Кърт Вонегът
Затворникът (9)

8

И тъй, седях на пейката пред затвора и чаках автобуса, а слънцето на Джорджия ме пърлеше жестоко. Голям „Кадилак“, с бледосини перденца, дръпнати на задното стъкло, изпърпори от другата страна на осевата линия на магистралата, която отделяше другите две писти за към щаба на военновъздушната база. Зърнах само шофьора, негър, загледан недоумяващо в затвора. Мястото фактически не подсказваше затвор. Съвсем невинен надпис в основата на пилон за знаме разкриваше дискретно следното: „Ф. И. З. В., само за коли на персонала“.

„Кадилакът“ продължи до един подлез на четвърт миля от мен. Мина по подлеза и се върна обратно, като закова лъскавата си предна броня на инчове от носа ми. Отразен в огледалния й метал, аз отново видях образа на стария метач. Същата лимузина, разбрах по-късно, предизвикала лъжливата тревога, че пристига Върджил Грейтхаус, докато чаках да получа облеклото си. Тя обикаляла наоколо от известно време, търсела затвора.

Шофьорът излезе и ме попита дали това наистина е затворът.

Така че бях принуден да произведа първите си звуци като свободен гражданин.

— Да — отговорих аз.

Шофьорът — едър, бащински приветлив мъж на средна възраст, е кафява униформа от дебел рипсен габардин и черни кожени гамаши, отвори задната врата и заговори в полумрака на колата.

— Господа — изрече той с нещо средно между тъга и почит, — пристигнахме на нашето назначение.

Буквите, избродирани с червени копринени конци на горното му джобче, подсказваха къде работи. Те изписваха името „РАМДЖАК“.

След време си изясних: стари приятели на Грейтхаус осигурили за него и адвокатите му бърз и удобен транспорт от жилището до затвора, за да има колкото може по-малко свидетели на унижението му. Лимузина на „Пепси-кола“ го взела преди разсъмване от служебния вход на „Уолдорф Тауърс“ в Манхатън, където живеел. Откарала го до Марийн Еър Търминал край Ла Гуардия, а оттам — направо на самолетната писта. Реактивен самолет на корпорацията „Резортс Интърнашънъл“ го чакал. Откарал го в Атланта, където пак на пистата го посрещнала лимузина с перденца на прозорците, изпратена от управлението на Югоизточния отдел на корпорацията „РАМДЖАК“.

От колата се измъкна Върджил Грейтхаус — облечен почти като мен — със сив костюм на тъничко райе, бяла риза и военна връзка. Полковете ни обаче бяха различни. Неговият бе Колдстрийм Гард. Както винаги, смучеше лулата си. Метна ми най-беглия възможен поглед.

След него се подадоха двама зализани адвокати — един млад и един стар.

Шофьорът отиде към багажника на лимузината да извади куфарите на осъдения, а през това време Грейтхаус и адвокатите му заоглеждаха затвора, сякаш беше някакъв имот, който щяха да купуват, ако цената им допадне. Очите на Грейтхаус заискриха, лулата му зачурулика. Сигурно си мислеше колко здрав организъм има. Вземал уроци по бокс, джиу-джицу и карате, довериха ми по-късно адвокатите му, след като си изяснил, че ще трябва да влезе в затвора.

„Хм — помислих си, когато чух това, — едва ли някой в този затвор ще иска да се бие с него, но едно е сигурно — ще му прекършат гръбнака. Това се случва с всички, постъпили за пръв път на такова място. Сетне гърбът ти се пооправя, но никога съвсем. А здравеняците като Върджил Грейтхаус изгубват и походката, и самочувствието си.“

Грейтхаус не ме позна. Както седях на пейката, аз може би съм му приличал на труп в калта на бойното поле, а той, наперен генерал, пристъпва към фронтовата линия по време на затишие да види как вървят нещата.

Не се учудих. Надявах се обаче, че ще познае гласа, отекнал от затвора, който всички чухме ясно. Това бе гласът на най-близкия му съконспиратор от „Уотъргейт“, Емил Ларкин, запял с цяло гърло негърския епиричуъл „Понякога се чувствувам като дете без майка“.

Грейтхаус не успя да покаже реакцията си спрямо гласа, защото един изтребител се стрелна към висините от края на близката самолетна писта и раздра небето на късове. Този звук караше червата ти да се обръщат, ако не си го слушал до безкрайност. Без предупреждение. И винаги изтрещяваше страхотно над главата като сигнал, че идва краят на света.

