Стивън Хартов
Пастир на Дявола (15)

11.
Йерусалим
6 май

Генерал Ицик Бен-Цион беше човек с хиляди лица. Повечето бяха вариации по темата: изражение на неодобрение, недоволно мръщене, примижаване с недоверие към твърденията на съответния разузнавач и избрани образи със свити устни и едва сдържана ярост. В репертоара му имаше и една-две усмивки, но те никога не се появяваха на служебното място. Пазеше ги за порасналите си деца, които обаче изпадаха в шок, когато устните му се разтягаха и показваха зъбите му, и затова го гледаха като дресьор опитомения си тигър.

Имаше обаче едно изражение, което включваше интонация на гласа и поза, които Ицик никога не позволяваше на някого да види. Това беше кимване със стиснати зъби в знак на подчинение. И ако някой е имал нещастието да бъде в една стая с него, когато е бил принуден от обстоятелствата да подчини волята си, човекът придобиваше ужасяващ опит от непрестанни преследвания и никога повече не изпитваше каквото и да било желание да бъде свидетел на подобна сцена.

— Слушам, командире.

Той седеше стиснал зъби зад огромното си махагоново бюро в далечния край на кабинета, който някога беше служил за заседателна зала. Трите големи прозореца бяха покрити с двоен пласт звуконепроницаема пластмаса и външни щори. Стената зад бюрото беше обсипана с безброй плакети и поставени в рамка поздравления от различните родове войски, както и със специално подбрани снимки на генерала и известни израелски политици. Голяма стъклена маса беше обсипана с гора от статуетки и награди, традиционните подаръци в израелската армия, използвани вместо медалите, считани за нескромни и неподходящи за социалистическата природа на държавата.

Дългата стена срещу прозорците беше покрита с оперативни карти и цветни знаменца, а пред нея имаше диван, масичка за кафе и няколко стола с прави облегалки. В стаята нямаше рафтове за книги. Също като шеф на холивудско филмово студио, самият Ицик не четеше книги. Тази задача се изпълняваше от подчинените му служители, които след това му ги разказваха сбито с треперещ глас.

Бюрото на Бен-Цион беше добре подредено. Върху него се намираха оперативните досиета и доклади от мисиите, както и три телефона, включително и многофункционален заглушител „Тадиран“. В момента той седеше сковано в черното си кожено кресло и държеше с едната си ръка черна слушалка до ухото си, докато другата почиваше върху бюрото, но по свития юмрук подскачаха мускули.

— Слушам, командире. — Той кимна отново към слушалката, докато повтаряше отговора, който никой не беше го чувал да произнася от времето, когато преди четвърт век е бил новобранец. После вдигна очи и погледна през стаята към Очко.

Дребният аналитик от руски произход седеше на дивана и изражението на генерала го изпълни със страх. Той започна да се моли разговорът на Бен-Цион да продължи безкрайно, за да няма възможността да излее яростта си върху най-близката му мишена. Юдит, седнала върху близкия стол, дъвчеше края на молива и остана безразлична към страданията на шефа си като търпелива дъщеря на мафиотски дон. Ури Бадаш стоеше с ръце в джобовете на джинсите си и разглеждаше картата върху стената, сякаш се готви да открие там някоя нова държава.

— Слушам, командире. Ще го изпълня… — Ицик млъкна, после трепна, погледна телефона, сякаш е направил късо съединение в ухото му и бавно остави слушалката на място. После вдигна ръце, постави ги върху бюрото и бавно се изправи в цял ръст. Слънцето хвърляше лъчи през щорите и огряваше посивелите му къдрици, когато се обърна към Йерусалим и зашепна.

— Командващият да ми крещи като на проклет ученик. — Говореше за шефа на армейското разузнаване, един от малкото генерали заедно с шефа на генералния щаб, на които височината и ранга на Ицик не правеха никакво впечатление и изискваха от него само подчинение. Ицик се изсмя кратко. Грозен звук. После се обърна отново към бюрото си, забеляза полуотвореното тежко чекмедже с досиета и внезапно го ритна да се затвори с цялата си сила. Звукът отекна из стаята като изстрел. — Командирът да ми крещи като на прост войник! — изрева той. Очко се смръзна като зашлевен и стисна очи, докато Юдит само вдигна поглед, а Ури Бадаш се извърна от картата на стената. — Можете ли да повярвате?! — продължи Ицик. — Можете ли да го повярвате?!

