Кърт Вонегът
Затворникът (5)

4

Вратата на спалното помещение под моята килия се отвори, после се затръшна и аз реших, че Клайд Картър най-сетне идва да ме освободи. Но идващият запя „Леко се поклащай, колеснице“, както стъпваше тежко нагоре по стълбите, и познах, че това е Емил Ларкин, бившият екзекутор на президента Никсън. Той беше едър, ококорен и с похотливи устни, някогашен полузащитник в отбора на Мичиган. Сега бе лишен от правоспособност юрист и по цял ден се молеше на Исус Христос. Не го включваха в работна група за базата, нито му възлагаха домакински задачи, тъй като от постоянно коленичете на твърдия под в затвора се повреди. И двата му крака развиха разпространената сред прислужничките болест „възпаление на колянната торбичка“.

Спря на горната площадка, а в очите му блестяха сълзи.

— О, братко Старбък — изрече той, — боли ужасно, ала болката е тъй сладка от изкачването по тези стълби.

— Не се учудвам.

— Христос ми каза — продължи той: — „Използувай последната възможност и склони брат Старбък да се помоли с теб; веднага ще забравиш болката, която ще ти коства изкачването на стълбите, и знаеш ли защо? Този път брат Старбък ще препъне гордите си харвардски колене и ще се помоли с теб.“

— Не бих желал да го разочаровам — отвърнах аз.

— Ти цял живот си го разочаровал. И аз така: разочаровах Исуса всеки ден.

Няма нужда да обрисувам този хленчещ левиатан^[1] като религиозен лицемер, не ми и подхожда. Така напълно се бе предал на утешението, което предлага религията, че бе станал кретен. По време на службата ми в Белия дом той беше за мен страшилище, каквото е бил преди столетия Иван Грозни за моите предци, но сега можех да си позволя каквато и да е дързост спрямо него. За обидите и закачките той бе нечувствителен като селски идиот.

Ще добавя и това, че в деня, когато пиша тези редове, Емил Ларкин просто се тъпче с пари. Напълно контролираното предприятие от отдела, който ръководя в „РАМДЖАК“ — издателството „Хартланд Хаус“ за религиозни книги, със седалище в Синсинати, Охайо, пусна от печат автобиографията на Ларкин, озаглавена „Братко, ще се помолиш ли с мен?“ само преди шест седмици. Целият хонорар на Ларкин, възлизащ на половин милион долара или дори повече, без авторските му права над филмовия вариант на книгата, както и над изданието й с меки корици, ще бъде дарен на Армията на спасението.

— Кой ти каза, че съм още тук? — попитах го. Яд ме беше, че успя да ме намери. Надявах се да се измъкна от затвора, преди да пожелае да се помоля с него за последен път.

— Клайд Картър — отговори той.

Това бе пазачът, когото чаках, трети братовчед на сегашния ни президент.

— Къде, по дяволите, се губи той? — възнегодувах аз.

Ларкин ми съобщи, че цялата администрация на затвора се вълнува, защото Върджил Грейтхаус, бивш секретар на здравеопазването, образованието и благосъстоянието, един от най-богатите хора в страната, изведнъж решил да излежи присъдата си, без да обжалва повече, без да отлага изпълнението й. Очертаваше се като най-високопоставената личност досега, за която федерален затвор е трябвало да отвори вратите си.

Познавах Грейтхаус само по физиономия — и, разбира се, по слава. Беше прочут с твърдостта си, основател и все още главен акционер на фирмата за пропаганда „Грейтхаус и Смайли“; тя се занимаваше с най-благоприятни тълкования за дейността на диктаторските режими в района на Карибско море и в Латинска Америка, за игралните казина на Бахамските острови, за танкерните флоти на Либерия и Панама, за няколкото фронта, открити по света от Централното разузнавателно управление, за професионалните съюзи, контролирани от гангстери, като например Международното братство на работниците от шлифовъчната и слепващата промишленост и Обединените дейци по горивата, за международните конгломерати като „РАМДЖАК“, „Тексас фрут“ и прочее.