Грейтхаус, адвокатите и шофьорът се проснаха на земята. После станаха, като ругаеха, смееха се и си отърсваха дрехите. Грейтхаус, досетил се, че го наблюдават и оглеждат невидими зяпачи, направи няколко боксови движения с ръцете и погледна към небето, сякаш искаше да каже шеговито: „Прати ми още едно такова изпитание. Сега съм готов за него.“ Групата обаче не тръгна към затвора. Остана да чака до колата, надяваше се на официално посрещане. Грейтхаус желаеше да окажат последна почит на ранга му в обществото, и то на неутрална земя, нещо като капитулацията при Апоматокс, подписана от Робърт Лий под охраната на Улис С. Грант^[1].

Но охраняващият сега не беше дори в Джорджия. Щеше да бъде там, ако го бяха уведомили своевременно, че Грейтхаус има намерение да капитулира точно в този ден. И се намираше в Атлантик Сити, където трябваше да произнесе реч пред събранието на Американската асоциация на обещалите да не участвуват във военни действия пленени офицери. Най-сетне Клайд Картър, жив образ и подобие на президента Картър, се показа на вратата, направи няколко крачки, спря и им махна. Усмихна се.

— Влезте вътре всички.

Те влязоха, като шофьорът крачеше отзад с двата куфара от лъскава кожа и несесера за тоалетни принадлежности от същия материал. На прага Клайд пое багажа от ръцете му и учтиво му каза да се върне.

— Присъствието ви не е необходимо — рече той.

И шофьорът се качи в лимузината. Казваше се Кливланд Лос, преиначение на друго име — Леланд Клус, човека, когото съсипах. Имаше прогимназиално образование, но четеше по пет книги седмично, докато чакаше пътниците си — функционери на „РАМДЖАК“, клиенти и доставчици на корпорацията. В Корейската война бил пленен от китайците и известно време прекарал в Китай като палубен матрос — на корабче в Жълто море, — та говореше почти свободно китайски. Кливланд Лос четеше в момента нашумяла книга.

Седях на пейката и нищото отново ме обгърна. Изпаднах пак в пълно вцепенение — гледах втренчено пред себе си в нищото и сегиз-тогиз плясвах три пъти със старческите си ръце.

Кливланд Лос ми рече по-късно, че ако не било пляскането ми в онзи миг, нямало да прояви интерес към мен.

Това мое действие погълна изцяло вниманието му. Поиска да разбере защо го правя.

Казах ли му истината за пляскането? Не. Щеше да му прозвучи сложно и глупаво. Обясних му, че си мечтая за миналото и като си спомня някой особено щастлив момент, вдигам ръце от скута си и пляскам три пъти.

Предложи да ме закара до Атланта.

И ето че се озовах, само трийсет минути след освобождаването ми, на предната седалка на спрялата лимузина. Засега всичко е наред.

И ако Кливланд Лос не ми бе предложил да ме закара до Атланта, сега нямаше да бъде административен директор на Отдела „Трансико“ на корпорацията „РАМДЖАК“. „Трансико“ притежаваше сервизи за лимузини, таксиметрови флотилии и агенции за кола под наем, паркинги и гаражи из целия свободен свят. „Трансико“ даваше и мебели под наем. По примера на други фирми.

Попитах го дали няма да го мъмрят пътниците, които докара, задето ме взима до Атланта.

Каза, че пръв път ги вижда и че едва ли ще ги види повече — те не работели в „РАМДЖАК“. Добави интересната подробност, че не е знаел, че главният му пътник ще бъде Върджил Грейтхаус, докато не спрели пред затвора. До този миг Грейтхаус носел изкуствена брада.

Проточих врат към задната седалка и видях брадата — висеше окачана на вратата за една от телените си хватки за ушите.

Кливланд Лос се пошегува: каза, че адвокатите може и да не излязат от затвора.

— Както го оглеждаха, ще помислиш, че го мерят парче по парче.

Запита дали пръв път се качвам в лимузина. За по-елементарен отговор му казах „Не“. Като дете се возех често до баща си отпред в разните лимузини на Александър Хамилтън Маккоун. А като младеж, който се готвеше за Харвард, често пътувах на задната седалка с мистър Маккоун, отделена от баща ми със стъклена преграда. Тогава тази преграда не ми правеше впечатление, не се замислях, защо е сложена.

