Патриша Грасо
Смарагдова магия (14)

13

Дните на Катрин протичаха привидно еднообразни. Всяка нощ Търлаф я тормозеше и въпреки че тя не отстъпи пред опитите му да я съблазни, бе измъчвана от угризения на съвестта. Винаги когато Търлаф се покажеше прекалено настойчив, тя го обсипваше с гневни ругатни. Сама бе изненадана от ужасните обиди и клетви, които излизаха от устата й. Още повече бе изненадана от това, че той още не я бе ударил. „Може би — мислеше си тя, — похотта го прави глух.“

Всяка сутрин Катрин слизаше в двора, където, здраво стиснал букет с крадени цветя, я очакваше Тим. Хванати за ръка, те се отправяха към гробищата, а когато се върнеха, Тим се сбогуваше до следващата сутрин.

Катрин знаеше, че по време на сутрешните си разходки са наблюдавани от войниците и дори и най-малкото своеволие би събудило недоверието на Търлаф.

Мойра също бе свидетел на ежедневните разходки на неравностойната двойка. Решена да се освободи от съперницата си, ирландската красавица обмисляше как най-добре би могла да се възползва от увлечението на момчето.

Един ден, докато се връщаха от гробищата, Тим докосна ръката на Катрин и се изчерви, когато тя вдигна поглед към него.

— Д-дейзи отново има кученца. В к-конюшните. Ис-с-кате ли да го видите? — попита той и отново срамежливо сведе поглед.

— Разбира се, Тим, с удоволствие ще видя кутретата на Дейзи..

Никой не ги спря, когато влязоха в конюшните. Катрин знаеше, че Търлаф вече е известен и вероятно е бесен, задето не бе поискала позволение. „Да върви по дяволите!“ До гуша й бе дошло от постоянните забрани и шпиониране!

Тим я поведе през сумрачните конюшни. Миришеше на конски изпарения, сено и влажна козина. Когато очите на Катрин привикнаха към тъмнината, тя забеляза Дейзи, огромна тъмносива ирландска овчарка, наобиколена от десет боричкащи се топки със сива козина.

Катрин и Тим коленичиха, за да разгледат малките. При вида на огромните непознати същества кутретата започнаха да подскачат, да се търкалят и да се щурат възбудено насам-натам. Катрин и Тим прихнаха и заиграха с тичащите навсякъде, скимтящи и ближещи дланите им кученца. Катрин забеляза, че едното от тях куца и го посочи на Тим.

— Така се роди — обясни той, — но не смея да го кажа на О’Нийл.

— Защо?

— Сакатите кучета не стават за лов. О’Нийл ще го удави.

— Не! — извика Катрин. — Няма да допусна това.

Тъй като не се съмняваше, че тя би могла да спаси кутрето от сигурна смърт, Тим се ухили с облекчение.

— Искате ли го? Можете да го вземете, когато спре да суче.

— Да. Обещавам да се грижа добре за него.

— Госпожо — изрева Търлаф, който бе претърсил конюшните заедно с Лайъм. — Какво търсиш тук? Веднага се качвай в стаята си!

Катрин пребледня като платно, но Тим отвърна храбро:

— Аз… аз я доведох. — Търлаф го прониза с поглед.

„Омагьосала е едно безмозъчно конярче — Търлаф кипеше вътрешно. — Трябваше да я заключа в стаята й, за да не може да си създава съюзници.“

— Г-госпожата е т-толкова тъжна — заекна Тим, ужасен от унищожителния поглед, който му бе отправил Търлаф. — Кутретата я накараха да се засмее. Какво лошо има в това?

Едва сега Търлаф забеляза кученцата.

— Не си направил нищо лошо — каза той и потупа момчето по рамото. — Госпожа Катрин може да вижда кутретата, когато си пожелае.

Катрин и Тим се усмихнаха един на друг.

— Онова там куца — забеляза Лайъм и посочи едно от малките.

— Тогава го разкарайте — нареди Търлаф.

— Не! — извика Катрин.

Изненадани от този изблик на чувства, двамата мъже впериха погледи в нея. Катрин се вкопчи в ръката на Търлаф и го погледна умоляващо.

— Моля те — примоли се тя. — Тим каза, че мога да взема куцото кученце.

— Искаш куцото кученце? — невярващо попита Търлаф.

Лайъм, който стоеше зад него, трябваше да положи огромни усилия, за да не се ухили. Той знаеше, че кутрето вече принадлежеше на графинята. Търлаф не бе в състояние да й откаже нищо… освен свободата.

— Това не е подходящ подарък — възрази Търлаф и направи отрицателен жест с ръка.

— Искам това кученце — настоя Катрин и потърка буза в косматата му ръка. — Нали може?

Този жест накара Търлаф да отстъпи.

— Е, добре — съгласи се той, сигурен, че избликът на чувства от нейна страна се дължи на бременността. — Сега ела.

— Благодаря — промърмори Катрин и се усмихна на Тим. — Ще се видим утре.

Когато двамата с Търлаф си тръгнаха, Тим още дълго гледа след нея.

— Е, момчето ми — докачи го Лайъм, който бе забелязал замечтания израз на лицето му, — нали не се опитваш да отнемеш дамата на О’Нийл?

— Не. — Тим се изчерви виновно.

— Добре — рече Лайъм и приятелски потупа момчето по рамото. — Освен това не мисля, че би било безопасно.

 

 

Както и предполагаше, Мойра не завари в конюшните никого, тъй като по това време войниците вечеряха в голямата зала. С тенджера в ръка младата жена се оглеждани за Тим. Откри го да работи в един от боксовете за конете.

— Търсих те — каза Мойра и пристъпи към него.

— Мен? — Тим изглеждаше изненадан. Често се бе възхищавал от разстояние на красивата млада жена, но никога не бе допускал, че тя би могла да го забележи.

— Сготвих повече, отколкото имам нужда, и не знаех какво да правя с яденето — излъга тя. — След това си спомних за теб… толкова мило момче си.

— Аз? — Тим се ухили, поласкан от думите й.

— Да, Тим, затова ти донесох тази гозба.

„Момчето е простодушно“ — мислеше си Мойра. Лесно щеше да спечели доверието му.

— Искам да станем приятели — каза тя. — Искаш ли да бъдеш мой приятел?

— Да. — Тим грейна. Почти не вярваше на щастието си. Сега вече имаше две приятелки. При това необикновено красиви! Войниците на О’Нийл щяха да престанат да му се присмиват. Навярно щяха да му завиждат и да започнат да се отнасят към него с респект.

Мойра подаде тенджерата на Тим, след това седна до него на земята и започна да го наблюдава, докато се хранеши. Момчето не страдаше от липса на апетит, лапаше като невидяло. Мойра скри погнусата си зад изкуствена усмивка.

— Много е вкусно — каза Тим с пълна уста.

При тази гледка стомахът на Мойра се обърна.

— Вие сте много хубава — с възхитен глас й направи комплимент Тим. Този път усмивката на Мойра бе истинска, но при следващите му думи веднага помръкна. — Разбира се, госпожа Катрин е по-красива, но вие също сте много хубава.

— Харесваш ли госпожа Катрин? — попита Мойра и подтисна натрапчивото желание да го зашлеви през лицето.

— Тя е най-добрата ми приятелка — похвали се Тим. — Ще й подаря едно от кученцата на Дейзи. О’Нийл вече ми позволи.

— Много мило от твоя страна. Навярно и ти си най-добрият приятел на госпожа Катрин.

— Да, така си е — Тим погълна остатъка от съдържанието на тенджерата, част от който потече по брадата му. Момчето я изтри с опакото на дланта си, а след това избърса мазната си длан в ризата.

Мойра затвори очи и за малко не повърна.

— Искаш ли утре да дойдеш за вечеря в колибата ми? — покани го тя, след като отново се бе овладяла.

При тези думи сините очи на Тим блеснаха.

— Наистина ли може?

— Разбира се, глупчо, щом те каня — засмя се се Мойра, но след това отново стана сериозна. — Трябва обаче да ми се закълнеш да не казваш на никого. Хората ще си направят погрешни изводи, ако разбираш какво искам да кажа.

— Погледът й бе неустоимо изкусителен, но изразът на недоумение, изписан на лицето на Тим, й даде да разбере, че той няма и представа за какво става дума. — Трябва да пазим приятелството си в тайна. — Мойра не искаше след това обвинително да я сочат с пръст.

— Не се безпокой, мога да пазя тайна — похвали се Тим.

— Разбира се, че мога.

— Идеално! Тогава до утре вечер. — Мойра стана, взе празната тенджера от ръцете му и изчезна.

Сърцето на Тим преливаше от радост. Никога досега не бе имал толкова много приятели!

Рано следобед на следващия ден Търлаф се изкачи по стълбите и се насочи към стаята на Катрин. Без да почука, той бутна вратата и влезе, но стаята бе празна. Объркан, реши да потърси Мод, която в момента бе заета в кухнята.

— Къде е тя? — пожела да зане Търлаф.

— Отиде на гробищата — отвърна Мод, без да прекъсва заниманието си.

Едната от огромните му длани посегна към нея и я накара да остави работата си.

— Но вече е привечер — възрази Търлаф.

— Колко мило, че ми казахте — тросна му се икономката. Времето за вечеря наближаваше, а тя имаше да свърши още толкова много неща. Бе прекалено заета, за да се занимава с един мъж, който се държеше като луд. Без съмнение той пръв щеше да побеснее, ако вечерята закъснее! Понякога мъжете се държаха толкова детински!

Той придоби изражение на котка, която е сигурна, че жертвата й не може да й избяга, и нареди на икономката:

— Приготви лека вечеря за двама. Тази вечер госпожа Катрин и аз ще вечеряме в стаята й.

След това излезе в двора и се отправи към гробищата. Катрин бе негова заложница от няколко седмици, а Хю още не се бе появил. Нима височайшият граф не държеше на съпругата си? Защо не се бе втурнал да я спасява? Тогава Търлаф можеше да го погребе редом до Шон.

Тим стоеше на входа на гробищата. Докато наблюдаваше потъналата в няма молитва Катрин, погледът му бе изпълнен с възхищение и обожание. В очите на Тим Катрин бе една втора Дева Мария.

Търлаф кимна на момчето и застана зад Катрин, която не бе забелязала приближаването му. С разпуснатата си бакъреночервена коса, която стигаше до кръста й, и страхопочтително сведена глава Катрин бе въплъщение на невинността. Ако я видеше така, някой, който не я познаваше, никога не би допуснал колко вироглава можеше да бъде. Търлаф я познаваше добре.

— Върви си в стаята. — Гласът на Търлаф прекъсна молитвата й.

„Върви по дяволите!“ — наруга го наум Катрин, тъй като появата му я стресна. Бе й позволил да посещава гроба на Шон. Защо тогава не я оставеше на мира поне за малко?

— Не съм свършила молитвата — каза тя, без да вдига поглед.

Търлаф, който бе разгневен от непокорното й държание в присъствието на момчето, я сграбчи за ръката и я вдигна на крака.

— Казах да се, качиш в стаята си.

— А аз казах, че не съм приключила молитвата си — упорстваше Катрин и направи опит да се освободи. — Моля се за Шон, така че ще трябва да почакаш.

— Молитвите ти са напразен труд — изрева Търлаф и я разтърси силно. — Аз съм жив и те желая сега.

— Ти, убиец такъв — извика Катрин. — Ще ми се ти също да бе мъртъв!

Търлаф я зашлеви с опакото на ръката си, след това я сграбчи, за да не падне.

— Не я докосвайте! — извика Тим и се спусна към тях.

Кинжалът на Търлаф проблясна на слънцето и се насочи към Тим, който внезапно замръзна на място. Катрин усети, че се задушава. Опасността, грозяща Тим, накара кръвта й да замръзне във вените.

— Моля те, той не разбира… — проплака Катрин, и хвана оръжието. Не можеше да понесе мисълта, че Тим би могъл да пострада заради нея.

Търлаф й хвърли дълъг преценяващ поглед, като продължаваше да държи ножа насочен към Тим.

— Прости ми — извини се тя и увисна на ръката му. — Бебето ме прави избухлива. Не исках да проявя неуважение.

Омилостивен от думите й, но все още решен да накаже неподчинението на момчето, Търлаф нерешително замръзна на място, без да изпуска Тим от поглед.

— Ще ти бъда много благодарна, ако проявиш милост към него — каза Катрин.

Търлаф рязко се обърна към нея. Погледите им се срещнаха. Зелените й очи го гледаха умоляващо и смирено.

— А клетвата, която току-що изрече? — попита Търлаф.

— Ще си върна думите назад — обеща Катрин. Тя коленичи пред него. — Моля те, бъди милостив.

— Стани. — Търлаф й помогна да се изправи. — Закълни ми се.

— Кълна се в честта си.

— Жените не притежават чест.

Катрин преглътна гнева си и се закле:

— Кълна се в живота и душите на дъщерите си. — Търлаф върна кинжала си обратно в канията и се обърна към Тим.

— Днес е щастливият ти ден, момче. Тази жена и слабоумието ти те спасиха. Този път. Не забравяй предупреждението ми. Никога повече не се меси в работите на господаря си. А сега се връщай в конюшните.

Тим се поколеба, разкъсван между обожанието си към Катрин и безграничния респект към О’Нийл. Той погледна Катрин за помощ.

Доловила колебанието му, тя се усмихна.

— Всичко е наред, Тим. Утре ще се видим отново. Тим кимна с облекчение и си тръгна.

— Благодаря — каза Катрин, докато гледаше след отдалечаващото се момче. — Не бих понесла отговорността за смъртта му. — Повдигайки се на пръсти, тя целуна Търлаф по бузата.

Това бе първият път, когато го докосваше по собствено желание. Търлаф я погледна в лицето и забеляза червено петно там, където я бе ударил. Не възнамеряваше да накърнява красотата й. За пръв път безмерната му арогантност бе изместена от чувство за вина. Объркан от това странно и неприятно чувство, Търлаф се извърна, при което видя цветята на гроба на Шон.

— Откъде ги имаш? — попита той и посочи цветята.

— Набрах ги от градината — отвърна Катрин. — Сърдиш ли ми се?

— Не, късай колкото си искаш.

„Мразя те“ — мислеше си Катрин. С глупавото си държание бе изложила на опасност живота на Тим. Коварният й мъчител никога нямаше да я накаже лично, а щеше да се освободи от всички, които означаваха нещо за нея. Подчинението бе по-поносимо от мъката заради смъртта на Тим.

Търлаф и Катрин напуснаха заедно гробищата. Когато влязоха в двора, няколко от войниците забелязаха синината на бузата на Катрин. Първоначалното им въодушевление от отвличането на младата жена отдавна се бе изпарило. Макар дори най-смелите от тях да се бояха да предизвикат гнева на Търлаф, мнозина възприемаха държанието му към графинята като отблъскващо. Все пак Катрин бе вдовица на Шон О’Нийл и майка на децата му. Войниците на Шон все още помнеха дружелюбното й държание, а всички бяха свидетели на достойнството, с което понасяше съдбата си.

Когато стана време за вечеря, Тим напусна конюшните и се отправи към селото. Бледен и развълнуван, той с безпокойство мислеше за произшествието в гробищата. Нещо лошо ли бе сторил? Търлаф О’Нийл бе негов господар и Тим му дължеше подчинение. От друга страна, обожанието му към Катрин изискваше той да я защити въпреки всички рискове. Тези душевни терзания просто бяха прекалено много за клетата му душа.

Потънал в мисли, Тим почука на вратата на Мойра и влезе. Той й подаде обичайния си израз на галантност — букет цветя, които тайно бе откъснал от градината на О’Нийл. От онази първа нощ, когато Мойра му бе донесла вечеря в конюшните, той й гостуваше почти всяка вечер, но едва след като войниците се бяха събрали за вечеря в голямата зала.

Сега Тим смазан се отпусна на стола, който му бе дала Мойра. Макар да се преструваше на безразлична, докато поставяше пред него чиния с картофена супа с лук и малки парченца шунка, тя забеляза промяната в държанието му.

Мойра седна и започна да се храни, без да изпуска от поглед разкаяното изражение на Тим.

— Какво те измъчва? — попита накрая тя. — Не ти ли е вкусна супата?

— Не е това — отвърна Тим. — Днес на гробищата се случи нещо…

Мойра се опита да скрие завладялото я любопитство.

— Добрите приятели си споделят грижите — рече тя. — Може би ще мога да ти помогна.

— Днес О’Нийл дойде на гробищата, за да повика госпожа Катрин — обясни момчето. — Каза, че не можел да чака повече, и й нареди да се прибере в стаята си, а когато тя отказа, я удари. — На лицето на Тим бе изписано объркване. — Защо трябваше да се прибира? Още бе рано за вечеря.

Младата жена бе искрено угрижена. Тази английска вещица получаваше от Търлаф всичко, за което тя самата копнееше, и пак не бе доволна. Мойра реши, че едва ли щеше да й се удаде по-добра възможност да осъществи плана си.

— О’Нийл е искал да я оплоди — цинично рече Мойра, ужасявайки момчето.

— Да я оплоди? Като животните?

— Разбира се. Как мислиш, че се раждат бебетата?

— Н-н-о — заекна Тим — тя не искаше да отиде с него.

— Добре я разбирам.

Момчето веднага се хвана в капана.

— Как така?

За да му опише ужасът, който очакваше Катрин в стаята й, тя се наведе през масата и каза на пресекулки:

— О’Нийл има една конска опашка, с която налага всяка жена, която иска да оплоди.

— Не! — извика Тим и скочи толкова рязко, че едва не обърна масата. — Трябва да я спася.

Той се спусна към вратата, твърдо решен да изтръгне най-добрата си приятелка от лапите на това животно. Но преди да успее да излезе от колибата, Мойра го улови и върна обратно на стола.

— Какво, да не би да не ти е мил животът — тросна му се тя. След това вече доста по-меко добави: — Ако наистина искаш, мога да ти помогна.

На лицето на Тим се изписа облекчение.

— Но как?

— Вярваш ли ми?

— Да — без да се колебае отвърна Тим.

— Мога да помогна на госпожа Катрин да избяга — каза Мойра. След това добави: — Но тя не бива да знае.

— Защо? — попита момчето. — Тя ще се зарадва.

— Да се провалят плановете на О’Нийл е доста опасно, момчето ми. Госпожа Катрин ще откаже да приеме помощта ни, за да не ни излага на опасност. Загряваш ли вече?

Тим кимна.

— Разбирам.

Изминаха два дена. Катрин бе изпратила човек да му предаде, че е болна, и бе престанала да идва на сутрешните им разходки.

Сега Тим нервно ходеше насам-натам, стиснал в ръка откраднатите цветя. Щеше ли да дойде днес? Или все още не се бе съвзела от издевателствата на О’Нийл? Главата му бучеше от необичайните мисли и планове. Потънал в мисли, Тим забеляза младата жена едва когато тя му извика за поздрав.

— Добър ден, Тим.

Сините очи на момчето блеснаха от облекчение и радост.

То й подаде откраднатите цветя, а по пътя към гробищата скришом я оглеждаше, за да открие следи от жестокостта на О’Нийл.

Катрин бе бледа, но освен малката синина на бузата, по лицето не се забелязваха никакви други следи от насилие.

— Боли ли, госпожо? — изтърси Тим, а след това засрамен от собствената си дързост сведе поглед към корема й.

Катрин спря, погледна го объркано и проследи погледа му.

— Много боли — отвърна тя, допускайки, че става дума за раждането.

Тим простена вътрешно. Връхлетя го непреодолимото желание да убие О’Нийл. Как можеше толкова силен мъжа като О’Нийл да се отнася така жестоко с тази крехка жена?

— Аз… аз ще ви помогна — рече Тим.

— Не е необходимо. Ще се справя сама. — Катрин не можа да скрие, че е развеселена от това странно, но трогателно предложение. За раждането на наследника на Хю някоя акушерка навярно щеше да е по-подходяща от едно конярче.

— Помагаш ми с приятелството си — продължи тя. — Никога няма да забравя това, мой галантен закрилнико.

Катрин с усмивка погали пламналата му буза. Смутен, но и горд, Тим отвърна на усмивката й.

Когато стигнаха гробищата, Катрин коленичи на гроба на Шон, прекръсти се и започна да се моли. Неочаквано върху надгробния камък падна някаква сянка. Изненадана, тя се извърна и закри корема си с ръце.

— Тим, как ме изплаши — извика тя, виждайки момчето да коленичи до нея.

— Трябва да говоря с вас, госпожо… сега, когато О’Нийл не може да ни чуе. — За да е сигурен, че са сами, Тим се огледа предпазливо.

— Да?

От страх да я погледне в очите, които със сигурност щяха да разобличат лъжата му, Тим отвърна поглед.

— Снощи, когато се прибирах от селото, ме спря един непознат. Той знаеше, че сме приятели и ме помоли да ви предам нещо.

— Мъж? — попита Катрин. — Как изглеждаше?

Тим поклати глава.

— Беше прекалено тъмно и не можах да го огледам добре.

— И какво те накара да ми предадеш? — сърцето на Катрин щеше да се пръкне от вълнение.

— Ще ви чака тук в петък по залез слънце. Всичко е подготвено. — Когато погледна в пленителните й зелени очи, Тим едва не й призна, че той е онзи, който щеше да й помогне да избяга. След това обаче си спомни предупреждението на Мойра и замълча. Всичко щеше да бъде напразно, ако се издадеше.

„Хю е накъде наблизо“ — мислеше Катрин с трескав блясък в очите, какъвто Тим никога не бе виждал

— Ще ми напрвиш ли една услуга? — попита Катрин.

— Всичко, което пожелаете! Нали сте най-добрата ми приятелка.

— Обещай ми да не казваш на никого — рече Катрин.

— Кълна се в светата Дева Мария.

— Ти си добро момче. — Катрин го погали по бузата. — Ще ти хареса ли да живееш е мен и мъжа ми в Дъблин?

— Тим я погледна слисано.

— Щ-щ-ще ме вземете с вас?

— С удоволствие, ако искаш. Помисли за това.