Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil’s Shepherd, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Атика“, София, 2000

Корица: „Атика“

ISBN 954-729-089-4

История

  1. — Добавяне

ЧАСТ ПЪРВА
Доброволци

Няма добродушни генерали.

Майкъл Шаара, „Ангели-убийци“

1.
Тел Авив
28 април

Момичетата при главния портал на Генералния щаб на Израелската армия изглеждаха фини като манекенки на бански костюми, високи и стройни с красиви лица, скромно червило и съвсем лек грим. Косите им бяха прибрани под старовремските „вносни“ военни кепета, а зелените блузи и панталони не можеха да скрият атлетичните тела, загорели от работата под телавивското слънце. Движеха се грациозно между редиците чакащи автомобили, докато проверяваха пропуските на шофьорите и оглеждаха пътниците с хладна усмивка. Лесно беше човек да си ги представи като изнежените парфюмирани мацки в „Блумингдейл“. Само че те са едни от най-добрите стрелци в израелската армия.

„Кирия“, както наричат Генералния щаб, представлява огромна сбирщина от различни в архитектурно отношение сгради, намираща се съвсем наблизо до улица „Каплан“. Комплексът е ограден с километри метална мрежа, около която в открити бронирани коли патрулират елитни пехотинци с пълно бойно снаряжение. Той обхваща командните центрове на всички военни и разузнавателни подразделения. И всяка отделна сграда от стъкло и стомана, бетон или камък притежава ходове надолу към много по-големия подземен комплекс на „Кирия“, където нито атомно, нито биологическо оръжие би могло да попречи на ръководенето на бойните действия.

При портала „Виктор“, главния вход за комплекса, спокойният вид на охраната вероятно се дължи на вярата в хидравлично задвижващите се шипове, които моментално могат да се покажат от пътното платно и да спрат всяко превозно средство, по-малко от боен танк. Но намекът, че тези млади жени са смъртоносни стрелци, може да се забележи само по оръжията, почиващи в кобурите им.

Пистолетите им не са стандартни, което означава, че всяко от тези момичета, които още не са навършили двадесет години, е заслужило правото да избира и е доказало способността си да убива на стрелбището при „Миткан Адам“.

Те не са дебютантки.

Кралскосиният форд фиеста на Ейтан Екщайн вече беше само шести на опашката, но нещо задържаше движението. Най-вероятно придвижването вътре в „Кирия“ на министъра на отбраната, тръгнал на съвещание при началника на Генералния щаб. Петте коли пред него бяха все бели „Субару“, служебни, с черни регистрационни номера от Министерството на отбраната. Понеже средиземноморското слънце ги превръщаше в микровълнови печки, прозорците започнаха да се спускат и бронзовите ръце на шофьорите увиснаха навън, тръскайки нетърпеливо пепелта от цигарите.

Непрекъснатото тръгване и спиране предизвикваше болки в раненото някога коляно на Екщайн и притиснатият в седалката до него Бени Баум наблюдаваше играта на челюстните му мускули.

— Знаеш, че можеш да се обявиш за инвалид с този крак — каза Бени. В израелската армия раняването и инвалидността, получени в бой, осигуряват на войника компенсации и привилегии, каквито никоя друга армия в света не дава. — Тогава щеше да караш „Форд Меркурий“.

— На Ицик това би му доставило голямо удоволствие — изсумтя Ейтан. — Ще му даде възможност да ме върже с верига за бюро завинаги, при това с докторска благословия.

— Чудо голямо — иронично му се подигра Баум. Отдавна се опитваше да съблазни Екщайн да изостави оперативната работа, но все още не беше сигурен какви са собствените му мотиви за това. Баум вече би трябвало да се пенсионира и да напусне армията и само удължи срока си, за да помогне на Екщайн да приключи с операция „Йеремия“. В замяна на това смяташе, че Екщайн ще следва естествения ход на нещата, ще престане да си „играе на шпионин“ и ще ръководи отдел „отвътре“. Но освен това подозираше самия себе си, че съвсем егоистично желае Екщайн да ръководи отдел в Йерусалим, за да може той, пенсионерът, да запази свой съюзник вътре в СпецОп. Човек, когото да посещава, който да го държи в течение на играта, докато самият той се занимава с градинарство и се подчинява безпрекословно на понякога досадните заповеди на Мая.

— Сериозно, Бени — отвърна Екщайн. — Как си ме представяш да работя в онзи цирк на Ицик?

— Идеята не е чак толкова лоша.

— Ти забравяш защо останахме толкова дълго на бойното поле, Бени. За да не му се врем пред очите.

Екщайн и Баум определено бяха най-добрите от офицерите на генерал Ицик Бен-Цион, но командирът не можеше да понася техния начин на оперативна работа, макар да беше принуден да ги търпи, ако иска да продължи да се къпе в славата, която му носят.

— Всеки най-накрая трябва да излезе узрял от пещта — каза Бени. Той запали нова цигара. Пепелникът на колата вече беше пълен с фасове.

— Благодаря ти за съвета. Суров, но все пак поетичен — отвърна Екщайн. — Струва ми се, като да скоча от вулкан върху айсберг.

Баум се засмя. Разбира се, че Екщайн е прав. Макар Баум да носеше титлата „началник на оперативен отдел“, той гледаше да провежда повечето си съвещания, заседания и срещи извън главния щаб в Йерусалим. Не че наистина подозираше, че Ицик е наредил кабинетът му да се подслушва. Това би било трудно, тъй като всяка седмица стаята му се проверяваше от вътрешния отдел за сигурност, известен като „Сладурите“. Просто Баум беше обучен от Мосад още през 60-те години, когато уличните кафенета и празните сладкарнички бяха наистина „канцелария“ за хората им и тези навици останаха в него. Продължаваше да работи така в интерес на по-голямата сигурност. Но по-важното беше, че това го държеше далеч от очите на Ицик. Дебелият полковник знаеше, че винаги може да стане обект на необмислените заповеди, хрумнали на генерала.

— Искам да ги сменя — внезапно заяви Екщайн.

— Какво искаш да смениш? Управлението ли? — недоверчиво попита Баум. Не можеше да си представи Екщайн да се върне отново в отдела за обучение или да седи на някое бюро в АМАН и да анализира придвижванията на сирийските войски по данните, изпращани от оперативните агенти за движението на потока от проститутки.