За ужас на Очко, генералът тръгна към него, като сочеше с пръст. Аналитикът започна бавно да клати глава, сякаш моли да не го екзекутират.

— Заради тях — продължи да крещи генералът. — Заради онези проклети Екщайн и Баум! — Очко продължаваше да отрича с глава съучастието си. Все пак не той ги е родил, нали? — Аз издавам заповед, а онези двамата я „взимат за сведение“ като някаква комунистическа група! Какво, по дяволите, правят те там?

— Ицик. — Тонът на Юдит беше мек, премерен и търпелив. — Очко не е виновен за това. Ти знаеш, че онези двамата си имат собствен ум в главите.

— А той знае какво мислят! — Генералът се извъртя към нея, но продължи да сочи към Очко, макар че тя смело срещна погледа му и се намръщи неодобрително. — Той знае точно какво те мислят и какво са намислили да правят!

— Аз… аз не знам — изстена Очко. — Наистина не знам.

— Остави го на мира — намеси се и Бадаш.

— Ти не се меси — изсъска генералът към офицера от Шабак, все едно е външен човек, който се намесва в семейна разправия. — Шабак ни забърка в тези лайна с проклетите си проверки на сигурността и параноичното гонене на къртици.

— Явно и параноиците си имат врагове — отговори Бадаш.

Но Бен-Цион май не го чу и се обърна отново към Очко. Само че яростта му беше намаляла и сега само пускаше пара.

— Мога да кажа само, че предпочитам онези двамата да пекат на бавен огън онзи чех, докато сега си говорим. Иначе ще получим ритник по задника. И аз, и вие. Можете да се сбогувате както с кариерата, така и с проклетите си пенсии.

— Ах, каква благородна загриженост — саркастично се обади Юдит.

Генералът я погледна и й се закани с пръст.

— Предупреждавам те, скъпа. Предупреждавам те. Не си незаменима!

— Естествено — вдигна очи към тавана Юдит. — Сигурна съм, че ще се намери поне още една луда в цялата армия, която да остане при теб повече от ден.

Както винаги, държанието й напълно успокои генерала, той вдигна ръце и се върна към бюрото си. Порови безсмислено папките, все още ръмжейки.

— Искам да говоря с тези копелета. Да говоря. Веднага. С онзи доктор изпратихме сатком, нали? — Той вдигна глава, защото никой не му отговори. — Нали?

— Да — едва намери глас Очко.

— Е? Докарайте ми отговорника по комуникациите!

Юдит стана от стола си и отиде до телефона да звънне в комуникационния център. Тихичко предаде заповедта на генерала. Той продължаваше да гледа Очко, а после показа листа с декодираното съобщение в скута му. Беше ново и неприятно съобщение от Екщайн, предадено по телефона от кафенето в Бахир Дар, скоро след като майорът беше посрещнал Макс. По хартията имаше петна от пот.

— Прочети ми отново това проклето нещо.

Очко вдигна листа, който затрепери в ръцете му като умираща пеперуда.

— Посрещането успешно. — Той вдигна очи към Бен-Цион. — Предполагам, означава, че докторът е пристигнал добре.

— Знам какво значи, за бога. Продължавай.

Очко продължи да чете отговора на Ейтан по отношение неприятната заповед на Ицик.

— По отношение вашето искане…

— Искане! — изпъшка Ицик.

— Няма да бъдем в състояние да превозим малките пакети без помощта на митничаря.

— Звучи, сякаш не могат да изведат децата без помощта на Крумлов — преведе Юдит, докато се връщаше към стола си.

— Знам какво значи, по дяволите! — изкрещя Ицик. — Тези вироглави копелета си мислят, че могат да ме манипулират! Да ми размекват душата! Откога имам душа, а?!

— Нямам спомени за такова нещо — обади се Бадаш.

— Аз издавам заповед за убийство, а те я приемат като предложение от клуб „Самотни сърца“!

— Ами… — осмели се Очко.

— Какво?!

