Кърт Вонегът
Затворникът (2)

1

Да, животът си тече… и глупакът скоро се разделя с достойнството си, а раздели ли се веднъж с него, не може да си го възвърне и в деня на Страшния съд.

Моля за внимание обаче, защото годините, подобно на хората, са персонажът на тази книга, която представлява история на живота ми досега. Хиляда Деветстотин и Тринайсета ме е дарила с живот. Хиляда Деветстотин Двайсет и Девета разтърси из основи американската икономика, Хиляда Деветстотин Трийсет и Първа ме изпрати в Харвард. Хиляда Деветстотин Трийсет и Осма ми донесе първата длъжност във федералното правителство. Хиляда Деветстотин Четирийсет и Шеста ме сдоби с жена. Хиляда Деветстотин Четирийсет и Шеста ме сдоби с един неблагодарен син. Хиляда Деветстотин Петдесет и Трета ме уволни от федералното правителство.

Затова съм написал годините с главни букви, сякаш са собствени имена.

Хиляда Деветстотин и Седемдесета ми даде длъжност в Белия дом по времето на Никсън. Хиляда Деветстотин Седемдесет и Пета ме прати в затвора заради нелепия ми принос в американските политически скандали, известни под съвкупното название „Уотъргейт“.

Преди две години, както пиша, в Хиляда Деветстотин Седемдесет и Седма, отново бях изоставен сам на себе си. Чувствувах се като отрепка. Носех маслиненокафяв работен комбинезон, затворническото ми облекло. Изолиран бях в спално помещение — на нар, от който бях смъкнал бельото. Едно одеяло, два чаршафа и калъфка, които трябваше да върна на държавата заедно с униформата, аз най-грижливо бях сгънал на скута си. Луничавите ми старчески ръце бяха сключени над това държавно имущество. Втренчен бях право пред себе си в една стена на втория етаж от грозното здание на „Федералното изправително заведение за възрастни“ край военновъздушната база Финлетър — на трийсет и пет мили от Атланта, Джорджия. Чаках пазача да ме отведе в административния корпус, където щях да получа документите за освобождаване и гражданските си дрехи. Никой нямаше да ме посрещне на вратата. Нийде нямаше човек, който да ме прегърне в знак на прошка… да ме нахрани или да ми предложи подслон за ден-два.

Ако някой ме наблюдаваше, щеше да забележи, че на всеки пет минути върша нещо много тайнствено. Без да променям апатичния израз на лицето си, аз току вдигах ръце от държавното имущество и плясвах три пъти с длани. Имайте търпение, по-късно ще обясня защо.

Беше девет сутринта на двайсет и първи април. Пазачът закъсня цял час. Изтребител се стрелна към висините от края на близка писта, изхаби енергия, достатъчна да отоплява сто жилища за хиляда години, и раздра небето на късове. Но на мен и окото ма не мигна. Такова събитие е направо скучно за дългогодишните затворници и пазачи във Финлетър. Прекалено обичайно е за тях.

Повечето затворници, до един осъдени за ненасилствени, чиновнически престъпления, бяха откарани с лилави училищни автобуси да извършват строителни работи около базата. Оставена бе само една малка група за поддържане на домакинството — да мие прозорците и подовете. Насам-натам се мотаеха още неколцина — пишеха, четяха или дремеха: това бяха негодните дори за лека физическа работа, страдащи от болно сърце или гръбнак. И аз щях да изстисквам прането на лазарета при базата, ако този ден бе като другите. Здравето ми е чудесно, така говорят всички.

Не ме ли уважаваха повече от останалите тук, в затвора, за това, че съм завършил Харвард? Не, този факт не е достойнство. Тук видях или научих поне за още седмина като мене. И веднага щом напусна, леглото ми ще се заеме от Върджил Грейтхаус, бивш секретар на здравеопазването, образованието и благосъстоянието, също завършил Харвард. Във Финлетър стоях доста ниско в образователната стълбица, имах само жалка бакалавърска степен, която не се равняваше дори на „Фи бета капа“^[1]. Тук имаше най-малко двайсет, ако не и повече членове на „Фи бета капа“, над десет доктори по медицина, също толкова зъболекари, един ветеринар, един доктор по богословие, доктор по икономика, доктор по философия на химията и куп лишени от правата си юристи. Юристите бяха в такова изобилие, че си имахме шега за новопостъпилите в затвора, която гласеше: „Ако разбереш, че разговаряш с някой, който не е юрист, внимавай добре. Може да излезе надзирател или пазач.“

Скромната ми научна степен беше в областта на свободните хуманитарни науки, с известна насоченост към история и икономика. При постъпването си в Харвард възнамерявах да специализирам за общественик, но по-скоро чиновник, отколкото изборен служител. Вярвах, че няма по-високо призвание в една демократична страна от това да й се посветиш за цял живот. И тъй като не знаех кой клон от управлението на страната ще ме приеме, дали Държавният департамент или Бюрото по въпросите на индианците и прочее, реших да си осигуря по-широки възможности. Избрах да взема степен в хуманитарните науки.

