Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil’s Shepherd, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Атика“, София, 2000

Корица: „Атика“

ISBN 954-729-089-4

История

  1. — Добавяне

6.
Адис Абеба
2 май

Далечната престрелка не тревожеше Екщайн. Тя звучеше по-скоро като чукане на припрян кълвач и макар да се надяваше на по-весело предзнаменование при пристигането на международното летище „Боле“, след Сараево то беше почти безобидно като главоболие на раково болен пациент.

Кървавият диктатор Менгисту отдавна го нямаше заедно със съветските му оръжейници, кубинските съветници и убийците от Източна Германия. Временното правителство на Мелес Зенави изглеждаше сравнително стабилно, макар и разклащано от спорадичните атаки на Фронта за освобождение „Оромо“ и Народната организация „Ал Амхара“. Освен това в сравнение с професионалните терористи от близкоизточните държави, където коравите бойци на „Ислямски джихад“ стреляха точно, а самоубийците бомбаджии на Хамас гледаха на смъртта като на единствения достоен изход от всяка битка, тези тук бяха направо аматьори.

И макар да предизвикваше мъка в душата му, гладът, който владееше цяла Етиопия, не можеше да засегне стомаха на Екщайн. Не му правеха вече голямо впечатление и просяците или военните инвалиди, нито пък тълпите деца, слаби като изпосталели псета, които вместо да чакат пред държавния хотел „Гион“ в Адис Абеба, бяха научили разписанието на международните линии и отиваха към летището, когато се очаква пристигане. Ако си бял човек, политически либерален, със социално съзнание и новодошъл в Етиопия, недохранените просяци могат да дърпат струните на душата ти и да свирят на тях като на „Страдивариус“, като заедно с това изпразнят джобовете ти още преди да си сменил доларите и марките си за местната валута.

Но Екщайн беше идвал тук преди, както и Баум, и затова не беше много лесно да се предизвика у тях чувство за вина. Щом като вече си рискувал живота си за спасяването на дори и малка група хора, нуждата ти да заплатиш за удобствата на средната класа, сред които живееш, намалява значително.

И не климатът караше очите на Екщайн да се присвиват, докато излизаше от надупчената с куршуми сграда на летището, макар слънцето още да беше високо и ярко в безоблачното небе, а дробовете му да усетиха предизвикателството от височината и разредения въздух. Етиопия е земя на физически трудности и нищожни удобства с непрекъснат риск от дизентерия, малария, тифус и менингит, както и опасни чакали — от животински и човешки вид. Само че той беше подготвен за всичко това и всъщност почти не го забелязваше.

Онова, което тревожеше Екщайн и го накара да се закове на място, докато бързо премисля операция „Чародей“, беше видът на шофьора му.

До тротоара имаше дълга редица таксита, чакащи да спечелят някой американски долар за петте километра до града. Паркиран между тях и глух към клаксоните им като боен танк, стоеше един тъмнозелен „Лендроувър“. Долната му част беше изцапана с червеникава кал, а сивкавият брезентов покрив закърпен на толкова много места, че приличаше на дантела.

Облегнат на лендроувъра, стоеше един мъж, когото Екщайн моментално определи като наемник от белгийски произход и заедно с това усети как Бени се скова и пое дъх през зъби, тъй като стигна до същото определение. Бен-Цион беше информирал Баум, че тримата ще бъдат „посрещнати“, но двамата офицери си бяха представили местен таксиджия, не по-висок и по-тежък от Ники, която сега се беше скрила зад гърбовете им и отпиваше от бутилката минерална вода, взета от самолета.

Офицерите бяха свикнали сами да си наемат коли, когато извършват операция в чужбина, или в най-лошия случай да бъдат придружавани от местен агент. Лоша оперативна практика е да позволиш на противника да те вози или пази. Този мъж явно беше наемник, при това не от страна на израелците.

Познаваше се не само по зеленикавата риза върху черните панталони, нито по френския автомат МАТ–49, който висеше от дясното му рамо, или дебелите пръсти, които леко потропваха по приклада. Косата му беше къса, червеникаворуса и гъста, а широкото лице — покрито с изгоряла от слънцето европейска плът, приличаща на двойна броня, от която се подаваше счупен, боксьорски нос. Той имаше остри мустаци с китайска извивка надолу и краищата им почти достигаха брадичката.

Разтревожиха ги обаче най-вече очите му. Леденосини и лишени от радост, което доведе Екщайн до заключението, че този мъж е бил твърде дълго в Африка. Дълго след като войските на собствената му държава са се прибрали у дома си.