Бе плешив. И с едра долна челюст. Челото му бе нацепено от бръчки като дъска за пране. Постоянно стискаше в зъби изгаснала лула, дори когато го разпитваха като свидетел. Веднъж го доближих по-плътно и открих, че лулата му свирука като музикален инструмент. Наподобяваше чуруликане на птица. Постъпи в Харвард шест години след моя випуск, затова там не се бяхме срещали. Видяхме се веднъж в Белия дом — на заседанието, когато бях запалил няколко цигари едновременно и с това се изложих. В сравнение с него бях малка мишка от килера за продукти на Белия дом. Продума ми един-единствен път, и то след като ни арестуваха. Това стана в коридора на съда, където бяхме привлечени под отговорност за различни правонарушения. Разбра кой съм и си внуши, че за нещо му имам зъб. Навря лице в мен, примигвайки и стискайки лулата в зъби, за да изрече незабравимо обещание: „Издрънкаш ли нещо за мен, дребосъче, като излезеш от затвора, ще се радваш, ако някой те вземе да чистиш кенефите в бардак на Порт Саид.“

След което долових чуруликането на лулата.

Грейтхаус беше квакер, а такъв бе и Ричард М. Никсън, разбира се. Тази тяхна обща религиозна принадлежност беше несъмнено и един от факторите за най-доброто им приятелство в известен период от време.

Емил Ларкин беше презвитерианец.

Аз не бях никакъв. Баща ми бил тайно кръстен по католически в Полша, религия потискана по онова време. Като пораснал, станал агностик. Майка ми беше по кръщение източноправославна в Литва, а после прие католичеството в Кливланд. Баща ми не отиде нито веднъж на черква с нея. Аз бях кръстен по католически, но под бащино влияние станах безразличен към религията и след дванайсетгодишна възраст не стъпих повече в черква. Като подавах документите си за Харвард, старият мистър Маккоун, баптист, ми каза да пиша, че съм конгрегационалист, което и направих.

Чувам, че синът ми бил активен унитарист. Жена му пък ми каза, че бил методист, но тя пеела в епископалната черква всяка неделя срещу заплащане. Защо не?

И така нататък.

Емил Ларкин, презвитерианецът, и Върджил Грейтхаус, квакерът, бяха много близки приятели в доброто старо време. Не само ръководеха нощните обири, незаконните подслушвания по телефона и тормоза над гражданите от страна на Финансовото управление, но и закуските с молитва. Затова попитах Ларкин как гледа на предстоящата си мила среща с Грейтхаус.

— Върджил Грейтхаус не е за мен по-близък брат от теб или когото и да е друг. Ще се опитам да го избавя от пъкъла, както се опитвам да избавя сега и теб. — И ми цитира угнетяващите думи на Христос, предадени от Матея, които той обещал да изрече от името на бога в деня на Страшния съд.

Ето ги: „Махнете се от мен, презрени, и вървете във вечния огън, обречен за дявола и неговото войнство.“

Тези думи тогава ме изпълниха със страх, изпълват ме и днес. Те безспорно са извор на вдъхновение за прочутата жестокост на християните.

— Може Исус да го е казал — отговорих на Ларкин, — обаче то е в разрез с почти всички други негови слова и заключавам, че в деня, когато е изрекъл тези думи, е бил мъничко побъркан.

Ларкин отстъпи крачка от мен и наклони глава встрани в израз на мнимо възхищение.

— Виждал съм упорити младенци на времето — рече ми той, — но ти надхвърляш всичко. Всеки свой приятел си превърнал във враг поради глупостите, довършени от тебе през годините, а сега обиждаш и Последния, който е изпълнен с готовност да ти помогне, Исус Христос.

Не отвърнах нищо. Искаше ми се да си отиде.

— Кажи ми името поне на един твой приятел — рече той.

Помислих си, че д-р Бен Шапиро, моят кум, все пак е запазил приятелските си чувства към мен, че би могъл да дойде до затвора с колата си и да ме отведе в дома си. Но това бе сантиментално разсъждение. Бен отдавна замина за Израел и бил убит през шестдневната война.