А в Нюрнберг бях стопанин на онзи смешен фафнероподобен спортен „Мерцедес“. Но „Мерцедесът“ ми бе открита кола, странна дори без дупките от куршуми по капака на багажника и по задното стъкло. Тя ми спечели сред баварците авторитета на пират — временен притежател на откраднати богатства, които непременно ще бъдат върнати на притежателите им. Но седнал в колата пред затвора, аз разбрах, че не съм бил в истинска лимузина цели четирийсет и пет години! Колкото и високи постове да бях заемал в обществото, никога не съм разполагал с лимузина, по време на трите си повишения не бях имал своя лимузина или дори такава, която да ползувам сегиз-тогиз. Нито успях да омая някой свой началник с лимузина, та да каже:

— Млади момко… искам да поговорим още за това. Заповядай в колата ми.

Леланд Клус за разлика от мене, въпреки че не му се полагаше кола, постоянно се разкарваше с лимузините на обожаващите го старчоци.

Няма значение.

Тури му пепел.

Кливланд Лос ми каза, че ако съди по приказките ми, трябва да съм учен човек.

Признах, че съм учил в Харвард.

Това го подсети да ми разкаже как го пленили в Северна Корея, понеже китаецът-майор, началник на затвора, също бил учил в Харвард. Майорът трябва да е бил мой връстник, дори и в моя курс, но не си спомням, защото не дружах с китайци. Според Лос въпросният китаец следвал физика и математика, затова сигурно не сме се познавали в Харвард.

— Баща му бил голям земевладелец — допълни Лос. — Когато комунистите дошли, накарали бащата да коленичи пред всичките си ратаи от селото и му отрязали главата с кинжал.

— А как синът му може да е комунист? — попитах аз.

— Той каза, че баща му в същност бил много лош земевладелец.

— Хм, да разбереш какви са хората от Харвард! Този китаец, учил в Харвард, се сприятелил с Кливланд Лос и го убеждавал да върви в Китай, вместо да се връща в своята Джорджия, като свърши войната. Братовчед на Лос бил жив изгорен като дете от тълпа бели, а баща му измъкнат от къщи една нощ и бит с камшик от ку-клукс-клановци; самият Лос бил бит два пъти, задето се записал в избирателните списъци, малко преди да го повикат във войската. Затова лесно станал плячка на китаеца-сладкодумец. И работил две години, както казах, на парахода от крайбрежното плаване в Жълто море. Няколко пъти се влюбвал, но никоя жена не отвърнала на чувствата му.

— И затова ли се завърна? — попитах аз. Отговори ми, че главната причина била черковната музика.

— Нямаше с кого да пея в тамошните черкви. И храната.

— Не струваше ли?

— Напротив, струваше. Само че не е храна, за която заслужава да се говори.

— Хм.

— Не е достатъчно да я ядеш. Трябва и да говориш за нея. И то на някой, който разбира точно от този вид храна.

Похвалих го, задето е научил китайски, и той отвърна, че сега едва ли би седнал да го научи.

— Вече съм по-наясно — рече той. — Преди години бях невежа и не знаех колко трудно се учи китайски. Мислех си, че е като да имитираш птичките. Нали знаете: чуеш птицата, опиташ се да повториш същото и очакваш тя да се подлъже.

Китайците постъпили галантно, когато изявил желание да се завърне в Щатите. Харесвали го и дори поели известен риск, запитвайки по околни дипломатически пътища какво ще му направят американците, ако се завърне там. По онова време Америка нямала дипломатически представител в Китай, както и никой от нейните съюзници. Запитването отправили чрез трета страна.

Да, и този негър, бивш редник, чиято военна специалност била да носи стойката на тежък миномет, се оказал достоен за преговори на най-високо дипломатическо равнище. Американците го искали обратно, за да го накажат. Китайците изтъквали, че наказанието трябва да е кратко и почти символично, след което незабавно да бъде върнат в цивилния живот — иначе нямало да го пуснат от Китай. Американците настоявали Лос да обясни публично защо се завръща в родината. След това да го съди военен съд, да му определи до три години затвор и позорно уволнение от армията, след като плати и глоба за щетите, нанесени на родната войска. Китайците отвърнали, че Лос обещал да не говори никога против КНР, която се отнасяла добре с него. Ако ще го карат в Америка да престъпи обещанието си, Китай няма да го освободи. Настояли да не бъде осъждан на затвор и да му се плати за времето, през което е бил военнопленник. Американците им отговорили, че все пак той трябва да лежи в затвор, защото никоя армия не може да допусне войниците й да се предават и след това да избягват наказанието. Щели да го затворят преди процеса. Щели да го осъдят на такъв срок лишаване от свобода, колкото е стоял като военнопленник, след което щели да приспаднат времетраенето на пленничеството му. И после щели да го пратят в къщи. Но нямало да му платят за нищо със задна дата. Такава била сделката.