— Дрехите — размърда се на мястото си Екщайн. Измъкна от кутията на Баум цигара и натисна запалката на колата. Искаше му се да натисне клаксона, но тогава пазачките сигурно щяха да го накарат да излезе от редицата и да претърсят цялата кола, като обърнат багажника наопаки. Нито той, нито Баум бяха спали повече от тридесет и шест часа. Сега очите го смъдяха, сякаш посипани с пясък, в устата му горчеше, а стомахът му направо виеше.

Ракетоносецът се беше движил на зиг-заг на север през Червено море, после премина демаркационната линия право нагоре в залива Акаба, а там, малко на юг от курортния град Ейлат разтовариха бежанците на „цивилно“ пристанище. От местното летище ги вдигна един С–130 на военновъздушните сили и така или иначе шокираните от различната културна среда етиопци бяха подложени на чудото от гръмовен звук и полет. Затова предпочетоха да пеят амарски народни песни, вместо да надничат през прозорчетата на машината към преминаващата отдолу пустиня Негев.

На йерусалимското летище „Атарот“ ги посрещнаха представители на Еврейската агенция за емиграция и Смесения комитет за подпомагане на евреите, но утринните фантазии на Екщайн да докуцука до дома си и да зърне сина си, преди да е тръгнал за училище, бяха издухани от куриера, докарал собствения му форд и размахал бележка от Бен-Цион. Както винаги, нареждането на Ицик беше възпитано, приятно и поднесено с дължимите извинения:

8,00 часа. Съвещание в Кирия. Б. Ц.

Ейтан и Бени бяха успели да вземат назаем някакви сандали и тениски от един селски магазин по пътя към Тел Авив, но и двамата още бяха обути в нещастните си влажни бойни панталони.

— Задникът ми се подпали.

— Това не се дължи на панталоните ти, синко.

— Хайде сега. Първо ми се правиш на литературен ерудит, а сега и на Зигмунд Фройд. Не мога да ти насмогна на умнотиите.

Едно от момичетата при портала приближи прозорчето на Екщайн. Беше сержант, висока като волейболистка, с гарвановочерна коса, прибрана на дебела конска опашка. Палците й бяха пъхнати под дебелия кожен колан и червените лакирани нокти потрепваха по кобура на деветмилиметровия пистолет „Йерихон“.

— Добро утро — поздрави я Екщайн и подаде военната си лична карта, издадена от АМАН. Устните й изобразиха усмивка, но очите й сериозно огледаха снимката, а после лицето му. Тя върна картата и се наведе, за да погледне Баум, който държеше личната си карта обърната към нея и допряна до едното от големите му уши. Плешивата му глава, дебелият врат и образът от ламинираната снимка бяха съвсем лесни за сравнение и този път сержантката се усмихна истински, показвайки леко счупения си преден зъб. Екщайн не можа да се сдържи да не трепне при мисълта за приятеля й, подложен на опасността от този остър ръб. Тя ги пропусна да влязат.

Главният щаб въпреки множеството военни е един от най-привлекателните държавни комплекси в Израел. Той е нещо като военен „Дисниленд“, лабиринт от противоречиви архитектурни стилове. Тук редица панелни бараки със снежнобяла мазилка, там висока остъклена сграда, завършваща с красиво прикрита патрулна пътека върху покрива, който на свой ред се намира под друга кула, завършваща с купчина сателитни чинии.

Онова, което краси комплекса, е множеството грижливо поддържани дървета. Тропически палми, ливански кедри и йерусалимски борове са заобиколени чак до стъблата от яркочервени рози, виолетови теменужки, бели маргарити и жълти тигрови очи.

В сградата, към която Екщайн и Баум се насочиха, се намира кабинетът на министър-председателя. Тя представлява класическа къща от времето на британския мандат. Каменните й стени почти не се виждат зад гъстите листа на пълзящите растения. По идеално чистите пътечки пред входа се разхождат редници, които непрекъснато се грижат за цветята в градината, а полковник Маргалиот, който е шеф-иконом на тази сграда още от времето, когато е бил старшина, им крещи непрекъснато:

— Не така! Ще убиеш цветята! Пръскай с лека струйка! Лека!

Той е едър мъж с тъмна коса и изгладена униформа и отличителни знаци върху пагоните. Ръкавите на ризата му са направени достатъчно широки, за да може да ги навие чак до раменете над масивните си мускули. Когато си поканен, Маргалиот с удоволствие ще ти направи кафе в кухнята и ще седне да пийне заедно с теб. Но ако нямаш работа тук, лицето му на любезен домакин ще се смръщи бурно и нищо чудно направо да те изхвърли навън с ритник по задника.

В съответствие с израелските военни и социални традиции кабинетът на министър-председателя не е личен анклав на държавния глава, а комплекс от скромни помещения и места за провеждане на секретни съвещания, използвани от различни разузнавателни служби и клонове на Министерството на отбраната за „специални проекти“ и за разрешаване на опасни и спешни ситуации. Все пак, когато министър-председателят дойде лично да използва помещенията си на забранените за достъп по-горни етажи, всеки друг е длъжен да си намери място в околността, защото Маргалиот се появява и му показва вратата като пътен полицай.

Екщайн и Баум спряха на големия паркинг точно срещу къщата. Явно се провеждаше някакво спешно съвещание, защото паркингът беше пълен с добре измити бели служебни коли и големи кафяви микробуси шевролети, накичени с антени като фантастични насекоми. Откъм отворените прозорци се чуваше пукането на радиостанции, а шофьорите в изгладени униформи се въртяха около колите. Всички бяха красиви, млади мъже, изглеждащи по-скоро като манекени от модни реклами за джинси. Те отпиваха кафе от картонени чаши, пушеха или лъскаха с меки кърпи колите си, а когато Екщайн и Баум слязоха от синята фиеста и вътре не остана шофьор, момчетата ги изгледаха като низши офицери, незаслужаващи никакво внимание. Или пък като разузнавачи, които обикновено избягват да ползват шофьори, за да намалят бройката на ушите, които чуват конспиративните им разговори.

Двамата мъже пресякоха улицата към къщата с кабинета на министър-председателя, където Маргалиот се въртеше над някакви лалета и челото му вече се беше изпотило от слънцето. Когато зърна Баум, той веднага се изпъна.

