Стивън Хартов
Пастир на Дявола (11)

7.
Дърба
3 май

Когато слънцето се издигна на изток над планината Уело, от Дърба не можеше да се види езерото Тана, тъй като макар да е доста по-голямо от Галилейско море, то се намира далеч на север зад стотици върхове. Но ако си го посещавал преди, образът му засяда в душата ти като оазис в Сахара и ти го чувстваш, усещаш мириса на мъглата, издигаща се над безкрайния воден простор, виждаш розовите фламинго, които танцуват из плитчините на разсъмване, чувстваш бриза, който гони нощните насекоми, когато езиците на леопардите докосват перлената течност.

Но тази сутрин приятното видение премина бегло през въображението на Екщайн и изчезна, заменено мигом от трептящата ярост на истината, докато стоеше облегнат на задната стена на черквата със зачервени очи и пушеше.

Върху скалистия връх на хълма се издигаше самотно акациево дърво, чиито остри черни клони бляскаха в червеникаво на зазоряване. Вдясно блестеше тялото на Дюбе, който запълваше с лопатата пресния гроб на Ники. Ударите на лопатата в камъните караха Екщайн да скърца със зъби, но тъмните му чувства не бяха насочени към белгиеца, който като вярно куче беше изпълнил онова, заради което господарят му го храни. В движенията му имаше чувство на мълчаливо достойнство, на уважението на боеца към убития му враг, същото, каквото се изразява стотици пъти на места като Гетисбърг, Нормандия, Хълма на оръжията и Суец. В сърцето на Екщайн вече го нямаше нахалството, с което да осъди този човек, защото се беше изпарило напълно навремето, когато като офицер от десантчиците беше направил засада на двама палестински терористи в Ливан, а после заповядал да издърпат окървавените им тела и да ги оставят като предупреждение на площада в селото.

Само че Ян Крумлов беше нещо съвсем различно. Той седеше наблизо върху един голям камък, подпрял лакти върху колената си, заровил пръсти в русата си коса и втренчен в гроба на Ники, сякаш очаква тя да изскочи всеки момент като от кутия на факир. И макар Екщайн да не знаеше защо, цялата му бушуваща ярост беше насочена към чешкия дезертьор, поради което не можеше да събере сили да се приближи и да го успокоява.

Бени Баум, винаги по-зрелия от партньорите, се зае с тази задача. Той беше отишъл някъде да се изпикае, а когато се върна, погледна Екщайн и прегърбения гръб на Крумлов. Изпъна едрите си рамене и се приближи към него.

Крумлов не вдигна глава, когато Баум приклекна до него. Хората обикновено се изненадваха от гъвкавостта на толкова едър и възрастен полковник, но Бени още можеше да надбяга младежи, на половината на възрастта си.

— Съжалявам за загубата ти — каза той, сякаш Ники е била отнесена от скоропостижен менингит. Той обърна глава към Шева, където изгряващото слънце сякаш подпали върховете, а откъм долината се понесе писъкът на овчарска флейта.

Крумлов вдигна глава, сплете пръсти и ги притисна към подутите си устни.

— И аз съжалявам заради създадените ви неприятности.

Гласът на чеха беше изпълнен със сълзи, но въпреки скръбта и шока си той разбираше усилията, които бяха положили двамата израелци, за да изпълнят искането му. Той познаваше играта, знаеше какво означава да планираш опасна мисия, да я изпълниш, да рискуваш живота и здравето си, за да върнеш „трофей“, а после да откриеш, че той е безполезен, развален, непотребен.

За миг Баум си помисли, че Крумлов има предвид край на сделката. Затова заговори внимателно.

— Сега положените от нас усилия не са важни. Те бяха част от сделката.

Баум извади пакет цигари. Този път бяха „Дю Морер“, тъй като не беше привързан към определена марка и пушеше от всяка кутия или пакет, които му привлекат окото. Той предложи тъмночервения пакет на Крумлов, който отказа, но само с леко притваряне на очите, сякаш е свещеник, а цигарите са предлагана му порнография.

— Уговорката ни не се променя — каза Крумлов.

