Кърт Вонегът
Затворникът (21)

20

Сако и Ванцети нито за миг не бяха изгубили достойнството си — не се бяха огънали. А Уолтър Ф. Старбък накрая се огъна.

Държах се мъжки, докато бях арестуван в изложбената зала на компанията „Американска арфа“. Когато старият Делмар Пийл показа на двамата полицаи циркуляра за откраднатите кларнетни части, като излагаше причините за арестуването ми, аз се усмихнах. Имах безупречно алиби в края на краищата: прекарал съм в затвора последните две години.

Но като им съобщих това, те не се смекчиха толкова, колкото очаквах. Решиха, че съм по-отчаян храбрец, отколкото са предполагали.

Пристигнахме в участъка; там цареше вълнение. Телевизионни екипи и репортери от вестниците се мъчеха да се доберат до младежите, действували в градините на Обединените нации и хвърлили финансовия министър на Шри Ланка в Ист Ривър. Министърът още не бе намерен, затова се предполагаше, че бунтарите ще бъдат съдени за убийство.

Този министър щеше да бъде спасен от полицейска моторница около два часа по-късно. Щяха да го намерят, хванат за една шамандура с камбана оттатък остров Гъвърнър. А вестниците на другия ден щяха да го представят като „говорещ несвързано“. Изглежда, е било така.

Нямаше кой да ме разпита. Трябваше известно време да престоя заключен. Полицейският участък бе в такава треска, че не можеше да ми осигури дори килия. Дадоха ми стол в коридора пред килиите. Там бунтарите ме обсипваха с обиди иззад решетките.

После ме отведоха в мазето и ме затвориха в облечена с плъст килия. Тя бе предназначена за луди, докато дойде да ги прибере линейката. В нея нямаше клозет, защото лудият може да се опита да разбие главата си о ръба му. Нямаше легло, нямаше стол. Можех само да седя или лежа на плъстения под. Единствената мебел, колкото и странно да изглежда, беше голяма дървена топка, която някой бе оставил там. Щях добре да я запомня.

Отново се намирах в тихо приземие. И както ми се случи, когато бях специален съветник на президента по въпросите на младежта, отново ме забравиха.

Случайно ме оставиха в килията от обед до сеем часа вечерта без храна, вода, клозет или най-лек звук отвън — през този, един вид, мой първи ден на свобода. Така започна изпитанието на характера ми, което не издържах.

Спомних си за Мери Катлийн и това, което й се случи. Още не знаех, че е мисис Джек Греъм, но тя ми беше казала нещо друго много интересно за себе си. След като завърших Харвард, след като престанах да отговарям на писмата й и вече почти не мислех за кея, тя отишла на автостоп в Кентъки, където Кенет Уислър още работеше като миньор и работнически организатор. Пристигнала по залез в бараката, в която той живеел сам. Тя била отключена, вътре нямало какво да се краде. Уислър бил още на работа. Мери Катлийн носела храна. Когато Уислър се прибирал, видял, че от комина му излиза дим. В бараката го чакала топла вечеря.

Така Мери се добрала до каменовъгления район. А когато късно вечерта Кенет Уислър станал буен от алкохола, тя побягнала по озарената от луната уличка на градчето от барачки и се намерила в ръцете на един млад минен инженер. Той бил, разбира се, Джек Греъм. И после се угостих с историята, разказана от приятеля ми в затвора доктор Робърт Фендър, която той издаде под псевдонима Килгор Траут. Тя се казваше „Заспал в най-важния момент“. Описваше голям приемен център пред чистите врати на рая — изпълнен с компютри и персонал от утвърдени още на земята счетоводители, финансови съветници и промишлени директори.

Човек не може да влезе в рая, докато не се направи пълна проверка на това как на земята е използувал възможностите, предоставени му от всевишния чрез неговите ангели.

По цял ден и във всяка стаичка звучат крайно отегчените гласове на специалистите, отправени към хората, пропуснали една или друга възможност, и после думите:

— Ето че пак заспа в най-важния момент.

Колко ли време бях прекарал в самота до този миг? Ще се помъча да отгатна: пет минути.

„Заспал в най-важния момент“ бе съвсем богохулствена история. Герой бе духът на Алберт Айнщайн. Той е така пренебрежително настроен към всякакво богатство, че рядко чува гласа на своя контрольор. Това е истински кошмар от натяквания как е можел да стане мултимилионер, ако бил направил втора ипотека на къщата си в Берн, Швейцария, през Хиляда Деветстотин и Пета и бил вложил парите в известните уранови залежи, преди да разкрие на света, че енергията се равнява на произведението от масата и квадрата от скоростта на светлината.

