Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jailbird, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
maskara (2009)
Сканиране и разпознаване
Румен Вучков

Издание:

Кърт Вонегът. Затворникът

ДИ „Народна култура“, София, 1981

Редакционна колегия: Блага Димитрова, Вера Ганчева, Драгомир Асенов, Здравко Петров, Камен Калчев, Кръстан Дянков, Людмила Стефанова, Михаил Берберов, Наташа Манолова, Павел Вежинов

Редактор: Николай Попов

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректор: Наталия Кацарова

История

  1. — Добавяне

23

Следващата постъпка, която осъзнах, останал сам, като се уверих, че никой не върви след мене, бе, че слизам по железните стъпала към пещерата. На няколко стъпки извиквах тихо и прочувствено, с нотка на утешение:

— Аз съм, Уолтър, Мери Катлийн! Идвам при теб! Как бях обут? Носех черни лачени вечерни обувки с малки фльонги отпред. Даде ми ги десетгодишният син на Арпад Лийн, Декстър. Бяха точно като за моя крак. Декстър си ги купил за уроците по танци. Вече не му трябвали. И прокарал успешно първия си ултиматум към родителите: казал им, че ще се самоубие, ако държат да продължава уроците по танци. Толкова мразел тези уроци.

Беше мило момче — яви се по пижама и бански халат, след плуване в дневната. Прояви съчувствие и грижа към мен, дребничкия старец без обувки на краката. Напомнях някой добър елф от приказка, а той — малък принц, който дарява на елфа вълшебни обувки за танц. Какво прекрасно момче бе той! С големи кафяви очи. С коса, напомняща корона от черни къдрици. Всичко бих дал, за да имам такъв син! Но и синът ми щеше да бъде много доволен, ако има за баща човек като Арпад Лийн.

Казвам самата истина.

— Аз съм, Уолтър, Мери Катлийн! — извиках отново. — Идвам при теб!

В долния край на стълбите открих първия белег, Който подсказваше, че има нещо лошо. Беше пазарска торба от „Блумингдейл“ — паднала на една страна и повърнала разни дрипи, заедно с глава на кукла и брой на „Вог“, издание на „РАМДЖАК“.

Изправих торбата и натъпках нещата обратно в нея, преструвайки се, че само това трябваше да се направи, за да бъде всичко пак в ред. Тогава забелязах кърваво петно на пода. Не можех да си обясня характера му. От него нататък следваха и други.

Не искам да протакам напрежението съвсем безцелно, читателите да усетят тръпки на ужас, да им внуша, че ще намеря Мери Катлийн с ръце, отрязани до китките, да размахва кървавите си чукани към мен. Защото тя в същност бе блъсната от едно такси на Вандербилт Авеню и отказала да й дадат медицинска помощ, рекла, че се чувствува добре, нищо й няма.

Но съвсем не беше добре.

Може би в думите й имаше някаква ирония, която аз не бях в състояние да потвърдя. Беше много вероятно Мери Катлийн да е пострадала от такси на собствената й корпорация.

Носът й беше счупен, от него е капала кръвта. Но имаше и по-сериозни рани. Не мога да ги изброя. Нямаше опис на травмите, нанесени на Мери Катлийн.

Беше се скрила в един клозет. Капките кръв ми показаха къде да я потърся. Нямаше съмнение, че ще я намеря там. Кецовете й се виждаха изпод вратата.

Поне не беше още труп. Когато изрекох тихичко името си и най-доброжелателните си намерения, тя отключи вратата и я разтвори. Не вършеше нищо в клозета, само седеше на чинията. Но може и да е свършила там нещо, защото в момента унижението й от живота беше пълно. Кръвотечението от носа й беше спряло, но й бе оставило следи, напомнящи мустаците на Адолф Хитлер.

— О! Бедна моя! — простенах аз. Беше равнодушна към състоянието си.

— Такава е съдбата ми. Такава е и майчината ми съдба — каза тя. Майка й беше починала от лъчева болест.

— Как стана това с теб? — попитах аз.

