Стивън Хартов
Пастир на Дявола (21)

17.
Абу Менди
9 май

За пръв път в над петдесетгодишния си труден живот на Бенжамин Баум му предстоеше да се предаде. Дъхът му излизаше с продължителни, хрипливи звуци, всяко вдишване го изпълваше със сухия африкански прах, всяко издишване го изпълваше с отчаяние, тъй като високо в планината кислородът не успяваше да подхрани едрото му тяло. От кафията, увита около голямата му плешива глава, през памучната риза, грубите панталони, вълнените чорапи и платнените боти всеки сантиметър от тъканта беше пропит от солена пот. По километрите стръмни скали и храсти ноктите на краката му се бяха забили в месото и той знаеше, че течността в обувките му е кръв, а възлестите колена, които му бяха служили вярно в толкова много неделни мачове, най-накрая, изглежда, щяха да го изоставят.

Свърши се. Беше стигнал до края на силите си и го разбираше добре.

Пребори се със следващата стръмнина от ръбести скали и сипещи се надолу камъчета, стиснал зъби и устни, за да скрие гримасата на болка. Ноздрите му се бяха разширили като на бик, за да вдишат всяка възможна молекула и да му дадат възможност да издържи до края на деня. В дясната си мазолеста длан стискаше черната ръчица на едно момче на име Йона, а в лявата тънката като молив китка на момиченце на име Естер. Всяко от децата беше хванало за ръка друго, за да ги дърпат в редичка нагоре. Така че Бени всъщност изтегляше нагоре тежестта на шест деца освен собственото си тяло.

Крумлов беше зад него и правеше същото. А по-назад Манчестър се катереше с гърба напред и буташе нагоре останалите деца като упорито овчарско куче. Едновременно с това беше насочил автомата си назад към долините, където бунтовниците приближаваха бързо. Вървяха така от зазоряване, откакто напуснаха мястото за почивка в долината близо до Дангла. Катереха се по скалите на планината Белея, където трябваше да се срещнат с Екщайн, Доминик и Дюбе, ако те и подопечните им деца са оживели при този убийствен поход, в което Бени се съмняваше. Самият той беше упорит и силен мъж, при това без ранявания в краката, докато коляното на Екщайн беше ранявано, а французойката беше млада и решителна, но без опит в катеренето по планини. Но сега всичко това вече нямаше смисъл. Усещаше как отчаянието го обхваща като вълна и реши, че просто няма да успее.

— Не можем повече, господин Бени — обади се с прегракнало от праха гласче малкият Йона. — Не можем.

— Можете. — Бени стисна по-здраво ръката му и тропна ядно с крак върху земята. Задърпа с нови сили своето детско влакче. — Аз съм стар, изморен и дебел, а пък мога! — излъга той. — Мога да продължа, докато луната се вдигне нависоко и въздухът се разхлади, и стигнем до поточе с чудесна вода. А вие сте силни африкански деца, така че сигурно можете и повече от мен.

— Да — обади се Естер отляво на Бени. — Стига си хленчил, Йона.

— Аз не хленча!

— Тогава върви и мълчи. Какво би казал баща ти?

Момчето облиза устни.

— Баща ми е умрял.

— Обаче те гледа — напомни му Естер. — И иска да помогнеш на господин Бени и ако трябва, да изминеш пеша целия път до Израел.

Йона дръпна ръката на Бени и го погледна въпросително.

— Трябва ли да ходим чак до Израел, господин Бени?

— Не, Йона — прегракнало отвърна Баум. Гласът му стържеше от прахта, а потта гореше клепачите му. — Но Естер е права. Трябва да вървим, докато дойде време за почивка, и трябва да мислим за своите бащи, за да намерим сили.

— Видя ли? — гордо се изпъчи Естер и закрачи по-бодро.

Бени внезапно се засрами, защото помисли и за собствения си баща, чийто образ го беше превел през трудностите на живота. Баща му беше умрял в Дахау, а майка му в друг лагер, а той е бил съвсем малък, когато са го взели от тях. Но си спомняше упорития, германски характер на баща си и някои от последните му думи.

