Патриша Грасо
Смарагдова магия (15)

14

В същия ден, в който Катрин получи съобщението на тайнствения непознат, Хю и хората му пристигнаха в лагера на Макдонъл в Ентръм. Сорли Бой Макдонъл пристъпи към Хю и стисна ръката му за поздрав. За час от секундата двамата мъже останаха така, изследвайки се един друг с поглед. Войниците на Хю стояха нащрек с ръце на дръжките на мечовете си.

— Това не е клопка — каза Сорли Бой, опитвайки се да освободи възникналото напрежение. — Аз съм човек на честта.

— Вярвам ви — отвърна Хю. — Разбира се, взел съм и предохранителни мерки. — Забелязал въпросителния поглед на мъжа срещу себе си, той продължи: — Ако престъпите думата си, войските на Бет Тюдор веднага ще се нахвърлят върху вас.

Макдонъл смръщи обруленото си от бурите на времето чело, след което отново се усмихна.

— Вие сте умен и предпазлив човек, също като мен. На ваше място бих постъпил по същия начин. — Посочвайки палатката си, той каза: — Елате да се подкрепите.

Сорли Бой и Хю влязоха в палатката, следвани от Патрик и Франсис Макдонъл. След като щедро напълни чашите с уиски, Сорли Бой покани гостите си да седнат.

„На пръв поглед — мислеше си Сорли Бой — той изглежда по-спокоен от невъздържаните си роднини Шон и Търлаф и не толкова избухлив. По характер се е метнал по-скоро на дядо си Кон О’Нийл.“ Погледът на Хю издаваше интелигентност, но не бе лишен и от известно лукавство. Времето щеше да покаже дали Хю О’Нийл може да бъде от полза за Ирландия.

Наблюдавайки възрастния мъж, Хю реши, че той наистина е мъж на честта. Недодялан, но енергичен и с остър ум, Сорли Бой Макдонъл му изглеждаше достатъчно силен да ръководи рода си, но не и разтърсваната от раздори Ирландия. Навярно щеше да е добре да има на своя страна меча на този храбър войн.

— На времето графинята ми спаси живота — обясни Сорли Бой и се настани удобно на походното си легло. — Затова искам да ви помогна.

— Какъв е планът ви? — попита Хю.

— Нападението срещу Дънганън трябва да бъде бързо и безшумно — отвърна Сорли Бой. — Ако облечем хората ви в нашите униформи, изненадата ще бъде най-силното ни оръжие. Вие ще се престорите на мой пленник.

— Цялата тази работа е прекалено рискована — изтърси Патрик. — Никак не ми харесва.

— Нямаме друг избор — обърна се към офицера си Хю.

— Да ти забият нож в гърба би било също толкова лесно, колкото и с Шон — настояваше Патрик. — Нямам вяра на Макдонълови.

При тази обида младият Франсис Макдонъл изруга и посегна към меча си. Старият.Макдонъл възпря сина си с едно успокоително движение с ръка.

— Вашият офицер е прав да ни подозира — призна Сорли Бой, — но убийството на Шон О’Нийл не стана по моя заповед.

Хю, който вярваше на мъжа срещу себе си, кимна. Не че това имаше някакво значение за него. И без това бе възнамерявал да убие чичо си.

— Вие избирате — каза Сорли Бой, като се наведе напред. — Не забравяйте, че когато отстраните Търлаф, вие ще станете неоспорим водач на рода О’Нийл.

— Тази мисъл ми хрумна вече — каза Хю.

— Как виждате бъдещето на Ирландия? — попита Сорли Бой.

Разговорът придобиваше опасен обрат. Хю, който не желаеше да дава публичност на възгледите си, хвърли кос поглед към Франсис Макдонъл. Сорли Бой погледна сина си и му даде да разбере, че би желал да говори с госта си на четири очи.

Хю кимна на Патрик, който също излезе. Макар Патрик да знаеше какво мисли Хю по въпроса, присъствието му в палатката би накърнило достойнството на младия Макдонъл.

Хю отпи глътка уиски и погледна стария Макдонъл в очите.

— Разкажете ми как жена ми ви е спасила живота. Сорли Бой изпразни чашата си на един дъх и се облегна назад.

— Чакайте да помисля — поде той. — Трябва да беше преди четири или пет години…

 

 

— Лорд Макдонъл?

— Изненадан да чуе женски глас, Сорли Бой Макдонъл се надигна бавно.

— Кой е там?

— Съпругата на О’Нийл.

Макдонъл пристъпи към решетките, а Катрин вдигна свещта, за да освети лицето си. Възрастният ирландецът мълчаливо се взря в невероятно красивото лице на младата жена.

— Господине, тежко ли сте ранен?

Не последва никакъв отговор.

— Господине?

— За мен е удоволствие да се запозная с вас — най-после рече той. — Но какво, по дяволите, правите тук?