— Искаха да се завърна — довери ми той, — защото бяха много притеснени. Тормозеше ги това, да не би някой американец, макар и черен, да си помисли даже за миг, че Америка не е най-хубавата страна в света.

Попитах го дали е чувал името на д-р Робърт Фендър, осъден за предателство през Корейската война, който сега е в същия затвор и взема мярка на Върджил Грейтхаус за арестантското му облекло.

— Не — каза той. — Никога не се интересувам от хората, изпаднали в моята беда. Това не е професионален клуб или нещо подобно.

Запитах го дали познава легендарната съпруга на мистър Джек Греъм младши, главна акционерка на корпорацията „РАМДЖАК“.

— Все едно да ме питате дали съм виждал господ — отговори той.

Вдовицата Греъм не се показа по онова време цели пет години. Най-скорошната й поява бе в една съдебна зала на Ню Йорк Сити, където група акционери на „РАМДЖАК“ съдиха корпорацията само за да се убедят, че ръководителката й е още жива. Събитието, отразено в пресата, развесели жена ми.

— Ей тази Америка обичам! — каза тя. — Защо не може да бъде такава винаги?

Мисис Греъм се появила в залата на съда без адвокат, но с осем униформени телохранители от фирмата „Пинкъртън Инкорпорейтед“, контролирана от „РАМДЖАК“. Един от тях държал в ръце усилвателна уредба с високоговорител и микрофон. Мисис Греъм била облечена с бухнал чер кафтан с вдигната качулка, а отворът на качулката бил прикрит от карфици за пелени — да може свободно да гледа, но нея да не я гледат. Виждали се само ръцете й. Друг агент носел тампон, хартия и копие от отпечатъците на пръстите й, снето от архивата на Федералното бюро за разследване. Отпечатъците й били предадени на ФБР, когато я осъдили за шофиране в нетрезво състояние във Франкфорт, Кентъки, през Хиляда Деветстотин Петдесет и Втора, скоро след смъртта на нейния съпруг. Тогава я осъдили условно. А мен пък току-що бяха уволнили от правителствена длъжност.

Включили усилвателната уредба, а микрофона пъхнали под кафтана й, за да се чуе какво ще каже. Потвърдила, че действително е тази, за която се представя, дала отпечатъци от пръстите си на самото място и после ги сравнили с взетите от ФБР. Заявила под клетва, че е в отлично здраве, физическо и душевно, и че контролира висшите служители на компанията, но никога не върши това лице в лице. Когато им давала инструкции по телефона, употребявала парола, за да се представи. Тази парола от време на време била сменяна. По молба на съдията дала пример за такава парола и тя така ме завладя, че още не мога да я забравя. Паролата беше „обущар“. Всяка заповед, която давала по телефона, се потвърждавала с писмо, написано от собствената й ръка. Отдолу се подписвала и прилагала пълен комплект отпечатъци на десетте си пръста. Тя ги наричаше: „… осемте ми малки пръсти и двата ми малки палци“. Такива работи. Мисис Джек Греъм бе безспорно жива и сега имаше пълната възможност отново да изчезне.

— Виждал съм мистър Лийн много пъти — каза Кливланд Лос. Говореше за Арпад Лийн, самия отговорен и обединяващ президент и председател на съвета на директорите в корпорацията „РАМДЖАК“. Той щеше да ми стане шеф над шефовете, а също и на Кливланд Лос, когато постъпим на висока служба в корпорацията „РАМДЖАК“. Твърдя, че Арпад Лийн е най-способният, най-осведоменият, най-блестящият и най-отзивчивият началник, под чието ръководство съм имал удоволствието да работя. Гениално може да поглъща всякакви компании и да ги спасява от загиване.

Често казваше: „Ако не можеш да се спогаждаш с мен, значи не можеш да се спогаждаш с никого.“

Вярно, колко вярно!

Лос рече, че Арпад Лийн бил в Атланта и той го возил само преди два месеца. Редица нови магазини и луксозни хотели в Атланта фалирали, а Лийн се опитвал да ги лапне всичките за „РАМДЖАК“. Обаче при търга изгубил — надвила го някаква южнокорейска религиозна секта.

Лос ме попита имам ли деца. Казах му че имам син, който сътрудничи на „Ню Йорк Таймс“. Той се разсмя и рече, че сега имат със сина ми един и същ началник: Арпад Лийн. Бях пропуснал новините тази сутрин, затова Лос ми обясни, че „РАМДЖАК“ току-що придобила контрол над „Ню Йорк Таймс“ и всичките му подведомствени предприятия, между които фигурирала втората в света компания за производство на храна за котки.