— Помни, Бенжамин. Когато животът е много тежък, не мисли за нищо, а само поставяй единия крак пред другия и върви напред. Ще видиш, че скоро ще стигнеш до по-добро място.

— По-добро място… — прошепна Бени и продължи към върха, опитвайки се да заглуши писъка на мускулите си и напуканата пустош в устата и гърлото.

Чу скърцането на подметки зад себе си и внезапно Манчестър се появи до него, като дишаше равномерно и тежко като натоварен кон. Британецът беше свалил ризата си и носеше само потна зелена тениска, отпусната върху панталоните. Челото му беше превързано с черна кърпа. Ходеше приведен под пълната си бойна раница и автоматът висеше на врата му.

— Колко още остава, полковник? — попита Манчестър, като продължаваше да крачи заедно с Бени.

— До следващия връх.

— Сигурен ли си?

Бени го изгледа.

— Моля за извинение, полковник, но гадните преследвачи отново ни настигат.

— Ами задръж ги.

Голяма група бунтовници ги следваше по петите през целия ден. Държаха се на разстояние, после внезапно тръгваха напред, докато Манчестър не ги отблъсне с кратък автоматен откос. Разстоянието беше голямо и той не ги улучваше, но те изоставаха за известно време, а после отново започваха същата игра.

— Ще го направя, сър. Но вече ми свършват патроните.

Бени извади пистолета на Макс от колана си и му го подаде.

— Ако ти свършат патроните, използвай това. А когато и пистолетът стане ненужен, опитай се да ги спреш с псувни.

— Слушам, сър — ухили се Манчестър, козирува шеговито и изостана. Бени веднага изгуби надутия си вид и продължи да скърца със зъби.

— Не знам за теб, полковник Баум, но аз почти останах без сили. — Гласът на Крумлов едва достигна до него с хрипливия си шепот, отнесен от усилилия се привечер вятър.

— Аз също — отвърна на немски Бени, защото знаеше, че Крумлов ще го разбере, но децата няма. — Но трябва да стигнем до мястото на срещата.

— А после?

— После… ще бъдем там.

От гърлото на Крумлов се изтръгна нещо като смях. Баум разбираше, че за отрасналия сред хладната зеленина на Европа чех сигурно пътешествието е още по-трудно, защото самият той поне имаше предимството да е израснал сред пустинните хълмове на Йерусалим.

— Те си играят с нас, да знаеш — каза Крумлов и Бени разбра, че говори за бунтовниците. — Насочват ни точно накъдето те искат да идем.

— Не. Те ни насочват точно накъдето ние искаме да стигнем.

Но всичко това наистина приличаше на класическа игра на стражари и апаши, тъй като бунтовниците се опитваха да ги насочат към предпочитано от тях място, сякаш друга група ги чака там в засада, за да ги довърши. Само че Бени и Ейтан бяха определили координатите заедно с Бен-Цион и нямаше начин да се отклонят от точката за среща, защото само така би могло да има някаква надежда за спасение.

— Мислиш ли, че Екщайн ще бъде там? — зачуди се Крумлов.

Бени не отговори веднага. За пръв път през петнадесетте години на партньорство той се чудеше дали Ейтан не се е пресилил с тази последна мисия. Сега знаеше, че не биваше да поемат задачата. Току-що се бяха прибрали от Африка, когато Бен-Цион ги върна обратно, а те се чувстваха твърде нахални, преуспели и горди. Сега знаеше, че тази работа трябваше да се свърши от по-млади мъже и че не биваше да позволява на Екщайн да се връща. А и той изобщо не трябваше да тръгва с него заради тази последна искрица слава. Чувстваше се ужасно виновен, като стар боксов треньор, който убеждава изтощения си възпитаник да играе за пореден път само за да може отново да изпита греховното чувство за победа.