— Донесох ви топла вода, мехлем и нещо за хапване — обясни Катрин, при което мъжът зяпна от учудване.

— Госпожо Катрин — поде Сорли Бой, който бе решил, че макар и красива, жената на Шон О’Нийл навярно не е от най-умните. — Аз не съм ваш гост, а пленник. Помагайки на врага на съпруга си, може да си навлечете гнева му.

— Вие не сте враг на мъжа ми — отвърна Катрин. — Негов враг са англичаните… а също и ваш.

— Възможно е, но се съмнявам, че той ще одобри това, което правите.

Катрин не си направи труда да му обяснява повече, а натопи една кърпа във водата и му я подаде през решетките. Последва мехлемът.

След това Катрин му подаде хляб, шунка, сирене, твърдо сварени яйца и чаша вино.

— Защо правите това? — попита той, докато дъвчеше едно парче шунка.

— Заради мъжа си, разбира се.

Заради О’Нийл? — Макдонъл не знаеше какво да мисли за отговора й.

— Ирландия е дива страна — обясни Катрин. — Ако някога Шон има нужда от помощ, надявам се да си спомните за мен.

— Шон е истински щастливец с такава жена.

— Госпожо, нямаме време за приказки — обади се Поли.

Внезапно вратата зад тях се отвори с трясък. Катрин и Поли се извърнаха уплашено. На най-горното стъпало на водещото към тъмницата стълбище стоеше Шон О’Нийл. Лицето му бе разкривено от гняв.

— Ти, коварна вещице! — изрева Шон и се втурна надолу по стълбите, следван по петите от Патрик, който се опитваше да го вразуми.

Катрин стоеше като парализирана, неспособна да откъсне поглед от лицето на съпруга си. В следващия миг Шон замахна и я удари с юмрук толкова силно, че тя се строполи на пода. Поли извика, а Патрик го сграбчи за ръката, която се готвеше за нов удар.

— Не с юмрук, човече! — изрева в ухото на Шон той. — Ще я убиеш!

— Ти не се бъркай! — Шон отблъсна войника си.

Катрин пълзеше по пода, обляна в сълзи. Шон я сграбчи за косата, вдигна я и удари още веднъж. След това я запрати към стената.

— Моля те — стенеше тя. — Моля те, не ми причинявай болка.

Шон спря, а Макдонъл, който вече не можеше да сдържа гнева си, извика иззад решетките:

— О’Нийл! Вие сте идиот!

Когато Катрин се свлече до стената, Шон я вдигна отново и я обърна с лице към себе си. Той сви юмрук, за да я удари отново. Този път обаче младата жена бе по-бърза и го ритна с коляно в слабините. Обезумял от болка, Шон се преви на две, а Катрин се втурна нагоре по стълбите.

Някъде по средата на стълбището усети как една ръка я сграбчи за глезена и я дръпна обратно.

— Патрик! — извика Катрин, която бе изгубила опора. — Помощ!

Патрик сграбчи Шон откъм гърба и го дръпна с все сила, докато той не политна назад, без обаче да пуска глезена на жена си.

Катрин се свлече надолу по стълбата и с тъп удар се приземи по корем върху каменния под, където остана да лежи неподвижно.

— О, боже! — простена Шон и коленичи до нея. След това я обърна по гръб. От носа и устните й бликаше кръв, а върху бледата й кожа зееха ужасни рани.

— Тя ще изгуби детето — беззвучно рече Патрик. Погледът на Шон спря върху кървавото петно на полата й, което се увеличаваше с всяка секунда.

— Повикай Мод — нареди той, докато вдигаше Катрин на ръце.

— Още съвсем рано на следващата сутрин — продължи Сорли Бой — в тъмницата дойде вашият човек, Патрик, ако не греша — и ме освободи. Чичо ви ми даде дори кон и достатъчно храна, за да се върна в замъка Пънлюс.

— И затова й се отплатихте със смъртта на Шон — с мрачно лице отбеляза Хю.

— Както вече ви казах, не съм давал нареждане да бъде убит Шон — каза Сорли Бой. — По онова време не бях в Дънлюс. Твърдоглавият ми син решил, че трябва да отмъсти за начина, по който чичо ви се бе отнесъл с мен. Мислите ли, че това е достатъчна причина за вражда между нас?

— Не. Синът ви просто ми отне удоволствието сам да убия чичо си — призна Хю.

Сорли Бой кимна.

— А сега отговорете на въпроса ми?

— Вашия въпрос?

— Как виждате бъдещето на Ирландия?

— Дългосрочните ми планове за Ирландия не включват Елизабет Тюдор — рече Хю.

— Което ще рече?

— Въстание. Ирландците трябва да бъдат управлявани от ирландци.

— Силни думи, ако трябва да бъдем честни — забеляза Сорли Бой. Не изглеждаше особено впечатлен. — Но как да бъдат осъществени?

— Родовете от Севера и Юга трябва да се съюзят — обясни Хю. — Ще обучаваме тайно мъжете си толкова, колкото е възможно…

— Но англичаните ни дават право само на петстотин въоръжени мъже — прекъсна го Сорли Бой. — Това не е достатъчно, за да се увенчае начинанието ни с успех.

Хю се засмя.

— Позволяват ни да имаме петстотин въоръжени мъже наведнъж — оправи го той. — Когато тези петстотин бъдат обучени, ще ги заменим с други, а след това отново и отново.

— Превъзходна идея. — Ухилен, Сорли Бой си даде сметка, че харесва събеседника си. Младият О’Нийл определено бе роден за велики дела. — С какво ще въоръжаваме хората си, когато вносът на олово е забранен?

— За съжаление именията и замъците в Ирландия се намират в окаяно състояние — обясни Хю и си спечели един въпросителен поглед от страна на събеседника си. — Независимо един от друг, всеки от главатарите на знатните родове ще поиска позволение за внасяне на олово за покриването на замъка си, което след това ще претопи в муниции.

— Трябва да се радвате на голямо благоволение пред английската кралица, за да се надявате да получите подобно позволение.?

— Братът на съпругата ми е любимец на нейно величество.

— От вас наистина може да излезе най-прочутия О’Нийл — отвърна възрастният мъж. Бъдещето на Ирландия неочаквано бе започнало да му изглежда по-ведро. — Ако сте на моя страна, разбира се.

— Съмнявате ли се, че ще пожаля нещо, за да спася съпругата си? — попита Хю. — В края на краищата за мен Катрин е на първо място.

— Ах, да… госпожа Катрин. — Сорли Бой въздъхна, след това се усмихна на нещо, което му бе хрумнало. — Когато я доведоха, тя отказа да направи реверанс. Нямала обичай да засвидетелства уважението си на свине.

Хю се засмя. Всеки от двамата мъже потъна в мислите си и разговорът замря за миг. Пред очите и на двамата бе червенокосата и зеленоока красавица с държание на кралица. След това погледите им се срещнаха.

— Как се отнасяха с нея, когато я видяхте? — попита Хю.

„Мили боже!“ — помисли си Макдонъл, забелязал зараждащото се недоверие в погледа на събеседника си. Дори и да се бе оженил заради титлата, междувременно Хю О’Нийл здравата бе хлътнал по жена си.

— Е? — настоя Хю.

— Отнасяха се с нея както се полага за една благородна дама — направи опит да се измъкне Сорли Бой.

— Дяволите ви взели! Нямах това предвид!

— Зная какво имахте предвид. — Сорли Бой реши, че е най-добре да каже истината. — Съмненията ви са основателни. Търлаф изнасили жена ви. Чух виковете й, но не можех да сторя нищо, защото всяка намеса би била равна на самоубийство. А сега е късно да се промени каквото и да било. Станалото станало.

Хю бе пребледнял като платно и видимо кипеше от гняв. Той понечи да отвърне нещо, но Макдонъл го сряза.

— Овладейте се, човече — каза той. — Воденето на война изисква бистър ум. — Той се изправи и смени темата: — Хората ви са също толкова уморени, колкото и моите. Предлагам да отдъхнем тук няколко дена, преди да потеглим.

— Съгласен — рече Хю и се изправи. — Ще използвам времето, 5а да наобиколя шпионите си наоколо. — Двамата мъже си стиснаха ръцете и се разделиха.

 

 

Петъкът бе дошъл. Катрин се отказа от ежедневното си посещение на гроба на Шон. Ако се престореше на неразположена, отсъствието й на вечеря можеше да остане незабелязано. Тим й бе обяснил, че както всяка сутрин ще я чака в двора, а след това ще се престори на изненадан от това, че я няма. Катрин бе успяла дори да убеди Търлаф лично да съобщи на Тим за неразположението й. При тази мисъл младата жена се усмихна.

— Имам стомашно разстройство — бе се оплакала тя — и ми се вие свят. Кажи, моля те, на Тим, че днес няма да ходя на гробищата.

— Искаш от мен да занеса съобщение на онзи безмозъчен идиот? — невярващо бе попитал Търлаф.

— И без това отиваш в двора — бе отвърнала тя. — Толкова ли би накърнило гордостта ти да поговориш с едно момче, за което ти си герой?

„Може би наистина съм задължен на момчето“ — помисли си Търлаф. От деня на злополучното произшествие при гроба на Шон Катрин напълно се бе променила и бе станала почтителна и покорна.

— Спечели — бе отстъпил Търлаф.

Сенките в двора ставаха все по-дълги. Катрин реши, че планът й е успял. Бе прекарала целия ден в леглото, симулирайки неразположение. Когато нищо неподозиращата Мод качеше вечерята в спалнята й и се оттеглеше, Катрин щеше да изрови от дъното на сандъка от розово дърво старите си момчешки дрехи. Когато забележеха отсъствието й, тя отдавна вече щеше да бъде при Хю.

Катрин протегна ръка и дръпна звънчето. Когато след няколко минути на прага се появи Мод, младата жена се усмихна едва-едва.

— Би ли казала на Търлаф, че не се чувствам добре и не мога да сляза за вечеря?

— Да. — Мод докосна челото на господарката си. — Щом сервираме на мъжете, ще ти донеса вечерята.

— Не! — извика Катрин. — Искам да кажа… няма нужда да си правиш труда. Изобщо не съм гладна.

— Гладна или не, детето има нужда от храна — настоя Мод. — Не искам да чувам възражения. Разбрахте ли ме?

— Да. — Катрин не бе разкрила плановете си пред възрастната жена, тъй като се боеше, че тя ще се противопостави на рискованото бягство. Сега се надяваше, че икономката ще се покаже достатъчно благоразумна да не съобщи веднага на Търлаф, когато намери стаята й празна.

Още щом вратата се затвори след Мод, Катрин скочи от леглото и се втурна към сандъка от розово дърво. С трескава бързина тя разхвърля съдържанието му по пода, добра се до дъното и извади оттам момчешки панталони, риза, чорапи, шапка и ботуши за езда.

Сърцето й щеше да се пръсне, а пръстите й трепереха толкова силно, че се безпокоеше дали ще успее да се преоблече. Какво щеше да стане, ако някои влезеше в стаята в този момент?

Катрин се поколеба. Сега ли да сложи момчешките дрехи или да ги вземе със себе си и да се преоблече зад параклиса?

„Сега, веднага“ — реши тя. Преоблечена като конярче, имаше по-големи шансове да се измъкне незабелязано. Какъв смисъл има да поема толкова голям риск, ако я пипнеха още в самото начало.

Катрин съблече нощницата си и нахлузи панталоните. След това простена отчаяно. Панталоните бяха прекалено тесни за наедрялото й тяло. Нямаше какво да се прави. Тя се напъха в тях криво-ляво и остави ризата да пада свободно, за да прикрива корема й. След това прибра косата си и я скри под шапката. Накрая обу черните кожени ботуши и се насочи към вратата.

Допря ухо до нея и се ослуша за шумове по коридора. Нищо. Открехна я и надникна през пролуката. Не се виждаше жива душа. Тя си пое дълбоко дъх, направи съдбоносната крачка в и затвори вратата зад себе си.

Опряла гръб до стената, Катрин се запромъква по слабо осветения коридор към стълбището.

До слуха й достигна глъчката от залата и тя спря. Поколеба се откъде да излезе — от главния или от задния вход. Задната част гъмжеше от прислужници, а отпред можеше да срещне някой закъснял за вечеря войник на Търлаф.

Катрин се спусна по стълбището, като се стремеше да остане в сянката на стената. Пътят към главния вход бе безлюден. Ако навън не се навърташе някой, навярно щеше да успее.

Растящият страх така стягаше гърдите й, че тя едва успяваше да си поеме дъх, но краката й я понесоха сами. Катрин се стрелна на пръсти през вестибюла, отвори вратата с ловко движение с ръка и излетя навън. Дворът беше пуст.

Катрин заобиколи краднешком постройката и облегна гръб на каменната стена. Сърцето й биеше като лудо, а дъхът й бе накъсан и учестен. Бебето започна да рита в утробата й. Тя взе шепа пръст и начерни пребледнялото си лице. След това се спусна през поляната зад параклиса, а оттам към гробищата.

В това време Мод тъкмо бе излязла от кухнята и тръгваше към стълбището. Ядосан от това, че Катрин не бе слязла за вечеря, Търлаф се появи на вратата на голямата зала, но като съзря икономката, спря на площадката на стълбището.

— Ще занеса на Кати нещо за хапване — обясни Мод. — Бедната е толкова зле, че не може да слезе.

При тези думи Търлаф разтегли лице в гримаса.

— Днес тя ходи ли на гробищата?

— Да не сте оглушал? — тросна му се Мод. — Момичето е болно и цял ден е пазило леглото.

— Аз ще й го занеса — каза Търлаф и измъкна подноса с вечерята от ръцете на възрастната жена. — Ще видим колко е болна.

— Не смущавайте момичето — скара му се Мод.

— Връщай се в кухнята — нареди Търлаф, разгневен от поучителния й тон. — Аз съм възрастен човек и сам зная какво да правя.

— Хм! — Мод се обърна и изчезна по посока на кухнята.

Първото нещо, което Търлаф видя, когато влезе в празната спалня, бяха разпилените по пода дрехи. След това вниманието му привлече празното легло. Той изрева с все сила да повикат Лайъм и Мод и се спусна надолу по стълбите. Когато двамата се появиха, Търлаф тикна подноса в ръцете на икономката.

— Избягала е… тази змия — просъска той. — Не може да е стигнала далече. Мод, претърси къщата. — След това се обърна към Лайъм. — Аз ще я потърся на гробищата, а ти виж в конюшните.

Докато Търлаф даваше нареждания на Мод и Лайъм, Катрин вече се промъкваше към гроба на Шон.

Беше новолуние и наоколо бе тъмно като в рог, така че тя виждаше едва на една ръка разстояние пред себе си. Изострените й от страха сетива долавяха всеки звук.

Катрин дочу тихо цвилене на кон. Тя се насочи слепешком по посока на звука и едва не се сблъска с единия от двата чакащи коня. Пред нея, там, където бе очаквала Хю, стоеше изненаданият Тим.

— Какво правиш тук? — попита тя. — С нас ли идваш?

— Аз… аз ще ви помогна да избягате — отвърна Тим. — Няма никакъв непознат и никакво съобщение.

От очите на Катрин по начернените й бузи бликнаха горчиви сълзи на разочарование. Беше й напълно ясно, че една бременна жена и едно умствено недоразвито момче не са в състояние да стигнат сами до Дъблин. Това би било изключително глупаво, а освен това и опасно.

— Няма да тръгна — отвърна Катрин, докато трескаво размишляваше как да се върне незабелязано в стаята си. — Мислех, че мъжът ми е дошъл да ме спаси.

— Нямаме време за приказки — подкани я Тим, сякаш тя не бе казала нищо. — Трябва да тръгваме

— Рискът да си навлечем гнева на Търлаф е прекалено голям — възрази тя.

— Но аз искам да помогна на най-добрата си приятелка — каза Тим и я дръпна за ръката. — Трябва да бягаме.

Катрин понечи да се освободи. Внезапно очите на момчето се разшириха от ужас, а пръстите му пуснаха ръката й. След това Тим политна напред и Катрин понечи да го задържи, но тежестта му я накара да се свлече на колене. Сега тя забеляза кинжала, който стърчеше от гърба на момчето.

— Света Дево Марио! — изпищя тя. — Тим!

Очите на момчето се склопиха и то не отвърна нищо повече.

— Боже мой — изхлипа Катрин, приведена над безжизненото му тяло.

Търлаф протегна ръка, за да извади ножа от раната. Зърнала ръката, която извади кинжала от тялото на Тим, а след това изтри острието в ризата му, Катрин простена.

Тя вдигна поглед. Търлаф се бе изправил пред нея като някакъв зловещ демон на отмъщението. Когато надникна в студените му, безчувствени очи, инстинктът й за самосъхранение взе връх. Тя скочи и хукна като обезумяла.

Търлаф я настигна с два огромни скока, сграбчи я и я извърна с лице към себе си. След това замахна и я удари с юмрук по едната скула. Катрин политна назад, но той я сграбчи над лакътя и не я остави да падне. Отново я удари и от носа и устните й рукна кръв.

— Коварна змия — изруга той, докато я влачеше обратно към двора. Катрин почти бе изгубила съзнание и не бе в състояние да протестира. — Лайъм! — извика Търлаф, докато си проправяше път през множеството от зяпнали войници. — Доведи конете от гробищата. Докарай и трупа на момчето!

Угрижено кършейки ръце, Мод чакаше пред входната врата и ужасено затаи дъх, когато видя обляното в кръв лице на Катрин и унищожителното изражение на Търлаф. Той се насочи безмълвно към стълбите. Възрастната жена се втурна след ужасяващата двойка.

След това Търлаф толкова рязко се обърна към Мод, че Катрин политна към пода. Без да обръща внимание на стоновете и, той я вдигна, като при това едва не и изкълчи рамото.

— Разкарайте тялото на Тим — нареди Търлаф. — Ще го погребем утре сутринта.

— Света богородице! — извика Мод и се прекръсти. Погледът й спря на Катрин. — Момичето е ранено.

— Сам ще се погрижа за кучката — изръмжа Търлаф и повлече скимтящата и стенеща от болка Катрин нагоре по стълбите.

Той я хвърли на пода в спалнята й. Катрин възприемаше съвсем смътно побеснелия мъж, който я гледаше с неприкрита омраза.

— Моля те, не ми причинявай болка — проплака тя.

Търлаф изсумтя отвратено, след това отиде да донесе някоя от безразборно пръснатите й по земята дрехи. Той я потопи в едно ведро с вода и се върна при треперещата от страх млада жена. Когато се изправи пред нея, тя потрепери.

— Ако мръднеш, ще те убия — заплаши я Търлаф, стискайки ръката й в болезнена хватка. След това не особено внимателно изтри кръвта и мръсотията от лицето й и прегледа подутите й устни и насинено око. В момента Катрин не представляваше много привлекателна гледка, но поне нямаше да й останат белези.

— Опита се да избягаш.

— Не. — Катрин направи опит да се освободи.

Хватката на Търлаф бе неумолима.

— Да не искаш да обвиниш момчето в отвличане? Може би се е опитал да те изнасили?

— Не!

— Това вече няма значение. Той е мъртъв.

Жестокото убийство на Тим я болеше повече от юмруците на Търлаф.

— Звяр! — извика в лицето му тя. Страхът в очите й бе изместен от заслепяващ гняв. — Свиня такава!

Търлаф замахна, за да я удари, но се спря и отпусна ръка.

— Вината е твоя — каза той. — Ти отведе бедното момче под ножа. Трябва да свикнеш да живееш с тази мисъл. — При вида на потресеното й изражение Търлаф се усмихна студено, изправи се и излезе, като грижливо заключи вратата след себе си.

— Не — промълви Катрин в празната стая. Тя зарови лице в шепи и заплака сърцераздирателно. — О, Т-тим. Не исках… Прости ми.

На сутринта обитателите на Дънганън бяха изненадани от топъл пролетен ден. Грееше слънце, а западният вятър нежно галеше земята. Търлаф стоеше в двора и наблюдаваше приготовленията около погребението на Тим. Въпреки че не бе съвсем сигурен какво точно се бе случило през изминалата нощ, Търлаф си даваше ясна сметка, че дори и да бе въоръжено, момчето не представляваше сериозен противник за него.

Но с яснота разбираше, че Катрин е била подбудителката на всичко. Тя бе направила опит да използва за целите си едно малоумно дете. Но жена като Катрин никога не би злоупотребила със симпатията на момчето. Или грешеше? Може би трябваше да хвърли тази змия в тъмницата, за да й попречи да направи нов опит за бягство, този път с някой от хората му.

„Както и да е“ — каза си Търлаф. Подобни мисли нямаше да помогнат на бедното момче. Той се отърси от чувството си за вина като от неудобна дреха, отдръпна се от гроба и заличи от паметта си спомена за смъртта на Тим.

„Този безмозъчен идиот“ — фучеше вътрешно Мойра, застанала на входа на гробищата. Трябваше да се досети, че той няма да свърши работа.

Когато видя Търлаф да се приближава към нея, Маура скри гнева си зад израз на състрадание.

— Вината не е твоя — каза тя.

Потънал в мисли, Търлаф механично я потупа по рамото.

— Ти си вярна жена.

Докосването му накара Мойра да грейне. Тя си каза, че още не всичко е изгубено.

— Винаги си добре дошъл в колибата ми — покани го тя. — Навярно би ти се отразило добре да се изплъзнеш за малко от погледите на войниците си.

За част от секундата Търлаф впери поглед в красивото лице, което го гледаше с надежда, а след това поклати глава.

— Някой друг път. Трябва да видя как е графинята.

— Вината за всичко, което се случи, е само нейна. Тя трябва да бъде наказана — просъска Мойра, давайки воля на омразата си. — Шон гние в гроба заради нея. А сега и Тим. Англичанката е вещица и трябва да бъде изгорена, преди да е погубила всички ни!

— Шон стана жертва на Макдонълови — поправи я той. — Върни се в селото и забрави тези глупости.

Мойра се извърна гневно и се отдалечи. Нямаше да позволи на тази никаквица да й отнеме О’Нийл. Изглежда английската вещица бе омагьосала Търлаф, защото в противен случай сега Мойра щеше да е господарка на Дънганън.

Докато Търлаф присъстваше на погребението на Тим, Мод реши да се погрижи за Катрин. Тя влезе предпазливо в стаята и първото нещо, което й направи впечатление, бяха разпилените по земята дрехи.

— Света богородице! — изплъзна се от устата на старата жена. Мод погледна към леглото, в което спеше Катрин. Защо го бе направила? Нали Макдонъл я бе предупредил да не предприема нищо рисковано, докато двамата с мъжа й не подготвят бягството. Сега лежеше сломена, а момчето бе мъртво.

Възрастната жена прекоси стаята и постави подноса със закуската на нощната масичка. След това седна на ръба на леглото. За пръв път след трагичната нощ виждаше лицето на Катрин на дневна светлина.

Долната й устна бе сцепена и подута. Върху раната се бе образувала коричка, а насиненото и кървясало око изглеждаше още по-зле.

Катрин се протегна и простена, тъй като всяко мускулче в тялото й се разбунтува срещу движението. Цялото тяло я болеше толкова ужасно, че тя тайно копнееше да умре. Сега отвори очи и видя икономката.

— Изглеждате окаяно — рече Мод. — Как се чувствате?

— Както изглеждам — отвърна Катрин, а дланта й се плъзна по издутия й корем. Бе се случило нещо ужасно, но тя не помнеше точно какво.

— Детето е добре — успокои я Мод.

Катрин понечи да се усмихне, но лицето я болеше ужасно.

— Донеси ми, моля те, някаква нощница.

— С помощта на Мод Катрин успя да се пъхне в нощницата. Тъй като нямаше желание да се връща в леглото, тя се приближи към прозореца и хвърли поглед към безлюдния двор.

— Къде са всички? — попита тя.

— Погребват Тим.

Очите на Катрин се напълниха със сълзи, които рукнаха по разраненото й лице. Клетото момче! Ако не бе нерешителността й, Тим навярно още щеше да е жив! Тя бе виновна за смъртта му. Разтърсвана от конвулсии, Катрин покри лице с длани, а хлипането предизвика гадене.

Мод се втурна към гърнето. След като конвулсиите на Катрин бяха попреминали, икономката й помогна да се върне в леглото. После намокри една кърпа и изтри потта от отеклото лице на младата жена.

Вратата се отвори с трясък. Търлаф влезе в стаята с решителни крачки и направи знак на възрастната жена да ги остави сами.

Мод стана и го предупреди:

— Дръж се прилично, момче. Тя не е в състояние да понесе още от твоите нежности.

Мръщейки чело, Търлаф погледна Катрин и простена вътрешно при вида на разраненото й лице. Навярно не трябваше да се отнася толкова грубо с нея, но в крайна сметка тя се бе опитала да избяга от него.

— Няма да ходиш повече на гробищата — рече Търлаф. — И ще бъдеш истинска щастливка, ако някога изобщо напуснеш тази стая.

Катрин заплака и зарови лице във възглавниците. Потънал в мисли, Търлаф приседна на ръба на леглото и я погали по рамото, опитвайки се да я утеши. Накрая младата жена се успокои, дишането й стана равномерно и тя заспа.

„Защо се опита да избяга?“ — сломен се питаше Търлаф. Защо изобщо бе избягала от Дънганън и се бе омъжила за сина на едно копеле? Търлаф винаги се бе радвал на симпатиите на жените. Беше й направил почтено предложение, което тя отхвърли. Това обаче сега нямаше никакво значение. Никога нямаше да я пусне да си отиде. Никога, докато смъртта не грабнеше един от тях.

Изминаха три дена. Смазана, Катрин стоеше на прозореца и гледаше двора, но настроението й не се подобряваше.

Търлаф никога не я бе разпитвал за онази съдбовна нощ, но бе сигурен, че идеята за бягството не би могла да дойде от Тим. Катрин неизменно му разказваше все една и съща история — била убедила момчето да открадне за нея един кон, за да може тя да избяга. Който и да бе изработил плана за бягство, тя не желаеше да излага на опасност ничий друг живот, освен своя. Катрин пое цялата вина върху себе си, вбесявайки Търлаф, който чувстваше, че тя лъже. Единственият неизяснен въпрос, който тегнеше във въздуха, бе кой бе дръзнал да си навлече гнева на О’Нийл.

Катрин въздъхна сломено. Предстоеше й още един дълъг самотен ден, който трябваше да прекара в стаята си. От вчера вратата вече не се заключваше, но тъй като се съмняваше, че ще й позволят някакви волности, Катрин не бе напускала стаята. Сега вече бе истинска пленница.

Мод почука на вратата, влезе и понечи да изнесе недокоснатата закуска, но й дожаля за самотната млада жена и остана да почисти стаята. Икономката се боеше за Катрин, която се бе затворила в себе си и не забелязваше нищо от ставащото около нея.

Катрин загърби прозореца и заговори толкова неочаквано, че възрастната жена се изплаши.

— Мод? — рече Катрин. — Къде е Търлаф?

— В залата.

— Добре. — Катрин се запъти към вратата.

— Къде отивате? — изненадано попита Мод.

— Трябва да говоря с него.

— Струва ми се, че идеята не е добра — предпазливо каза Мод. — Не привличайте вниманието на Търлаф и не му давайте да разбере, че се чувствате по-добре.

— Съмнявам се, че Търлаф ме е забравил — отвърна Катрин и отвори вратата. — Освен това ще полудея, ако прекарам дори още една минута в тази стая.

Когато стигна до стълбището, тя се поколеба. Правилно ли постъпваше? Да я убие бе най-лошото, което Търлаф можеше да й стори, а в това й състояние то дори й се струваше за предпочитане.

Катрин изправи рамене, вирна брадичка и стъпи на най-горното стъпало. Когато стигна края на стълбището и с натежали като олово нозе се отправи към голямата зала, смелостта й вече се бе изпарила. На вратата спря, пое си дълбоко дъх и пристъпи прага.

Никой не й обърна внимание. С колебливи стъпки Катрин се приближи към почетната маса, където седеше Търлаф и разговаряше с Лайъм.

Войниците, покрай които минаваше, прекъсваха разговорите си и я проследяваха с поглед. Търлаф, който бе забелязал внезапната промяна на настроението в залата, вдигна поглед и я забеляза.

Когато Лайъм понечи да стане, за да й предложи един стол, Търлаф му се тросна:

— Не мърдай! — Пламнал от срам, мъжът се подчини. Търлаф не откъсваше поглед от Катрин и забеляза колебанието и уплахата й. „Почти мога да пипна страха й“ със задоволство си помисли той.

Пребледняла като платно, Катрин отстъпи крачка назад. Слизайки в залата, бе направила ужасна грешка. Ах, защо не бе послушала Мод? Катрин се обърна и понечи да избяга, но студеният му, заповеднически глас я спря.

— Стой — изрева Търлаф, а когато Катрин го погледна в лицето, добави: — Изглежда искаш да ми кажеш нещо важно, иначе Мод не би ти позволила да напуснеш стаята.

— Тя не бе в състояние да ме спре — каза Катрин, за да защити икономката.

— Да, ти си една дяволски вироглава жена — съгласи се Търлаф. — Е, какво искаш?

Събирайки цялата си смелост, Катрин пристъпи крачка напред и каза с висок, но треперещ глас:

— Аз б-б-бих ис-с-кала да отида д-до гробищата.

Търлаф отметна глава назад и се разсмя с пълен глас, обърна се към мъжете си, а след това отново към нея.

— Това сигурно е някаква шега.

— Не, аз…

— Проклятие! — изфуча Търлаф и удари с юмрук по масата. Без да откъсва поглед от младата жена, той се изправи и се приближи към нея. Катрин устоя на погледа му, без да трепне.

„Тази жена или е дяволски смела — помисли си Търлаф, — или е глупачка.“

— Опита се да избягаш, а сега имаш наглостта да ми искаш позволение отново да отидеш на гробищата? — с презрение в гласа попита той. — Уважаема, вие ме изненадвате.

— Моля те — каза Катрин и импулсивно се вкопчи в ръката му. — Важно е.

Там където бяха пръстите й, ръката му гореше. Един дълъг миг Търлаф остана така, вгледан в хубавите й очи, тези бездънни зелени езера. Давайки си сметка, че хората му наблюдават необичайната сцена, Търлаф рече:

— Обясни защо посещението ти на гробищата е толкова съдбовно важно? Да не кроиш нов план за бягство, скъпа?

— Трябва да се погрижа за гроба на мъжа си и…

— Мъжът ти е в Дъблин, забрави ли?

— …и за гроба на Тим — продължи Катрин, сякаш той изобщо не я бе прекъсвал. — Трябва да се помоля за него. Моля те…

Обхождайки залата с поглед, Търлаф забеляза, че на лицата на хората му е изписано състрадание. Как би могъл да отхвърли една толкова трогателна молба, при това пред изпълнена със съчувствие публика?

— Е, добре — с нежелание се съгласи той, улови я над лакътя и я изведе от залата. — Ще те изведа навън.

В двора Търлаф я извърна с лице към себе си, така че тя бе принудена да го погледне, и я заплаши:

— Ще бъдеш наблюдавана и ако се опиташ да избягаш, ще убия Мод.

— Разбрах — рече Катрин. — Бих искала да набера малко цветя. Може ли най-напред да мина през градината? — В отговор на кимването му тя понечи да се обърне, но спря, тъй като си бе спомнила за ирландската овчарка Дейзи и малките й. — Някой погрижил ли се е за кучетата на Тим?

— Кучетата са мои — поправи я Търлаф. — Както всичко останало в Дънганън. — Докато я наблюдаваше, погледът му омекна. Търлаф протегна ръка и изненадващо нежно погали бузата й. — Всичко.

След като се бе погрижила за гроба на Шон, Катрин коленичи пред пресния гроб на Тим и постави откъснатите в градината цветя до простия дървен кръст. Тя се прекръсти, сведе глава и започна да се моли за душата на момчето, но скоро мрачните й мисли отново взеха превес.

— Съжалявам — прошепна тя. — Само заради мен трябваше да се простиш с живота толкова рано. Ако не се бях колебала толкова…

Сломена от чувство за вина, Катрин се обля в сълзи.

„Призованите от смъртта са избавени от бремето на живота — помисли си тя, а останалите са пленници на душевните си страдания.“

Потънала в размисли за трагичната си съдба, Катрин не забеляза, че не е сама. Когато се изправи, за да напусне гробищата, срещу себе си видя тъмни, преливащи от омраза очи. Катрин извика от уплаха.

— Значи тук била вещицата със зелените котешки очи — просъска Мойра и се прекръсти. — Няма да позволя да погубите и Търлаф, подобно на Шон.

— Изчезвай — грубо заповяда Катрин.

Мойра не помръдна. При вида на обезобразеното лице на съперницата й на устните на Мойра трепна злорада усмивка.

— Изчезвай или ще съжаляваш — заплаши я Катрин.

„Английската вещица вече не е красива“ — помисли си Мойра, засмя се и изчезна.

Катрин я проследи с поглед. По обратния път се почувства по-самотна от всякога. Заобиколена от врагове, почти не можеше да си представи, че някога бе гледала на Дънганън като на свой дом.