Тук ви разкривам свои планове и свои възгледи — но тогава бях още млад за нашата планета, затова с радост възприех плановете и възгледите на един по-възрастен човек. Той беше кливландски мултимилионер на име Александър Хамилтън Маккоун, випускник на Харвард от Хиляда Осемстотин Деветдесет и Четвърта. Затвореният в себе си и заекващ син на Даниъл Маккоун. Баща му бил блестящ и безскрупулен шотландец, инженер и металург, основател на Къяхогската мостостроителна и железодобивна компания — най-едрият самостоятелен индустриалец в Кливланд по времето, когато съм се родил. Представете си какво е да се родиш толкова отдавна — в Хиляда Деветстотин и Тринайсета! Съвременните млади ще се усъмнят ли, ако им кажа простодушно, че на времето небето над Охайо често се е забулвало от стада ревящи птеродактили и четиринайсеттонни бронтозаври са се приличали на слънце, мъркайки в тинята на река Къяхога? Не, разбира се.

Александър Хамилтън Маккоун бил четирийсет и една годишен, когато съм се родил в имението му на Юклид Авеню. Беше женен за Алис Рокфелер, както се наричала по баща, по-богата и от съпруга си; тя прекарваше повечето време в Европа с единственото им дете, дъщеря на име Клара. Майката и дъщерята много се притесняваха от ужасния говорен недостатък на мистър Маккоун, а като не можеха да се начудят на това, че той не върши нищо по цял ден и само чете книги, рядко се задържаха и в къщи. Тогава беше немислимо да се действува за развод.

Клара, още ли сте жива? Тя ме мразеше. Още тогава някои ме мразеха, продължават и сега.

Такъв е животът.

А какво свързва мен с мистър Маккоун, щом съм се родил сред унилата тишина на неговия дом? Майка ми, с моминско име Анна Каирис, беше готвачка при Маккоунови. Баща ми, с първоначално име Станислав Станкевич, от Полша, бе охрана на господаря си и негов шофьор. И двамата му бяха много предани.

Мистър Маккоун им построил спретнато жилище на втория етаж над гаража си. А като поотраснах, станах му партньор, стоях си все в къщи. Научи ме на простички игри на карти, дама и домино… и шах. Скоро преминахме единствено на шах. Той не играеше добре. Печелех почти винаги и ми се струва, че си е пийвал тайно преди това. Не полагаше големи усилия да побеждава. Въз всеки случай още от самото начало започна да ме хвали насаме, както и пред моите родители, че съм гениален играч, което не беше вярно, и че ще ме прати да уча в Харвард. Повтаряше на майка ми и баща ми по хиляда пъти всяка година: „Един ден ще бъдете горди родители на абсолютен харвардски джентълмен.“

С тази цел, когато карах десетата година, той ни застави да си сменим фамилното име от Станкевич на Старбък. Щели да се отнасят към мен по-добре в Харвард, ако имам англосаксонско име. Ето как възприех името Уолтър Ф. Старбък.

Самият той не бил добър студент в Харвард, едва успял да го завърши. Презирали го всички, не само защото заеквал, но и защото бил неприлично богат син на имигрант. Той си имаше достатъчно причини да мрази Харвард… ала от година на година ставаше все по-сантиментален и романтичен, като накрая така започна да го обожава — бях тогава гимназист, — че вече смяташе преподавателите в този университет за най-големите мъдреци в световната история. Америка щяла да стане рай, ако всички висши длъжности в управлението на страната се заемели от харвардски възпитаници.

Желанието му се сбъдна: като постъпих на правителствена, длъжност — начетен млад специалист в Департамента на земеделието при Франклин Делано Рузвелт, — започна масово заемане на постове от харвардци. Бях убеден, че така е най-правилно. Сега обаче това ми се струва смешно. Дори и в затвора харвардците не правят кой знае какво впечатление.