— Назови поне един — упорствуваше Емил Ларкин.

— Боб Фендър — казах аз. Това бе единственият с доживотна присъда в нашия затвор, единственият американец, осъден за измяна през Корейската война. Доктор Фендър, защото бе ветеринарен лекар. Изпълняваше длъжността началник на гардеробната, където скоро щяха да ми дадат гражданските дрехи. В гардеробната постоянно звучеше музика, понеже на Фендър разрешаваха да слуша по цял ден плочите на френската chanteuse Едит Пиаф. Бе донякъде известен като автор на научна фантастика и публикуваше по много разкази годишно с разни псевдоними като Франк Кс. Барлоу или Килгор Траут.

— Боб Фендър другарува с всички, значи не е ничий приятел — възрази Ларкин.

— Клайд Картър ми е приятел — допълних аз.

— Става дума за хората извън затвора. Кой чака да те освободят, за да ти помогне? Никой. Дори синът ти.

— Ще видим — рекох аз.

— Отиваш в Ню Йорк, нали?

— Да.

— Защо точно там?

— Градът се слави с гостоприемството си спрямо самотните и безпарични имигранти, които искат да станат милионери — отвърнах аз.

— Готвиш се навярно да молиш сина си да ти помогне, а той не ти е писал нито ред през цялото време, докато беше тук — добави Ларкин. Понеже отговаряше за пощата в нашия корпус и знаеше какво получавам.

— Ако научи, че баща му е в същия град, това ще бъде случайно — казах аз. Последните думи, които синът отправи към мен, бяха изречени, когато погребваха майка му в малкото еврейско гробище в Чеви Чейс. Идеята да я погребем на такова място и в такава компания бе напълно моя — идея на дъртак, внезапно останал сам. Рут би казала напълно правилно, че това е глупост.

Погребаха я в скромен чамов ковчег за сто петдесет и шест долара. Върху него сложих клонче, откършено от кичестата дива ябълка в двора ни.

Над тленните останки равинът прочете молитва на староеврейски, който тя не знаеше, макар че е имала безкрайни възможности да го научи в концентрационния лагер.

Синът ми каза следните думи, преди да се обърне гърбом към мен и към зейналия гроб, преди да се упъти бързо към чакащото го такси:

— Съжалявам те, но никога няма да те обикна. Според мен ти уби тази бедна жена. От днес нататък не те смятам за баща, нито за близък. Не искам да те виждам и да те чувам.

Силни думи.

Мечтите ми в затвора за Ню Йорк Сити допускаха обаче, че там ще срещна някои от старите познати, макар да не можех да ги назова по име, които ще ми помогнат да си намеря работа. Как да прежалиш такива мечти и да се откажеш от мисълта, че имаш някакви приятели! Ако някой все още храни топли чувства към мен, стига животът да не ми изиграе някоя лоша шега, той непременно ще се намира в Ню Йорк. Представях си как бродя в сърцето на Манхатън ден след ден, от района на театрите на запад до Обединените нации на изток и от Обществената библиотека на юг до хотел „Плаза“ на север, как минавам край всички фондации, издателства, магазини за книги и за мъжко облекло, мъжки клубове, а между тях — луксозни хотели и ресторанти; как обезателно срещам някой познат, който още помни какъв добър човек съм бил и случайно не ме презира… той ще използува влиянието си, за да ми намери някъде работа като барман.

Ще го помоля за това без капчица стеснение и ще му натикам в носа дипломата си за научната степен Доктор по миксология.

Като срещна сина ми, продължаваше мечтанието, ще му обърна гръб и ще изчакам да отмине.

— Хм, Исус ме напътствува да не се отказвам от никого, но почти реших да се откажа от тебе. Седиш си, гледаш някъде пред себе си и хич не чуваш какво ти се говори.

— Не ме плаши — рекох аз.

— За пръв път срещам такъв панаирджийски екземпляр — каза той.

