Стивън Хартов
Пастир на Дявола (22)

18.
Йерусалим
10 май

Младите специалисти, които работят в подземните лаборатории на Специални операции на АМАН, са бледи, затворени и цинични хора. Приличат на космонавти, осъдени да прекарат дълго време на борда на космическа станция, където дните и нощите не се различават. Нямаха определени работни часове и затова работеха, докато свършат работата. Често една задача се застъпваше със следващата, така че престоят им на въздух и слънце навън се ограничаваше до половинчасовата почивка за храна в някое от кафенетата на улица „Бен Йеуда“. След това се връщаха в своя затвор.

Повечето от тези млади мъже и жени имаха офицерски ранг и високо образование в областта на фотографията, компютърните науки, физика или химия. Бяха постъпили на служба във военното разузнаване, за да си гарантират сигурна работа и кариера в избраната научна област, както и сериозна пенсия, когато се уволнят. Но след няколко години екзотика в поддържането на разузнавателни операции те се изхабяваха, защото никога не узнаваха целия обхват или резултати от работата си, а в израелската армия заплащането на извънреден труд е непознат израз. Никой от тях нямаше да стане богат от онова, което върши, но много със сигурност щяха да сложат очила, а личният и общественият им живот си оставаше непостижима мечта.

Въпреки това самите лаборатории бяха най-добрите в цялата страна. Имаше суперкомпютри, ядрени автоанализатори, центрове за сателитни връзки със свръхвисоки скорости и лазерни установки, на които би могъл да завиди „Ливърмор“. Естествено, всички тези „стаи за игри“ се намираха на същите етажи с оръжейните лаборатории и помещенията за подготовка на необходимите за операциите уреди и материали. Точно заради това целият етаж беше закопан на десет метра под земята и укрепен с еднометрова черупка от подсилен с желязо бетон. Всички тайно презираха персонала, занимаващ се с оръжията и експлозивите, но им се усмихваха фалшиво и гледаха на тях с уважение, защото, ако някой от тях кихне, когато не трябва, цялата сграда може да се превърне в купчина димящи развалини. Поради всичко това подземният етаж си беше спечелил името „Гроба“, защото, ако опиташ да прекараш там всичките си двадесет години трудов стаж, със сигурност ще умориш до смърт или тялото, или душата си.

— Очко ни прави на луди — оплака се Рафи Симкович. Двадесет и седем годишният експерт по фотоанализа беше прекарал цели два дни в проявяване на въздушни разузнавателни снимки на един иракски химически завод. Работеше без спиране, за да може най-после да се прибере у дома в Гило при разярената си съпруга. В това време обаче дойде заповедта на Бен-Цион никой да не си тръгва, за да продължат с работа по подкрепата на операция „Чародей“. — Тук просто няма нищо.

Симкович се беше навел над дългата маса в лабораторията за фотоанализ и гледаше през огромна лупа, поставена върху ръждива стойка. Отдолу се намираше снимката на Крумлов с „кандидатите“ за къртица, притисната в метална рамка. Зад Симкович друга дълга маса беше закрепена с винкели към бетонената стена и върху нея се намираше най-модерният компютър на Ай Би Ем, на който в монитора се взираше Рина Харари, красива, бледна блондинка, осъдена непрекъснато да сменя стъклата на очилата си с черни рамки.

— Погледни пак, Рафи — настоя Очко. Сега беше в стихията си. Бен-Цион го нямаше наблизо, за да го притеснява или плаши, а той беше твърдо решен да разгадае тайната на предателя на Крумлов или да умре тук в Гроба. Очко се разхождаше напред-назад до масата в центъра, почесваше челото си и бършеше очилата си. Юдит беше заела място пред един от компютрите, но всъщност преглеждаше списание „Вог“, вместо да участва в разрешаването на ребуса. Ури Бадаш се беше настанил върху един стол на колелца, пушеше, без да спира, и гасеше фасовете върху пода, покрит с плочки, докато препрочиташе всяка от папките с досиета от куфарчето си. Мак Маркъс нямаше защо да бъде тук, но понеже не беше женен и си нямаше сериозно гадже, седеше върху висок дървен бар и масажираше края на ампутирания си крак, докато протезата лежеше на пода като откъснат крайник на витринен манекен.

— Рафи е прав, Очко — промърмори Рина, докато продължаваше да се взира в монитора си. — Това е само снимка от снимка и просто няма никакви тайни съобщения или кодове, или Бог знае какъв фокус-мокус, който ти си представяш.

Очко се изчерви, но не отговори. Тонът на Рина го засегна не толкова заради критиката към теорията му, а по-скоро защото той тайно я харесваше, а усилията му явно не успяваха да й направят впечатление. Всъщност и собствената му вяра в предположението беше започнала да отслабва, защото беше очаквал с подробното изследване на снимката да се появи поне някаква физическа аномалия.

