли? — Фелдхайм опита да скрие подигравката. — Само добрите умират млади? Май това беше хит на Били Джоел.

— Какво?

— Няма значение — махна с цигарата си Фелдхайм. — Във всеки случай аз предложих да съдействам пред теб в тяхна полза.

— Не разбирам.

— Боя се, че те направих престъпник в очите му, полковник. Казах на чеха, че ще ми позволиш да му доставя храна и медикаменти, както и че ще гарантираш безопасно придвижване на сирачетата му в замяна на един милион долара от израелското правителство.

Мина минута, докато Моботе осъзнае ролята, която му беше предоставена, но когато разбра, лицето му сякаш полилавя, той стана от стола и стисна юмруци.

— Няма да направя това! — изрева той и стените на бараката се разклатиха, а Фелдхайм отстъпи и се скри зад бюрото си. — Няма да държа децата заради пари!

— Няма ли? — попита Фелдхайм с цялата смелост, която успя да събере.

— Никога!

— Наистина ли? — премина на родния си виенски диалект Фелдхайм. — А какъв беше онзи инцидент в Еритрея? Тогава ти нападна израелците без подобни угризения…

— Не беше заради тях. Исках да покажа, че ние също заслужаваме да си имаме провинция, и не беше за пари!

— Колко благородно, полковник. Я ми кажи, колко струва освобождаването на Оромо?

— Не става дума за пари. — Мускулите върху врата на Моботе изпъкнаха като въжета.

— А как ще купиш още оръжие, лекарства, средства за комуникации?

— Ние имаме тези неща.

— Нямате нищо — изсъска Фелдхайм, докато преценяваше възможностите си за безопасна вербална контраатака. — Криете се в онези гори, защото почти нямате патрони и освен това трябва да идвате при мен и да ме молите за храна. — Той продължи, преди другият да е осъзнал унижението. — Можете ли да се храните с политическите си лозунги? Да не мислите, че освобождението се постига с мечти? То изисква сила, а това означава пари. И кой ще ви ги даде? Коя държава? Кой крал? На кого му пука за Оромо освен на теб, полковник? И кой може да ви снабди със средствата да постигнете мечтите си освен мен?

Също като наивно дете, на което са се скарали за глупостта му, Моботе остана на мястото си и бавно започна да се успокоява. Очите му блестяха към Фелдхайм, ноздрите му се надуваха, но той отново отиде да седне на стола и погледна коленете си, докато шепнеше тихо, убеждавайки сам себе си.

— Трябват ни още оръжия… амуниции… храна…

— Да — кимна рязко Фелдхайм. — И повярвай, един милион долара са нищо за тези израелци. С него не могат да купят дори и един боен танк, а парите им така или иначе идват от американците. За тях това е нищо. За теб обаче то означава родина.

Моботе вече не можеше да погледне към Фелдхайм. Когато накрая заговори, гласът му беше спаднал с цяла октава.

— Обясни ми, майоре — тихо изрече Моботе. — На обикновен английски език, без намеци.

— Закарай хората си при сиропиталището на чеха и направете обсада. Аз ще добавя малко амуниции към пратката с храните ви. Не позволявайте на никой и нищо да влиза или излиза, докато Крумлов не прати човек, който да съобщи съгласието му с твоите условия.

— Моите условия.

— Да, полковник. Това ще бъдат твои условия, твои искания — каза Фелдхайм. — Силният диктува правилата на играта. — Той погрешно заключи, че Моботе няма да разбере двусмислицата.

Африканецът изчака, но Фелдхайм не продължи.

— Това ли е всичко? — попита Моботе.

— Засега. — Фелдхайм бутна формуляра за храните по бюрото.

Моботе се изправи, взе формуляра, уви голямата си остригана глава и постави слънчевите си очила. Вдигна бастуна „дула“, отиде до вратата и се обърна.

— А ако блокадата не подейства, майор Фелдхайм?

— Тогава ще атакуваш, полковник Моботе. — Австриецът вдигна юмрук. — Ще атакуваш!