Под „панаирджийски екземпляр“ той естествено разбираше човек, който лежи в клетка върху постилка на мръсна слама, номерът му е да къса със зъби главите на кокошки и да надава животински звуци, а организаторът на спектакъла го представя като откърмен от диви животни в джунглата на Борнео. Слязъл е до най-ниското стъпало за човешко същество в американската социална стълбица и само гробът ще го избави от пълния позор.

Ядосаният Ларкин изля поток от някогашната си злоба:

— Така те назова и Чък Колсън в Белия дом — панаирджийски екземпляр.

— Знам.

— Никсън изобщо не те уважаваше. Само му беше жал за теб. Затова ти даде онази служба.

— Знам.

— Нямаше нужда дори да ходиш на работа.

— Знам.

— В служебното ти помещение липсваха прозорци и наоколо нарочно нямаше жива душа… дано се сетиш, че няма защо да ходиш на работа.

— Опитах се да бъда полезен. И се надявам, че твоят Исус ще ми прости.

— Ако смяташ да си правиш шеги с Исуса, по-добре изобщо не говори за него.

— Съгласен съм. Но ти подхвана тази тема.

— И знаеш ли кога започна да приличащ на панаирджийски екземпляр?

Добре си опомнях началото на моето падение в живота, момента, в който ми пречупиха завинаги крилете и когато осъзнах, че вече няма да се извися. Това бе най-мъчителното събитие в живота ми. Непоносима беше дори мисълта за него, затова рекох на Ларкин, гледайки го право в очите:

— Ако имаш поне капка милост, остави мен, клетия старец, на мира.

Той просия.

— Ей богу… най-после успях да пробия дебелата харвардска кожа на Уолтър Ф. Старбък — каза той. — Улучих слабото ти място, а?

— Да, улучи го.

— Сега ще има резултат.

— Не, грешиш — отвърнах аз и пак забих очи в стената.

— Бях момченце с къси панталонки и живеех в Петоски, Мичиган, когато за пръв път чух гласа ти — каза той.

— Сигурно е така.

— Говореше по радиото. Баща ми накара мен и моята сестричка да седнем до радиото и да слушаме внимателно. „Слушай внимателно — рече ми той. — Да видиш как се кове историята.“

Трябва да е било през Хиляда Деветстотин Четирийсет и Девета. Току-що се бях завърнал във Вашингтон с моето малко семейство. Отскоро живеехме в тухленото ни бунгало в Чеви Чейс, Мериланд, с кичестата дива ябълка на двора. Беше есен. Клоните бяха отрупани с тръпчиви дребни киселици. Жена ми Рут се готвеше да ги прави на желе, щеше да вари желе всяка година. Откъде ли е долитал гласът ми, та малкият Емил Ларкин го е чул в Петоски? Да, от заседателната зала в Камарата на представителите. С грозен букет микрофони пред себе си аз отговарях на въпроси, задавани най-вече от един млад конгресмен от Калифорния на име Ричард М. Никсън за някогашните ми връзки с комунистите и за сегашната ми лоялност към Съединените щати.

Хиляда Деветстотин Четирийсет и Девета: днешните младежи ще се усъмнят ли в думите ми, ако заявя невъзмутимо, че по мое време комисиите към Конгреса са се събирали по върховете на дърветата, защото острозъби тигри властно тъпчели земята? Не. Уинстън Чърчил беше още жив. Йосиф Сталин също. Имайте пред вид това. Хари С. Труман беше президент. А Департаментът на отбраната беше възложил на мен да образувам и оглавя отряд със специална задача от учени и военни специалисти. Задачата на този отряд бе да съставим план за действие на сухопътните войски, когато по необходимост ще се наложи да употребим на бойното поле тактическо ядрено оръжие.

Комисията и най-вече мистър Никсън искаше да знае трябва ли да се оказва доверие на човек с такова политическо минало като моето и да му се възлага такава деликатна мисия. Ами ако предам тактическите ни планове на Съветския съюз? Или подроня ефикасността на плановете, така че при евентуална битка със Съветския съюз да осигуря победата на нашия противник?

— Знаеш ли какво чух тогава по радиото? — попита Емил Ларкин.

— Не — отговорих аз все така безстрастно.

— