Стивън Хартов
Пастир на Дявола (12)

8.
Амара
3 май

Пътят към провинция Гоям беше много дълъг, невероятно красив и съвсем тих. Лендроувърът возеше четирима мъже с толкова богата лична история, че всеки от тях би могъл да занимава останалите с възбуждащи разкази за стотици приключения. По ирония на съдбата обаче този тип мъже по природа и необходимост изобщо не са разказвачи. И така, макар и принудени да си правят компания, те бяха определено отчуждени един от друг и самотни.

Слънцето се издигна нависоко и огря планините и урвите отново. В Етиопия още не бяха паднали оскъдните дъждове, така че из долините нямаше поляни с жълти цветя, а дърветата и храстите по каменистите склонове приличаха на оскъдна коса върху старческа глава. Високо в безжалостно безоблачното небе се рееха лешояди, а долу по полегатите склонове овчарчетата гонеха мулета, натоварени с тънки клонки за огрев.

Екщайн беше виждал всичко това преди и сега не го забелязваше, защото му се искаше да пристигнат по-бързо там, накъдето са се запътили. Да се измъкне от тази тясна капсула, така изпълнена с мисли, че можеше да се закълне, че оформят гъст облак като този, който вдигаше колата зад себе си с широките си гуми.

Дюбе караше, поставил оръжието си да му е подръка. Крумлов седеше до него, стиснал дневника на Ники и загледан напред през прашното стъкло. Цялата му поза показваше как се бори да не позволи на чувствата си да избухнат като гейзер. Ейтан седеше зад чеха заедно с Бени. Двамата се спогледаха, когато Крумлов притисна с пръсти очите си, а гърбът му се приведе и затресе леко.

Дюбе погледна към господаря си, а после бързо отклони очи, когато Крумлов избърса своите с ръкава на ризата си. Белгиецът можеше да убие човек, но да види мъж да плаче или да му предложи утеха беше съвсем друга работа. Екщайн трепна неприятно от мисълта, че в тази кариера приятелствата, които се създават между хората, са точно такива. Внезапно почувства ужасна мъка заради Крумлов и убитата му любов, за живота и миналото му, изгорени до неузнаваемост. Защото си припомни собствената мъка след смъртта на Ети Данцигер, а после за миг с ужас си представи как би се чувствал, ако изгуби Симона или Орен. Въздъхна тежко, изгони тази мисъл от главата си и заговори.

— Ако нямаш още един бидон с гориво, Дюбе, и ако вече не сме наблизо, ще ти трябва бензиностанция.

Гласът на Ейтан, нарушил за пръв път мълчанието след около час път, откъсна Крумлов от скръбта му и той се поизправи. Надникна към показанията за гориво на таблото.

— Да, Мишел — прегракнало каза той. — Бензиностанцията при Дебре Маркос.

— Май е при Фиш, полковник — поправи го белгиецът и Екщайн усети задоволство, че поне наемникът знае пътя из тези планини, където аматьорите бързо могат да закъсат без вода и транспорт и да загинат от жажда в луксозен автомобил с празен резервоар и гръмнал радиатор.

Фиш беше последната спирка за провизии преди пресичането на пролома на Сини Нил, дълбок цял километър и широк колкото американския Голям каньон. Пресичането ставаше по много тесен път, построен от неуспелите италиански колонизатори със серия от виадукти. Не беше препоръчителен за хора, които се страхуват от височини. Слизането, пресичането на Нил и изкачването към Гоям можеше да трае три часа и ако колата ти остане без гориво или имаш нещастието да те следва конвой на Етиопската народна революционна демократична армия ЕНРДА, нетърпеливите войници направо биха изтърколили колата ти от пътя. Е, може преди това да ти позволят и да излезеш от нея.

И така, те изпънаха крака в крайпътното заведенийце във Фиш и докато Дюбе пълнеше резервоара и бидона и проверяваше радиатора, Крумлов отиде при ръба на пропастта и се загледа към жестокия пейзаж. Група малки момчета веднага го последва с викове „Ато! Ато!“, но той махна величествено с ръка, прошепна „Хид!“ и те го оставиха на мира. Фигурата му и знанието на разговорен амарски явно предизвика уважението им.