Но през тези петнадесет години на съвместна работа Екщайн никога не беше изневерявал. Ако се срещнеха успешно тази нощ, те ще се измъкнат живи от цялата тази работа. А после, когато се върнат у дома, Бени ще измъкне всички разрешителни на Ейтан за бойна, оперативна работа, ще ги изгори и ще го върже завинаги за някое бюро.

— Той ще бъде там — заяви Бени по-скоро като молитва за себе си, отколкото като убеждение.

Той продължи напред, като се взираше в северните височини, където се издигаше плоският връх, където трябваше да се срещнат. Изглеждаше по-ясен, но все още доста надалеч. Искаше да извади сгънатата карта от джоба си и да провери още веднъж пътя, но не смееше да изтърве ръцете на децата, защото можеха да се отпуснат и повече да не успее да ги вдигне. А знаеше, че в момента няма да може да носи дори и най-лекото от тях. Водата беше свършила. Бидонът, който Манчестър носеше безропотно, се беше изпразнил при последното им спиране. Отдавна не бяха пили и устните на децата бяха напукани и издути. Той дори не смееше да ги погледне, защото знаеше, че душата му ще се разкъса от жалост.

Жестокото слънце най-после залязваше на запад, а пред тях се издигаше склонът, по който се изкачваха, като завиваха вдясно от острия му, вулканичен ръб. Пътеката се виеше на сянка и Бени си я определи като най-близка цел, защото хладината можеше да им помогне, за да успеят да изминат последния преход. Един изстрел назад го накара да трепне, но той знаеше, че това е Манчестър, който прави всичко възможно да отдалечи преследващите ги чакали. Дръпна децата напред.

После откъм малката група на Крумлов Бени дочу плач на дете, който премина в проточено хлипане и сърцераздирателен рев. Обърна глава и видя чеха, спрял върху склона. Последното дете в редичката му, едно много малко момченце с голяма тениска, скъсани панталонки и сандали от стара автомобилна гума беше седнало на земята и скимтеше наведено над разранените си крака. Изстрелът на Манчестър както винаги беше стреснал децата и те осъзнаваха грубата действителност. Поне едно от тях винаги заплакваше, когато изстрелът отекне от околните склонове, но досега бяха успявали да ги успокоят и да ги накарат отново да вървят.

Сега успокоенията нямаше да помогнат. „Почти стигнахме“ беше повтаряно твърде често и сега на всички това им се струваше най-обикновена лъжа. Беше същото като да отиваш с кола от Йерусалим към Ейлат с малкото си дете. Когато всички приказки и игри свършат и не остава нищо друго освен километрите пустиня, то млъква за малко, но веднага след това започва да хленчи.

Крумлов погледна отчаяно към Бени, но Баум не можеше да му помогне с нищо. Чехът се върна към малкото момче, вдигна го от земята и го понесе под мишница като пакет с дрехи. Бени се извърна, стисна зъби и тръгна отново.

Половин час по-късно, когато почти не можеше да накара краката си да направят и една стъпка повече, те се намираха на по-малко от петдесет метра от върха за срещата. Сега вече почти всички деца хлипаха или скимтяха като ранени животинчета. Мъка беше обхванала редичките им и нищо не можеше да ги успокои. Баум огледа околните пътеки за някакъв знак, някакъв намек, че Ейтан е пристигнал. Търсеше някакъв парцал, вързан на пръчка, струйка дим или дори зеленото сияние от джобния GPS на Екщайн, макар да се съмняваше, че групата командоси ще пристигне навреме, за да приеме сигнала на майора. Обаче нямаше абсолютно нищо. Само хладината на нощния вятър, който сега го караше да трепери полузамаян от умора и да ругае самия себе си като изгубен пътешественик из Синай.

Той спря и пусна ръцете на Йона и Естер. Децата веднага седнаха и започнаха да се люшкат над изморените си крачета. Долу Крумлов също спря и Бени изобщо не се учуди, когато го видя да пада на колене, все така стиснал момченцето под мишница. После Крумлов седна и погледна умолително Бени. Баум беше сигурен, че го моли за бърза и милостива екзекуция точно тук и сега. Манчестър остана доста назад на склона. Гледаше нагоре и бавно поклащаше глава.