Симкович първо беше прекарал снимката през скенер с висока разделителна способност. После Рина я превърна в цифров образ и провери всеки сантиметър. И макар изследването й да разкри, че всъщност снимката не е оригинал, а снимка от снимка, нищо не показваше тя да е била променена по какъвто и да било начин. Фонът от Димона беше истински, никой от кандидатите не беше преместен или изменен, нямаше внимателно прилепени глави към чужди тела или нещо подобно. Никой на снимката не носеше някаква микроскопична табелка, на която да пише „Аз съм!“

След това Симкович беше занесъл снимката в съседната фотолаборатория, където я разглеждаха на инфрачервена светлина, след това наблюдаваха, докато лазерът изследваше за аномалии по повърхността и опаката страна различни от написаните с молив думи от Екщайн. След това един техник от „Документация“ дойде и внимателно подложи снимката на анализ с шестнадесет различни химикала, за да се прояви тайнопис, ако има такъв. Нищо. И накрая въпреки силните протести на Симкович, който беше изморен, гладен и недоволен, Очко го накара да фотографира отново всяко от лицата поотделно. В момента друг техник ги проявяваше в тъмната стаичка.

— Може би е нещо по-просто, Рафаел — предположи Юдит, докато помирисваше мостра от парфюм на Калвин Клайн, залепена в броя на списанието. — Може би трябва да вземеш всяка първа буква от имената и от тях да получиш името на виновния.

— Това е умно, Юдит — изсумтя Маркъс, докато чешеше крака си. — Но се съмнявам, че нашият човек е знаел имената на тези хора. — Той внимаваше да не спомене името на Крумлов пред хората от лабораторията. — Той вероятно даже и не знае истинското име на предателя.

— Вече го направихме — обади се Ури Бадаш от мястото си.

— Кое? — изненада се Маркъс.

— Опитахме. Взехме имената им и даже военните им отличителни номера и ги дадохме в „Кодове и шифри“. За всеки случай. — Той вдигна ръка и показа голяма кръгла нула с пръсти.

— Е, това ми беше единствената блестяща идея — каза Юдит и продължи да чете.

— Мръсната дузина без един — въздъхна Симкович и вдигна глава от лупата. Погледна към отсрещната стена, където висеше голяма коркова дъска, върху която бяха закачени единадесетте снимки само на лицата, взети от досиетата на Ури Бадаш. Всички бяха подредени в редица. — Освен това, поне според нашето малко мръсно проучване, те всички са чисти.

— Не всички са чисти — възрази яростно Очко и изненада с тона си всички. — Един от тях е предател и ние ще го открием.

— Ти си като обладан, Очко — обърна се с усмивка към него Юдит. — Обаче аз харесвам тази черта в мъжете.

— Също и аз — прошепна Рина. — Такива хора държат много чисто вкъщи.

Вратата на лабораторията се отвори и техникът на Симкович влетя с голяма жълта кутия с надпис „Кодак“. Той я тръшна върху масата в центъра и постави ръце на хълбоците си.

— Ето, Рафи. Мога ли вече да си ходя у дома?

— Ще можеш да си идеш, когато аз кажа, че може. Иди да пиеш кафе.

— Ама аз вече съм изпил шест чаши.

— Тогава иди да се изпикаеш.

Техникът изруга под нос и излезе.

Очко отвори кутията и извади още единадесет снимки, направени с високочувствителни увеличителни лещи и филм с голям формат, за да бъдат напълно ясни.

— Да ги окачим — каза Очко, докато разделяше една от друга още мокрите снимки.

Юдит се изправи да му помогне, а Мак Маркъс й подхвърли кутийка с кабарчета. Очко и Юдит започнаха да закачат всяка снимка под съответната й върху корковата дъска.

— Това е като телевизионна игра — чуруликаше тя. — Включвам се в „Шпиони и контрашпиони“ за стотачка, Алекс.

Когато приключиха, всички от стаята се събраха до централната маса и се вгледаха към дъската. Лицата, естествено, съвпадаха. Позата и прическата на някои бяха малко различни, но в общи линии хората бяха същите. Никой нямаше обеца на носа или татуировка на врата, нито пък пънкарска прическа, тъй като тези неща са забранени на работещите в строго секретните ядрени лаборатории.

След пет минути Симкович вдигна ръце.

— Добре. Отивам си вкъщи. Можете да кажете на Ицик, че съм напълно некомпетентен. — Той отиде до бюрото си и започна да пълни торбата с документи за изгаряне.

Но Очко още не се беше предал. Той не познаваше Ян Крумлов, нито му пукаше за личните или професионални мотиви на чеха, нито пък го интересуваше дали той е светец или дявол. Обаче Екщайн и Баум бяха там, в Африка, а от онова, което ще направи или не Очко през тази нощ, може да зависи всичко в мисията им. Както и животът им.