За пръв път от дълго време насам Екщайн усети болка в коляното и реши, че старата му рана се е превърнала в нещо като барометър на настроението. Вместо да го боли при промяна на времето, тя се обаждаше при особени обстоятелства. Не го спомена пред Баум, но когато двамата приближиха масата пред заведението с чиния уат и две кутийки топла „Пепси“, Екщайн остана прав и Баум разбра защо.

Ейтан се огледа. Бяха сами и той посочи с глава към Дюбе, който вече плащаше на възрастния собственик до ръждивата колонка за бензин. Белгиецът извади ролка таблетки антиацид от джоба си и сложи две в устата си. Екщайн беше видял раните на стомаха му. Лекарството не му беше нужно за успокояване на киселини от нервно напрежение.

— Мислиш ли, че е само един? — прошепна той на иврит.

Бени го разбра. Ейтан се чудеше дали Крумлов не е наел и други като белгиеца.

— Не е единствен — отговори Бени, докато дъвчеше голяма хапка от богатото на подправки ястие. — В ранчото ще има още.

— И какво очаква Дюбе, след като свърши това?

— Пари? — сви рамене Баум. — Или може би също мечтае за живот в Обетованата земя?

— Като какъв? — смръщи се Ейтан.

— Бригаден командир? — саркастично предположи Бени. Всяка година в Израел идват десетки чужди войници, някои с доста висок ранг и голям опит. Мечтаят да водят батальони израелски войски по подобие на Лорънс Арабски. И винаги остават шокирани, когато разберат, че ще бъдат изпратени на тримесечен курс за изучаване на иврит, а след това ще започнат като редници, наравно с останалите наборници.

На Екщайн това никак не му се стори смешно. Дюбе беше опасен за мисията, а всеки като него увеличаваше риска. От 1981 година насам бяха проведени не по-малко от осем тайни мисии за извеждане на етиопски евреи, всички обхващащи значителен контингент от хора на АМАН, агенти на Мосад, морски командоси или войници от разузнавателната група „Саярет“. Може би двамата с Бени биха могли да се справят сами с група от петдесетина деца, но контингентът от телохранители на Крумлов можеше и да им попречи.

Обикновено наемниците са груби мъже, мотивирани от пари. За да ги неутрализират, ще са необходими не по-малко груби мъже, водени от глупав идеализъм.

— Ще ни бъде необходимо подкрепление — прошепна Ейтан.

— Знам — отговори Бени. В този момент двигателят на лендроувъра се изкашля и заръмжа като затворнически надзирател, дочул конспиративен шепот сред групата затворници. Ейтан и Бени тръгнаха към колата без капка ентусиазъм.

 

 

Изгарящото африканско слънце най-после залязваше, когато лендроувърът пресече последната височина в Гоям, но планините още блестяха като пещ на ковач и пътешествието ги беше изтощило. Дори Дюбе въпреки физиката си на воин се чувстваше изморен, а по-старите кости на Крумлов, Баум и Екщайн туптяха от хилядите тръскания по пътя. Ризите им бяха втвърдени от засъхнала пот и веждите набити с прах като заскрежени мустаци на арктически пътешественици. Тъй като вече не можеха да понасят жегата, бяха отворили прозорците на колата. Но когато сиропиталището на Крумлов се показа, Бени, който се чувстваше най-измъчен въпреки възглавницата от тлъстини, забрави болките си и прошепна:

— Спри, ако обичаш.

Останките от летния дворец на император Фазил се откриха пред тях върху широкото плато с изсъхнала трева. Древните камъни оформяха идеална подкова с две порутени крепостни кули към отвора. От тях оградени със стени пътеки водеха към двореца, представляващ редица от високи кули, покрити с идеално оформени каменни куполи.

Назъбените стени и бойните прикрития не бяха оцелели след хиляда години битка с времето, но пазеха величието си, особено в тази страна на сламени колиби. Но не самият дворец направи впечатление на Баум, който беше виждал и по-богати крепости от злато и смарагди, а редиците бодлива тел, опасващи подковата като водораслите, изсъхнали по белгийските подстъпи към Нормандия, дръпнатия настрани портал от бодлива тел и малките огньове. Бяха запалени не заради гърнетата с храна, супа и чай, а по-скоро да изгорят заразените парцали на наскоро починалите, от които над стените на крепостта се носеше сладникава миризма.