Баум се обърна и изкачи върха. Сега се чувстваше толкова лек, без товара от деца подире си, но кокалите и мускулите продължаваха да го болят. С двете си длани натискаше колената си и се издигаше нагоре като старо кладенчово геранило. Накрая се изправи на върха и остана там, приведен на две, оглеждайки великолепната панорама от остри върхове, покрити с храсталаци и дървета, издигащи се към небето, където лешоядите вече се събираха с надежда.

Кой знае защо очите му се откъснаха от пурпурното небе и погледнаха към другия склон на планината.

А там, вдигнал глава с поглед, вперен към него и шеговита усмивка, върху един плосък камък седеше Екщайн. Дюбе беше застанал до него, стиснал автомата си, докато Доминик беше събрала децата в полукръг и играеше с тях на камъчета.

— Хубаво би било, ако поне веднъж се опиташ да пристигнеш навреме, Бени — каза Екщайн на иврит.

А Баум вече не можеше да се задържи на крака. Той се смъкна на земята, постави треперещите си ръце върху бедрата и макар да се усмихна и да усети как кожата на устните му се пука, от очите му потекоха сълзи…

 

 

Радостта от срещата беше кратка и по-скоро горчива като на две групи пожарникари, срещнали се сред силен пожар. Малкото плато под върха представляваше полукръг с изкривени от вятъра храсталаци, а възрастните бяха събрали децата на група в средата, за да им осигурят единственото възможно удобство — топлината на телата. Доминик се движеше бавно между тях, галеше трескавите чела и треперещите им костеливи гърбове. Лъжеше ги на френски и амарски как скоро ще бъдат спасени и ще полетят към една земя с нежна топлина и прекрасни плодове, където ще намерят любовта на изгубените си семейства.

Ръцете и краката я боляха ужасно от изкачването, стягането на мускулите и обезводняването, но тя си вършеше работата и не си даваше миг почивка. И само веднъж погледна към Ейтан. Той помисли, че изражението й е може би на благодарност, задето двамата са си помогнали да разберат защо оживяването им си струва усилията. Но тя задържа погледа си само за миг, а после се извърна. Той реши, че тя може би го ругае, задето й е дал надежда в това толкова безнадеждно място.

Като професионални войници, каквито си бяха, Дюбе и Манчестър се поздравиха с кимване, поговориха си набързо за тактиката, използвана от двете групи, и без да чакат заповеди от когото и да било, определиха местата за отбрана на малкия лагер. Беше почти невъзможна задача само за двама, но Манчестър залегна в края на платото с поглед на запад, докато Дюбе се изкачи отново на върха и покри достъпа откъм изток. Бяха си разделили оставащите гранати и амуниции. Патроните бяха толкова малко, че не си направиха труда да ги преброят, когато тръгнаха да заемат позиция за последния караул.

Крумлов, Баум и Екщайн стояха в сянката на върха в източната част на платото с наведени глави, треперещи от студения планински вятър. Бяха се освободили от всякакъв товар, но изморените им мускули не се отпуснаха. Узито на Екщайн висеше на рамото му, Баум отново си беше взел пистолета и го запаса на колана, а двата пистолета „Макаров“ на Крумлов се люшкаха в изморените му длани. Нощта вече почти се беше спуснала и по западните върхове остана само ивица от сребристо и розово. Както винаги с падането на нощта в пустинни райони въздухът стана отново свеж и носеше и най-тихия звук надлъж и нашир. В долините по-ниско безгрижното тропане на бунтовниците и свличането на камъчета под краката им отекваха заплашително, а освен това те често и нахално се викаха един друг.

— Почти нямаме патрони — каза Бени.

— Мисля, че това няма особено значение, полковник — обади се Крумлов. — Ако пациентът е смъртно болен, дори и цял камион лекарства не могат да му помогнат.