Баум запали, като внимаваше да не покаже задоволството си. Крумлов трепна, когато лопатата на Дюбе блесна с отразен слънчев лъч. Белгиецът промърмори нещо и продължи работата си.

— Във всеки случай — въздъхна Крумлов — опитът на Ники би трябвало да ви подскаже, че наистина разполагам с нещо.

— Така е — отговори Баум, макар че не беше напълно убеден.

— Въпреки това като професионалист ти изпитваш хиляди съмнения.

— Най-малко.

Крумлов кимна. Дневникът на Ники лежеше до крака му и той го вдигна. Поизправи се, събра малко сили и постави дневника върху колената си. След това погледна израелеца.

— Как се казваш?

— Шмид. — Баум погледна дневника и бързо отклони поглед, сякаш беше оголена женска плът на официален коктейл.

— Не. Истинското ти име.

— Мога да ти кажа друго, но защо ме караш да те лъжа отново?

Крумлов помисли малко, после вдигна едно камъче и го подхвърли. Погледна нагоре към едрия лешояд, който кръжеше бавно над главите им.

— Аз ви казах истинското си име.

— Длъжен беше, за да можем да те проверим. И ти го знаеше много добре.

Крумлов поклати глава, но не за да спори, а меланхолично.

— Сега разбра ли защо съм толкова изморен от цялата тази безсмислица?

— Да — отговори Баум. — Всъщност аз също ще се оттегля. Човек работи дълго време, но в един момент разбира колко е глупаво. И защо? — Бени можеше да излъже така, че да удовлетвори всяко човешко чувство и всяка душа. Всъщност той още обичаше Играта и щеше да се пенсионира само защото дължеше това на многострадалната си жена Мая. Ако зависеше от него, би умрял от старост на поста си.

Крумлов внезапно се извърна към него.

— Аз знаех, че тя няма да може да го направи, Шмид. Знаех го със сърцето си. Тя искаше да дойде, да бъде с мен, да участва. Но макар и толкова млада, тя беше от старата съветска школа. Разбираш ли за какво ти говоря?

Баум въздъхна и кимна. Сега играеше идеално ролята си на баща и изповедник, въпреки че при някои разпити образът му на Дракула вършеше повече работа. Сега обаче беше като гъба, попиваща тревогите на този мъж.

— Странно как тази школа прескача в поколенията — продължи Крумлов. — Първо бяха старовремските сталинисти. После групата на моя възраст, родените по времето на Студената война и израснали с нея. А после се появи поколението на тези дечурлига като Ники. Търсещи, фанатици на безнадеждни каузи.

Баум скри мъчителната си усмивка при мисълта, че и израелските разузнавачи, обхванати от философски настроения, описват чувствата си по подобен начин.

— Грешката беше моя — призна с горчивина Крумлов. — Тя беше чудесен професионалист. Не оперативен работник, но талантлив аналитик. Аз мислех, че съм я убедил да последва моя път, да дойде с мен и да заживеем щастливо. Нали знаеш как е? Но предполагам, че след като съм тръгнал, тя не е могла да понесе мисълта да го направи. Сигурно им е признала и те са я завербували отново. Тя има възрастни родители в Прага. Може да са ги заплашили, да са я изнудили и накарали да ме убие. Знаеш, че ние продължаваме да работим по този начин.

„Да ме прости Господ, но и ние го правим“ — призна мълчаливо Баум.

— Грешката не беше твоя. — Израелецът докосна рамото на Крумлов, но само за миг. — Когато човек скача от потъващ кораб, понякога се опитва да спаси и някой друг. Но ако другият се опита да го удави заедно със себе си, тогава…

Крумлов го изгледа с благодарно изражение, а после си взе цигара от пакета на Баум. Бени му я запали и чехът се поуспокои, докато израелският полковник запомняше колкото може повече от събитията, а Дюбе продължи да заравя миналото на Крумлов, а може би заедно с него и бъдещето му.