Направи му впечатление и прашната земя със следи от малки крачета, далечните викове и подсвирквания на децата, играещи в двора, и тупането на парцалената топка, ритана от ожулени крака, намазани с моторно масло, поради липса на йод. И най-вече му направиха впечатление въоръжените мъже до телта, потъмнелите им от слънцето лица, блестящи под накривените барети, навитите ръкави на камуфлажните им ризи и мускулестите ръце, хванали автоматите.

За един кратък миг, но колко продължителен, той стана отново дете, в Кипър след края на войната, в британския лагер. Баща му беше мъртъв, а майка му се задъхваше в хора на останалите болни от холера. Други деца гаснеха бързо, докато той гледаше и се чудеше кога и изобщо ще дойде ли свободата. А британските войници му се мръщеха и си мечтаеха за Саутхемптън и слънцето над своя дом.

В този миг Баум осъзна, както и Екщайн, че тук не става дума изобщо за Крумлов, неговата игра на криеница и предателя-къртица. Ставаше дума за децата и когато първият чифт гладни очи се спряха върху него, целта вече му беше ясна, а съдбата му заедно с тази на Екщайн определена.

Дюбе, който спря лендроувъра при молбата на Баум, се извърна да погледне израелския полковник, който се беше привел напред и се взираше през прашното стъкло към дивото прераждане на собственото му минало.

Баум почти не дишаше.

— Добре — пророни накрая той и Дюбе подкара колата отново, а Ейтан докосна Бени по рамото.

Един много едър младеж с леопардова камуфлажна риза дръпна портала от бодлива тел и колата влезе в крепостта. Към нея се затича малка група къдрокоси деца с изпокъсани шорти и тениски и веднага започнаха да чукат по прозорците. Носовете им се опряха в прашните стъкла и трескавите им очи надничаха вътре. Но като не видяха кашони с храна, бързо се отдръпнаха и разхвърчаха като разочаровани врабчета.

Дюбе отвори вратата си и скочи долу, докато пътниците му с мъка се заизмъкваха от колата. Още докато Баум и Екщайн се озъртаха, последният лъч на слънцето се скри и сиропиталището на Крумлов остана под внезапната завеса на синкавата нощ. Сега разпръснатите огньове окъпаха лагера в трептяща, призрачна светлина, но Екщайн все пак успя да зърне труповете на онези, които бяха починали същия ден — дребни телца, покрити с празни конопени чували от храни. Повече от всичко на света му се искаше сега да може да заспи и да се сблъска с действителността утре.

— Господин полковник. — Едрият постови при портала козируваше със странно топла усмивка и Крумлов му кимна.

— Бернд — отвърна на поздрава той. — Колко са днес?

— Само три — отвърна пазачът със силен берлински акцент. — Ще ги погребем тази нощ.

Бени погледна Крумлов.

— Ако така продължава, петдесетте ти деца ще останат само шепа, докато ги изведем.

— Петдесет ли? — почти се изсмя едрият наемник от германски произход. — Тук имаме повече от седемдесет и непрекъснато пристигат нови, макар че някои умират.

Екщайн стисна зъби и погледна Крумлов. Отношенията им и без това бяха започнали зле, но сега ставаше ясно, че чехът поначало е излъгал. Но пък какво друго може да се очаква между шпиони?

— Когато се свързах първоначално, бяха петдесет — вдигна рамене Крумлов. — Не аз контролирам страданията на Африка. Вашият Господ се грижи за това.

— Нашият Господ явно отсъства — измърмори Бени и се огледа. Двамата с Ейтан се отнасяха доста цинично към религията. Патриотичните им чувства нямаха нищо общо с юдаизма.

— Значи вие сте израелците? — попита с детско учудване Бернд. Все едно че вижда пред себе си филмови звезди. Екщайн забеляза, че той държи автомат „Узи“, стандартен за Бундесвера. Освен това забеляза, че тук изобщо липсва секретност. Прикритието им с Бени беше унищожено още преди да са стъпили в района на мисията.