— Джепето и Пинокио! — възкликна Маргалиот, а после огледа с присвити очи офицерите, жалките им сандали и мокри панталони, тениските с отпечатана на гърдите емблема на националната бейзболна лига на Израел.

— На бас, че знам откъде идвате. Но съм изненадан, че от джобовете ви не изскачат рибки.

— Какво, по дяволите, е станало със спазването на секретността в тази страна? — изръмжа под усмивката си Баум.

— Пресата вече го пусна. Със снимки. В тазсутрешния „Йедиот“. Фалашите и техните спасители. Лицата ви, естествено, са покрити с черни лентички. Не сте ли забелязали фотографа?

— Мога да забележа само собственото си легло — отвърна Екщайн.

Маргалиот се изсмя.

— Е, ще ви напоя с кафе, обаче кралят ви чака. — В тези кръгове значителното его на генерал Бен-Цион си имаше особена репутация. Маргалиот ги въведе вътре. — Най-добре да побързате. Той е в една от „чистите“ канцеларии. Номер двадесет и едно в задната част на къщата.

„Чистата“ канцелария е една от онези неописуеми стаи, които са напълно лишени от декор. Няма саксии с растения, няма семейни снимки върху бюрото, няма патриотични плакати или календари по сивите стени. Вътре имаше две метални бюра, един бял телефонен апарат, четири метални стола и един невключен вентилатор, поставен близо до широкия прозорец. Единствената миризма беше на дезинфектант, с който се мият подовете от керамични плочки, напомнящ за операционна зала или обществена тоалетна, в зависимост от ярко запечатаните в паметта на човека моменти.

Екщайн беше провеждал стотици срещи в такива стерилизирани помещения и те кой знае защо винаги го караха да настръхва. На такова безжизнено място можеш да убиеш човек и съвсем лесно да изчистиш доказателствата с руло тоалетна хартия и течен препарат за миене на прозорци.

Юдит Гринберг, секретарката на генерал Ицик Бен-Цион, седеше, скръстила крака, до бюрото вляво и почукваше с молив по корицата на бележника си. Вече беше младши лейтенант и с благословията на Ицик, една от малкото сред персонала на СпецОп, която почти винаги носеше униформа — зелена риза и панталони, скроени точно според младото й, стегнато тяло. Дългите, черни къдрици на Юдит, зелените очи и пакостливата усмивка понякога предизвикваха кратки еротични фантазии у Екщайн, а той си ги прощаваше, защото тя твърде много приличаше на съпругата му Симона. В остър контраст с приятното лице на Юдит, Рафаел Черниковски седеше до бюрото, приведен над преносимия си компютър и обвит в обичайното си мрачно настроение. Въпреки прякора си Очко, очите му не бяха нищо особено, а преждевременно оплешивялата му глава, очилата с метални рамки и стойката като въпросителна, показваха товара, който носи на раменете си в качеството си на разрешаващ заплетените ситуации оперативен помощник на Бени Баум.

Руският емигрант имаше чин капитан в АМАН, но никой не можеше да си спомни някога да го е виждал в униформа, дори и на вътрешни събирания за отпразнуване на успешно проведени операции, когато подобно облекло е допустимо. Очко изглеждаше сякаш живее в непрестанен траур, поради ролята си на глашатай на лошите предположения. Като блестящ аналитик неговата задача се състоеше в задължението да разбива фантазиите на свръхоптимистичните си колеги. Днес беше облечен в бежова риза с къси ръкави с ужасно големи копчета. Почти не вдигна глава, когато Екщайн и Баум влязоха — знак, че вече знае бъдещето и то не изглежда приятно.

Екщайн се изненада, когато видя Ури Бадаш, седнал върху бюрото вдясно, облечен в черна тениска, навити до глезените джинси и бели маратонки. Бадаш беше кадрови офицер в Държавната служба за сигурност, известна като „Шабак“, третата основна разузнавателна агенция след АМАН и Мосад. Шабак се занимава основно с контраразузнаване. Властта му е като на американското ФБР. Но в държава, чиито граници и граждани са под непрестанна заплаха от страна на терористи и вражески шпиони, Шабак освен това носи и огромната отговорност да защитава летищата, пристанищата, авиокомпанията „Ел-Ал“ и държавните ръководители.

Бадаш беше израснал до поста шеф на контраразузнаването, но красивият му външен вид като на филмова звезда с черна коса и матова кожа скриваха интелигентността на този ловец на шпиони и предатели. Генерал Бен-Цион го уважаваше, но никога не го канеше на някое събитие в СпецОп, освен ако не трябва Шабак да е уведомен за целта и развитието му.

„Това изглежда интересно“ — помисли Екщайн без каквото и да било удоволствие, докато се усмихваше на Бадаш и завърташе дланта си с израелския жест за „какво става?“

Бадаш отвърна с друг жест, означаващ „потърпи“, а зад гърба на Екщайн Баум затвори вратата с крак.

Ицик Бен-Цион се извърна от прозореца, където беше застанал с ръце зад гърба, явно наблюдаващ през стъклото градината на Маргалиот, но най-вероятно възхищаващ се на собственото си отражение. Той беше впечатляваща фигура. Един от най-високите на ръст висши офицери в израелската армия, облечен в официална униформа, идеално изгладен и с излъскани до блясък кафяви боти, които носеше от първите си дни като войник във военновъздушните сили. Израелските офицери обикновено не носят „салата“ от наградни лентички върху гърдите си, тъй като такива се дават само за големи военни кампании, командирски постижения или абсурдни актове на храброст. Обаче Ицик носеше всяко копченце, което е получил право да показва. Острите косми, извиращи през отворената яка на ризата му, вече бяха посивели, но върху главата си още нямаше бял косъм, а тъмните му остри очи гледаха пресметливо и без усмивка, прикрита в бръчките наоколо. Върху косата му бяха вдигнати черни очила и пръстите му потропваха върху дръжката на „Зиг-Зауер“-П–226, подарък от колегата му от швейцарската разузнавателна служба, закачен в кобур на колана.

Екщайн погледна пистолета. Мислеше си, че генералът с удоволствие би се отървал от него и Баум по начина, който редовно го изкушава.

— Закъсняхте — изръмжа Бен-Цион.