— Ах, ето че пак заспа в най-важния момент — казва контрольорът.

— Да — отвръща любезно Айнщайн, — често ми се случва.

— Виждаш ли — продължава контрольорът, — животът е напълно справедлив. Ти наистина си имал безброй добри възможности, независимо дали си ги използувал, или не.

— Да, така е — признава си Айнщайн.

— Би ли го повторил, но по-ясно? — иска от него контрольорът.

— Какво да повторя?

— Че животът е справедлив.

— Животът е справедлив.

— Ако все още не си убеден — казва контрольорът — имам достатъчно примери, за да те убедя. Ето, да оставим настрана атомната енергия: ако ти си беше изтеглил парите, внесени в спестовния ти влог, когато работеше в Института за висши изследвания в Принстън, и ги беше вложил от Хиляда Деветстотин и Петдесета нататък, да кажем, в междуконтиненталните балистични ракети, в „Поларис“ и „Ксерокс“ — макар че ти оставаха само още пет години да живееш… — И контрольорът вдига многозначително очи, приканвайки Айнщайн да си даде сметка колко практичен е могъл да бъде.

— Щях да стана богат? — пита Айнщайн.

— Щеше да живееш в лукс — доуточнява контрольорът самодоволно. — Но ето че ти пак… — И отново повдига вежди.

— Заспах в най-важния момент? — пита Айнщайн с надежда, че е отгатнал, контрольорът става и подава ръка, която Айнщайн приема без всякакъв възторг.

— Виждаш ли, доктор Айнщайн — продължава контрольорът, — не бива да виним за всичко бога, нали? — И връчва на Айнщайн пропуска за райските врати. — Радваме се да те видим при нас.

Айнщайн влиза в небесните селения, стиснал в ръка любимата си цигулка. Престава да мисли за контрольора. Свикнал е да му създават спънки по границите. Винаги трябва да отговаряш на глупави въпроси, да правиш празни декларации и да подписваш безсмислени документи.

Но озовал се в рая, Айнщайн среща дух след дух, които дълбоко преживяват разкритото от техния контрольор. Съпрузи, самоубили се след пълно разорение на кокошата си ферма в Ню Хампшир, научили, че през цялото време са живели върху най-голямото находище от никел в света.

Едно четиринайсетгодишно негърче от Харлем, намерило смъртта си при сбиване между две детски банди, узнало, че на дъното на водосточния канал, край който минавало всеки ден, лежал цели седмици брилянтен пръстен от два карата. Този пръстен бил съвсем истински и нямало известие, че е откраднат. Ако го било продало за десета част от стойността му, четиристотин долара, по думите на неговия контрольор, и купувало потребителни стоки със спекулативна цел, най-вече какао по онова време, негърчето можело да се пресели с майка си и сестрите си в някой самостоятелен апартамент на Парк Авеню, после да отиде в Андоувър, а след това в Харвард.

Пак стигаме до Харвард.

Всички приказки за контрольорите, които чул Айнщайн, били разказвани от американци. Защото той предпочел да се засели в американската секция на рая. Но не само американците си имали контрольори. Пакистанците и пигмеите от Филипинските острови, а дори и някои други, трябвало да минат през същата процедура.

Естествено било за Айнщайн да се засегне първо от самата математика, приложена в системата, от която контрольорите искали всички гости да бъдат във възторг. Той изчислил, че ако даден жител на земята се възползува докрай от всяка своя възможност, стане милионер, после мултимилионер и така нататък, книжното богатство на малката планета ще надхвърли стойността на всички минерали във вселената само за около три месеца. И още: няма да има кой да се занимава с полезна работа.

Затова пратил известие до бога. В него се казвало, че бог няма представа какви безсмислици говорят неговите контрольори. И обвинявал по-скоро контрольорите, не бога, в жестока измама на новодошлите относно възможностите, които са имали на земята. Опитал се да квалифицира и целите на контрольорите. Според него те били едва ли не садисти.

Историята свършваше най-неочаквано. Айнщайн не успява да се срещне с бога. Но бог му праща един архангел, бесен от ярост. Той казва на Айнщайн, че ако продължава да подронва уважението на духовете към контрольорите, ще му отнеме цигулката во веки веков. И Айнщайн престава да говори за контрольорите пред духовете. Цигулката му е по-скъпа от всичко.