— Аз съм Шмид — представи се на своя баварски немски Бени, с което накара веждите на Бернд да се смръщят.

— Хартстоун — представи се Ейтан. Бернд кимна, сякаш се сдържаше да не тракне с токове.

— Аз пък съм Манчестър.

Малката група мъже се извърна към новия глас. Друг въоръжен мъж се появи от тъмнината, насочи се право към Бернд и застана до него. Беше нисък и мускулест с щръкнали мустаци, нахално кривната тъмночервена барета и прашна британска камуфлажна униформа. На гърба му висеше автомат „Стърлинг“, а между пръстите си държеше цигара, сякаш подражаваше на Хъмфри Богарт. Козирува с изпъната длан, както е характерно за англичаните.

— Ендрю Манчестър, бивш старшина на нейно величество, втори парашутен. — Той отпусна ръка и се ухили толкова ослепително, че израелците едва не примигнаха. — Понастоящем на служба при не особено интелигентни…

Манчестър погледна партньора си, а Бернд му се усмихна.

— И кой знае защо — продължи англичанинът, — на нас двамата ни викат Фрик и Фрак.

Екщайн забеляза недоволния поглед на Дюбе към двамата веселяци и те с Баум бързо преосмислиха първоначалните си впечатления за наемните убийци на Крумлов. Изглежда „врагът“ няма да е толкова страшен, както бяха предположили.

— Радвам се да се запознаем — отговори му Ейтан.

— Обаче ние не сме баби — натъртено каза Манчестър. — Издръжливи сме.

Ейтан се усмихна, а Манчестър се надигна на пръсти и надникна с очакване през прозореца на лендроувъра.

— А къде, моля ви се, е госпойцата? — Той погледна закачливо към Крумлов. Явно целият лагер очакваше пристигането на Ники Хашек. — Приготвили сме си шапките и тромпетите за посрещането…

Британският наемник млъкна внезапно, забелязал бледното лице на Крумлов и начинът, по който Дюбе кашляше и извръщаше глава към огньовете в двора. Дълбока тишина обгърна групата и понеже Екщайн не се чувстваше отговорен да успокоява когото и да било, Баум пое инициативата, като остави обясненията за другите.

— Тя не успя да дойде — каза той.

Манчестър и Бернд се спогледаха, но британецът реши, че Ники просто се е отказала от Крумлов. Няма нищо по-непредвидимо и по-болезнено раняващо от женските прищевки.

— Гадни жени — изръмжа тихо той.

Дюбе нарами автомата си и се отдалечи в тъмнината на двора. Крумлов го гледаше, а после наведе поглед към обувките си. Манчестър явно чувстваше неудобство от разговора и затова набързо смени темата, като посочи към входния портал, направен от летви и бодлива тел.

— Полковник — обърна се той към Крумлов. — Онзи проклет Фелдхайм не докара нито храна, нито лекарства.

Крумлов се намръщи.

— Трябваше да е тук вчера, Ендрю. Обаждал ли се е?

— Той е долу на пропускателния пункт на ООН — отговори Бернд. — Сигурно си пие бирата и си хапва торта „Сахер“.

— Мръсник — добави Манчестър. Екщайн и Баум се обърнаха към Крумлов, за да им обясни за какво става дума.

— Ролф Фелдхайм — каза чехът. — Той е командир от страна на ООН за тази провинция. Австрийско копеле, мамата си трака. Би трябвало да ни снабдява редовно, обаче много често ни се налага да го подкупваме, за да си свърши работата.

— С какво? — попита Екщайн.

— С каквото хората ми успеят да откраднат — посочи с глава към Бернд и Манчестър Крумлов.

— Ние сме нещо като Робин Худ — сви спокойно рамене Манчестър.

— Той иска ти да слезеш долу, полковник — съобщи Бернд с такова презрение, сякаш няма човек на този свят, който да може да разпорежда нещо на господаря му.

— Каза веднага щом пристигнеш — добави Манчестър. — Обаче, полковник, само кажи една дума и ние ще слезем и ще застреляме онова нацистко копеле и ще му вземем всичко.

— Моля те, Ендрю, оценявам лоялността ти, но подобен акт може да се окаже последен за нас в тази страна. Тук командва Фелдхайм и ние трябва да играем по неговите правила. — Чехът се обърна към едрия германец. — Бернд, иди извикай Дюбе, преди да се е напил до смърт. Ще го чакам пред портала.

Германецът кимна и тръгна да търси белгиеца, а Манчестър отиде да дръпне вратата от бодлива тел. Крумлов се качи в лендроувъра, включи двигателя и преди да затвори вратата, се обърна към Екщайн:

— Ще се върна скоро. Трябва да се запознаете с децата. — Той направи завой с тежкия автомобил. В това време Дюбе пристигна тичешком откъм тъмнината и скочи в колата, която изрева и тръгна към невидимата долина.

Баум и Екщайн се спогледаха, а после се обърнаха към нещастния лагер, където мълчаливата смърт съжителстваше с детски смях.

— Това е последното, което бих желал да направя — каза Екщайн.

Баум го разбираше добре, но вдигна пътния си сак и изпъна едрата си брада към главната сграда на крепостта, чезнеща в тъмнината на подковата.

— Хайде — каза той. — Ще се настаним и ще ги преброим, за да знаем поне ориентировъчно колко са.

— Добре. — Екщайн въздъхна и също вдигна сака си. — После трябва да направим карта, да нахвърляме груб план и да помислим как да се свържем с Бен-Цион.

— Чудесно — усмихна се Бени. — Но нека почакаме, та да можем да го събудим от сън.

Ейтан се изсмя и двамата тръгнаха. Веднага обаче спряха замръзнали, тъй като от тъмнината се появи някакво призрачно видение.

Жена ли беше или магьосница? Истина ли беше или мираж, роден от дневната горещина и липсата на храна?

Беше доста над два метра и дългата й черна коса покриваше раменете, обвити с бял чаршаф, когато се появи откъм сенките. Като че плуваше над земята, макар да се люшкаше несигурно. Зъбите й блестяха на трепкащата светлина на огъня и малка тълпа от гладни дечурлига я заобикаляше, тичаше заедно с нея и всички се смееха.

Екщайн и Баум стояха с отворени уста. В първия момент си помислиха, че виждат дух. След това, когато тя ги забеляза и спря, те се изчервиха от срам. Жената ходеше на нещо като самоделни кокили, сякаш е клоун от цирка. Дългият чаршаф покриваше пръчките и създаваше илюзия, че тя се носи над земята. Тя скочи долу, прибра кокилите, свали чаршафа от себе си и погледна израелците. Децата се разбягаха.

— Добър вечер — поздрави тя на френски и като видя изненаданите им изражения, премина на английски. — Вие ли сте двамата нови?

— Изгубени в гората — чу се да казва Екщайн.

— Моля? — намръщи вежди тя и пристъпи по-наблизо. Нормалният й ръст беше по-нисък от този на Баум. Имаше широко чело, косата беше сресана назад зад малките уши, а черните й вежди се извиваха над блестящи сини очи, малък нос и извити устни, без какъвто и да било грим. Беше облечена в огромна тениска с надпис на „Сорбоната“, окъсани сини джинси и маратонки, които са били бели преди много време. Нищо не можеше да се каже за фигурата й, защото дрехите като да са принадлежали на някой доста по-едър, но ръцете й бяха тънки, а китките много малки.

— Да, ние сме новите — отвърна Баум. — Шмид и Хартстоун.

— Звучи като име на швейцарска банка — усмихна се тя и показа идеално белите си зъби. После усмивката й бързо изчезна и тя се ръкува хладно с тях. — Аз съм Доминик Форел. — Френският й акцент излъчваше собствена топлина. Тя погледна зад Екщайн и Баум към вратата от бодлива тел, пазена отново от Бернд и Манчестър, после наведе поглед към следите от гумите на лендроувъра. — Къде е Ян?

— Наложи му се да иде на среща — отговори Екщайн.

Думите му, изглежда, още повече объркаха младата жена.

— Ами Ники? Къде е тя?