— Подранихме — веднага натърти Баум. — Африка е по-назад с времето.

Бен-Цион едва не викна в отговор, но после бързо изчисли часовата разлика и разбра, че Баум е прав. Любимото развлечение на Баум беше да играе умствен тенис с генерала си, а Бен-Цион много рядко успяваше да върне сервиса му и обикновено само трепваше, докато преглътне поредния точен удар.

Екщайн, който беше още по-нетактичен от Баум по отношение на командира им, все пак се опита да изглади надигащия се спор. Той се обърна към Бадаш, с когото работеха съвместно от много години.

— Какво става, Ури?

— Животът е интересен — усмихна му се офицерът от Шабак.

— Присъствието на Бадаш не е като гост — обади се Бен-Цион и скръсти ръце пред гърдите си.

Екщайн вдигна вежда и погледна Рафаел Черниковски, който сякаш се беше слял със своя лаптоп и последната версия на „Уиндоус“.

— Очко? — привидно объркан го повика Екщайн. — Можеш ли да измъкнеш военния устав и да видиш дали има забрана за поздрав към офицери от „съпернически“ служби.

Ури Бадаш се изсмя, Юдит се усмихна, а Очко се зачуди дали майорът говори сериозно. Баум пък си запали цигара. Сега, след като вече си бяха разменили обичайните неприязнени реплики, всички бяха готови да изиграят традиционната си роля. Генералът започна с нещо като лека похвала.

— Вече ми съобщиха от флотата — започна той, като че разказва урок в клас. — Попаднали сте в сериозно сражение.

Баум погледна Екщайн.

— Ами е такъв гаден клюкар — оплю той командира на ракетоносеца.

— „Йеремия“ трябваше да бъде тайна операция, господа — напомни им Ицик. — Нещо като кратка бележка в цялата тази история за фалашите.

Екщайн постави длан върху гърдите си и наведе глава.

— Ние не сме започнали да стреляме, Ицик. — Традицията в израелската армия всички да си говорят на „ти“ и на собствено име често разбива всякакви преструвки за официалност и уважение.

— Ако си спомняш, Ицик — намеси се Баум, — бюрото в Африка ни предупреди, че Моботе ще се опита да ни попречи.

Баум отстъпи, облегна могъщите си рамене на голата стена и издуха нетърпеливо цял облак дим. Екщайн застана до него. В странното си облекло и небръснати лица двамата приличаха на осъдени жертви пред централноамерикански взвод за изпълнение на смъртна присъда.

— Въпреки това — настоя Ицик. — Морските командоси казват, че са ви чували да приближавате още от Карора.

— Предатели — измърмори Екщайн.

Баум последва своя майор.

— Може би не трябваше да вземаме духовия оркестър.

— Аз мисля, че са виновни диригентите — продължи закачката му Екщайн. — Все танцуваха и крещяха…

Юдит се мъчеше да потисне смеха си, а Ицик Бен-Цион размаха недоволно ръце.

— Добре, добре. Все пак обаче не биваше да се превръща в малка война, както всъщност стана.

Умората на Екщайн изчерпваше толерантността му, но той натисна ръце в джобовете на влажните си панталони, за да не посегне с юмрук към командира си.

— Не си спомням да съм те видял там как избягваш куршумите, Ицик.

Генералът се скова, вдигна глава и Екщайн усети как Бени се опитва мълчаливо да му дръпне юздите. Той обаче продължи:

— Нахвърлиха се отгоре ни с автомати и едва не загубихме хората от единия зодиак, включително и Баум. И въпреки това изведохме всички и сме тук, изморени и мокри. Тогава какво още, по дяволите, искаш?

— Ейтан — прошепна Баум и го бутна по рамото.

Екщайн въздъхна и се опря на стената. След толкова години изслушване на похвали, маскирани като критика от страна на Бен-Цион, Баум вече беше придобил имунитет. Ейтан обаче винаги щеше да му се обижда.

— Изморени сме — измърмори Ейтан нещо като извинение.

Генералът кимна и се намръщи, свел глава към пода.

— Юдит, донеси им кафе.

Лейтенантката изгледа недоволно шефа си.

— Ако обичаш — добави Ицик и Юдит се усмихна, след което стана от стола си. Двамата имаха интересни отношения на баща и дъщеря, без всякакъв сексуален контекст, толкова присъщ на високите чинове в армията и красивите им адютантки. Мъжете с усилие си наложиха да не гледат подире й, когато тръгна от стаята.

Бен-Цион свали очилата от косата си, сгъна ги и ги остави да висят от горния джоб на ризата. После се обърна към прозореца, сякаш да огледа собствения си образ.

— Аз не обичам да бъда вързан в канцелария, Екщайн — призна той. — Не повече, отколкото на теб ти се работи вътре на този етап.

Екщайн винаги се изненадваше, когато Бен-Цион разкрие някое човешко качество или предположи, че друг може да го притежава. Затова прие думите му като съответстващо на характера му извинение.

— Е та? Дай да се сменим — предложи той.

— Не мога — отвърна генералът. — Нито пък ти би могъл. Ние с теб сме тук, за да вършим онова, в което всеки е най-добър.

Екщайн погледна Баум, чиято физиономия говореше, че временната човечност на Ицик също го тревожи.

— И двамата се справихте добре — продължи генералът. Никой в стаята не дишаше, включително и Ури Бадаш. Моментът беше исторически. И отмина бързо… — Обаче операция „Йеремия“ трябва да бъде продължена. По спешност.

— Пропуснали ли сме нещо? — попита Баум. — Нали взехме всички по списъка?

Бен-Цион отново се извърна от прозореца.

— Не, не сте пропуснали никого. И знам, че би трябвало да си почивате, Баум. Но бих искал да продължите мисията.

Екщайн и Баум само гледаха командира си. Позите и израженията на лицата им бяха леко комични и напомняха на Ури Бадаш за Лаурел и Харди. Ицик си разглеждаше ноктите. Бяха къси, изпилени и много чисти.

— Има една група от около още петдесет бежанци някъде край Адис Абеба.

— Ами нека отидат в посолството — каза Баум. — И преди са имали бежанци там.

— Не е толкова просто — каза Ицик.

— Защо? — попита Екщайн.

— Защото всичките са деца.