— Сигурен съм, знаеш, че съм бил в чешкото контраразузнаване. Като вашата ДСС, или Шабак, както й викате. Но в Йерусалим вие сте самостоятелни, докато ние работехме за руснаците, с руснаците, заедно с проклетите руснаци…

Крумлов беше кадрови офицер, подполковник като Баум. Тъкмо неговите хора бяха клечали цяла година в кулата над сивите води срещу кабинета на Вацлав Хавел в Прага. Неприятно му беше, че трябва да поставя кадрови офицери да наблюдават денонощно един драматург, публикуван вече в над тридесет държави, за да не „свали властта“ с писалка и бележник. Какво си мислят онези тъпи московчани? Че предава ядрени тайни по късовълнова радиостанция? Да го убият или да го оставят на мира. Къде е достойнството в цялата тази работа?

Обаче даже след като Чехословакия тръгна към свободата, откъсна се от Съветите и направи своята „нежна революция“, като се раздели на две републики, все още имаше неща, които трябваше да се защитават. Промишленост. Търговия.

Огромният километър и половина завод ЗТС в Мартин още произвеждаше съветски танкове Т–72 главно за сирийците. Поръчката им за 250 от стоманените дракони по над 1 милион долара бройката беше жизненоважна за икономиката. Целият екип на Крумлов работеше в завода, за да опази тайните на военното оборудване. Никой не се интересуваше дали сирийците ще изгорят вътре в танковете си, но американците и израелците непрекъснато се мъчеха да проникнат в завода, а ако арабските клиенти откриеха, че изтича информация, те можеха да прекратят договора.

Когато пристигна сирийска делегация начело с генерал от корпуса на бронираните войски, за да инспектира конвейерите на завода, Крумлов постави гостите под непрекъснато денонощно наблюдение. Този път изобщо не ставаше дума за опасения, че те ще се опитат да откраднат някакви чешки военни тайни. Причината беше, че хората от Дамаск щяха да посетят търговски панаир в Прага, а директорът на завода ЗТС беше стар семеен приятел на Крумлов и искаше да е сигурен, че гостите му няма да се свържат с потенциален съперник. Това, разбира се, изобщо не се появи в докладите на Крумлов до началниците му.

Доволен от блестящите си нови танкове, сирийският генерал се завърна у дома, а делегацията, вече ръководена от полковник Фарадж Саламех от сирийското военновъздушно разузнаване, продължи към Прага. Крумлов ръководеше лично операцията по наблюдението, съчетано с фото и акустично следене. Директорът на завода скоро щеше да омъжва и двете си дъщери и не можеше да си позволи да рискува загуба на поръчка, от която зависи жизненото му равнище.

Точно там, в столицата, късно през една от нощите, близо до Карловия мост с покритите със сняг скулптури на светци и бавното течение на Вълтава откъм Стария град, полковник Саламех се срещна с израелеца, когото Крумлов нарече Синята брада.

Двамата мъже се разхождаха и разговаряха, а Крумлов, който се присъедини към екипа си след късна вечеря с Ники, се захвана с проследяването в студа, почувствал приятната носталгия към оперативната работа. Хората от групата на Крумлов не разбираха разговора, който записваха с микрофоните с далечен обсег, и снимаха с фотоапарати, чувствителни към инфрачервено излъчване, от първоначалното ръкостискане до раздялата с „Чао“. След завръщането в щаба те посрещнаха с пълна изненада потвърждението на подозренията на Крумлов, че разговорът се е провел на иврит. Очите на преводача направо изскочиха и се лепнаха за очилата, когато установи, че Синята брада е служител в израелския ядрен институт в Димона и че уговаря продажбата на чертежи.

Също както Екщайн и всички професионални разузнавачи Крумлов не обичаше предателите. В миналото, когато те бяха чехи, той с удоволствие ги хвърляше в килиите и се отнасяше с тях с презрение като към педофили. Но в онзи момент нещо в него се пречупи, той осъзна, че въпреки всичките му години вярна служба политическите ветрове скоро ще го издухат в пенсия, която ще бъде мизерна и той ще трябва да си добавя по нещичко вероятно като вестникопродавец. И тогава се появи идеята, ясна като просветлението на мъж, чиято жена му е отказвала в леглото дълго време, а сега е попаднал в хотелска стая с русата барманка на хотела, украсена единствено с гердан от перли.

Необратимо.

Той веднага постави двойната забрана за „строго секретно“ над хората от групата и преводача, както и над техниците по акустика и фотография. Измъкна от леглата им секретарката и юриста и накара всички да подпишат трите екземпляра на формулярите, след което даде на досието име „Сътворение“ и го заключи в сейфа си.

После се прибра в апартамента си, за да помисли. Два часа седя до отворения прозорец, пушеше любимата лула на дядо си, а студеният вятър развяваше белите завеси. Гледаше изгрева над Прага, града, в който вече нямаше нито един жив Крумлов освен него, усмихваше се на спящата Ники, която от време на време помръдваше и се стряскаше в съня си.

В края на тези два часа Крумлов клюмна, но не беше уморен.

— Трябваха ми четири месеца, докато успея да се задействам, Шмид. — Крумлов загаси фаса в обувката си така, сякаш му се искаше да е бос, за да си причини болка. — Вече знаех, че ще го направя, но ми трябваха твърди доказателства, които да предложа на вашите.

Баум мислено преразгледа историята на чеха. Липсваше нещо. Голямо. Истинската му мотивация, за да дезертира. Човек не залага живота си и не напуска родината си заради досадна перспектива за ранно пенсиониране.

— Но ти си имал снимки на Саламех и този Синя брада, както си го нарекъл — каза Бени.

— Имах снимки на Саламех, който се среща с някакъв израелец — поправи го Крумлов. — Защото онова, което знаех, беше, че човекът е банкрутирал шофьор на такси от Тел Авив, който се опитва да продаде плановете на нов автобусен терминал.

Правилно. Световната история на разузнавателните служби е пълна с разкази за самонадеяни „търговци на хартия“, фалшиви шпиони, които се опитват да спечелят пари с безполезна информация.

— Исках да имам доказателства за онова, което предлага Синята брада, при това дадени лично от него. Но нямаше как да го проследя до Бер Шева и да претърся апартамента му.

„Мъдро — помисли си Бени. — Защото ние щяхме да те хванем още на летището.“

— Саламех беше по-лесен. Пътуваше напред-назад из Европа. Появи се в Прага отново, взе оставена в тайник информация от Синята брада и беше достатъчно глупав да отпътува с влак към Виена. Както казват американците, бинго!

Баум веднага си представи Крумлов, разговарящ със сириеца във вагон-ресторанта в очакване на момента, когато да се появи някоя от неговите пражки красавици и да отвлече вниманието на жертвата. Поне още трима ще работят по смяната на куфарчето на Саламех с външно еднакво, преснимане на всички документи някъде в тоалетната на влака и връщане на оригиналното куфарче на мястото му. Искаше му се да извика: „Покажи ми най-после какво притежаваш, дявол да те вземе!“, но запази спокойствие, защото търпението е най-голямото богатство на добрия разузнавач.

— Затова я убедих да дойде с мен — прошепна Крумлов, загледан отново в гроба на Ники. — Или поне си мислех, че съм я убедил. — Той отпусна глава и върху челото му падна кичур руса коса. — Сигурно всяко предателство си има цена. Но тя беше толкова млада…

Гласът му заглъхна. Баум гледаше как Дюбе, завършил скръбната си задача, прибра лопатата. Белгиецът отпи вода от манерката, после напълни шепата си и намокри мускулите и рижавите косми върху гърдите си. Точно вляво на пъпа му имаше зараснала рана от куршум. Той вдигна автомата си, приближи се до Крумлов, спря, погледна към работодателя си, но изобщо не обърна никакво внимание на Баум, седнал до него.

— Ако искаш, полковник — каза Дюбе, — ще ти оставя лендроувъра. Аз мога да се върна пеша в Адис.

Крумлов вдигна глава и го изгледа с недоумение.

— В Адис? Няма да ходим в Адис.

— Ние ли, полковник? — Дюбе изпъна рамене и застана като истински войник. — Искаш да остана при теб ли? — Той посочи с глава към гроба. — След всичко това?

Крумлов почти се усмихна.

— Попитай евреите, Мишел. — Чехът погледна Баум, а после отново се обърна към телохранителя си. — Според техните традиции, когато човек спаси живота на някого, той поема отговорност за живота му завинаги. Нали така, Шмид?

За миг Бени изпита надежда, че Дюбе наистина ще си тръгне, но му стана ясно, че убийството е свързало още повече господаря и вярното му куче.

— Така е — каза той.

— Напълни резервоара докрай — заповяда на белгиеца Крумлов. — Пътят е дълъг и не искам да спираме.

Дюбе почти козирува, но после наведе глава и се отдалечи.

— Още една минутка, моля — прошепна Крумлов и Баум разбра, че той иска да се прости с Ники.

Бени се изправи и се отдалечи към черквата, където Екщайн все така стоеше на поста си с купчина фасове около обувките.

— Е? — презрително попита Екщайн. — Чу ли цялата измишльотина?

Баум вдигна длан. С годините този жест на търпелив баща, който успокоява нетърпеливия си син беше се превърнал в традиция.

— Внимателно, Ейтан — прошепна Бени. — Човекът е загубил близък.

Екщайн въздъхна нетърпеливо.

— Добре — съгласи се накрая той.

— Всички прекарахме неприятна сутрин — каза Баум.

— Така е. Може би просто ни е необходимо малко кафе.

— О, да. Щото не сме достатъчно нервни.

Ейтан почти се изсмя, но ядът не му позволи.

— Е, какво каза той?

— Нищо особено. Тя била първоначално с него, обаче я презавербували и я накарали да го убие.

— Така е. А какво мислиш за онзи неин дневник?

— Любовни писма може би?

— Да бе. — Екщайн всъщност беше сантиментален човек, но сега не можеше да се поддаде на чувствата. — Ти ще кажеш, господин Шмид. Защо се изпраща убиец подир дезертьор?

— Тя не беше убиец.

— Добре де. Аматьор със заповед за убийство.

— За да се предотврати дезертьорството.

— Или?

— За да изглежда истински един фалшив дезертьор — повтори търпеливо Бени точката и параграфа от „упътването“ на АМАН, предавано устно като племенен завет от поколение на поколение сред служителите.

— Точно така. Затова извиваш ръчичките на някое нервно момиченце, което добре знаеш, че няма да свърши работата.

— Но тя почти го направи, господин Хартстоун.

Ейтан махна с ръка.

— Почти не се брои, а и ръководителите й вероятно са разчитали, че тя няма да успее, или са знаели, че Крумлов е охраняван. Или пък например Дюбе е някой от тях, участник в капана. Крумлов ни продава торба с фокуси. Ти мислиш ли, че в онази игла е имало бързодействаща отрова? На бас, че е била само солена водица.

Презрението повиши гласа на Екщайн, но той внезапно замлъкна. Гледаше над рамото на Бени и Баум се извърна. Видя Дюбе, застанал на височинката под черквата. Белгиецът беше до лендроувъра и държеше в лявата си ръка току-що уловен див заек. Къде и как го е хванал, нито Баум, нито Екщайн можеха да си представят, но дребното животно беше явно мъртво, а в другата си ръка Дюбе държеше писалката на Ники. Той хвърли заека в багажника на колата.

Екщайн примигна към Баум.

— Е, та? Ако винаги бях прав, ти нямаше да можеш да се чувстваш толкова велик.

Баум се усмихна.

— Въпреки това, може и да си прав. Обаче това ще решат други.

Екщайн кимна. Понякога забравяше, че задачата му като военен е да се подчинява на заповеди и да остави на командирите си да правят заключения и да се справят с моралните проблеми.

— Господин Хартстоун.

Бени и Ейтан се извърнаха при звука от гласа на Крумлов. Той се приближи бавно към тях откъм новоиздигнатия гроб от пръст и камъни.

— Трябва да ви благодаря — каза чехът. — За опита ви да ми спасите живота.

— Беше рефлекс — веднага отговори Ейтан.

— Той е скромен — каза Бени, но искаше да добави „и невъзпитан като стюардеса на «Ел-Ал»“.

— Сигурно — съгласи се Крумлов. — Е, време е да тръгваме.

Ейтан сложи ръце на кръста, недоволен от всички тези любезности след скорошната смърт на Ники. Картината на главата й, която се отмята от изстрела на Дюбе, непрекъснато стоеше пред очите му и той знаеше, че ще обвинява за смъртта й Крумлов независимо от всичко.

— Не ми се иска да говорим по работа… — започна Екщайн.

— Да — отговори Крумлов, сякаш с нежелание припомнил си свой дълг. — Снимката.

Той вдигна отпуснатата над панталоните си риза и в колана на панталона му се видя пластмасов плик. Сигурно го е държал там много дълго време, защото кожата на стомаха му беше червена и се белеше зад правоъгълната форма. Той го подаде.

Ейтан внимателно разкъса плика и извади една лъскава черно-бяла снимка. Бени се приближи и двамата загледаха предадения им портрет.

Обаче на снимката не беше само един човек. Бяха единадесет души, седем мъже и четири жени. Явно бяха израелци, което си личеше по джинсите, сандалите, навитите ръкави на ризите и тъмните очила, висящи на каишки от вратовете. И зад гърба им съвсем ясно се виждаше куполът на реактора в Димона. Бяха нещо като технически екип, явно по време на обедна почивка, защото държаха кутийки кола и наблизо върху каменната маса за пикник имаше мазни опаковки от храна.

Баум и Екщайн с почти комичен синхрон погледнаха едновременно Крумлов. Той се усмихна леко.

— Както можете да видите, това е Димона.

Екщайн усети горчивина в гърлото си, а яростта се надигна от дълбочината на гърдите му. Отпусна ръце. Усещаше ги как се гърчат и не знаят дали да се стегнат в юмруци за удар, или да разкъсат гърлото на човека отсреща.

— Кой от мъжете е? — попита прегракнало той.

— Или коя от жените? — добави Баум. И неговото съчувствие се беше изпарило.

Крумлов забеляза как тонът им се промени от приятелски във вражески настроен и веднага отново се превърна в хладнокръвния професионалист. Поведението му сега напомняше на баткото, който държи ключа за шкафа с играчки.

— Всяко нещо с времето си, господа. — Той погледна Екщайн. — Както каза господин Хартстоун, засега само сме се запознали.

— Кога? — попита през стиснати зъби Екщайн.

Крумлов сви рамене.

— Малко по-нататък. Може би след като и двете страни сме си спечелили малко доверие.

На височинката до черквата двигателят на лендроувъра забръмча и Крумлов се обърна към звука. Бени спря чеха, като го хвана за лакътя.

— Ти току-що благодари на този човек, че е рискувал живота си заради теб — напомни той, като показа с глава Ейтан. Една от вратите на колата се затръшна и всички разбраха, че Дюбе слиза от лендроувъра, защото е видял някой да слага ръка върху господаря му.

— Да — призна Крумлов. — Но както той сам каза, било е рефлекс.

— Кога? — отново попита Ейтан.

Крумлов погледна Баум, после Екщайн и устните му се изкривиха в иронична усмивка.

— Кога ли? — Той се замисли за миг. — Може би ще посоча вашата къртица, господин Екщайн, когато господин Шмид ми каже истинското си име.

Екщайн и Баум се спогледаха. Ейтан не беше чул разговора между Бени и дезертьора, но веднага предположи приликата в желанията между съперници и без да кажат дума, партньорите си направиха сметките. Бени ще се пенсионира, Ейтан излиза от оперативната работа след изпълнението на тази мисия. Вече няма никакво значение. Секретността може да върви по дяволите. Ако могат да получат името на къртицата веднага, тогава то може да бъде кодирано и изпратено в Йерусалим, а след два дни ще качат Крумлов и децата фалаши на самолет за Тел Авив. Полковникът се обърна към Крумлов и въздъхна дълбоко.

— Казвам се Баум. — Бени едва не се задави, когато го изрече, но макар да изгори гласните му струни като поток от лава, името се чу ясно. — Името ми е подполковник Бенжамин Баум.

Крумлов се усмихна напрегнато и бавно поклати глава като учител, който се кара на двама непослушни ученици.

— Както вече казах, господин Хартстоун. Когато Шмид ми каже наистина истинското си име.

Той се отдалечи към лендроувъра, като остави Ейтан и Бени със зяпнали уста, изненадани от откритието, че истината се е оказала най-безполезното оръжие в тяхната професия.