Разказът бе замислен като страшен удар срещу бога с намек, че той използува евтини хитреци като контрольорите, за да прикрие вината си за тежкия икономически живот долу тук при нас.

Пропъдих всички мисли от главата си.

Но ето че пак започнах да си пея за Сали в градината.

Мери Катлийн О’Луни, упражняваща космическите си прерогативи като мисис Джек Греъм, се беше обадила по телефона на Арпад Лийн, шефа на „РАМДЖАК“. Наредила му да установи какво ми е сторила полицията и да изпрати най-бойкия адвокат в Ню Йорк да ме спаси, колкото и да струва това.

После Лийн трябвало да ме направи подпредседател на „РАМДЖАК“. Добавила и това, че си има списък и на други добри хора, които следва да бъдат „привлечени в системата“ като подпредседатели. Това бяха лицата, за които й бях говорил аз, разбира се — непознатите, проявили доброта към мен.

Наредила му също да съобщи на Дорис Крам, старата секретарка в компанията „Американска арфа“, че няма да я пенсионират въпреки напредналата й възраст.

Да, и тук, в облечената с плъст килия, аз си разказах вица, който бях прочел в „Харвардски памфлет“ като студент от първи курс. Тогава вицът много ме стресна, защото беше неприличен. Като станах специален съветник на президента по въпросите на младежта и трябваше да чета отново студентски хумор, открих, че този виц пак се печата много пъти всяка година — непроменен. Ето го:

ТЯ: Как смееш да ме целуваш по този идиотски начин?

ТОЙ: Опитвам се да разбера кой е изял бадемовите сладки.

И здравата се смях в моето усамотение. Но после почнах да откачам. Неспирно си повтарях: „Бадемовите сладки, бадемовите сладки, бадемовите сладки…“

Нещата се влошиха. Почнах да плача. Почнах да се блъскам в стените. Намерих в ъгъла едно лайно. И пуснах топката отгоре му. Изкрясках едно стихотворение, което знаех от прогимназията:

Недей скърби, ако умра,

ако умра, ако умра!

Да, токовете ми ще спрат,

ще спрат, ще спрат, ще спрат!

Накрая припаднах.

В седем вечерта най-бойкият нюйоркски юрист пристигнал горе в участъка. Вече ме бил открил. Беше виден мъж, известен с изключителната си непримиримост и строгост, проявявани при обвиняване или защищаване на когото и да е. Полицията веднага била поразена като от гръм, щом тази ужасяваща знаменитост нахълтала в участъка. Юристът незабавно пожелал да научи какво е станало с мен.

Никой не знаел. Никъде не било записано освобождаването ми, нито прехвърлянето ми на друго място. А защитникът ми знаел, че не съм си в къщи, защото вече ме бил търсил там. Мери Катлийн казала на Арпад Лийн, а той пък казал на адвоката, че живея в хотел. „Арапахо“.

Полицаите дори не знаели за какво съм задържан.

И проверили във всички килии. Не ме открили никъде, разбира се. Тези, които ме довели в участъка, и човекът, който ме затворил, не били на работа в момента, А не било възможно да ги намерят у дома им.

Тогава агентът, който полагал усилия да умилостивя адвоката ми, си спомнил за килията на долния етаж и решил за всеки случай да надникне и в нея.

Когато ключът щракна в ключалката, аз лежах по корем като куче в колибка, обърнат към вратата. Краката ми, обути само в чорапи, бяха проточени към топката и лайното. По някаква причина си бях свалил обувките.

Агентът отвори вратата и се изплаши, като ме видя, защото си представи колко дълго, изглежда, се намирам там. Ню Йорк неволно бе извършил срещу мен ужасно престъпление.

— Мистър Старбък?… — попита той тревожно.

Не отговорих нищо. Само се надигнах. Вече ми беше все едно къде съм и още какво може да ми се случи. Напомнях уловена на въдицата риба, която е престанала да се съпротивява. И е примирена напълно с онова, което я очаква на другия край на кордата.

Агентът каза: „Защитникът желае да ви види“, а аз не протестирах дори вътрешно, задето никой не е знаел, че съм в тъмница, че нямам адвокат, нямам приятели, нямам нищо. Така да бъде: защитникът ми искал да ме види.