Екщайн въздъхна. Чувстваше някакъв студен обръч около гърдите си. Опитваше се да го игнорира и мразеше Ицик, задето познава толкова добре душите им. Неговата и на Баум. Търсеше някакво оправдание.

— Защо не използваш Рик Сингър? — предложи той родения в Америка офицер, който бързо се издигаше в йерархията на СпецОп. — Той обича децата.

— А ти мразиш ли ги? — изсумтя Ицик. Беше виждал твърде често как Ейтан бърза към къщи, за да види сина си. — Освен това вие вече познавате терена.

— Обаче сме разкрити.

— Не и на юг, господин Хартстоун. Освен ако не си действал ужасно непрофесионално.

Юдит влезе с табла бели чашки и джезве турско кафе — явно с благословията на Маргалиот. Поднесе на всички. Бадаш с удоволствие прие гъстото питие. Също и Бен-Цион, след като лично го беше поръчал. Баум отпи от чашата си. Използва я като тактика за отлагане на отговора. Екщайн обаче отказа кафето, а Юдит отново зае мястото си като стенографка.

— Помислете си, господа — каза генералът. — Само за две седмици. И точка. След това ще ви дам по тридесет дни отпуска.

Баум едва не се задави с кафето.

— Моля?

Трябва да си почти мъртъв, за да ти разреши Ицик някаква отпуска. А сега… Невероятно. Има някаква клопка. Той показва само върха на айсберга. И Екщайн мислеше същото.

— Кажи останалото.

— Знаете правилата — сви рамене Ицик. — Първо трябва да се съгласите.

Правилата в СпецОп са такива, че докато не бъдат включени в мисията, служителите никога не могат да знаят пълния й обем. Ицик почти винаги използваше тази политика като въдица, защото знаеше, че хората в разузнаването обикновено са си любопитковци.

— Е? Искате ли да се запишете доброволци?

— Би могъл да издадеш заповед — напомни му Баум.

— Да, бих могъл.

Бен-Цион изчака, докато Екщайн и Баум се спогледат и разчетат мислите си.

— Тя ще ме убие — прошепна Екщайн и Бени знаеше, че той говори за Симона, чието търпение към кариерата и безкрайните отсъствия на мъжа й и без това беше към края си. Той винаги успяваше да се завърти в Йерусалим за приемлив период от време между мисиите. Но това сега би означавало веднага да замине.

— Само за две седмици — сви рамене Баум.

— Бракът може да бъде убит и за един ден — отвърна Екщайн.

— Вярно. Ама виж ме мен. От тридесет години все се опитвам и не успявам да го убия.

Екщайн се усмихна. Е, така или иначе ще напусне оперативната работа. Две седмици не може да имат голямо значение. Той кимна на Баум, който от своя страна се обърна към генерала.

— Заради семейната хармония Екщайн и аз предпочитаме да не тръгваме на тази мисия като доброволци.

— Разбирам. — Ако някой може да разбере концепцията за удобно уреждане на нещата, това е Ицик. — В такъв случай ви заповядвам да поемете тази мисия. Ако откажете, ще подлежите на военен съд.

Бени вдигна ръце с длани към небето.

— Кой би могъл да откаже при подобно деликатно убеждение?

— Добре. — Бен-Цион плесна с ръце, но се въздържа от радостно възклицание. Нямаше да има никакви формалности, нямаше да се подписват документи, нямаше да има изпращане. Баум и Екщайн са военни служители, а не цивилни чиновници. Ицик се обърна към Черниковски.

— Очко, измисли код на мисията — изръмжа той.

Черниковски трепна като ритнато кутре, но започна да пише върху клавиатурата, докато се появи програмата за случаен избор на оперативни имена. Макар двамата офицери да се връщаха към същия оперативен район, заради сигурността назначението им ще се смята за ново.

— Чародей — каза Очко със силния си славянски акцент.

— Става — съгласи се Ицик. Не че би могъл да избере друго кодово име, ако искаше. Той прибра длани в джобовете на панталона си и започна да се разхожда. — Значи, най-важното в операция „Чародей“…

Екщайн дръпна един стол и го яхна, докато Баум си остана облегнат на стената. Установи, че е изпушил всичкото си „Марлборо“, и извади пакет „Тайм“. От този момент Юдит започна да записва съвестно всичко. Защото по-късно, ако операцията нещо се провали, сигурно някой ще пожелае да проследи всичките й етапи, за да открие пропуските.

— Миналата седмица, докато вие провеждахте „Йеремия“, в нашето посолство в Адис Абеба дойде неканен гост.

„Неканен гост“ е разузнавателен жаргон за посетител в официална държавна служба, който предлага ценна информация. Тези доброволци редовно пристигат в израелските посолства по света. Изслушват ги учтиво, обикновено низши чиновници от външно министерство. Защото те рядко имат някакво конкретно предложение. Но макар и доста рядко, има изключения.

— Някой си Ян Крумлов — продължи Ицик. — Името говори ли ви нещо?

Екщайн поклати глава. Баум обаче никога не забравяше имената или ранга на чуждите офицери от разузнаването, независимо кога и заради какво ги е научил. Той докосна с пръст върха на закръгления си нос, сякаш е бутон за включване машината на паметта му.

— Чешкото разузнаване. Май беше капитан от Държавна сигурност.

— Чешкото контраразузнаване — поправи го Ицик. — Вече е подполковник. Или беше. И ръководеше контраразузнаването. — Ицик махна на Черниковски. — Дай им кратка биография.

Очко натисна няколко клавиша. Компютърът му не беше свързан с мрежата на АМАН, но той беше свалил няколко важни файла. Изкашля се.

— Крумлов, Ян. Роден в Прага през 1956 година. Католическо училище, диплома по психология от Пражкия университет. Баща чех. Майка — бежанка от Полша от…

— Мини на служебната биография, Очко.

— Хммм… Военен, две години във въоръжените сили. Завербуван от Държавна сигурност през 1977 година. Езиково обучение в университета „Патрис Лумумба“ в Москва и курсове за контраразузнаване пак там. Говори английски, френски, немски и арабски. Бил е в Афганистан от 1980 до 1981 година. В Ливан от 1982 до 84-та. Три назначения в Африка: Уганда, Кения и Сомалия. Връща се в Прага през 1987 година. Назначен в контраразузнаването. Шеф на сектора от 1989 година.