Каза ми, че я блъснало такси. Малко след като пуснала писмото до Арпад Лийн, в което потвърждавала всичките нареждания, дадени му по телефона.

— Ще извикам линейка — рекох аз.

— Не, не — възпротиви се тя. — Стой тук, стой тук.

— Но ти се нуждаеш от помощ!

— Вече не трябва нищо.

— Дори не знаеш какво ти е пострадало.

— Умирам, Уолтър. Останалото не е важно.

— Докато е жив човек, все има някаква надежда — казах аз и понечих да хукна нагоре по стълбите.

— Не ме оставяй пак сама! — извика тя.

— Искам да ти спася живота!

— Първо чуй какво ще ти кажа! Седях тука и си мислех: „Господи… след всичко, което преживях, след всичко, за което съм се трудила, да няма поне един, който да чуе последните ми думи.“ Ще отидеш за линейка, тогава кой ще разбере човешки нещо от устата ми?

— Да ти помогна ли?

— И така ми е добре. Това „добре“ не беше казано случайно. Беше се навлякла с триста дрехи и естествено й беше топло. Главицата й опираше в ъгъла на кабинката и беше подложила дрипи за възглавничка, да не я убива металната стена.

От време на време в живата скала, която ни обграждаше, отекваше тътнеж. И горе нещо умираше периодично, железопътният трафик на Съединените щати. Полустрошени локомотиви теглеха напълно разнебитени пътнически вагони към и от гарата.

— Зная тайната ти.

— Коя? — попита тя. — Аз имам вече много тайни. Очаквах да посрещне драматично разкритието ми, че знам високия й пост — най-голям акционер в „РАМДЖАК“. Но, разбира се, претърпях провал. Тя ми го беше вече казала, без да обърна внимание.

— Оглуша ли, Уолтър?

— Чувам те сега добре.

— При всичко, което ми се случи, да не мислиш, че Ще трябва да крещя последните си думи?

— Не. Но не искам да слушам повече за никакви последни думи. Ти си толкова богата, Мери Катлийн! Можеш да наемеш цяла болница, ако поискаш… и да заставиш персонала й да те излекува!

— Мразя този живот — каза тя. — Направих всичко, за да стане той по-добър за хората, но навярно възможностите на благодетеля са малки. Достатъчно опитвах. Сега искам да заспя.

— Но какво те кара да живееш именно така! — възкликнах аз. — Това дойдох да ти кажа. Ще те запазя, Мери Катлийн. Ще наемем хора, в които имаме доверие. Хауард Хюс бе наел мормони[1] — заради високите им морални качества. И ние ще наемем мормони.

— О, божичко, Уолтър — каза тя, — мислиш ли, че не съм наемала мормони?

— Така ли? — изумих се аз.

— Бях затънала до уши в мормони по едно време — рече тя и ми разказа най-ужасната история, която можех да очаквам.

Това се случило по времето, когато още живеела разкошно, когато още се опитвала да извлече поне малко удоволствие от голямото си богатство. Била чудачка, която мнозина искали да снимат, да отвлекат и мъчат по някакъв начин… или пък да убият. Да я убият заради ръцете или парите й, но и за отмъщение. „РАМДЖАК“ обрал и разорил много по-дребни фирми, корпорацията имала пръст и в свалянето на правителства в някои малки и слаби страни.

Затова Мери не смеела да разкрива истинската си самоличност пред никого освен верните си мормони и постоянно се местела от град на град и от държава в държава. Но се разчуло, че живее на последния етаж на един хотел на „РАМДЖАК“ в Манагуа, Никарагуа. На този етаж имало двайсет луксозни апартамента и тя наела всичките. Двете стълбища надолу от етажа били затворени с груба зидария като на арката във фоайето на „Арапахо“. Командното устройство на асансьорите нагодили така, че само един от тях да може да достига последния етаж, а този асансьор се обслужвал от мормон.

Дори управителят на хотела може би не знаел коя е в същност тя. Но, изглежда, всички в Манагуа се досещали за истинската й самоличност.

Да става каквото ще: един ден тя безразсъдно решила да излезе в града сама, да вкуси макар за малко това, което не била вкусвала години — какво е да си най-обикновено човешко същество. Излязла с перука и тъмни очила.

Сприятелила се с някаква американка на средна възраст, която плачела на една пейка в парка. Жената била от Сейнт Луис. Мъжът и бил майстор-пивовар в отдела „Анхойзер-Буш“ на „РАМДЖАК“. Дошли в Никарагуа за медения месец на втория си брак по съвета на един служител в туристическо бюро. Тази сутрин мъжът й умрял от дизентерия.

Мери Катлийн я отвела със себе си и я настанила в един от многото свободни апартаменти на хотела, като наредила на неколцина от своите мормони да уредят изпращането на трупа и вдовицата обратно в Сейнт Луис със самолет на „РАМДЖАК“.

Когато Мери Катлийн влязла да й съобщи за разпорежданията, които дала, намерила жената удушена с шнура на завесата. Това било наистина ужасно произшествие: извършителят му очевидно се е надявал, че жената в апартамента е самата Мери Катлийн. Ръцете й били отрязани до китките. Изобщо не могли да ги намерят.

Мери Катлийн заминала наскоро след това за Ню Йорк. Започнала да наблюдава с бинокъл от апартамента си в „Уолдорф Тауърс“ жените с пазарски торби. Армейският генерал Дъглас Макартър живеел случайно точно над нея.

Тя не излизала от къщи, не приемала посетители, не извикала никого при себе си. Персоналът на хотела нямал достъп до нея. Мормоните й доставяли храната отдолу, оправяли леглата, почиствали жилището. Но един Ден тя все пак получила заплашително писмо. Сложено било в розов парфюмиран плик, отгоре върху най-интимното й бельо. В него се казвало, че авторът му знае коя е тя и я смята виновна за свалянето на законното правителството на Гватемала. Затова бил решил да вдигне хотела във въздуха.

Мери Катлийн не можела да понесе и това. Излязла навън, придружена от своите мормони, които й били безспорно верни, но неспособни да я защитят. Започнала да се предпазва, като се навличала с много дрехи, които събирала от кофите за смет.

— Щом парите са те направили нещастна — казах аз, — защо тогава не се отървеш от тях?

— Точно това правя! — възкликна тя. — След като умра, надникни в лявата ми обувка, Уолтър. Ще намериш там завещанието ми. Оставям корпорацията на законните й притежатели, американския народ. — И се усмихна. Беше мъчителна гледката на космическото й щастие, изразено от венците и един-два загнили зъба.

Помислих, че е мъртва. Но не беше.

— Мери Катлийн?… — изрекох аз.

— Още не съм умряла.

— Наистина отивам да намеря помощ.

— Ако отидеш, ще умра. Ще видиш, вече мога да умра, когато си поискам. Мога да уцеля времето.

— Никой не може.

— Жените с пазарски торби могат. Имаме за това специално разрешение. Не можем да определим кога ще почне агонията ни. Но веднъж почнала, Уолтър, можем да си изберем най-подходящия момент за края й. Би ли искал да умра сега, или докато преброиш до десет?

— Не сега, изобщо не искам да умираш.

— Тогава няма никъде да ходиш.

И останах. Какво друго можех да направя?

— Искам да ти благодаря, задето си ме любил — каза тя.

— По всяко време съм готов.

— Веднъж на ден е предостатъчно. Днес вече си го имах.

— Ти беше първата жена, с която съм се любил — казах аз. — Помниш ли?

— Помня прегръдките ти — каза тя. — Помня и как казваше, че ме обичаш. Никой не ми го беше казвал преди тебе. Само майка ми често ми го казваше… но после умря.

Отново заплаках.

— Ти си го казвал ей така.

— Не, обичах те, обичах те. О, господи… наистина те обичах.

— Добре, бъди спокоен — каза тя. — Не си виновен, че си се родил без сърце. Поне си се помъчил да повярваш в това, в което вярват хората със сърца… и беше добър с мен.

Дъхът й спря. Спря и да примигва. Беше мъртва.

Бележки

[1] Религиозна секта в САЩ, основана през XIX век. — Б.пр.