Баум и Екщайн отново се видяха натясно. Не можеха да решат дали да й кажат истината, или да оставят на Крумлов да я сподели с нея. Ясно беше, че подобен странен асортимент от чужденци е свързан с почти семейни връзки и след смъртта на Ники израелците се чувстваха като натрапници. Екщайн въздъхна и погледна Доминик. Естествената й красота изглеждаше не на място в този лагер на груби мъже и страдащи деца. Дали е племенница на Крумлов? Другарка от шпионското му минало? Някогашна любовница, готова да отстъпи мястото си на истинската му любов?

— Аз съм медицинска сестра — каза тя сякаш в отговор на мислите на Екщайн. — Ян ме нае от „Лекари без граница“.

— Какво съвпадение — измърмори под нос Екщайн.

— Ники няма да дойде — каза Баум, но не обясни нищо повече.

— О, Боже мой. — Доминик закри устните си с ръка. — Горкият човек. Ян толкова се радваше…

Смъртта на Ники сега напълно обърка Екщайн, защото разбра, че скръбта на Крумлов е съвсем искрена, а възможността на чеха да прости на Дюбе изглеждаше още по-странна.

— Итеге Доминик! Итеге Доминик! — извика детски глас от тъмнината. Това още повече обърка Екщайн, защото титлата на амарски означаваше „императрица“. Две малки ръчички обгърнаха краката й, тя се усмихна и обърна, а зад нея надникна главата на малко момче. Тя зарови пръсти в късата му коса.

— Това е Адису Мангаша — каза Доминик. Огромните очи на момчето надничаха иззад отпуснатите й джинси. — Ние го наричаме Ади.

Той се измъкна от прикритието си и Екщайн затаи дъх. Съзнаваше, че и Бени е изненадан.

Адису Мангаша беше африканската сянка на сина на Екщайн Орен със слабо телце от тънки кости, показващо еднаквите гени и хилядите години неестествен подбор. Защото всъщност етиопските евреи, независимо дали са или не са изгубеното библейско племе от легендите, със сигурност са по-близки по цвят и култура до древните израелци отколкото всеки съвременен роден в Израел евреин като Екщайн, чиято кръв и плът са смесени и избледнели от случайни нордически изнасилвания и векове европейски зими.

Екщайн веднага осъзна, че първоначално бойните му инстинкти ще се опитат да го държат настрани от Ади. От годините на оперативната си дейност се беше научил, че ако се сближи, ще изгуби целенасочеността си. Когато отиваш да измъкваш агент или необходим човек, гледаш на него само като на скъпоценен товар и нищо повече. Както сърце, поставено в замразител и подготвено за трансплантация, което просто трябва да се натовари на самолета. Не бива да се влюбваш в него.

Но Екщайн остаряваше и сам се готвеше за „измъкване“ от Службата. Затова тази граница на професионалното развитие започваше да му пречи. Човек държи сърцето си кораво заради кариерата, бъдещето, следващата си мисия. Сега обаче, на прага на залеза в кариерата си, той започваше да се предава пред нежността.

— Това е господин Хартстоун, Ади — каза Доминик. — И господин Шмид.

Погледът на Ади остана втренчен в Ейтан.

— Колко годишен е? — попита Екщайн, опитвайки се да мисли за момчето само като поредната овца от стадото.

— На осем годинки.

Сякаш да го потвърди, Ади вдигна по четири пръста на двете си ръце. Имаше тялото на пет или шестгодишно момче. Беше обут в избелели, срязани на шорти джинси, явно подарени от някой добър човек, които стояха на кръста му благодарение на стегнатата връзка за обувки, използвана вместо колан. Върху тях се развяваше отпусната тениска с емблемата на несъществуващото кафене „Хард Рок — Йерусалим“. Краката му бяха обути в гумени сандали, изрязани от автомобилна гума. Косата му беше остригана почти до кожа, а на лицето му се виждаха почти само очи. Огромни, кръгли очи като на детска рисунка. Зъбите му бяха млечнобели и Екщайн се зачуди как ли ги поддържа така чисти.

— Той е мура — добави Доминик и Ади се намръщи, като чу думата.

По време на подготовката за операция „Соломон“ специални пратеници бяха проучвали Етиопия и направиха списъци на еврейските семейства надлъж и нашир из градовете и селата в страната. Така бяха подбрани 14 000 членове на „Бейт Исраел“ — „Дома Израилев“.