— Някакви предишни връзки с нас? — Бен-Цион искаше да знае дали Крумлов е бил обект или противник в някоя от операциите, провеждани от Израел.

— Няма, ако не се смята стандартната оперативна поддръжка на Съветите, които си играеха с нас на котка и мишка в Бейрут — каза Очко. — И освен това го проверих при цивилните. — Ставаше дума за Мосад, който има по-широки пълномощия за работа в чужбина, включително и бивша Чехословакия. — Те притежават почти същите данни.

— Защото са ги взели от нас — обади се със собственическо чувство Екщайн.

— Или ние от тях — поправи го бащински Баум. Започнал кариерата си като служител на Мосад и после преминал в АМАН, той не страдаше от ревност към службата си както повечето други служители.

— Е? И какво предлага? — Екщайн оправи ластика, стягащ косата му на опашка. Бен-Цион го гледаше намръщен. Прическата беше подходяща за Антъни Хартстоун, но генералът не харесваше подобна небрежност във външния вид. — Ако са поредните глупости за сирийските танкове Т–72, нямаме нужда от тях — изсумтя Екщайн. Чехите продължаваха да са основният доставчик на сирийските въоръжени сили.

Бен-Цион размаха пръст на майора си.

— Нищо подобно. — Той погледна Ури Бадаш, който разбра, че е негов ред да се включи, но генералът продължи: — На първо място той ни предлага децата.

— Какво, по дяволите, означава това? — изръмжа Баум.

— Преди шест месеца Крумлов изчезна без предупреждение от Прага. Руснаците обявиха мокра поръчка за него и го изпуснаха на два пъти. После той се появи в Африка с телохранители-наемници и се зае да работи като охрана към конвоите с бежанци на ООН. Печелил е време и чакал възможност да се свърже с нас.

Баум и Екщайн останаха мълчаливи, съзнавайки, че всичко това няма да бъдат поредните празни приказки.

— Намерил тази възможност в едно селце на север от етиопската столица, където една френска медицинска сестра е създала нещо като сиропиталище. Разни бунтовнически банди са нападали складовете й, поради което Крумлов се намесил.

— И сега той играе ролята на Спасител — намръщи се Екщайн.

— Точно така. Истински „татко Кураж“. И така, той пристига в посолството и ни предлага тези деца фалаши. — Бен-Цион замълча, за да се наслади на драматичното развитие на разказа си. — И още нещо. — Сега той се обърна към Ури Бадаш и го посочи с пръст като диригент, даващ знак на първата цигулка.

Бадаш изрече само една дума.

— Къртица.

Баум и Екщайн размениха объркани погледи и после отново се втренчиха в Бадаш.

— Къртица? — попита Баум. — Къде?

— Тук — отвърна Ури.

Екщайн, загубил дар слово, заби брада в гърдите си и посочи към пода. Дали Бадаш имаше предвид „тук“ в Кирия или в самия кабинет на министър-председателя?

Бадаш се усмихна на шокираното изражение на Екщайн, но поклати глава, а Бен-Цион заговори отново.

— Той твърди, че знае за човек в Димона. Човек, пред когото Вануну би изглеждал като ревнива гимназистка.

— Леле — прошепна Екщайн. Димона е не чак толкова секретното местоположение на израелския ядрен реактор в пустинята Негев. Под земята на шест етажа се намират производствените и изследователски помещения, където се произвеждат основните компоненти на държавния ядрен арсенал. През 1985 година един недоволен служител в Димона на име Мордехай Вануну тайно фотографирал свръхсекретните части на предприятието, напуснал страната и разкрил ядрените тайни на Израел пред лондонски вестник. Впоследствие бил примамен от една израелска „Мата Хари“ от Лондон в Рим право в „любовната клопка“, поставена му от Мосад. Бил хванат и върнат в Израел за съд при закрити врати, признат за виновен и осъден на осемнадесет години затвор.

Израелците гледаха на Вануну като на най-лошия тип предател. Но всъщност, когато грубият му опит за шпиониране беше разкрит, правителството реши да не го крие. Разказът и снимките му послужиха като ясно предупреждение към арабските страни. Въпреки че отрича непрекъснато, Израел има бомба и ще я използва, ако е необходимо… Вече няма начин държавата да бъде победена с конвенционални оръжия.

— Така е — отговори Бадаш на възклицанието на Екщайн. — Не става дума за някой сърдит млад човек от Бер Шева, тръгнал да спасява света. Този предател наистина снася информация.

— На кого? — попита Баум.

— Крумлов не иска да каже — отговори Ицик.

— Естествено — измърмори Екщайн. — Така ще ни е по-лесно да хванем животното и тогава нашият чешки герой няма да има какво да ни продаде.

Баум се отлепи от стената и започна да се разхожда в кръг, подпрял масивните си юмруци на хълбоците.

— И кой е казал, че той не блъфира?

— Крумлов ли? — попита Бадаш.

— Да, Крумлов! — изръмжа Екщайн.

Бадаш не се обиди на злобата му. Идеята за израелец шпионин беше рядка и ужасяваща аномалия, караща да кипи кръвта на всеки.

— Той ни съобщи парола — каза служителят на ДСС. — „Кешет“.

— О, Боже! — Екщайн се тръшна на стола и почеса прорасналата си брада. „Дъга“ е суперсекретен изследователски проект, разработван в Димона. Той е част от съвместна израело-американска противоракетна оръжейна система. Разработката е започнала след Войната в Залива на основата на отменената програма „Звездни войни“ и е жизненоважна за защитата на военния бюджет на страната и продължаването на американската помощ. Всички разузнавателни служби са натоварени с опазването на тайната чрез строго ограничен достъп, секретност и завеса от лъжи. В ежеседмичните доклади пред министъра на отбраната „Дъга“ е първа в списъка.

— Той наистина ли използва точно тази дума? — умолително попита Баум.

— На иврит — потвърди Бен-Цион най-лошото, докато Юдит прелистваше страницата, за да продължи да пише. Правеше го с хъс, като журналист, на когото е обещано интервю с Далай Лама.

Баум погледна Ури Бадаш.

— Предполагам, че вече си започнал предварително разследване.

— Разбира се. Обаче знаеш ли колко хора от персонала в Димона са свързани с „Кешет“?