И освен това той вероятно е дезертирал — от Легиона, от френската парашутна бригада или от белгийските командоси, — защото какво би могъл да прави един леопард в Париж или Брюксел?

— Хартстоун — изрече съвсем ясно мъжът, гледайки право в Екщайн, макар само устните му да мръднаха и в гласа с белгийски акцент да нямаше капчица любезност.

Екщайн кимна.

— А ти си?

— Дюбе, Мишел.

Екщайн забеляза, че се представи по военному, първо с фамилията. А и Дюбе със сигурност не беше истинското му име, макар Екщайн да нямаше право да го съди, тъй като беше провеждал твърде много срещи, на които първите думи от неговата уста са били лъжа.

— Приятно ми е. — Бени Баум пристъпи напред и въпреки че за него не беше типичен такъв жест, подаде ръка. — Французин ли сте?

Дюбе не отговори, но отново погали автомата, вдигна леко глава и огледа Ники Хашек от глава до пети. Изобщо нямаше никакъв сексуален подтекст в погледа му. После отвори вратата на лендроувъра, но не покани никого.

— Белгиец — отговори най-после на въпроса на Бени.

„Проблем“ — реши Екщайн, докато тримата се качваха в колата.

 

 

Дюбе караше, притиснал оръжието си между лявото бедро и вратата на колата, явен признак, че няма доверие на пътниците си. Екщайн седеше на дясната седалка, Ники зад него, а Баум зад Дюбе. Още не бяха отминали оградата на летището, когато Дюбе спря колата, обърна се и предложи нещо, което би трябвало да е усмивка, чиято топлина беше осветена от два счупени зъба, без съмнение резултат от удар с юмрук, камък или приклад.

— Разменете се, моля — каза той на Баум, който веднага разбра и се подчини. Смени мястото си с Ники. Без съмнение белгиецът е убивал някоя и друга жертва в гърба, поради което не би могъл да кара спокойно, ако не вижда изцяло едрата фигура на Бени в огледалото.

От летището имаше само един път към останалата част от страната и той минаваше през столицата. Затова Екщайн се приготви за предстоящото изпитание на чувствата, изпитвайки известно съжаление към Ники, която идваше от страна на взривено славянско величие, беше зърнала за миг спокойствието на Рим, а сега пристигаше право в сърцето на гладуваща африканска страна, разкъсвана от граждански вълнения. Не знаеше къде се е скрил чешкият дезертьор Крумлов, но се досещаше за две неща:

Първо, няма да е в Адис Абеба, защото макар столицата да е голяма и оживена, морето от тъмнокожи африканци не е място, където един славянин от Прага може да се смеси с тълпата. Тук няколко руски убийци с вид на близнаци просто биха могли да вдигнат палатка пред пощата на булевард „Джомо Кениата“ и да размахат снимката на Крумлов заедно с пачка банкноти, и скоро след това стотици млади етиопци ще претърсват столицата, за да открият изгубеният им „приятел“. Второ, където и да ги чакаше сега Крумлов, то е временен адрес и достатъчно надалеч от базата му и от петдесетте сирачета, за които „се грижи“. Защото чехът знаеше, че пристигащите израелци имат проследяващи чипове, скрити в обувките, и са първи от по-голяма група, която би нападнала веднага, щом той се разкрие. А той е професионален разузнавач и ще покаже стоката си за размяна със съблазнителния финес на умела стриптизьорка.

Екщайн нави ръкавите на бежовата си риза с пагони. Отново беше в униформата на Антъни Хартстоун, включително сините джинси и платнените високи обувки за по-хладния въздух на планинската столица. Баум беше облечен по подобен начин, макар Ханс-Дитер Шмид, търговец на фармацевтични продукти от Мюнхен, да не носеше джинси, а светлозеленикави панталони. Ники не изненада никого, като остана в любимите си скръбни черни тонове.

 

 

Екщайн свали стъклото на прозореца си, опря се с лакът върху отвора и се вгледа в приближаващия град, докато Дюбе караше по булевард „Африка“ към източната част на центъра. Градът не го интересуваше от естетическа гледна точка. Беше с ниски и пръснати сгради, само няколко от тях с архитектурна стойност, и му напомняше на Кунейтра, спорния сирийски град на Голанските възвишения. Там никой не си правеше труда да поправя надупчените от снаряди сгради, защото накрая едната или другата страна пак ще бомбардира и ще превърне всичко в развалини.