— Като заговорихме за лекарства — каза Екщайн и се обърна да погледне към Доминик, — тя трябва да е свършила лекарствата на Макс. Иначе би ги раздала, поне да повдигне духа на децата.

Баум наблюдаваше как Екщайн гледа към Доминик. Познаваше партньора си много добре, всеки негов поглед и движение. Забеляза, че Екщайн е подстриган от умели пръсти, но не каза нищо, защото всъщност нямаше значение. Бойният живот е странно нещо. Случват се странни работи между хората. Той сам го е изживявал неведнъж и знае, че нормите на нормалния живот не могат да бъдат приложени към него.

— Манчестър и Мишел са прекрасни войници — каза Крумлов. — Но даже и с наша помощ не могат да покрият всеки ъгъл. Хората на Моботе скоро ще ни нападнат. Може да чакат да се зазори, но това ще е само за да ни изненадат, когато сме още по-слаби. Играта е тяхна и те ще я играят както пожелаят.

Екщайн извърна главата си отново към двамата мъже.

— Можем да се опитаме да избягаме след около час, когато се стъмни съвсем.

— А после какво? — попита Бени. — Дори и да успеем да пробием обсадата им някъде, останалите бунтовници ще се хвърлят отгоре ни като вълча глутница. Тези деца едва могат да се мръднат, да не говорим как биха тичали надолу по склона като кози.

Никой друг не каза нещо успокоително. Останаха мълчаливи известно време.

— Може би е време да се откажем — предложи с въздишка Крумлов.

Баум и Екщайн се спогледаха.

— Ти може да станеш чудесна плячка, Ян — каза Бени. — И заслужаваща да те държат като пленник. Но аз и Екщайн… Ние ще се намерим направо в Бенгази. Или още по-зле, в Техеран. — Лесно можеше да си представи образа на израелския пилот-навигатор Рон Арад. Неговият „Фантом“ F–4 беше избухнал над Ливан през 1986 година и той оживя след катапултирането и спускането с парашут. Но само за да бъде продаден на терористите, които платиха най-много. Дълги години израелците предлагаха огромни подкупи за връщането му, изпращаха командоси, за да отвлекат онези, които го бяха отвлекли, молеха и заплашваха, без какъвто и да било резултат. — Идеята да гния в ирански затвор не съответства на моята представа за приятно пенсиониране — добави Бени.

— Ами те? — погледна отново Екщайн към събраните накуп деца и Доминик. — Може да вземат децата живи и да ги продадат като роби. Но представяш ли си какво ще направят с нея?

И разбира се, Бени веднага разбра, че между партньора му и красивата сестра нещо наистина се е случило. Разбра го по гласа на Екщайн и по невъзможността му да я нарече по име. Но пък Ейтан беше прав. Нея биха я измъчвали и изнасилвали, биха си я прехвърляли като красива, европейска играчка.

— Да — кимна Крумлов. — По-скоро бих я застрелял собственоръчно…

Екщайн и Баум отново се спогледаха и всеки разбра мислите на другия. Тук, на този връх в пустинните планини, всичко много напомняше на Масада, гигантското плато в Юдейската пустиня, където 70 години след Христа група от деветстотин еврейски бунтовници бяха избрали масовото самоубийство пред възможността да бъдат пленени живи от римските легиони. А имаше и по-модерни примери на подобни решения, тайни, все още стриктно пазени от израелската армия. По време на войната „Йом Кипур“ от 1973 година рота израелски войници, заобиколени на позицията им на Голанските възвишения, бяха запазили последния си патрон, за да се убият, пред перспективата да бъдат хванати живи от сирийските командоси.

Бени отново беше обхванат от вълна на отчаяние, но се опита да я изгони, като се съсредоточи върху по-прости мисли.

— Добре. Във всеки случай ние не знаем колко дълго ще останем тук — каза той. — Един от нас трябва да потърси храна. Може да е някое диво животно или шепа плодове.