— Десетки? — с надежда подхвърли Екщайн.

— Стотици — натърти Бадаш. — И копелето може да не е точно в Димона. Може да е някой в „Рафаел“ или в ИВПК. — Говореше за националния военен изследователски институт и Израелския военнопромишлен комплекс. — Освен това проучванията ни трябва да са скрити. Не ми се ще да изплашим мръсника.

— Ако съществува — със съмнение допълни Екщайн.

— Съществува — каза Бен-Цион. Екщайн погледна генерала, който още не беше казал всичко, което знае. — Крумлов не би желал да дойде тук с празни ръце.

— Какво значи „да дойде тук“? — попита Баум.

— Предложението му е следното. — Генералът започна да прегъва пръст след пръст. — Крумлов иска да дойде при нас, но собствените му хора още го гонят. Плюс поляците, новата руска Федерална служба за сигурност и вероятно поне двадесетина бивши убийци от КГБ, готови да спечелят лесно някой друг долар в Африка. Не може да се приближава до летища и затова иска ние да го измъкнем. Не е глупак и разбира, че ще искаме фалашите, така че той ще може да се натовари в същия транспорт.

— Ами ако му кажем, че нямаме нужда от повече етиопски евреи? — упорито предложи Екщайн. — И че може да си пъхне къртицата знаеш къде?

— Както вече казах, господин Екщайн — търпеливо продължи Бен-Цион, — той не е стигнал до бившия си пост без мозък в главата. Той контролира сиропиталището и околностите му и вече е съобщил на Международния комитет по снабдяването за съществуването на тази група малолетни бежанци. Комитетът ни притиска да действаме. Ако не го направим, Крумлов ще предаде децата на онзи престъпник Амин Моботе, а нашият чех ще се погрижи Асошиейтед прес и други световни новинарски агенции да чуят ясно за този акт.

— Такааа — обади се Баум. — Значи всички похвали, които сме спечелили със „Соломон“ и „Йеремия“, ще бъдат забравени, когато хората разберат, че сме пожертвали децата и те са предадени на онзи гадняр.

— Точно така — съгласи се генералът. — И това не е всичко.

— Не ми казвай — изръмжа Екщайн. — Иска и един милион долара в швейцарска банка.

— Всъщност искането му е доста по-романтично. Годеницата на Крумлов е останала в Европа. Иска от нас да му я измъкнем.

— Какво?! — почти извика Екщайн, а после добави мръсна ругатня по адрес на майката на Крумлов.

— Кажи му да й изпрати самолетен билет, да му се не види. — Баум също беше възмутен от безочието на чеха. — Аз ще му го платя.

— Не става — каза генералът. — Условията му не подлежат на коментар.

— И моя задник също — изплю се Екщайн и стана, като събори стола върху пода, и тръгна към вратата. Нямаше намерение да си тръгва, обаче му се искаше да блъсне нещо. И удари с длан по вратата. След малко се успокои и се обърна. Срещна погледа на Ури Бадаш. — Ури, какви са шансовете цялата тази работа да е някакъв блъф?

Бадаш със съжаление поклати глава.

— Малки, Ейтан. Този човек ни познава. Знае, че ако ни мами, когато пристигне тук, просто ще опаковаме него и гаджето му и ще ги спуснем право във Владивосток.

Екщайн го гледа известно време, а после протегна длан към Баум, който плесна пакета с цигари в нея, сякаш е операционна сестра и подава хирургически инструмент на доктора. Екщайн взе запалката на Баум и запали, припомняйки си колко пъти двамата с партньора му са се опитвали да ги откажат и как почти беше успял в Африка. Но някакво напрежение в работата винаги отново предизвикваше този вреден навик.

Бен-Цион, който беше се отказал от пушенето преди няколко години, отвърна, като се наведе и включи вентилатора, който вдигна косите на Юдит, сякаш е модна манекенка, имитираща снимки „на открито“.

Баум се обърна към Черниковски.

— Откога знаеш за тази работа, Очко?

Аналитикът погледна Бен-Цион, за да получи разрешение да говори. Генералът кимна.

— Три дни — прегракнало призна Очко.

— Достатъчно дълго — каза Баум. — Да чуем.

Подобно на следовател от застрахователна фирма, задачата на Очко беше да съобщава възможните проблеми, без да премълчава нищо. Длъжността му, макар и непопулярна, беше много важна за СпецОп, но той я преживяваше с мъчителни изблици на самоомраза. И макар в управлението да беше известен като „черногледеца на Бени Баум“, хората го уважаваха заради таланта му да открива всякакви спънки и проблеми при обмислянето на изпълнението на операциите.

Той свали очилата си, почеса се по носа и впери поглед в колената си в опит да отложи неприятния разговор.

— Ами най-лесно е да си представим добрата страна. Крумлов е честен и къртицата му е реален човек. Ние го прибираме, вербуваме предателя и…

— Очко — прекъсна го Бени с необичайно строг тон. — Не ти плащаме, за да ни успокояваш с детски приказки.

Черниковски се изчерви, въздъхна и се стегна.

— Добре. Среден случай. Всичко това е двойна игра. Има реална къртица, обаче не е нищо особено. Завербувана и ръководена от руснаци или чехи, просто като въдица…

— Извинете — обади се Юдит, която спря да записва и вдигна ръка като ученичка. — Някой трябва да ми изясни нещата, за да ги разбера. — Тя почука с молива върху бележника си. — Тези дрънканици за руснаци и чехи… Някой все пак не им ли е казал, че Студената война приключи?

— Тя приключи — веднага отговори Очко. — Обаче армиите на Източния блок и разузнавателните им служби още са си на място. Войниците и агентите им трябва да ядат. Онова, което бяха свикнали да правят за Матушка Русия, сега го вършат по договори за иранците, за Саддам или за Северна Корея. Продават сведенията, които събират, или проникват за пари.

— Добре, разбрах. — Юдит обърна страницата.

Ицик й се намръщи.

— Ще те изпратя на онзи курс, та да научиш промените в съветските служби.

Юдит се направи, че трепери.

— Не трябваше да се обаждам.

— Провежда се в щаба на Мосад. До брега на морето.

— Тогава ще ида — ухили му се тя.

Баум се извърна нетърпеливо към Очко.

— Е?