— Ами… ами те сигурно са малко объркани и може би притеснени. Все пак целта на „Чародей“ беше да се доведе Крумлов жив тук. И освен това те измъкнаха момичето на горкия чех и…

— Целта на „Чародей“ е да предпази проекта „Кешет“ на всяка цена! Когато това означаваше да накараме Крумлов да разкрие къртицата си, той получи билет първа класа. Но сега, когато това означава да не допуснем да провали две години труд, той вече няма значение. Ясно ли е?

— Очко не възразява, Ицик — намеси се Юдит. — Той само обяснява.

— А ти пък коя си? — отново надигна глас генералът в безнадеждна отбрана. — Майка Тереза ли?

Почукването на вратата предотврати по-нататъшния скандал, но преди Ицик да отговори, тя се отвори леко и вътре надникна срамежлив сержант, техник от комуникационния център. Ицик сложи юмруци на хълбоците си и изрева към войника:

— Искам връзка с онзи подвижен сатком в Африка.

— Вече я имаме — отговори сержантът. — Ще ви свържем на вашия телефон. — Младият мъж погледна часовника си. — Само че има фиксирано време за връзките. След осем минути.

— Не ме карай да чакам — изпъшка Ицик и се настани на стола си с такава тежест, сякаш само на него е разрешено да контролира движението на слънцето и звездите.

— Добре — сви рамене сержантът, спечели си усмивката на Юдит и се измъкна през вратата. — Ще ви звъннем. — Гласът му отекна откъм коридора.

Ицик измърмори нещо и стаята потъна в тишина, докато той прелистваше някакви книжа върху бюрото си. Вдигна очи и се намръщи към Ури Бадаш, който се беше приближил към стъклената маса с награди и чистеше с пръст праха от бронзов парашутист в полет, закрепен върху дървена поставка.

— Знаеш ли… — заговори тихо Бадаш, докато инстинктът му на контраразузнавач претегляше вероятностите. — Чудя се…

— Чуди се на глас — изръмжа Ицик и пъхна един от листовете в машинката за унищожаване на хартия.

— Възможно ли е къртицата на Крумлов да не е същият човек, когото от Мосад са завербували за двоен агент?

Очко трепна, защото, естествено, вече беше обмислял подобна възможност, но реши да си държи езика зад зъбите. Срещу егото на Бен-Цион самосъхранението имаше по-висока стойност от изказването на мнения. Ицик престана да прелиства папките и се взря в офицера от Шабак.

— Какво искаш да кажеш?

— Възможно ли е да има две къртици? Една, която сме хванали, и друга, която не сме?

— Ти, Ури, да не си луд? — Генералът завъртя пръст до слепоочието си. — Две къртици?

— Помисли, Ицик. Много добре направена игра с примамка. Хората на Мосад казаха, че не им е било лесно да хванат първия, но не е било и чак толкова сложно. Той е правил грешки. Малки, но все пак грешки. Може би е бил примамката, жертвен агнец. Щом го хванахме, ние престанахме да търсим. Сега Крумлов идва при нас с истинската къртица, а ние мислим само за спасяването на собствената си фалшива връзка.

— Леле, ужасно е даже да се помисли такова нещо — прошепна Юдит.

— Ох, за бога! — Ицик затвори шумно дебелата папка и вдигна огромните си длани към небето. — Заобиколен съм от фантазьори! Втора къртица? А първата била само за примамка? Ури, прекаляваш с четенето на Лъдлъм.

Бадаш се намръщи.

— Кой е Лъдлъм? — Не беше човек, пристрастен към четене на романи. Обичаше да чете документални книги за престъпността и списания за мотоциклети.

— Няма значение — махна недоволно с ръка Бен-Цион.

Бадаш сви рамене и понеже нямаше какво друго да прави, докато минат оставащите до връзката минути, бръкна в джоба на ризата си и извади пакет цигари.

— Не го прави — посочи Ицик цигарите. — Че съм на ръба да ги започна отново.

Бадаш въздъхна и прибра кутията. Осигуреният против подслушване бежов телефон върху бюрото на Ицик звънна и генералът грабна слушалката.

— Да, свържи ме — изсумтя той в слушалката, а после я отдалечи от ухото си, докато някой от комуникационния център бързо омекоти острия писък на сателитната връзка. Екщайн и Макс вероятно бяха спрели на върха на някакъв ветровит хълм по пътя си към сиропиталището. Докато чакаше, Ицик изгледа гостите в кабинета си с изражението „сега ще видим кой командва тук“. После се заслуша в гласа от слушалката.