Показа се и самият той. Никак нямаше да ме учуди, ако беше и еднорог. Но беше почти толкова митичен — човек, който едва двайсет и шест годишен се бе издигнал на поста главен юрисконсулт на Постоянната сенатска комисия за разследване, с председател Джоузеф Р. Маккарти, най-бележития преследвач на неблагонадеждни американци след Втората световна война.

Сега той беше на края на четирийсетте — но още без усмивка на лицето и смразяващо проницателен. През ерата на Маккарти, дошла след груби грешки от страна на Леланд Клус и мен, аз мразех и се боях от този знаменит юрист. А ето че сега той беше мой съюзник.

— Мистър Старбък — рече той, — идвам тук в качеството на ваш пълномощник, ако нямате нищо против. Ангажиран съм за тази цел от корпорацията „РАМДЖАК“. Името ми е Рой М. Кон.

Какъв чудотворец беше той!

Изведоха ме от участъка и ме вкараха в чакащата лимузина, преди да съм успял да кажа: „Свещена неприкосновеност на личността!“

М. Кон ме доведе до лимузината, обаче не влезе в нея. Пожела ми всичко хубаво, без да ми стисне ръката, и си отиде. Не ме докосна, не подсказа с нищо, че му е известна голямата роля, която съм играл доскоро в обществения живот на Америка.

Отново бях в лимузина. И защо не? Всичко е възможно, щом сънуваш. Рой М. Кон не беше ли наистина ме измъкнал от затвора и не бях ли наистина забравил обувките си в ареста? Защо тогава сънят да спре — и Леланд Клус и Израел Идъл, нощният администратор в „Арапахо“, да не седят отзад в лимузината, направили място помежду тях за мен? Продължих съня си.

Кимнаха ми смутено. И те чувствуваха, че животът в този миг не е напълно смислен.

А лимузината, разбира се, кръстосваше Манхатън като училищен автобус и вземаше хората, които Мери Катлийн О’Луни бе съобщила на Арпад Лийн да назначи за подпредседатели на „РАМДЖАК“. Това бе собствената лимузина на Лийн. Тогава научих, че такива коли се казват „разтегателни“. Компанията „Американска арфа“ можеше да използува задната седалка за изложбена зала.

Клус, Идъл и следващият, когото трябваше да вземем, били уведомени по телефона от Лийн — след като някои от помощниците му изяснили повече факти около личността им и къде живеят. Леланд Клус открили в телефонния указател. Идъл намерили на рецепцията в „Арапахо“. Един помощник отишъл в закусвалнята на „Ройълтън“, за да попита как се казва човекът, който работи при тях и има ръка, изпържена по френски.

Други телефонни разговори били проведени с Джорджия — там има районен клон на „РАМДЖАК“ — със запитване дали при тях работи шофьор на име Кливланд Лос, и още един разговор — с „Федералното изправително заведение за възрастни“ до Финлетърската военновъздушна база: имат ли при тях пазач, който се казва Клайд Картър, и затворник, наречен доктор Робърт Фендър.

Клус ме попита дали разбирам какво става.

— Не — отвърнах аз. — Това е просто сън на затворник-рецидивист. Изобщо не е нужно да има смисъл.

Клус попита още и какво е станало с обувките ми.

— Оставих ги в облечената с плъст килия — отговорих аз.

— Бил си в такава килия?

— Защо, много е хубаво. Не можеш да се нараниш.

Този, който седеше отпред до шофьора, обърна лице към нас. Познавах го и него. Беше единият от адвокатите, придружили Върджил Грейтхаус до затвора предишния ден сутринта. Той бил адвокат и на Арпад Лийн. Обезпокои се, като узна за обувките. Каза, че трябва да се върнем в участъка и да ги вземем.

— В никакъв случай! — извиках аз. — Те вече са разбрали, че съм хвърлил топката върху лайното, и ще ме задържат отново.

Идъл и Клус се поотдръпнаха от мен.

— Това трябва да е сън — каза Клус.

— Ела и ти в него — отговорих аз. — Колкото повече хора, толкова по-весело.

— Господа, господа… — рече благо адвокатът. — Моля ви, не се вълнувайте. Скоро ще получите най-добрата възможност в живота ви.

— Кога, по дяволите, тя ме е видяла? — попита Идъл. — И какво чак толкова прекрасно е открила в работата ми?