Но понеже беше романтик, той обичаше очарованието на градовете от Третия свят и ги предпочиташе пред подредения Лондон или чистата Женева. В Адис Абеба атракцията са хората, защото един цирк без артистите си не е нищо повече от голяма палатка. По оживените улички нова тълпа от сакати се присъедини към полуголите просяци, скитащите луди, уличните търговци и шофьори на таксита. Всички викаха по редките чужденци, докато джебчиите се мятаха между тях като ята врабчета. Но тази игра на оживяване въпреки шумната си треска беше по-скоро безобидна, отколкото жестока и караше Екщайн да се усмихва въпреки настроението си.

Той погледна Дюбе, който натискаше клаксона към двама старци, пресичащи бавно пред бронята на колата и почукващи с възлестите си дървени тояги по пътя. Смачканият нос на белгиеца изглеждаше набръчкан и Екщайн реши, че както повечето бели „ловци“, живеещи в Африка, той също е неизлечим расист. За миг Екщайн се направи на психолог и анализира поведението на наемника с няколко мълчаливи предположения. Баща — брюкселски железар, пияница, който го е биел. Майка — родена в Германия проститутка, която ги е изоставила. Самият Дюбе — израснало на улицата момче, престъпник, който е предпочел военната униформа пред затвора, несигурен в себе си и самосъжаляващ се, открил своята ниша в свят, където винаги може да се чувства по-висше същество.

Вероятно подобно определение не е съвсем вярно, но Екщайн беше срещал много мъже, отговарящи на подобно описание, макар че би се радвал, ако в случая не се окаже прав. Ако Дюбе не нарича етиопците „черни“, то би се почувствал приятно изненадан.

— Накъде сме тръгнали? — попита Екщайн, когато навлязоха по-навътре в града към оживения пазарен площад, наречен „Пиаца“. Двойки войници от Етиопското народно революционно демократично движение, изглежда, пазеха на всеки ъгъл, облечени в униформи без отличителни знаци и стиснали ръждясали автомати АК–47. Няколко деца си играеха встрани на улицата върху ръждясал руски танк Т–62. Кулата му изобщо липсваше, сякаш това беше труп на обезглавено насекомо.

— В града — отговори след малко Дюбе.

— Виждам.

— Значи на север. — Белгиецът беше разговорлив като Клинт Истуд в италиански уестърн.

Баум се понаведе и се опита да поведе приятелски разговор.

— Не предпочиташ ли да говорим на френски?

Дюбе сви рамене.

— Няма значение.

„Защото макар френският да ти е роден език — презрително си помисли Екщайн, — вероятно и на него говориш полуграмотно.“ Той гледа дълго профила на белгиеца и накрая Дюбе го усети и извърна глава. Очите им се срещнаха и разбиращият законите на вълчата глутница Екщайн задържа погледа на Дюбе, докато на другия се наложи да се съсредоточи в карането на колата.

Екщайн хвърли поглед назад към Баум, който повдигна вежда, облегна се на мястото си и без да се крие, посочи с пръст към Ники. Екщайн се обърна на другата страна и видя, че се е свила в ъгъла на седалката, прибрала е нагоре краката си и потропва с единия, докато гледа през прозореца. Притискаше малкия си дневник и автоматичната писалка към гърдите си и въпреки че тропическият вятър духаше в колата, изглеждаше замръзнала, самотна и някак смалена.

Беше виждал този израз преди, а сега си спомни къде. По лицата на момичетата от школата по парашутизъм, когато седяха притиснати в корема на някой С–130 на път към първия си скок. Беше израз на истински животински страх, който той сега изобщо не можеше да разбере…

Излязоха от града по шосето към Бахир Дар на север, но колко още щяха да пътуват и докъде, знаеше само Дюбе. Екщайн беше карал насам със собствения си нает джип може би двадесет пъти и знаеше, че води към Дебре Маркос — временната столица на Гоям, както и към Бахир Дар, обширните води на езерото Тана и Тис Абей, величествените водопади, където синият Нил прилича на Ниагара.

Когато се заизкачваха по обраслите с евкалипти хълмове, вече започна да се стъмва и сякаш в отговор на стърженето в стомаха на Екщайн, Дюбе извади отнякъде една мазна хартиена торба и я постави на седалката помежду им. Вътре имаше четири бутилки бира „Тала“, манерка с вода и голямо парче „инджера“, етиопски хляб, напомнящ по вкуса си на пита. Дюбе си отвори една бутилка топла, слаба бира, докато Екщайн и Баум си поделиха водата и по едно парче хляб. Ники даже не отговори на предложението да се подкрепи.