— Да, аз съм, господин Хартстоун — изръмжа той. — Твоята зла съдба. — Изчака за миг, а после изви очи към тавана. — Да, предаването е засекретено! С изключение на хората от малобройния ти фен-клуб, които са тук, при мен. — Очко сведе поглед към смачканите си обувки. — А сега построй бързо картонената си кула, за да мога веднага да ти я разруша.

Бен-Цион слуша известно време, макар че в един момент се изправи и започна да се разхожда със слушалката в ръка, ограничен от кабела й. Вече размахваше юмрук, а лицето му почервеня, след което прекъсна Екщайн.

— А сега ти ме чуй, Хартстоун. Въпреки цялата пропаганда, разпространявана от Еврейската агенция, не всички правителствени организации тук се занимават с благотворителна дейност. Време е вече ти и полковник Дядо Коледа да оставите кървящите си сърца у дома и да започнете да мислите като професионалисти. — Екщайн явно възразяваше, но генералът замлъкна само колкото да си поеме дъх. — Не ми пука за тях! Точно така! Тази мисия не се отнася за тях. Някой друг ще се погрижи за това по-късно, а ако не, изобщо не ми пука за впечатлението пред обществото. Сега само ще изпълнявате заповедите ми и ще правите онова, за което са ви обучавали, защото иначе ще продавате гнили зеленчуци на пазара, като си дойдете, ясно ли е? Край! — Той прекъсна разговора, като тръшна слушалката върху апарата.

Никой в стаята не помръдна, докато чакаха Ицик да се успокои. Но генералът вече не беше ядосан. Всъщност по устните му премина лека усмивка, намек на доволство. Все пак беше направил всичко възможно и при това пред свидетели. Той погледна вратата, на която се почука тихо.

— Влез — изръмжа той.

В стаята влезе куриер. Беше с цивилни дрехи и носеше чанта. Ризата му беше изпотена под мишниците, а въздългата му коса разрошена, сякаш е карал с отворен прозорец.

— Доставка чрез Кирия, получена от Африка — каза той. — Някой трябва да ми се подпише.

Юдит стана и взе формуляра, докато младият мъж отвори чантата и извади кутията за пури на Екщайн. Тя се подписа, взе кутията и я остави върху бюрото на Ицик. Куриерът кимна и напусна кабинета.

Ицик погледна кутията, но не си направи труда да я докосне. Беше запечатана допълнително от посолството в Адис Абеба с нещо, което приличаше на лепенка за веществени доказателства. Това показваше, че в посолството са прегледали на рентген кутията и са одобрили предаването й чрез дипломатическата поща като самолетна доставка. Израелските разузнавателни служби бяха създали традицията да взривяват враговете си с устройства за дистанционно управление, поради което бяха двойно по-подозрителни към подобни специални доставки даже и когато са изпратени от собствените им оперативни служители.

— Ако не бяха я проверили предварително — обърна се Ицик към Юдит, Очко и Бадаш, които се събраха наоколо му, — бих повикал веднага сапьорите.

— Екщайн не би се опитал да те убие — каза Юдит. — Защото знае, че може да нарани и някой от нас.

— Много смешно — изсумтя генералът. Той отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади остър щик, преряза лентата и отвори кутията.

Черно-бялата снимка, дадена първоначално от Синята брада на полковник Саламех, а после откопирана от Крумлов, лежеше вътре самотна. Сцената като на пикник с изморените усмивки на участниците сякаш предизвикваше наблюдателите да си играят на „познай кой съм аз“.

— Като говорим за смях… — измърмори Бадаш.

— Ние трябва да го познаем ли? — предположи Юдит.

Ицик обаче не се притесняваше от изказаните забележки. Тази игра той я играеше много отдавна.

— Е, Крумлов не е глупак — каза той. — Никога не съм очаквал да ни даде просто така името на човека и номера на паспорта му.

— Това е аперитив — обади се Очко. — За да ни раздразни апетита.

Ицик вдигна снимката и я обърна. Видя забележката, изписана с молив от Екщайн.

