Кърт Вонегът
Затворникът (23)

22

Не бях напълно сигурен, разбира се, дали си мисли, че съм мисис Греъм. Затова, когато почна да ме ухажва, се учудих много, както ме учудваха всичките странни неща през този ден.

Помъчих се да си внуша, че е крайно внимателен, за да смекчи въздействието на лошата новина, която тактично ще ми разкрие: че не подхождам за „РАМДЖАК“ и че лимузината му чака долу да ме върне все така безработен в хотел „Арапахо“. Но очите му издаваха по-благоприятни перспективи. Той жадуваше да получава одобрението ми за всичко, което върши.

Каза на мен, а не на Леланд Клус или на Израел Идъл, че току-що е направил Франк Юбриако подпредседател на отдел към „РАМДЖАК“ за производства на сандвичи с кюфте.

Кимнах в знак на одобрение.

Но кимването не го задоволи.

— Мисля, че това е прекрасен пример как трябва Да се назначават хора на най-подходящата за тях работа — подхвърли той. — Нали? Това е истинската цел на „РАМДЖАК“, не мислите ли — да назначава хора с качества, за да могат да разгърнат способностите си най-пълно?

Въпросът беше отправен към мен и никой друг, затова след известна пауза аз казах „да“.

Същото се повтори след разговора с Клус и Идъл и наемането им от корпорацията, Клус ставаше подпредседател на Отдела за кибрити, украсени с диаманти, може би защото доста време бе продавал рекламни кибритчета. Идъл ставаше подпредседател на Хилтъновия клон от „Приятели на гостоприемството“ навярно заради тримесечния му стаж като нощен администратор в „Арапахо“.

Дойде и моят ред да вляза в библиотеката с Лийн.

— Последен, но не най-маловажен — намекна дискретно той. Като затвори вратата, която ни отделяше от останалите помещения, флиртуването му с мен стана още по-очебийно.

— „Елате в кабинета ми, рекъл паякът на мушицата“ — прошепна той. И многозначително намигна.

Противно ми беше такова поведение. Питах се какво ли се е случило в библиотеката с онези преди мен.

Тук имаше бюро в стил „Мусолини“ с винтово столче до него.

— Може би ще седнете ей там — каза той. И веждите му се повдигнаха и спуснаха. — Това не е ли столът, който най-много ви допада? А? Който най-много ви допада.

„Някаква шега“ — рекох си аз. И кротко я приех. Отдавна бях изгубил всякакво достойнство.

— Господине — обърнах се към него аз, — не разбирам защо се държите така.

— О — възкликна той и вдигна пръст, — това се случва понякога.

— Не зная как сте се добрали до мен, нито дали наистина съм този, за когото ме вземате.

— Още не съм ви казал за кого ви вземам.

— Аз съм Уолтър Ф. Старбък — рекох унило.

— Щом казвате така…

— Хм, който и да съм, вече не представлявам почти нищо. Обаче ако наистина тук предлагате служби, бих искал да получа някаква по-скромна.

— Имам нареждания да ви направя подпредседател — каза той, — дадени ми от едно лице, което високо уважавам. И смятам да ги изпълня.

— Искам да бъда барман.

— О! — възкликна той. — И да приготвяте за клиентите си пус кафе?

— И него ще приготвям, ако трябва. Имам докторат по миксология.

— Но си имате и чудно, тъничко гласче, когато искате да го покажете — добави той.

— Време е вече да си вървя. Мога и пеш да се прибера в къщи. Не живея далеч. — Беше само на около четирийсет преки. Нямах обувки, но кой ти гледа обувките? И без тях ще се добера някак до в къщи.

— Когато дойде време да си вървите, ще имате на разположение моята лимузина.

— Трябва да си тръгна сега. Не ме интересува как съм попаднал тук. Денят бе много изморителен за мен. Не се чувствувам в най-блестяща форма. Спи ми се. Ако познавате някой, който търси барман, дори за половин работен ден, предайте му, че се намирам в „Арапахо“.

— Какъв артист сте! — рече той.

Наведох очи. Не ми се искаше да гледам нито него, нито който и да е друг.

— Грешите — казах аз. — Никога не съм бил артист.

— Ще ви кажа нещо много странно.

— Няма да го разбера.

— Всички от присъствуващите тази вечер тук си спомнят, че са ви виждали и друг път, но помежду си те не се познават. Как ще ми го обясните?

— Безработен съм. Току-що излязох от затвора. Обикалям из града, без да съм зает с нещо.

— Объркана история. Та казвате, че сте били в затвора?

— Случва се.

— Няма да ви питам за какво провинение сте лежали там. — Но смяташе, разбира се, че аз, бидейки мисис Греъм, предрешена като мъж, не трябва да се принуждавам да му тръскам все по-големи и по-големи лъжи, освен ако самият го желая.

— „Уотъргейт“.

— „Уотъргейт“! — възкликна той. — А си мислех, че зная имената на почти всички, замесени в „Уотъргейт“. — Както установих по-късно, той не само знаеше имената им — познаваше ги доста по-отблизо, защото ги бе подкупвал да сътрудничат в незаконната кампания и подкрепял тяхната защита след това. — Защо за пръв път чувам името Старбък във връзка с „Уотъргейт“?