— Едва ли ще научим — отговори адвокатът. — Тя рядко дава обяснения и е тайна ръководителка на предприятието. Никой не знае истинската й самоличност.

— Може да е и оня грамаден чер мръсник, който влезе след тебе снощи — каза ми Идъл. — Бях учтив с него — Дълъг бе цели осем стъпки.

— Не съм го зърнал — рекох аз.

— Имаш късмет — добави Идъл.

— Вие познавате ли се? — полюбопитствува Клус.

— Още от деца! — възкликнах аз. Смятах да прогоня този сън с един замах — като откажа да го възприема сериозно. Предпочитах да съм си в леглото в „Арапахо“ или в затвора. Все едно в кое от двете.

А може и да се събудя в спалнята на малкото ми тухлено бунгало в Чеви Чейс, Мериланд, и жена ми да бъде още жива.

— Мога да ви кажа, че тя не е оня висок мръсник — намеси се и адвокатът. — Поне дотолкова ми е известно. Може да е всякаква, но не и висока.

— Кой не е висок? — попитах аз.

— Мисис Джек Греъм — отговори адвокатът.

— Простете за въпроса — извиних се аз.

— Сигурно и вие сте и направили някаква услуга — продължи той към мен — или пък сте извършили постъпка, която тя е видяла и оценила.

— Може да е заради скаутската ми подготовка — заключих аз.

Спряхме пред невзрачна сграда на Ъпър Уест Сайд. Оттам излезе Франк Юбриако, собственикът на закусвалнята. В този сън той бе облечен в светлосин кадифен костюм и зелено-бели каубойски обувки с безкрайно високи токове. Ръката му, изпържена по френски, бе изискано прикрита в бяла ръкавица от ярешка кожа. Клус отвори за него една сгъваема седалка.

Казах му здравей.

— Кой си ти? — попита той.

— Поднесе ми закуска тази сутрин — казах аз.

— Тази сутрин поднесох закуски на много хора.

— И него ли познаваш? — попита ме Клус.

— Нали живея в този град — отговорих аз. По-скоро казвах това на адвоката, вече твърдо убеден, че сънувам, и го помолих: — Хм… нека вземем сега майка ми.

Той повтори разколебан:

— Майка ви?

— Да. Защо да не я вземем! Взехме вече толкова хора.

Той искаше да се държи приятелски с мен. Обясни ми:

— Мистър Лийн не забрани изрично да вземате с вас други лица. И така, искате да вземем майка ви?

— Много.

— Къде живее тя?

— На гробището в Кливланд — отвърнах аз, — но това не значи, че трябва да карате по-бавно.

След тези мои думи той престана да разговаря пряко с мен.

Като потеглихме отново, Юбриако попита нас, седящите отзад, кои сме. Клус и Идъл се представиха. Аз — не.

— Те са хора, привлекли вниманието на мисис Греъм също като вас — каза адвокатът.

— Вие, момчета, познавате ли я? — попита Юбриако Клус, Идъл и мен.

И тримата повдигнахме рамене.

— Господи! — рече Юбриако. — Предлагат ви се много свестни служби, така да знаете. А аз каквото върша, го върша от сърце.

— Ще се убедите, че работата наистина я бива — каза адвокатът.

— Развалих си среща заради вас, проклетници — добави Юбриако.

— Да… и мистър Лийн също — каза адвокатът. — Дъщеря му дебютира довечера в „Уолдорф“, а той няма да може да присъствува. Вместо това ще разговаря с вас, господа.

— Страшно важно, дебют — процеди Юбриако. Никой друг не намери какво да отбележи. Когато прекосихме Сентрал Парк към Ист Сайд, Юбриако отново се обади: — Страшно нещо, дебют.

Клус ми рече:

— Ти си единственият, който познава всички тук. Изглежда, че си по-дълбоко в тази работа.

— Защо пък не? Сънят е мой.

Доставиха ни без повече разговори в жилището на Арпад Лийн, което беше на покрива на сградата. Адвокатът ни каза да си събуем обувките във фоайето. Такъв бил обичаят в този дом. Аз, разбира се, изобщо бях по чорапи.

Юбриако попита дали Лийн не е японец, защото японците се събували така в къщи.

Адвокатът го увери, че Лийн е от Кавказ, но е израсъл на Фиджи, където родителите му имали универсален магазин. Както установих по-късно, бащата на Лийн бил унгарски евреин, а майка му — кипърска гъркиня. Родителите му се срещнали на един шведски пътнически кораб в края на двайсетте години — и двамата работели на кораба. После избягали на Фиджи и открили магазина.