— Когато се видяхме тук — рече Лос, — мистър Лийн ми съобщи, че това ще стане. В същност той искаше да придобие компанията за котешка храна, не „Ню Йорк Таймс“.

Двамата адвокати седнаха отзад в лимузината. Никак не бяха омърлушени. Смееха се за пазача, който прилича на президента на Съединените щати.

— Искаше ми се да му река — каза единият от адвокатите: — „Господин президент, защо не го помилвате още сега, в момента? Той изстрада достатъчно и ако го освободите, ще си поиграе малко хубав голф днес следобед.“

Единият от тях пробва изкуствената брада, а другият му рече, че с нея изглежда по-умен, отколкото е в същност. И така нататък. Не проявиха любопитство спрямо мен. Кливланд Лос им каза, че съм бил на свиждане при сина си. Попитаха ме за какво лежи той, а аз им отговорих: „За злоупотреба с пощата.“ И разговорът помежду ни свърши.

Тръгнахме за Атланта. Помня, че пред мен, от жабката, стърчеше някакъв особен предмет като чаша с цицка. От тази чаша се подаваше, насочен точно в гръдната ми кост, нещо като заден край на зелен градински маркуч. Червото завършваше с бяло колело от пластмаса, голямо колкото чиния. Щом тръгнахме, колелото привлече погледа ми, то се извиваше нагоре и надолу, когато минавахме по неравности на пътя, въртеше се наляво и надясно при завоите.

Попитах какво е то. Било играчка-волан. Лос имал седемгодишен син, когото взимал понякога в колата. Момченцето си въобразявало, че кара лимузината с това кормило от пластмаса. Нямаше такива играчки, когато синът ми беше малък. А и той едва ли би се радвал на играчка като тази. Още седемгодишен малкият Уолтър отказваше да ходи където и да било с майка си и с мен.

Казах, че играчката е интересна.

Лос допълни, че тя можела да поражда и вълнения, особено когато човекът, застанал на истинското кормило, е пиян и се разминава на косъм с насрещните камиони, засяга паркираните отстрани коли и така нататък. Каза и че трябва да дадат на президента на Съединените щати също такова кормило при встъпването му в длъжност, за да напомня на него я на всеки друг, че единственото, което може да направи, е да си въобразява, че управлява нещо.

Остави ме на аерогарата.

В самолета за Ню Йорк Сити нямаше свободни места. Излетях от Атланта чак в пет следобед. Това бе добре дошло за мен. Пропуснах обеда, не чувствувах глад. Намерих една книга с меки корици, захвърлена в клозетната кабинка, където се отбих, и почетох малко. Тя разказваше за един герой, който не подбира средствата за постигане на своите цели, и става шеф на голям международен конгломерат. Жените са луди по него. Държи се с тях ужасно гадно, но те му се натискат все повече и повече. Синът му е наркоман, а дъщерята нимфоманка.

По едно време някакъв французин прекъсна четенето ми, като ми заговори на френски и посочи левия ми ревер. Реших, че пак съм се подпалил, макар че бях отказал цигарите. После се сетих, че още нося тънката червена лентичка на Кавалер на френския Почетен легион. Колкото и печално да ви звучи, бях носил тази лентичка по време на процеса срещу мен и в затвора.

Отговорих на английски, че съм я получил с костюма, купен на старо, и че нямам никаква представа каква е тази лентичка.

Той стана ледено студен. И с думите „Permettez-moi, monsieur“ сръчно отпра лентичката от ревера ми сякаш тя беше кацнало там насекомо.

— Merci — отвърнах аз и пак зачетох книгата.

Когато най-после се намери свободно самолетно място, няколко пъти повториха името ми по радиоуредбата: „Мистър Уолтър Ф. Старбък, мистър Уолтър Ф. Старбък…“ Преди години името ми бе широко известно; но сега не долових у никого признаци, че то му е познато, да повдигне вежди в израз на цинично подозрение.

Два часа и половина след това вече се намирах на остров Манхатън; бях облякъл шлифера си да ме предпази от вечерния студ. Слънцето бе залязло. Гледах бързото движение, което изпълваше витрината на магазин за детски влакчета.

Не че нямаше къде да отида в града. Бях близо до целта си. Пратих предварително писмо. Молех да ми запазят стая без баня и телевизор, за една седмица, с предплата — в някога модния хотел „Арапахо“, сега лазарет за пострадали от кеч-ес-кеч-кен и публичен дом, на една минута път от Таймс Скуеър.