— Така — продължи Очко. — Та Крумлов всъщност не е избягал, а само се прави на дезертьор и те го гонят, за да изглежда истински. Надяват се, че ние ще го приберем, ще му повярваме, а после, след месеци, той внезапно ще ни насочи по някаква фалшива следа, достатъчно важна за нас. Ние ще се хванем и ще тръгнем да се занимаваме с въпроса, докато те ни се присмиват и провеждат някаква друга операция под носа ни.

— Стандартно — обади се Ури Бадаш. — Като Носенко и американците. — През годините Централното разузнавателно управление се оказа наводнено с фалшиви дезертьори. Както по време, така и след края на Студената война.

— Значи са измислили тази история с къртицата само с цел да създадат у нас доверие към Крумлов? — почеса се Бен-Цион по брадата.

— Възможно е. — Очко не желаеше да се ангажира с конкретно предположение.

— Добре, Очко — каза Бени. — Всички сме си играли на това и преди. То е просто партия шах. Да чуем нещо опасно.

Очко погледна към Баум, от когото се възхищаваше така, както обикновен цигулар обожава Исак Щерн. Той въздъхна шумно.

— Добре. Най-лошият случай, Бени. — Огледа Баум и Екщайн с тъжните си очи. — Това е клопка. Вие двамата имате много врагове. Руснаци, иранци, Ахмед Джабрил, „Ислямски джихад“… Може някой от тях да е пуснал въдицата. Така че Крумлов, отново е фалшив дезертьор, обаче няма къртица. Онзи, който управлява Крумлов, знае, че вие двамата провеждате операция в Африка и че ние имаме слабост към бежанците ни оттам. И залагат на идеята, че ще ви изпратят обратно заради това. После просто ви убиват, а Крумлов изчезва.

Екщайн се извърна към Баум с въпросително вдигнати вежди и двамата едновременно дръпнаха от цигарите си. Вентилаторът издуха дима във вихрушка около главите им.

— Трудно е да се отхвърли подобно предположение — каза Екщайн. — Макар че с удоволствие бих се отказал от проверката.

— Обаче не е много вероятно — каза Бени.

— Така ли? — изсумтя Екщайн. — Забрави за мен. И твоята глава би послужила като чудесна украса над няколко камини, доколкото мога да преценя.

— Ами момичето, Ейтан? — оптимистично попита Бени. — Годеницата на Крумлов. Тя е индикатор, че всичко това е истинско. Ако някой ни искаше като донори на човешки органи, защо ще ни изпраща в Прага да гоним фустата й?

— Не съм казал Прага — намеси се Бен-Цион. — Казах, че е останала в Европа.

Двамата офицери се смръщиха към командира си.

— Тя е в Сараево. — Изглеждаше сякаш Ицик едва сдържа усмивката си, макар устните му да бяха свити и беше трудно да се разбере дали се радва, или се чувства виновен.

— Сараево ли? — прошепна Баум.

— Доста хора умират в Сараево — намръщи се Ури Бадаш. Войната на Балканите беше в разгара си и той явно се чувстваше разтревожен от идеята Екщайн и Баум да стъпват в онзи кървав цирк. — Двама повече няма да направят новина.

— Пък и е с двойна осигуровка — каза Очко. — Ако ви пропуснат в Сараево, ще имат още един шанс в Етиопия.

— Глупости — прекъсна го Бени. — Не е клопка. Не могат да бъдат сигурни, че точно на нас ще бъде възложено да изпълним тази задача. — Той погледна Бен-Цион и се усмихна. — Освен ако къртицата не е Ицик.

Бен-Цион не се засмя. Екщайн дръпна от цигарата си и я загаси на пода, но после я настъпи отново с подметката си, защото Бен-Цион го изгледа сърдито.

— А защо да не го направим по нашему? — попита Екщайн. — Да разделим задачите. Да изпратим група на „Маткал“, която да отвлече Крумлов, докато Бени и аз прибираме децата.

— Не става — изсумтя Ицик. — Ако къртицата съществува, Крумлов ще я издаде само срещу вила в Кфар Шмариаху и дебела пенсия. Обаче ако отвлечем този чех, той ще замълчи като мафиотски бос. — Трудно беше да се обори този аргумент на Бен-Цион, който олицетворява традициите на мафията в управлението. — И освен това там вече се проведоха изборите. Територията отново е суверенна. Не можем вече да действаме така.

Екщайн наблюдаваше командира си. Знаеше, че всеки оперативен план, обмислян от Бен-Цион, първо се преценява спрямо вероятността за политическа издънка в страната.

— Някой ден сигурно ще станеш министър-председател, Ицик — каза му Екщайн с напрегната усмивка, но не като комплимент.

Генералът го изгледа, а Юдит вдигна глава от бележника си. Едва не цъкна с език, но предпочете само леко да поклати глава, усетила, че Екщайн отново е прекалил.

Бен-Цион погледна часовника си и после вдигна лъскавото си куфарче.

— Трябва да ида на друго съвещание. — Говореше кисело и тръгна към вратата, изпратен от погледите на всички в стаята. — Разполагате с двадесет и четири часа.

— За какво? — попита Баум, чудейки се дали поради черните предположения на Очко Ицик иска те да си помислят отново, преди да се съгласят да поемат задачата.

Генералът се извърна с ръка върху дръжката на вратата.

— За да съберете екип, да установите пароли, контакти, транспорт, подкрепа и комуникационни процедури. До утре сутринта ви искам на път към Сараево. — Той излезе и трясъкът на вратата отекна в стерилната стая.

Очко изключи компютъра си, а Юдит бавно затвори бележника. Ури Бадаш лапна дъвка и се смъкна от бюрото. Никой не проговори. Въздухът беше наситен с цигарен дим и стаята приличаше на мавзолей след извършена в него кремация.

— Така — наруши мълчанието Бадаш. — Югославяните не могат да направят свястна кола. Но може би храната им е добра.

— Да бе — бръкна в джобовете си Екщайн и отиде до прозореца. — Чудя се какво ли изобщо ядат в Сараево.

Баум се приближи до Екщайн и постави ръка върху рамото му.

— Където снайперите си играят на пинг-понг с хората по цял ден и цяла нощ ли? — Той отново беше станал циничен. — Пръст ядат, Ейтан. Земя…