— Не зная — казах аз, още с наведена глава, — приличаше ми на участие в чудесна музикална комедия, когато критиците са споменали всички освен мен. Ако намерите някоя стара програма, ще ви покажа името си.

— Затворът беше в Джорджия, доколкото си спомням.

— Да. — Допусках, че го знае, защото Рой М. Кон е проверявал досието ми, натоварен със задачата да ме измъкне от ареста.

— Това обяснява понятието „Джорджия“ — каза той. Не можех да си представя кому е нужно да се обяснява понятието „Джорджия“.

— Затова познавате Клайд Картър, Клнвланд Лос и доктор Робърт Фендър.

— Да. — Обзе ме страх. Защо този човек, един от най-влиятелните функционери на корпорацията в цялата планета, се блъска да установи колкото може повече данни за някакъв жалък обикновен затворник като мене? Дали не съществува подозрение у някои; че зная някаква пикантна тайна, още неразкрита, във връзка с „Уотъргейт“? Дали не си играе на котка и мишка с мене, преди да ме очистят някой ден?

— И Дорис Крам — прибави той; — сигурен съм, че познавате и нея.

Олекна ми, защото не я познавах! Невинен съм! Ей сега уликите му срещу мен ще рухнат. Мисли ме за друг човек и трябва да го убедя, че е сгрешил! Не познавах Дорис Крам!

— Не, не, не! Не познавам никаква Дорис Крам.

— Дамата, за която помолихте да не бъде пенсионирана от компанията „Американска арфа“.

— Не съм ви молил нищо.

— Изпуснах се, простете.

И тогава ужасът отново се събра в мен, защото се досетих, че познавам Дорис Крам. Тя беше старата секретарка, която плачеше и час по час забърсваше бюрото си в изложбената зала на „Арфата“. Но нямаше да му призная, че я познавам.

Той обаче знаеше, напълно съм сигурен! Знаеше всичко!

— Ще се зарадвате, като ви кажа, че й се обадих лично и я уверих, че съвсем не е необходимо да напуска. Че може да остане, докогато иска. Възхитително, нали?

— Не. — Отговорът ми не беше по-лош от всеки друг.

Но вече си припомнях изложбената зала в „Арфата“. Сякаш съм бил там преди хиляда години, навярно в някой друг живот, преди да се родя. И Мери Катлийн О’Луни беше там. Арпад Лийн, с богатите си знания, щеше непременно да я назове след името на секретарката.

И после кошмарът на изминалия час внезапно се разкри в пълната си логична връзка. Знаех нещо, което Лийн не знаеше, което вероятно аз единствен знаех. Колкото и странно да изглежда, беше именно така: Мери Катлийн О’Луни и мисис Джек Греъм са едно и също лице!

В този миг Арпад Лийн поднесе ръката ми до устните си и я целуна.

— Простете, задето проникнах във вашата тайна, госпожо — каза той, — но мисля, че нарочно ме улеснихте в това. Тайната ви обаче ще остане скрита в мен. Чувствувам се поласкан, задето ме удостоихте с честта да се срещнем на четири очи.

Пак ми целуна ръката, същата ръка, която мръсните, хищни пръсти на Мери Катлийн държаха сутринта.

— Крайно време беше — добави той. — Работим с вас така добре и доста от отдавна. Крайно време беше.

Погнусата ми от това, че мъж целува ръката ми, бе толкова спонтанна — почувствувах се като кралица Виктория! Гневът ми беше царствен, макар словата, които изразих, да бяха взети от кварталните площадки, дето се събирахме да играем като момчета в Кливланд:

— Какво, по-дяволите, правиш? Виж го ти, взема ме за жена!

Споменах по-горе, че отдавна съм изгубил достойнството си. В този миг Арпад Лийн изгуби своето за някакви секунди поради нелепата си грешка.

Беше безмълвен и пребледнял.

Когато се помъчи да се окопити, не можа да се съвземе кой знае колко. Не беше в състояние даже да се извини, да покаже привлекателност или умение за нещо. Годен беше само да шари за истината там, където мисли, че е тя.

— Но нали я познавате — каза най-после той. В гласа му звучеше покорство, защото бе съзнал това, кое то става ясно и на мен: по-силен съм от него и ако трябва, ще му го докажа. Потвърдих го с думи:

— Познавам я добре. Готова е да направи всичко, което й поискам, сигурен съм. — Последните ми думи бяха съвсем искрени. Отмъщавах си.

Той още бе разстроен. Бях застанал между него и бога му. Сега той наведе очи.

— Хм — успя да изрече Лийн и замълча, — кажете за мене някоя добра дума, ако желаете.

Повече от всякога исках да избавя Мери Катлийн О’Луни от ужасния живот, който демоните в главата й я бяха принудили да води. Знаех къде ще я открия.

— Бих искал да ми кажете — обърнах се към сломения Лийн — къде мога да намеря чифт обувки по това време на нощта.

Гласът му прозвуча сякаш от мястото, където се готвех да отида — грамадната пещера под Голямата централна гара:

— Лесна работа!