Екщайн издаде звук като кратък смях, но настроението му изобщо не се подобри от това.

— Аз не бих се тревожил за менюто, ако бях на твое място, генерале.

Бени не отговори, а само кимна. Намръщи се, като осъзна абсурдността на положението.

Някъде откъм западните долини се чу силен пукот, а после в небето се разнесе шум като от късане на вестник. Тримата мъже извърнаха глави и замръзнаха по местата си. Веднага разбраха какво е това. Звук от ръчна ракета, която човек удря върху коляното си или камък, за да я запали. Беше предназначена да изплаши врага. Магнезиевата топка литваше нависоко и после падаше бавно, осветявайки позициите с ярка светлина. Така хората можеха да се видят като хлебарки в салата.

Тримата гледаха как ракетата се издига в небето и присвиха очи от ярката й светлина, която огря цялото плато. Екщайн погледна купчинката деца. Над шестдесет малки главички се вдигнаха нагоре и лъскавите им очи загледаха ярката, падаща звезда. Екщайн чу тънкото гласче на Ади.

— Какво е това, Ейтан?

— Фойерверки, Ади — отговори той. — Сигурно има някакъв празник.

Усети как ръката на Бени стисна лакътя му, защото и двамата знаеха, че подобна ракета предвещава нападение.

— Вие там! — отекна един дебел глас някъде отдолу. Крумлов погледна Баум и Екщайн, а после Бени въздъхна и тръгна към западния край на платото. Екщайн и Крумлов го последваха и тримата застанаха до Манчестър, който лежеше на земята с автомата си и проверяваше останалите си полупразни пълнители. Бени посегна и хвана рамото на Крумлов. Тримата приклекнаха, за да бъдат колкото е възможно по-незабележими за снайперисти.

— Вие там! — извика отново гласът. Беше плътен, с тежък африкански акцент и прегракнал, сякаш собственикът му пуши твърде много. — Аз съм Амин Моботе от Фронта за освобождение „Оромо“ и имам доста хора. Много, много хора.

— Толкова по-добре за теб — измърмори под нос Екщайн.

— Хвърлете оръжията си и слезте при нас. Няма да ви причиним зло.

Бени се почеса по брадата, докато преценяваше възможностите. Взря се надолу към тъмните долини, но дори и под светлината на ракетата не можеше да различи човешки форми, защото те явно се бяха прикрили добре, преди тя да освети. Манчестър обаче имаше остри, млади очи и забеляза блясъка на дулата.

— Цяла гадна тълпа са, полковник — каза той. — Пръснали са се на три групи и ще ни пленят даже и да повалим половината от тях.

— Може да се опитаме да пуснем първо децата — предложи Крумлов. — Без бой. А после ние да останем и да се бием като мъже.

— Само че ние не всички сме мъже — напомни му Екщайн.

„И все пак — помисли си Бени, — ако можем да разпръснем някак децата…“ Той се изправи и Екщайн го загледа, затаил дъх.

— Полковник Моботе! — извика Бени. Всъщност не знаеше дали ръководителят на бунтовниците има някакъв чин, но в този момент ласкателството нямаше да навреди. — Ще приберете ли първо децата? И ще се закълнете ли като офицер, че няма да им причините зло?

Не последва отговор. Крумлов погледна Бени и се намръщи.

— Ако пуснем децата, полковник Баум, той със сигурност ще ги задържи като заложници, докато ние се предадем.

Бени вдигна ръка, за да го накара да изчака.

— Да видим.

Гласът на Моботе отекна отново.

— Съгласен съм да взема първо децата — извика той. — Но трябва да знаете, че ще ги екзекутирам, ако след това вие не се предадете.

Екщайн вдигна вежда.

— Е, поне е честен.