Самият Лийн ми приличаше на идеализиран индианец от равнините. Може да е бил кинозвезда. Появи се във фоайето с раиран копринен халат, черни чорапи и черни жартиери. Все още хранеше надежда, че ще успее да присъствува на дебюта на дъщеря си.

Преди да ни се представи, той разкри на адвоката една невероятна новина.

— Знаеш ли защо кучият му син е в затвора? — каза той. — За измяна! А ние ще го вадим оттам и ще му даваме работа. Измяна! Как се изкарва някой от затвора, обвинен в измяна? Можем ли да му дадем дори нищожна работа без шумния протест на всеки патриот в страната?

Адвокатът го гледаше безмълвен.

— Да, ужасно нещо — продължи Лийн. — Свържи ме пак с Рой М. Кон, Съжалявам, че не съм в Нашвил.

Последните му думи разкриха, че Лийн е бил главният издател на кънтри-музика в Нашвил, Тенеси, преди поглъщането на малката му империя от „РАМДЖАК“. Предишната му компания в същност бе ядрото на Отдела за вътрешнорегионални грамофонни плочи на „РАМДЖАК“.

Сетне ни огледа и поклати глава в недоумение. Сторихме му се особена компания.

— Господа — каза той, — вие всички сте привлекли вниманието на мисис Джек Греъм. Не ми е доверявала къде или кога. Сподели само, че сте честни и добросъвестни.

— Без мен — рече Юбриако.

— Можете да оспорите преценката й, ако желаете — продължи Лийн. — Аз нямам това право. Мога само да ви предложа хубави служби. Нямам нищо против да го направя и ще ви кажа защо: нейните нареждания винаги са се оказвали в пълно съответствие с най-добрите интереси на корпорацията. Често съм изтъквал, че никога не съм желал да работя за когото и да било, но да работя за мисис Джек Греъм, е най-голямата чест в живота ми. — И беше искрен.

Нямаше нищо против да ни направи всички подпредседатели. Корпорацията имаше седем хиляди подпредседатели на това и онова, като смятаме само висшите звена в нея. А като слезем до контролираните предприятия, натъкнахме се на още председатели и подпредседатели.

— Знаете ли поне как изглежда тя? — поиска да узнае Юбриако.

— Не съм я виждал напоследък — каза Лийн. Това бе изискана лъжа. Изобщо не я беше виждал, всеки знаеше. По-късно той щеше да ми довери, че не му е ясно даже как е привлякъл вниманието на мисис Греъм. Предполагаше, че е видяла очерка за него в „Дайнърс Клъб Магазин“, който го представял в рубриката им „Човекът във възход“.

Но й беше противно предан. Обичаше и се боеше от своята представа за мисис Греъм. Той сам го каза в един момент:

— Службата ми при мисис Греъм е за мен истинска религия. Бях заблуден въпреки многото нари, които печелех. Животът ми бе лишен от смисъл, преди да стана председател на „РАМДЖАК“ и да се поставя напълно на разположение на тази дама.

А щастието има нещо общо с религиозния екстаз, съм си мислел понякога.

Лийн каза, че ще говори с нас поотделно в библиотеката си.

— Мисис Греъм не ми даде подробности за вас, за вашите специални интереси… затова ще трябва сами да ми разкажете за себе си. — И помоли Юбриако да влезе пръв в библиотеката му, а ние да чакаме реда си в дневната. — Искате ли икономът ми да ви донесе нещо за пиене? — попита той.

Клус нищо не пожела. Идъл поиска бира. Аз, все още изпълнен с надеждата, че ще мога да прогоня съня си, поръчах пус-кафе, пъстроцветна напитка, която никога не бях виждал, но бях изучавал, когато се готвех за титлата си Доктор по миксология. Слагаше се гъст ликьор на дъното на чашата, после друг по-рядък и с по-различен цвят се сипва внимателно с лъжичка върху първия и така нататък, и така нататък — всеки ярък пласт се налага предпазливо, за да не се смеси с по-горния или по-долния.

Лийн бе възхитен от поръчката ми. Той я повтори, за да се убеди, че правилно е чул.

— Ако не ви създава трудност — допълних аз. В същност то не бе по-трудно от това да се постави корабче с всичките платна в някоя бутилка.

— Лесна работа! — възкликна Лийн. По-късно щях да разбера, че това е любимият му израз. Нареди на иконома си веднага да ми донесе пус кафе.

Двамата с Юбриако влязоха в библиотеката, а останалите минахме в дневната, която имаше плувен басейн. За пръв път виждах дневна с басейн. Бях чувал за подобни чудеса, но да видиш толкова вода, събрана в обикновена стая, е съвсем друго нещо.

Приклекнах до басейна и завъртях ръка във водата, за да проверя температурата, която бе като на супа. Когато отдръпнах ръка и видях, че се е измокрила, трябваше да призная пред себе си, че тази мокрота съвсем не е възможна в съня ми. Ръката ми беше наистина мокра и щеше да остане такава известно време, ако не я изтрия с нещо.

Значи, всичко това ставаше в действителност. Тъкмо се изправих, икономът пристигна с моето пус кафе.

Не беше подходящо да се държа грубо. Възнамерявах да стана отново предпазлив.

— Благодаря — казах на иконома.

— Няма защо, господине — отвърна той.

Клус и Идъл седяха на края на една кушетка, дълга към половин разстояние между две успоредни улици. Седнах при тях, защото исках да оценят кротостта ми.

Продължаваха да размишляват за момента, в който мисис Греъм е открила достойното им поведение.

Клус се притесняваше, че не е имал много възможности да прояви достойнствата си — продавал от врата на врата рекламни кибритчета и календари.

— Най-доброто, което съм постигнал, е да си наложа да слушам как някой пазач на сграда ми разказва преживелиците си от войната — каза той. Спомни си за един такъв пазач на зданието на „Чембер“, който твърдял, че пръв от всички американци е минал моста над Рейн при Ремаган в Германия през Втората световна война. Овладяването на този мост било изключително важно, то дало възможност на съюзническите армии да навлязат с бърз марш в сърцето на Германия. Клус се съмняваше в това, че въпросният пазач би могъл да бъде мисис Джек Греъм.

Израел Идъл допускаше обаче мисис Греъм да бъде предрешена като мъж.

— Понякога си мисля, че половината от нашите посетители в „Арапахо“ са преоблечени — рече той.

Възможността мисис Греъм да бъде предрешена щеше отново да се изтъкне скоро, и то най-потресаващо, от Арпад Лийн.

Междувременно обаче Клус се върна на темата за Втората световна война. Прояви лично отношение към тази тема. Каза, че двамата с него като бюрократи по време на войната сме си мислели, че ще се занимаваме само с поражения и победи.

— Войната бе спечелена от боеца, Уолтър. Всичко останало бяха мечти.

Той смяташе мемоарите, написани за тази война от цивилни, за измама, илюзия, че войната е била спечелена от оратори, писатели и хора с висок обществен пост, когато тя бе спечелена единствено от простия войник.

Телефонът иззвъня във фоайето. Икономът дойде да извести, че търсят Клус, който може да говори от апарата на масичката за кафе пред нас. Телефонът беше черно-бял, пластмасов й наподобяваше Снупи — прочутото куче от комикса, наречен „Фъстъците“. „Фъстъците“ бе собственост на бъдещата ми сфера на контрол в „РАМДЖАК“. По този телефон, както щях скоро да открия, се говореше така: долепваш устни до корема на кучето и пъхаш носа му в ухото си. Защо не?

Обаждаше се жената на Клус, Сара, старата ми приятелка, звънеше от къщи. Току-що се прибрала от частно дежурство при болна, видяла бележката му, в която той й пишел къде е, какво прави там и на кой телефон да му се обадят, ако стане нужда.

Каза й, че и аз съм с него, а тя не можеше да повярва. Поиска да говори с мен. И Клус ми подаде пластмасовото куче.

— Ало — казах аз.

— Невероятно! — изуми се тя. — Какво правиш там?

— Пия пус кафе до един басейн — отговорих аз.

— Не мога да си представя ти да пиеш пус кафе.

— Да, но пия.

Попита къде сме се засекли с Клус. Казах й.

— Малък е светът, Уолтър — изрече тя и продължи в същия дух. Попита ме дали Клус ми е казал, че съм им направил голяма услуга, като съм свидетелствувал против него.

— Трябва да призная, че това мнение е дискусионно — отговорих аз.

— Как го каза?

— Дискусионно. — Изглежда, не беше чувала тази дума досега. Обясних й я.