Няколко розови отблясъка от залязващото слънце оцветиха вълнообразните ливади и храсталаци, след което настана пълна тъмнина и само светлината от фаровете на лендроувъра се отразяваше по напукания асфалт. Дюбе погледна часовника си — евтин и здрав уред, който всеки войник може да загуби, без да съжалява — и натисна педала на колата. Измина четиридесетте километра нагоре по склона за по-малко от половин час. Тъкмо преди големия град Чанчо той зави наляво по широк черен път и Екщайн разбра, че се насочва към Дърба. Само че Дърба беше на двадесет километра разстояние и там нямаше нищо освен голяма фабрика за цимент и стометровата пропаст към Муга.

Внезапно Дюбе натисна спирачките и изхвърли с гумите дребни камъчета и прах. Екщайн се хвана за дръжката встрани на вратата, а Баум изпъшка. Осем чифта рубиненочервени очи се появиха внезапно в тъмнината отпред, а след това четири едри бабуина със златисти лъвски гриви размахаха черните си ръце и закрещяха раздразнено, преди да скочат настрани в нощта. За миг Екщайн помисли, че Дюбе може да има тайни сантиментални чувства към животинския свят, но наемникът даде заден ход за миг, после завъртя кормилото и насочи лендроувъра нагоре по склона. Просто беше изпуснал завоя.

Малката сграда на върха се появи в светлината на фаровете. Беше квадратна, двуетажна етиопска православна черква, построена изцяло от розов камък, който изглеждаше жълт на светлината. Каменно стълбище водеше към тъмния отвор на вратата, а редицата прозорци всъщност бяха изрязани в каменните стени малтийски кръстове.

Някога тук е имало резбован парапет от елегантни кулички, но сградата е служила за прикритие по време на спорадичните битки за провинция Шева и сега куличките приличаха на изпочупени развалени зъби. Подобна черква сигурно е била недостъпна за нощни посетители, защото свещеникът й би пазил с живота си нейните свещени реликви. Символичната икона беше реплика на един от скрижалите, даден от Господ на Мойсей, чийто оригинал вероятно все още почива в Скинията на Завета, която според етиопската религия е била донесена от Йерусалим в Аксум няколко века преди Христа. Явно обаче реликвата и пазителят й се бяха преместили на по-гостоприемно място, тъй като целият покрив на черквата беше срутен от хвърлена от въздуха бомба.

Когато Дюбе загаси двигателя и фаровете, не се виждаше никой. Полумесецът се беше издигнал над планината Гоям и черквата стана пурпурносива.

— Хартстоун — каза Дюбе и вдигна автомата в скута си. — Ти ще дойдеш с мен.

Баум понечи да отвори вратата си и белгиецът извърна глава.

— Само Хартстоун.

Бени видя Ейтан да кима и затвори вратата.

Гумените подметки на Екщайн потънаха в мекия прах, когато излезе от колата, погледна черквата и тръгна. Но Дюбе го спря с ръка върху рамото и Екщайн се извърна. Видя онова изпъване на устните, което минаваше за усмивка.

— Една формалност — каза на френски белгиецът и разпери ръце, сякаш ще прави сутрешна гимнастика. Екщайн разбра и се подчини. Разпери ръце, а Дюбе набързо го опипа, като започна от яката на ризата и свърши до връзките на обувките, включително между краката и задника. Екщайн се зарадва, че е оставил лулата си в раницата, защото беше сигурен, че ако Дюбе я откриеше, щеше да последва грозна сцена.

— Добре — каза белгиецът и Екщайн усети силен дъх на лук. После онзи се извърна и заизкачва каменните стълби.

Той примигна, останал за миг в пълна тъмнина. После чу драскане на кибрит и някой запали фенер, в трептящата светлина на който беше застанал Ян Крумлов.

Той беше висок и набит чех на около четиридесет и две години с гъста, руса коса. Светлите му вежди и обикновено лице напомниха на Екщайн за покойния американски актьор Стийв Маккуин, макар и без щастливата му усмивка и холивудско богатство. Носеше синя памучна риза от онези, които са любими на моряците от търговските кораби, омачкани черни джинси и тежки, кафяви туристически обувки. Стройната му фигура намекваше за „строга“ диета през годината, откакто е избягал, но иначе имаше спокоен и весел вид и излъчваше сила, енергия и увереност. Това, разбира се, веднага предизвика съмненията на Екщайн. Преследваните мъже обикновено често се оглеждат като нови шофьори. А Екщайн беше уверен, че този пред него никога не поглежда назад.

Фенерът беше поставен върху счупена колона и Крумлов леко повдигна пламъка, после пристъпи напред, за да разгледа по-добре посетителя си. Дюбе веднага зае флангова позиция, застанал почтително встрани, но между двамата мъже. Свали автомата от рамото си и погледна Екщайн като подозрителен рефер към боксьор с недобра репутация.

— Аз съм Ян Крумлов. — Акцентът беше съвсем лек, сякаш е учил в Монпелие, а не в Москва.

— Антъни Хартстоун.

Нито един от двамата не се помръдна да подаде ръка, обаче Крумлов постави своите на кръста и се усмихна леко, показвайки редица идеални, бели зъби като от реклама на „Колгейт“.

— Хартстоун? — Той разгледа изненадващо арийските черти на Екщайн. — Защо не използваш просто „Смит“? Откога Йерусалим изпраща гой[1] на такава мисия?

Не за пръв път поставяха под съмнение семитския произход на Екщайн, което всъщност беше и една от основните причини да бъде завербуван от АМАН.

— Не съди евреина по лицето — отвърна той. — Бих си свалил гащите, за да ти докажа, обаче се познаваме съвсем отскоро.

Крумлов се засмя, но на практика това беше мълчаливо възхищение, защото само поотвори уста и главата му леко се заклати. Физически напомняше на Ейтан самия него, но всъщност беше с много по-красиво лице. Що се отнася до характера му, Екщайн още не можеше да го разбере, но като към всеки новопокръстен, се отнасяше с подозрение.

— Разбрах, че си имал някаква снимка за мен — каза Екщайн.

Веселостта на Крумлов се превърна в тънка усмивка и той поклати глава.

— Ах, тази израелска репутация. Никакви маниери, само бизнес.

Екщайн продължи да го гледа взискателно. Крумлов беше насочил погледа си над рамото му.

— А къде е любимата ми Ники? — Той се надигна на пръсти и разпери ръце.

— В лендроувъра с моя партньор.

— Партньор ли? — направи се на изненадан Крумлов. — Не е честно. Двама срещу един. — После погледна своя белгиец и се извини. — Извинявай, приятелю. — След това пак се обърна към Екщайн. — Забравих. С Дюбе аз съм цял взвод.

Дюбе не се усмихна. И Екщайн остана сериозен.

— Моля, моля, моля — потри ръце Крумлов. — Трябва да я видя!

Екщайн реши да не си придава повече важност, отиде до вратата и махна с ръка, макар че след светлината на фенера не можеше да види нищо в тъмнината.

След явно дълго колебание Ники се появи в отвора на вратата. Очите й бяха втренчени и увеличените зеници ги бяха превърнали в черни, блестящи маслини. По бузите й се виждаха мокри следи от сълзи, а изражението на Баум, който се появи зад нея, показваше, че въпреки възрастта си не може да разбере женската душа.

Екщайн направи крачка встрани, а Крумлов се хвърли напред с разтворени ръце. Той извика нещо на чешки, което включваше и името й, а Ники затвори очи и хукна към него, все така стиснала дневника си. Той я притисна към себе си, започна да я целува по главата, да шепне и да я люлее в прегръдката си.

 

 

Баум влезе в черквата и Екщайн забеляза как напрежението се смъква от рамената му, докато поставя ръце в джобовете на панталона си и се усмихва. Бени погледна Ейтан, който също въздъхна дълбоко и с удовлетворение.

Половината от сделката приключи. Пратката беше доставена.

Екщайн погледна прегърнатата двойка. Бяха идеални като висок, рус принц и дребната му, тъмнокоса принцеса. За миг меланхолично си представи себе си и Симона в щастливите дни, когато срещите им изглеждаха по подобен начин. Но разбира се, фигурата на Дюбе, застанал зад Крумлов, разваляше илюзията.

После внезапно Ники се дръпна от любимия си и Крумлов я изгледа изпитателно като танцьор, който се чуди дали не е настъпил партньорката си. Дясната й ръка се вдигна, стиснала до побеляване скъпоценната й писалка. Палецът й натисна капачката на вдигнатата нагоре черна тръбичка. Тогава Екщайн видя. Дебела метална игла изскочи от писалката и блесна на светлината на фенера, когато тя изпъна ръка назад зад главата си, готова за удар.

Ейтан се хвърли напред, чу пъшкането на Бени и разбра, че е твърде далеч. Въпреки това се прицели в лакътя й и скочи с надеждата, че бързината му може да й попречи да убие.

Усилието му обаче се оказа напразно, тъй като Дюбе беше много по-бърз.

Белгиецът измъкна деветмилиметров пистолет от колана си, опря китка върху рамото на Крумлов и застреля Ники точно в средата на челото между очите.

Бележки

[1] Лице от нееврейски произход. — Б.пр.