Нямаше как децата да не чуят разговора и те веднага зашепнаха помежду си, а някои заплакаха. Бени извърна глава към Доминик, която успокояваше сирачетата и се опитваше да ги утеши. После чу падане на камъни и видя Дюбе да се спуска откъм върха. Белгиецът хвана автомата си и пресече платото, за да се присъедини към Манчестър. Бени разбра, че няма никакъв изход. За да гарантират живота на децата, те всички трябваше да се предадат. А да се предадат, означава провал на операция „Чародей“. Къртицата на Крумлов може никога да не бъде разкрита, а той и Екщайн ще се превърнат в анонимни надгробни плочи в гробището на служителите от разузнаването. След всичките години на служба това щеше да им бъде наградата.

Не, не и тази нощ. Не и по такъв начин.

— Боя се, че така няма да се разберем — извика той към Моботе. — Ще трябва да дойдеш и да ни хванеш.

Той отново примижа и огледа полукръглия край на платото, но нямаше нужда да разпределя задачите. Крумлов тръгна към левия фланг с пистолетите си, а Манчестър и Дюбе с тежките си оръжия се разделиха и заеха позиции по средата на фланговете. Бени погледна Екщайн и двамата мълчаливо си стиснаха ръцете, след което Баум тръгна към центъра на полукръга, а Ейтан отиде да заеме десния фланг.

Екщайн легна върху земята, хванал своето узи. Извади пълнителя, провери патроните, после потупа пълнителя с длан по-скоро от суеверие, отколкото да подреди патроните. Имаше още два пълнителя в джобовете си, но се съмняваше, че са пълни, пък и не искаше да знае.

— Ейтан.

Той извърна глава и видя Доминик, коленичила до него. Очите й бяха влажни, косата трептеше около лицето й, а тя сложи ръка върху рамото му.

— Моля те, Ейтан — каза тя. — Запази един куршум за мен. Не искам те да ме пленят.

След миг той кимна.

— Нито пък аз го искам — каза и постави длан върху нейната. После тя отдръпна ръката си и изчезна.

Той се извърна и се взря в долината. Чу шума на приготвящите се за атаката бунтовници. Тогава помисли за Симона и как не е оправдал доверието й. Помисли, че така вероятно за нея ще е по-добре. Накрая ще има онова, от което се нуждае, ще си намери истински мъж, който работи в банка „Леуми“ и мрази армията, който ще се връща у дома при нея всяка вечер и ще бъде щастлив, че е там. Да, тя ще скърби, но също така ще знае, че така е по-добре.

А после помисли за Орен и усети как сърцето му се свива. Орен няма да бъде по-добре. Орен ще остане самотен завинаги, независимо кой ще влезе в живота на Симона. Ще има по-малки братя и сестри, но няма да може да споделя с тях, няма да може да им обясни защо баща му го няма или какво е било толкова важно, та татко го е изоставил. Образът на разтревожения му син внезапно доби такава яснота, че в него се надигна силна ярост, предизвикваща горчиви сълзи в очите му.

„Да го оставя сам? О, не, не, Боже мой! Какво направих?!“

Внезапно в небето се издигнаха още три ракети. Беше страшно и Екщайн закри очите си с ръкава на ризата, стисна оръжието и усети как тялото му се изпъва като от електрически удар.

После внезапно от север се чу нов звук. Беше тежко като накъсано кашляне. Той добре познаваше този звук и страхът стегна стомаха му. Те разполагат с миномети. Първо ще ги засипят със снаряди, както би направила обучена пехота към окопалия се враг. И всичко ще свърши след минути.

Но мината не избухна върху платото. Взриви се долу в равното. „Толкова ли са тъпи, та стрелят по самите себе си?“ — зачуди се той. После нов снаряд избухна между бунтовниците, трети и четвърти и внезапно някъде отблизо откри огън лека картечница. Но тя също не беше насочена към платото, а към позициите на бунтовниците. Трасиращите куршуми чертаеха червени линии и поваляха предните редици на хората на Моботе.

Екщайн не можеше да разбере. Съвсем глупашки се вдигна на колене, изненадан от факта, че поне четири оръжия стреляха от тъмнината и сееха смърт сред бунтовниците. Чуваше виковете на хората на Моботе, виждаше сенките им, търсещи прикритие, тичащи надолу по склона. Сред тях избухваха гранати, трасиращите куршуми разкъсваха редиците им, а той извърна глава, за да види Бени, също изправен на колене и загледан към касапницата долу.