— Много съм тъпа — каза тя. — Толкова неща не знам, Уолтър. — Звучеше ми съвсем като добре познатата от миналото Сара. Сякаш пак беше Хиляда Деветстотин Трийсет и Пета година, което придаде на следващите й думи необикновена острота: — Божичко, Уолтър! И двамата сме вече оттатък шейсетте! Как е възможно?

— То си е за чудене — отвърнах аз.

Покани ме да вечеряме с Клус у дома им; отговорих, че ако можем, ще се възползуваме от поканата й, но не зная кога ще се освободим. Попитах я къде живее.

Оказа се, че тя и Клус живеят в сутерена на същата сграда, където живееше баба й — в Тюдор Сити. Попита ме дали помня каква е била квартирата на баба й — всичката стара прислуга и мебели, натъпкани в четири стаи.

Казах, че помня, и се разсмяхме.

Не споделих, че и синът ми също живее някъде в Тюдор Сити. После щях да преценя, че няма нищо странно в това двамата да са толкова наблизо, като се имат пред; вид животът му на музикант и доведените му деца. Станкевич от „Ню Йорк Саймс“ живееше в същата сграда и това бе добре известно, защото децата бяха доста] буйни — само три етажа над Леланд и Сара Клус.

Тя ми каза, че е хубаво, дето все още можем да се смеем, въпреки всичко, което преживяхме.

— Поне не сме изгубили чувството си за хумор — рече тя.

Това ми напомни казаното от Джули Никсън за баща й, след като ги изхвърлиха от Белия дом: „Той запази чувството си за хумор.“

— Да, поне то ми е останало.

— Келнер — продължи Сара, — какво търси тази муха в супата ми?

— Не те разбирам.

— Какво търси мухата в супата ми? — повтори тя.

И тогава се сетих: това бе първата фраза от гирляндата шеги, които си разменяхме по телефона. Затворих очи. Изрекох следващия ред и телефонът се превърна в машина на времето за мен. Даде ми възможност да избягам от Хиляда Деветстотин Седемдесет и Седма и да се озова в четвъртото измерение.

— Навярно тренира гръдно плаване, госпожо — казах аз.

— Келнер, има пирони в супата ми.

— Извинете, госпожо, но това е печатна грешка. Не „пирони“, а „макарони“.

— Защо ми вземаш толкова пари за сметаната?

— Защото кравите мразят до коленичат върху тези мънички бутилки — отговорих аз.

— Все си мисля, че днес е вторник.

— Наистина е вторник.

— Ето какво си мисля постоянно. Кажи ми, сервирате ли тиганици?

— Няма ги в менюто днес.

— Нощес сънувах, че ям тиганици — каза тя.

— Сигурно е било чудесно.

— Напротив, ужасно беше. Като се събудих, чаршафа ми го нямаше.

И тя си имаше причина да избяга в четвъртото измерение. Научих след време, че през тази нощ умряла болната, която Сара гледала. Сара много я обичала. Починала едва на трийсет и шест години, но имала по рождение болно сърце — увеличено, затлъстяло и слабо.

Представете си, моля, въздействието на този разговор върху Леланд Клус, седнал досами мен. Очите ми бяха затворени, както вече казах, и се намирах в такъв екстаз от липсата на време и пространство, че сякаш имах полово сношение с жена му пред очите му. Той ми прости, разбира се. Прощава на всички и за всичко. Но пак му направи впечатление как унесено и любовно си приказвахме все още със Сара по телефона.

Има ли нещо по-многообразно от прелюбодеянието? Не, поне на този свят.

— Смятам да премина на диета — каза Сара.

— Искаш ли да ти разкрия средство, което да ти смъкне двайсет фунта противни тлъстини за нула време?

— Кажи го!

— Отрежи си главата.

Клус чуваше само моите реплики в разговора, началото или финала на шегите, но никога и двете едновременно. Някои от фразите криеха силни намеци.

Спомням си, попитах Сара дали пуши след сношение.

Клус не можа да чуе отговора й, който беше:

— Не знам. Не съм обръщала внимание. — И прибави: — Какво си работил, преди да станеш сервитьор?

— Чистех курешките от часовниците с кукувичка.

— Много пъти съм се питала какво е бялото в курешките на птиците.

— Пак курешка — отговорих аз. — А какво работиш ти?

— Работя във фабрика за дамско бельо.

— Хубаво ли е да се работи на такова място? — попитах лукаво аз.