Докато бях студент, често си обещавах, че като завърша, няма да пожаля сили, за да разяснявам важните проблеми на онези, които бавно се ориентират в тях. Но нещата се развиха иначе…

И така, седях в затвора през Хиляда Деветстотин Седемдесет и Седма и чаках пазача да дойде. Не се отегчавах, че той се бави вече час. Не бързах за никъде, нямаше къде да отида. Пазачът се казваше Клайд Картър. Беше един от малцината приятели, които си спечелих в затвора. Но главният залог за нашето приятелство се криеше в това, че участвувахме заедно в задочен курс по барманство, уреждан от „ковачница за дипломи“ в Чикаго, наречена Илинойски институт за обучение, подразделение на корпорацията „РАМДЖАК“. В един и същ ден и с една и съща поща всеки от нас двамата получи научна степен Доктор по миксология^[2]. Клайд по-късно ме надмина, защото завърши подобен курс и по климатично кондициониране на въздух. Беше трети братовчед на президента на Щатите Джими Картър. Пет години по-млад от президента, той във всяко друго отношение бе негов образ и подобие. Същите любезни обноски, същата широка усмивка.

Степента по барманство ми стигаше. То бе единственото, с което смятах да се занимавам до края на живота си: да държа някое тихо барче някъде, най-добре в изискан мъжки клуб.

Пак вдигнах старческите си ръце от сгънатото пастелно бельо и плеснах три пъти.

Нов изтребител се стрелна към висините от края на близка писта и раздра небето на късове. Помислих си: „Поне не пуша вече.“ Вярно. Аз, който пушех всеки ден по четири пакетчета „Пел Мел“ без филтър, престанах да бъда роб на цар Никотин. Но скоро щях да си припомня колко много съм пушил на времето, защото сивият, на тънички райета костюм с жилетка, купен от „Братя Брукс“, ме чакаше в гардеробната, надупчен целият от моите цигари. Точно на чатала имаше дупка, голяма колкото десетцентова монета. Един вестникарски фотограф ме беше снимал, както седях отзад в зеленото купе на федералния военен съдия, веднага след като ме осъдиха на затвор. Нашироко се разчу, че снимката говори красноречиво за това колко посрамен съм в момента — измъчен, уплашен, не смея да погледна никого в очите. То бе в същност снимка на човек, току-що подпалил гащите си.

Размислих се за Сако и Ванцети. На младини вярвах, че историята на тяхното мъченичество ще породи неотразима мания за справедливост спрямо обикновените хора, която ще обхване цял свят. А днес знае ли поне един за тях, вълнува ли го тяхната трагедия?

Не.

Припомних си и Къяхогското кръвопролитие, най-жестокия конфликт между стачници и фабрикант в историята на американското работничество. Става в Кливланд, пред главните врати на Къяхогската мостостроителна и железодобивна компания, сутринта на Коледа Хиляда Осемстотин Деветдесет и Четвърта. Тоест дълго преди да се родя. Родителите ми са били още деца в Руската империя, когато се е случило това. Но този, който ме изпрати в Харвард, Александър Хамилтън Маккоун, го наблюдавал от кулата на фабриката заедно с баща си и своя по-голям брат Джон. Тогава той заеквал слабо, но от този ден нататък, при най-малък повод за вълнение, превръщал речта си в неразбираем брътвеж на глупак и никой не му разбирал нито дума.

А споменатата компания по няколко причини отдавна изгубила тогавашното си название — то се споменава единствено в историята на американското работничество, и наскоро след Втората световна война бе погълната от „Ънгстаун Стийл“, докато „Ънгстаун Стийл“ пък неотдавна се превърна в подразделение на корпорацията „РАМДЖАК“.

Тишина.

Да, аз вдигнах старческите си ръце от сгънатото бельо и плеснах три пъти. Обещах да обясня какъв е смисълът на тези три изплясквания и макар да ви се стори глупав, ще ви го разкрия: така завършваше една мръсничка песен, която никога не съм харесвал и която не си бях припомнял от трийсет години, че и повече. Стремях се да прочистя главата си от колкото може повече неща, защото миналото ми беше неприятно, а бъдещето — ужасяващо. Толкова врагове си бях спечелил през годините, че се съмнявах дали ще мога да бъда и барман. И понеже няма откъде да получавам пари, ще ставам все по-мръсен и по-дрипав. Ще почна да се навъртам край бордеите и с виното ще се науча да пропъждам студа от тялото си, макар че никога не съм обичал алкохола.

Лошо ще бъде, ако заспя в някое кътче на Бауъри^[3] и малолетните престъпници, които не понасят мръсни старци, дойдат с бидон бензин. Ще ме облеят с бензина и ще ме подпалят. А най-лошото ще е да се събудя, когато пламъците заближат очите ми.