Имаше обаче и други евреи, потомци на „Дома“, които са се покръстили или са били асимилирани. Те вярваха, че имат пълното право да се изселят, но при „Соломон“ трябваше да се тегли чертата и да се определи някаква граница. Тези, които останаха, така наречените „Фалаша Мура“, за момента бяха оставени да чакат в африканското чистилище пред вратите на рая.

— Неговите родители са починали в Гондар по време на революцията — обясни Доминик, докато галеше главичката на момчето. — Отгледан е от баба си и дядо си. Те са били избрани за прибиране чрез въздушния мост, но както знаете, тогава разрешиха да се вземат само деца на членове на „Бейт“. — Очите й потъмняха, сякаш обвинява и Екщайн, и Баум за това нещастие. — Не и внуци.

Екщайн знаеше твърде добре цялата история. Ади е бил оставен с обещанието:

— Ти ще бъдеш със следващите.

Следващите не тръгнаха цели две години, но фиксираният върху Екщайн поглед на Ади беше доказателство, че детето не е изгубило надежда. То знаеше. Този човек е дошъл, за да го отведе в Обетованата земя в лоното на семейството му. Високият, рус мъж с коса, вързана на опашка, приличаше на израелските евреи, които той помнеше. Вероятно прикритието на Екщайн би могло да заблуди стотици възрастни, но не и Ади.

Внезапно той пристъпи напред иззад гърба на Доминик, приближи се до „Антъни Хартстоун“, усмихна се широко и подаде тънката си като пръчица ръка.

— Шалом^[1] — изрече с прегракналото си гласче.

Екщайн остана загледан в големите, блестящи очи, а Бени Баум избухна в смях.

— И на теб здрасти — успя да отвърне Екщайн, като стисна колкото може по-нежно ръчицата на момчето, боейки се, че може да я счупи. Ади се усмихна още по-широко.

— Чудесен британски акцент — изгледа го Доминик, сякаш е недорасъл младеж. — Но кой знае защо си мисля, че е отработен.

Ейтан благодари на тъмнината, тъй като усети горещината, която се надигна към бузите му. Но нощта не успя да го скрие от проницателността на Доминик, която пристъпи напред, огледа лицето му и потърси очите.

— Молила съм се да дойде някой и да спаси тези деца, господин Хартстоун. Някой, който да ги отведе от тази пустош на по-добро място. — Очите й блестяха и устните й почти трепереха от чувствата, които изпитваше. Екщайн искаше да отклони поглед, но не можеше. — Надявах се на някой Мойсей — каза тя. — Може би точно ти си този човек?

Екщайн се зачуди какво да отговори, но без да каже нищо повече, Доминик хвана Ади за ръка и тръгна към замъка. Ади непрекъснато се обръщаше през рамо с усмивка, чак докато тъмнината погълна и двамата.

Екщайн въздъхна дълбоко, а Баум остана мълчалив. След като бяха работили толкова дълго заедно, те вече не се нуждаеха от гласно изричане на очевидните си и сходни реакции. Мислите им бяха прекъснати от гласа на Манчестър.

— Тая е някакъв опасен ребус, забулен в мистерия. Човек по-лесно може да реши кръстословицата на лондонския „Таймс“.

Израелците се извърнаха към англичанина, чието лице проблясваше зад огънчето на поредната цигара.

— Първоначално всеки се влюбва в нея — продължи британецът. — И можете да разберете защо. Обаче тя не е лъжица за устата на никой мъж. Поне не и за някой жив.

Екщайн се намръщи.

— Говорите със загадки, господин Манчестър. Може ли да обясните?

— Моля ви, сър. Наричайте ме Ендрю или сержант, ако нямате нищо против. — Баум се усмихна. Набитият дребен британец му харесваше все повече. Манчестър кимна в посоката, където беше изчезнала Доминик. — Полковник Крумлов я познаваше отпреди. Но когато я доведе, ни предупреди. Тя е голям професионалист и съвсем, ама съвсем недосегаема. Някаква история с „единствената любов“ някъде в Париж.

Екщайн кимна. Познаваше неколцина мъже и жени, за които една изгубена любов означаваше всичко в този живот. Те преживяваха остатъка от живота си, черпейки сили от изпълненото си с нея сърце.