Баум обаче беше се досетил. Той се хилеше широко и тупаше плешивото си чело с длан, сякаш е свидетел на някакво библейско чудо. Почти без патрони, но предпазливи, Манчестър и Дюбе сдържаха желанието си да се надигнат и само гледаха, докато Крумлов пълзеше към Баум с изненадан израз върху лицето.

Всичко свърши бързо. Смъртоносният огън трая не повече от три минути, но беше достатъчен да накара Моботе и хората му да помислят, че са срещнали цял батальон на етиопската армия. Те избягаха в нощта и цели две минути след това наоколо цареше пълна тишина.

— Не стреляйте, приятели — извика на иврит младежки глас.

Екщайн се извърна и загледа с невярващ поглед четиримата младежи, които се изкатериха по северния край на платото. Всички бяха чернокожи с къдрави коси и блестящи очи, с мускулести тела на отлични бойци. Бяха обути в провиснали сини джинси и тъмни ризи, с тежки боти на краката и носеха много килограми патрони, гранати, различни автоматични оръжия, лека картечница и даже петдесет и два милиметрова минохвъргачка и едно РПГ. Челата им бяха превързани със зелени кърпи като нинджи и даже не бяха се изпотили. Явно бяха командоси от „Саярет Маткал“ и се бяха спуснали с парашути някъде наблизо, за да пристигнат на мястото на срещата благодарение на заповедта на генерал Ицик Бен-Цион.

Водачът на командосите беше черен младеж, който приличаше на всяко от тези етиопски сирачета, но пораснало и станало мъж. Той забеляза Екщайн, посочи го с пръст и се засмя.

— Екщайн — каза той, сякаш са му показвали снимката на майора, а сега се радва, че веднага го е разпознал. — И Баум — добави той, когато Бени, внезапно подмладен с десетина години, бързо приближи групата и прегърна момчетата.

Крумлов, Манчестър и Дюбе бавно се събраха и приближиха командосите, но само гледаха, сякаш израелците са някакви призраци. Екщайн се изправи и застана до Бени.

— Нямам думи да ви кажа колко се радвам да ви видя — каза Екщайн.

— Ако бях на твое място, и аз бих се радвал да се видя — засмя се командирът на командосите. — Едва преди половин час хванахме сигнала ти. — Той се наведе леко и се заклати, за да нагласи по-удобно тежкото си оборудване. Носеше снайперска пушка „Галил“ с прибор за нощно виждане и много пълнители със 7,62 милиметрови патрони. — Обаче трябва да тръгваме — добави той. — Онези може да имат някъде наоколо наблюдателен пост и ако разберат, че сме само четирима, ще се върнат.

Водачът на командосите се извърна и извика на иврит към хората си. Заповяда им да си проверят оръжията и да раздадат вода и храна на децата. Бени докосна младежа по рамото.

— Боя се, че не е толкова просто — каза той. — Еритрея е още доста надалеч и не мисля, че тези деца ще успеят да стигнат, независимо с какво ги плашим.

— Няма да ходим в Еритрея — каза командосът. Той отвори пластмасова манерка и предложи вода на Бени, но Баум видя Доминик, застанала зад Екщайн, и й подаде манерката.

— Няма ли? — вдигна вежда Екщайн.

— Не. Отиваме в Судан. Той е много по-близо. Само на няколко километра в тази посока. — Той посочи на запад.

— Судан? — Бени изглеждаше изненадан. Достатъчно зле е да се нарушава въздушното пространство на Еритрея, но суданците поддържат всички насилнически и фанатични партизански движения против западните държави. — Но тя е терористична държава!

Командосът пъхна една дъвка в устата си и се ухили.

— Ами това тук какво е, полковник Баум? — попита той — Може би градините на Еден? Самият рай?