Затова жадувах за памет, облекчена от всичко!

Но такава мисловна празнота ме осеняваше само сегиз-тогиз. През повечето време, седнал на нара, аз се отдавах на покой, който съвсем малко се отличаваше от идеалния — бе изпълнен с мисли, които не ме плашеха: за Сако и Ванцети, както вече споменах, за Къяхогското кръвопролитие, за партиите шах със стария Александър Хамилтън Маккоун, и така нататък.

Ако постигнех пълно опразване на съзнанието си, то траеше само десетина, секунди… и после се прекъсваше от песента, звучаща високо и ясно в главата ми от неизвестен глас, който ми напомняше, че за да бъде изпълнението по-цялостно, накрая трябва да плесна три пъти. Думите на тази песен ме възмутиха много, когато ги чух пръв път — бях първокурсник в Харвард и присъствувах на една чисто мъжка пиянска сбирка. Тази песен трябваше да се пази в тайна от жените. И дотогава навярно никоя жена не бе я чула, дори като имаме пред вид късната дата на сбирката. Намерението на автора-поет очевидно е било така да вкорави чувствата на мъжете, които изпълняват песента, че никога да не повярват вече в това, което повечето от нас вярваха с цялото си сърце до този миг: жените са по-възвишени духовно, по-свети от мъжете. Още го вярвам за жените. Не е ли малко смешно? Обичал съм само четири жени — майка си; покойната съпруга Рут; жената, за която някога се бях сгодил; и още една. Ще ги опиша постепенно. Сега ще кажа само това за тях, че и четирите изглеждаха по-добродетелни, по-смели в живота и по-близо до тайните на вселената, отколкото съм успявал да бъда аз.

Да става, каквото ще, но смятам да напиша по-долу думите на тази ужасна песен. И макар че поради високия си пост в кооперационната структура през последните години аз носех техническата отговорност за издаването на някои от най-неприличните книги, писани за жените, все пак изпитвам неудобството да изложа на хартия, на каквато, изглежда, никога не са били печатани, думите на тази песен. Мелодията към текста се случи стара песен, мелодия, която аз наричам „Рубен, Рубен“. Но без съмнение тя има и много други имена. Като четете текста й, трябва да имате пред вид и това, че съм чул да го пеят не хулигани на средна възраст, а студенти, фактически деца, които при Голямата криза, която бушуваше в момента, и на прага на Втората световна война, както и осмивани от собствената си невинност, имаха основание да се вцепеняват от всички неща, които тогавашните жени можеха да очакват от тях. А именно, да печелят добри пари, след като завършат, но студентите не виждаха никаква възможност за това при положение, че всяка търговска дейност бе обречена на фалит. Жените биха очаквали от тях и да бъдат смели войни, но имаше голяма вероятност да бъдат разкъсани на парчета, когато наоколо засвирят шрапнелите и куршумите. В състояние ли си да отговаряш за постъпките си тогава, когато шрапнелите и куршумите летят към теб? Да не говорим за огнехвъргачките и отровните газове. За страхотния грохот. За това, че човекът до теб може да остане без глава… и от гърлото му да бликне шадраван от кръв.

А същите жени, когато станат техни съпруги, ще искат от тях да бъдат и безупречни любовници дори през първата брачна нощ — ловки, нежни, вулгарни, почтителни, умерено развратни и осведомени за гениталиите на двата пола не по-малко от преподавателите в Харвардския медицински факултет.

Спомням си въпросите, които повдигаше една смела статия в списание, отпечатана по онова време. В нея се даваха данни за честотата на половите контакти на мъжете-американци в зависимост от тяхната професия или занятие. Пожарникарите бяха най-темпераментни, практикуваха по десет пъти седмично. Университетските преподаватели бяха най-въздържани, задоволяваха се с любене само веднъж месечно. А мой състудент, който по-късно щеше да бъде убит във Втората световна война, тогава поклати унило глава и рече: „Виж ти… пък аз давам мило и драго да стана такъв преподавател!“

Потресаващата песен следователно би могла да възхвалява качествата на жените, да разкрива страховете, които те пораждат у мъжа. Бихме могли спокойно да я сравним с песен, осмиваща лъвовете и пята от ловци в нощта преди лова.

Думите бяха следните:

В градината си Сали пресява пепел в

дъжд,

повдига крак високо

и пръдва като мъж.

Отеква взрив ужасен, разтърсват се

къщята — прозорци се трошат

на Сали от…

На това място изпълнителите, за да допълнят сричките, трябваше да плеснат три пъти.