— Не знам подробности, ако питате. Но мога да кажа, че е ужасна загуба. Видях я веднъж, когато се къпеше в езерото Тана… — Наемникът вдигна длан, сякаш се готви да се закълне върху Библията. — Бях дежурен на пост, приятели — усмихна се пакостливо той. — Само си вършех работата.

— Разбира се — съгласи се Баум.

— Не знам как го прави — продължи Манчестър.

— Кое? — попита Екщайн.

— Как успява да задържи живи тези дребосъци. — Англичанинът извади цигарата от устата си и направи жест към лагера, като очерта червена, огнена дъга. — Почти не успява да намери лекарства, а храната е само няколко чувала зърно. Аз мисля, че децата живеят заради усмивката й, сякаш не искат да я натъжат, ако умрат.

Екщайн се обърна да погледне в посоката, накъдето изчезна Доминик. И той се чудеше как успява тя. В този момент откъм долината се чу ръмженето на кола. Манчестър веднага свали от рамото своя „Стърлинг“, хвана го за стрелба и се запъти с бързи крачки към бодливата тел. Изпод платото блеснаха фарове и осветиха силуета на Бернд, също приготвил узито си за стрелба.

Лендроувърът се появи отново при портала и двамата наемници прибраха оръжията и дръпнаха настрани портата. Колата спря точно пред Баум и Екщайн, които засенчиха очи от блясъка на фаровете, докато Дюбе загаси двигателя. Крумлов слезе с изморен вид от колата и се приближи до израелците. Пушеше, а лицето му изглеждаше изпито и изтощено.

— Ще се погрижа да го осъдят като военнопрестъпник — изръмжа чехът.

— Фелдхайм ли? — предположи Баум.

— Не желае да сътрудничи? — Гласът на Екщайн беше пълен със сарказъм, защото изпитваше особено презрение към служителите на Обединените нации в тази страна. — Колко изненадващо.

— По-лошо. — Крумлов хвърли фаса си на земята и го размаза с подметка, сякаш служителят на ООН се намира под нея. — Няма да даде храна, обаче хвърля вината върху Амин Моботе.

Баум и Екщайн се спогледаха при споменаването на бунтовника, който едва не провали скорошната им мисия за спасяване на етиопски евреи.

— Твърди, че не може да прати конвой, ако Моботе не се съгласи. И естествено, Моботе не се съгласява, освен ако не получи тлъст бакшиш от вас. — Крумлов погледна към Баум.

— От мен ли? — посочи към гърдите си Баум, а после се потупа по джобовете. — Уверявам те, че заплатата ми може да го накара само да се изсмее.

— От вашето правителство. — Крумлов остана съвсем сериозен.

— Колко? — попита Екщайн подозрително. Беше сигурен, че този Ролф Фелдхайм има намерение да прибере определен процент от подобно споразумение, но не би бил изненадан, ако и Крумлов се облажи по някакъв начин.

— Един милион — въздъхна Крумлов. — Американски долари.

— Един милион? — ококори се Бени. — За товар ориз и антибиотици?

— И за свободно преминаване.

— Ааа, това било — обади се мрачно Екщайн. — Плащаме им и те няма да убият всички ни по пътя.

Крумлов кимна, но само хвърли поглед към Екщайн, а после се загледа към лагера.

— Уверявам ви, че тези деца няма да преживеят някакво по-далечно пътуване.

— А аз те уверявам — натъртено отвърна Баум, — че нашите началници няма да позволят да бъдат изнудвани от някаква терористична отрепка.

— Добре — вдигна рамене Крумлов. — Но на децата ще им трябват храна, лекарства и лечение. — Той скръсти ръце и изгледа предизвикателно двамата израелци. — Щом трябва да се прави по трудния начин, тогава вие ще носите пълната отговорност за мисията.

Баум и Екщайн изгледаха с дълги и смръщени погледи чеха. После се спогледаха.

— Тя и така си е наша — каза Екщайн.

— Нищо ново — отговори му Баум и потупа Екщайн по рамото.

Двамата вдигнаха саковете си и тръгнаха към един от лагерните огньове, където да се настанят за сън, да поприказват дълго в ранните часове, да измислят план…