Той пристъпи от масата към корковата дъска и остана много дълго пред всяка от снимките. Гледаше надолу, после нагоре, след това пак надолу. И чак когато се увереше напълно, че няма нищо странно в сравнението между снимките, минаваше нататък.

— Тръгвам си, Очко — извика Симкович, взе чантата си и стисна торбичката със секретни документи, предназначени за изгаряне. — Отивам си!

Очко бавно вдигна пръст и нещо в позата му, в начина, по който се напрегнаха раменете, накара Симкович да спре. Всички гледаха как пръстът на Очко бавно се раздвижи във въздуха.

Беше застанал пред чифт снимки на млад мъж на по-малко от тридесет години. Кандидатът за къртица в Димона беше с мургава кожа, къдрава черна коса и гъста брада. Брадата беше много гъста и недобре поддържана. На двете снимки закриваше долната част на лицето му почти до скулите. Пръстът на Очко се насочи към долната снимка на мъжа и спря върху едно място, точно под лявото му око.

— Какво е това? — прошепна той.

Бадаш се приближи. Мак Маркъс, все още без протезата си, се подпря с ръка на стената и заподскача. Застана до Ури. Юдит надничаше над рамената им, докато Рина се извърна от монитора си.

Бадаш се взря пред треперещия пръст на Очко.

— Прилича на някакъв белег.

Очко вдигна пръст към втората снимка отгоре и посочи същото място там.

— На тази го няма — каза Юдит.

— Това е белег от връх на молив или химикалка, за бога — изсумтя Симкович и тръшна чантата си върху масата. — Вероятно сме го направили, докато се занимавахме с тази проклета снимка.

Очко не му обърна внимание.

— Рина? — извика той през рамо. — Има ли го на оригинала?

Рина се извърна отново към компютъра си и веднага започна да оглежда дигитализирания образ на груповата снимка на Крумлов.

— Не бих могла да го изпусна — каза тя, но тонът й не беше убедителен. Всички продължаваха да гледат двете снимки, докато тя чукаше по клавиатурата и местеше мишката.

— Да — прошепна тя след дълго мълчание. — Има го. Сигурно съм го видяла, но не съм се замислила какво е. Не е микрофилм или нещо подобно. Само белег…

Като ято гъски, разлетели се след изстрел, Очко, Юдит, Бадаш и Маркъс се пръснаха от таблото и бързо се събраха зад стола на Рина. Тя беше увеличила само съответното място от лицето и сега на монитора й се виждаше ъгълът на тъмното око, скулата и няколко косъма от брадата. И там, точно под окото, я имаше ясно забележима черната точка с големина на връх на молив в сравнение с лицето.

— Дай ми двеста процента — каза Симкович, който също се беше присъединил към групата зад стола на Рина и се беше отказал да си ходи.

Рина премести мишката, постави стрелката върху мястото и кликна два пъти. Екранът се замъгли за миг, а после картината се появи отново, но този път само края на окото, малко от кожата и черната точка с размер на грахово зърно. Белегът беше странен, защото не представляваше плътна повърхност, а нещо като запетая, сякаш е направен с върха на изписана химикалка.

Очко не позволи надеждата му да вземе връх, но и не успя да накара сърцето си да бие малко по-бавно. Усети как плешивината на главата му се покрива с дребни капчици пот.

— Мак — прошепна той, без да се обръща. — Кажи ми отново. Това го няма на снимката от досието на Ури.

Мак заподскача отново около централната маса към корковата дъска.

— Точно така — отговори той след миг. — Няма го на горната снимка.

Рина чукаше по клавиатурата си и на екрана блесна зелена линия, която премина по образа като вълна.

— Няма релеф — прошепна тя. — Така че ако е белег, той е направен върху оригинала, преди да е бил пресниман.

— И ако го няма върху нашата снимка от Шабак — добави Бадаш, — тогава той е бил добавен впоследствие само върху тази групова снимка.

— Освен ако не е капчица, пръснала от нещо — предположи Симкович. — Или нещо, което се е появило после върху лицето му като луничка например.

— Не може да е белег от рождение — каза Юдит. — Човек се ражда само веднъж.

— Не. Не е родилен белег — прошепна Очко, но гласът му беше много странен и всички се обърнаха да го погледнат. — Но е направен нарочно. — Той целият трепереше и по челото му течеше пот. Погледна към Мак Маркъс и се хвана за Юдит, за да се задържи на треперещите си крака. Тя трепна от силата, с която я стисна за лакътя. — Как би нарекъл това нещо ти, Мак? — попита Очко, макар вече да знаеше отговора и той да беше причината за треперенето му.

А Маркъс, който сега беше силно пребледнял, се обърна към останалите и се подпря с длани на масата, за да се задържи на единствения си крак. Той кимна и разклати глава едновременно, опитвайки се да говори спокойно.

— На английски ли, приятелю? — попита роденият в Америка офицер. — На това му викат издайник…