Патриша Грасо
Смарагдова магия (16)

15

Както всеки ден, Катрин спря на входа на гробищата и се огледа. Въпреки топлите слънчеви лъчи я полазиха студени тръпки.

След като не забеляза нищо необичайно, Катрин прогони неприятното чувство, че е наблюдавана и се отправи към гроба на Тим.

Коленичила пред гроба, тя постави върху него свежите цветя, които бе донесла, прекръсти се и се помоли за душата на момчето. Днес бе решила да не ходи на гроба на покойния си съпруг, така че стана и се обърна.

— О! — уплашено извика Катрин.

На няколко крачки от нея, иронично стиснала устни, стоеше Мойра. Катрин, която бе разколебана от заслепяващата омраза в погледа на жената срещу себе си, отстъпи крачка назад.

— Тайните заклинания няма да ви помогнат вече — каза Мойра. — Трябваше да избягате, когато имахте възможност за това.

— Ти си планирала бягството ми заедно с Тим.

Мойра пристъпи заплашително близо и със светкавично движение замахна към Катрин. Преди обаче блестящото острие да достигне целта си, Катрин я бе сграбчила за китката и сега с всичка сила я дръпна напред. Мойра изгуби равновесие и политна към земята.

Викайки за помощ, Катрин се втурна към входа на гробищата, но наедрелият корем й пречеше да се движи. Тя настъпи полите на роклята си и падна, поставяйки ръце пред корема си, за да запази детето.

Само след миг Мойра бе при нея и двете жени започнаха да се търкалят по земята. Катрин направи опит да отблъсне нападателката си, но скоро остана без сили и бе притисната по гръб към земята.

Блестящият кинжал проряза въздуха. Със силата на отчаянието Катрин се търкулна настрана и вдигна ръце, за да се предпази от смъртоносния удар. Острието засегна лявата й ръка, от която бликна фонтан

— Не! — изкрещя Катрин.

Мойра отново се опита да я прободе с ножа. В този момент обаче сякаш от небитието изникна една ръка, която изпреварвайки смъртоносния удар, я стисна за китката.

— Коварна змия — изръмжа Търлаф и изби оръжието от ръката на жената. Той изви ръката й на гърба и я притисна по корем на земята.

След това се извърна към Катрин, но забеляза с бялото на очите си повторното проблясване на стоманата. Търлаф изби кинжала от ръката на Мойра, сграбчи я за гърлото и започна да стиска все по-силно и по-силно.

Катрин с ужас наблюдаваше как Маура се бори за въздух, как силите й започват да я напускат и накрая тялото й остана да лежи безжизнено на земята. Трепереща от страх, Катрин скочи и се втурна към гроба на Тим.

— Помощ! Помощ!

— Върни се! — изфуча Търлаф, докато гледаше след нея и сипеше ругатни.

Катрин трескаво се опитваше да намери някакво скривалище, като постоянно отчаяно се извръщаше назад. Накрая забеляза кървящата си ръка и подгизналата от кръв рокля.

— Боже мой — простена тя и падна на колене.

— Не искам да те боли — каза Търлаф, който бе изникнал до нея. Той съблече ризата си и уви в нея кървящата ръка. След това вдигна Катрин на ръце и я понесе към двора.

— Мод! — изрева Търлаф, докато изкачваше стълбите. Внимателно сложи Катрин на леглото и се обърна към икономката. — Мойра се опита да я убие.

— Трябва ми гореща вода — каза Мод, след като хвърли бегъл поглед към подгизналата от кръв риза. — Изпратете някой да ми донесе игла и конец. — Когато забеляза пребледнялото лице на Катрин и полуспуснатите й клепачи, възрастната жена добави през рамо: — Наредете също да ми донесат чаша греяно вино и сънотворните ми билки.

Търлаф изпълни онова, което му бе казала Мод и реши, че е време да се отърве от трупа на Мойра, така че се запъти към двора.

В този момент видя откъм конюшните към него да тича един от войниците му.

— Имаме проблем… — задъхано извика той.

Във въздуха се разнесе свистене и върху двамата мъже се изсипа дъжд от стрели. Една от тях се заби в рамото на войника и той се свлече на земята. Друга, носеща инициалите на граф Тирон, се заби току пред краката на Търлаф.

Дворът на Дънганън бе пълен с войници на Макдонъл и Хю О’Нийл. Заварени напълно неподготвени, хората на Търлаф слагаха оръжие.

— Добър ден, скъпи братовчеде — каза изникналият сякаш от небитието Хю.

— Очаквах те — отвърна Търлаф. — Добър ден за умиране, не съм ли прав?

— Ако човек има желание да се срещне с твореца си — рече Хю и извади кинжала си. Забравили всяка лоялност, войниците се събраха в двора, за да наблюдават двубоя на двамата благородници.

Търлаф се ухили, въпреки че не му бе до смях, и също извади кинжала си. В сравнение с него — с огромния му ръст и физическа сила — граф Тирон приличаше на юноша.

Хю и Търлаф започнаха да се дебнат и да обикалят в кръг като в някакъв танц на смъртта. Всеки от тях се опитваше да открие силните и слаби страни на противника си. Търлаф притежаваше по-голям обхват на действие, но пък Хю бе по-пъргав.

— Хайде, ела, кучи сине — предизвикваше го Търлаф. — Ще получиш жена си само през трупа ми.

Хю неочаквано направи крачка напред и докосна с острието на кинжала си бузата на Търлаф, от която потече първата кръв, след това също толкова бързо отскочи назад.

— Ще ме бръснеш или ще ме убиваш? — попита Търлаф. Звучеше доста по-спокоен, отколкото всъщност се чувстваше. — Ела по-близо и се бори като мъж.

Хю не се оставяше да бъде предизвикан. За да победи човек като Търлаф, имаше нужда от бистър ум. И късмет.

Само редките стонове на двамата противници и свистенето на остриетата нарушаваха легналата в двора тишина. Отново и отново двамата се нападаха един друг, а след това се отдръпваха, но никой не успяваше да спечели надмощие.

Неочаквано Търлаф се оказа в непосредствена близост до братовчед си. Хю замахна като бесен, за да го прониже, но не уцели и Търлаф отскочи назад.

Хю го последва. Търлаф, който само това и бе чакал, подложи крак, така че противникът му изгуби равновесие и политна към земята, изпускайки оръжието си.

Търлаф мигновено се оказа над него, но още преди блестящото острие на кинжала му да докосне гърлото на Хю, той сграбчи смъртоносната ръка и се опита да я извие назад.

— Всичките тези години, през които си близал ботуши в двора на английската кралица, толкова са те изнежили, че приличаш повече на жена — подигра му се Търлаф.

В отговор Хю с все сила ритна братовчед си в слабините. Търлаф изрева от болка и пусна за миг противника си. Хю се изтъркаля настрана, напипа кинжала си и отново скочи на крака.

Задъхвайки се, двамата мъже продължиха да се дебнат, да се спускат един към друг и отново да отскачат назад. Краят настъпи изненадващо за всички.

— Заслужава си човек да рискува живота си само заради една нощ с Кати — опита се да провокира съперника си Търлаф, за да го накара да направи погрешна стъпка. — Толкова страстна и отзивчива…

Хю простена от гняв и попадна в обхвата на оръжието на противника си. Блестящата стомана изсвистя, прорязвайки въздуха в широка дъга, за да прободе гърдите му.

Хю отскочи в страни, прехвърли кинжала от дясната в лявата си ръка и го заби в гърлото на противника си.

Напълно неподготвен, Търлаф изпусна оръжието си и сграбчи врата си, от който стърчеше кинжалът. След това с ужасяващ хрип се преви и се строполи на земята, където остана да лежи неподвижно.

Тогава го чуха. Смразяващ кръвта вик на болка и страх проряза въздуха.

— Катрин! — Следван по петите от Патрик, Хю се втурна към къщата, а след това нагоре по стълбите, воден от виковете на жена си. Болезнените викове секнаха внезапно точно когато двамата мъже се бяха добрали до вратата на спалнята.

— Отворете! — извика Хю и започна да блъска с юмруци по заключената врата.

— Мод, вътре ли си? — попита Патрик. — Аз съм, Патрик. Отвори вратата.

Ключът се превъртя в ключалката и след миг вратата се отвори. Хю и Патрик се втурнаха покрай икономката.

Катрин лежеше в безсъзнание на леглото.

— Какво си направила с нея? — попита Хю и се втурна към съпругата си.

— Ших ръката й — отвърна Мод. — Тя току-що припадна.

Хю, който копнееше да вземе Катрин в обятията си, понечи да седне на ръба на леглото, но Мод го изгони.

— Погрижете се за хората си, а аз ще си довърша работата. Когато отново дойде в съзнание, ще й дам приспивателно, което да успокои болките. Няма да навреди на детето, не се безпокойте.

След това Мод се обърна към Патрик.

— Е, момчето ми, значи само щом ти обърнах гръб, ти без много шум се ожени за дъщеря ми. Най-малкото, което сега можеш да сториш, е да изчезнеш.

Патрик се ухили.

— При цялото ми уважение към теб, Мод, не съм се оженил за Поли, защото съм искал да те имам за тъща. — След тези думи той се насочи към вратата.

Хю се наведе и целуна Катрин по челото.

— Слава богу — каза той и напусна стаята.

— Амин — промърмори Мод и вдигна иглата си.

Хю, който се чувстваше отговорен за страданията на съпругата си, с бавни стъпки се насочи към двора. Някой бе махнал трупа на Търлаф и сега мъжете се шляеха насам-натам, без да знаят какво да правят.

Лайъм пристъпи към Хю и коленичи пред него.

— Аз, Лайъм Макмартин, поставям живота и меча си на служба на граф Тирон, глава на рода О’Нийл.

От редиците на войниците на Хю се разнесоха шумни ликуващи възгласи. Той погледна към мъжа, който стоеше на колене пред него. Бе постигнал още една своя цел, но чувстваше сърцето си необичайно празно. Успехът не означаваше нищо за него, ако жена му не можеше да го сподели.

— Стани — каза Хю на Лайъм.

След това всеки от войниците на Търлаф се закле във вярност пред главата на рода О’Нийл. Когато и последният от тях приключи, Хю нареди на групичка мъже начело с Конъл да направят приготовления за погребението на Търлаф, което трябваше да се състои на другата сутрин.

— Как е госпожа Катрин? — Макдонъл хвърли на Хю въпросителен поглед.

— Не особено добре.

— Бедното момиче — каза Сорли Бой. — Ще й трябва известно време, за да се съвземе, но тя е млада и притежава силна воля.

— Надявам се — отвърна Хю.

Сорли Бой, който възнамеряваше да помоли Хю да пренощува с хората си в Дънганън, за да тръгне на сутринта към замъка Дънлюс, отвори уста, но не можа да произнесе нито звук. В този момент в двора влетя самотен ездач в униформата на Макдонълови. Младият мъж скочи от коня си, без да обръща внимание на разбуненото множество.

— Ангъс! — изненадано извика Макдонъл. — Какво търсиш тук?

По знак на Хю войниците се отдръпнаха, за да пропуснат ездача.

— Случи се ужасно нещастие — извика Ангъс с разширени от ужас очи. — Госпожа Макдонъл ми нареди да открия вас и съпруга й.

— Какво се е случило? — попита Сорли Бой. — Бъди кратък.

— Кухнята на замъка Дънлюс стана жертва на разбунтувалото се море — каза Ангъс с ужас в гласа.

— Какво? — Макдонъл не вярваше на ушите си. Войниците на О’Нийл и Макдонъл се приближиха, за да чуват по-добре.

— Откъм морето ни връхлетя ужасна буря с двуметрови вълни — започна да разказва Ангъс с драматичен тон. — Никой не разбра как кухнята се откъсна от главната постройка и… потъна в морето!

Насъбралите се войници, които вече мислеха куриера на Макдонълови за побъркан, го зяпнаха е отворени уста.

— Снаха ви не знаеше какво да прави — каза Ангъс, свивайки рамене. — Малкото, останало за ядене, бе поднесено за вечеря, при това с голямо закъснение.

Сорли Бой Макдонъл отметна глава назад и се разсмя гръмко.

— До здрачаване остават още няколко часа — обърна се той към Хю, — така че ще поемем към къщи.

— Елате поне да се подкрепите малко — покани го Хю.

— С удоволствие — съгласи се Сорли Бой. — Предполагам, че в Дънлюс не ни очаква вечеря.

— Сийн, виж дали конете на Макдонълови са готови за път — нареди Хю на един от мъжете си. След това новият господар на замъка Дънганън въведе в голямата зала първия си гост.

Два часа по-късно той изпрати Макдонъл и хората му и заедно с Патрик и Лайъм се оттегли в работния кабинет. Разшифроването на небрежно водените сметки на имението им отне целия следобед. Скоро и на тримата бе ясно, че Търлаф е ставал повече за войник, отколкото за господар на имение като замъка Дънганън.

На Хю му костваше огромни усилия да се концентрира, тъй като мислите му неизменно бяха при Катрин. Дали се бе събудила, или още спеше? Какво си мислеше? Знаеше ли, че той е тук? Щеше ли някога да му прости проявеното нехайство?

Бе станало време за вечеря. Хю копнееше да се качи в спалнята на Катрин, но етикетът изискваше поне тази вечер да бъде с хората си. Костваше му огромни усилия да влезе в голямата зала, вместо да изкачи стълбите към втория етаж.

Вечерята вече бе към края си, когато Хю се извини и прекоси залата, като на няколко пъти спира, за да говори или да се пошегува с някой от мъжете си. Най-сетне се добра до стълбището и като се увери, че наоколо е безлюдно, ускори крачка. Не след дълго бе пред стаята на жена си.

Отвори вратата и влезе.

Мод седеше в едно кресло до леглото, в което спеше Катрин. Хю прекоси стаята и погледна жена си. Катрин бе бледа като платно, а по лицето й още имаше следи от преживените страдания. Мод бе увила ранената й ръка в снежнобяла ленена превръзка.

— Дадох й приспивателно — обясни възрастната жена. — Утре отново ще се почувства по-дооре.

— Благодаря — рече Хю. — Сега върви да си починеш.

— Не мога да я оставя сама — възрази икономката.

— Аз ще бъда при нея.

Мод изгледа Хю с известна скептичност.

— Аз съм неин съпруг.

Тя кимна с нежелание, надигна се от креслото и излезе от стаята.

Хю събу ботушите и нави ръкавите на ризата си. Седна в креслото и като опъна крака, се загледа в лицето, което толкова дни постоянно бе пред очите му. Наведе се напред, подпря брадичката си с ръка и остана така, питайки се какви ли тайнствени сънища спохождаха Катрин в това й състояние.

Устните на младата жена потрепнаха и се разтеглиха в едва доловима усмивка, но след това лицето й отново стана сериозно. Тя започна да се върти в леглото, мърморейки несвързани думи.

Хю наблюдаваше лицето на жена си. Сънищата й трябва да бяха приятни.

Когато по бузата й се стече една сълза, той седна на ръба на леглото и взе Катрин в обятията си. Погали нежно гърба й, което изглежда й подейства успокояващо.

Хю внимателно я положи обратно върху възглавниците, легна до нея и я обви с ръце.

Как можеше да изтрие от паметта й онова, което се бе наложило да изстрада в лапите на Търлаф? Как изобщо можеше да дръзне да я помоли да му прости и отново да го дари с любовта си?

Изминаха часове, преди да намери утеха в съня.