„Не е оригинал. Преснимано от оригинала, предаден от Синята брада (чешкият прякор) на сирийската му връзка (полковник от пехотата Фарадж Саламех). Направено е от К.“

— Значи е второ поколение — кимна Ицик. Сега държеше егото си под контрол и на първо място излезе същността му на офицер от разузнаването.

— Или трето — каза Очко.

— Защо трето? — попита Бадаш.

— Ами ако Крумлов е притежавал за малко оригиналната снимка, то той би й направил копие и би я върнал на мястото й. Но той не би дал своето копие на нас. Би направил негатив на своя дубликат или нова снимка от копието.

Другите членове на групата изгледаха дребничкия руснак с уважение, в отговор на което той се изчерви и свали очилата си да ги почисти.

— Напомни ми да не ти се карам толкова много, Очко — измърмори Ицик прикрития си комплимент, който накара аналитика да се усмихне.

— Възможно ли е прякорът Синята брада да е описателен? — попита Юдит.

— Едва ли — отговори Очко. — По-скоро е случайно избран чрез компютър, както го правим и ние.

— Очко, веднага прегледай файла на този Саламех — заповяда Ицик.

Очко се накани да стане от дивана.

— Не сега — изви очи генералът и Очко замря на място. — Е, Ури? — погледна Ицик към офицера от Шабак. — Кое е копелето?

Бадаш се приближи до черното куфарче, което беше оставил върху дивана, превъртя комбинацията на ключалката и извади пълен плик с надпис „Строго секретно“. Върна се до бюрото, разви шнура, затварящ плика, но изражението му вече предсказваше какво очаква.

Той извади снимката от разпита в Мосад и я постави върху бюрото на Ицик до груповата снимка на специалистите от Димона. Тя беше на къртицата, която цивилната разузнавателна служба вече е разкрила и завербувала като двоен агент. Снимката беше разделена на две — пълен анфас и профил. Мургав мъж на около тридесет години с кодирано описание на иврит и серии от цифри, подредени под нея като номер на престъпник.

Тримата мъже и Юдит се скупчиха откъм страната на Бен-Цион и се взряха в двете снимки, като въртяха глави наляво-надясно като зрители при игра на тенис. След малко спряха. Ицик се изпъна в цял ръст, постави длани върху хълбоците си и вдигна глава.

— Мамицата му! — прошепна той.

Юдит погледна шефа си.

— Няма го на снимката, нали?

Генералът въздъхна и поклати глава.

— Къртицата на Мосад я няма на снимката на Крумлов — потвърди Бадаш. — Нали така, Очко?

Дребният руски евреин отново внимателно разгледа двете снимки.

— Точно така — тихо изрече той, но гледаше Бен-Цион с опасение, както човек се взира в зло куче.

— Което означава… — каза Юдит.

Но Ицик се беше отдалечил от бюрото си и застана отново пред големия прозорец. Гледаше безизразно през разделените с пръста му щори надолу към булевард „Яфо“.

— Което означава — заговори той. Усещаше се горчивината в гласа му. — Означава, че ако Крумлов не си играе с нас и ни е изпратил снимка, на която наистина я има неговата къртица… — Гласът му заглъхна.

— Значи има две къртици — довърши Бадаш.

— Което е точно онова, което мислят Екщайн и Баум — допълни Юдит. — Поради което искат да го доведат жив.

Ицик не каза нищо. Умът му се гърчеше, прескачайки от възможност на възможност, никоя от които не беше привлекателна. Ако Крумлов наистина държи ключа към втората къртица и този човек е някой от сниманите в групата, тогава смъртта на чеха вероятно ще запечата завинаги тази тайна. Бягството на Крумлов от Чехословакия сигурно вече е съобщено на този агент и той вероятно е прекратил дейността си. Снишил се е. Без помощта на Крумлов откриването му сред тази група би било невъзможно.

От друга страна, ако снимката на Крумлов е само фалшификат, той би могъл да пристигне в Израел и триумфално да заяви, че неговата къртица е онзи, вече завербуван от Мосад. В такъв случай играта с двойният агент моментално ще стане безсмислена.

Екщайн и Баум знаеха това. Те вече го бяха обмисляли. С изпращането на снимката на Крумлов в Израел поставяха Ицик до стената, принуждавайки го да вземе решение, поставящо кариерата му на карта.

— Наистина ги мразя онези двамата — прошепна генералът и поклати глава. — Ама как само ги мразя!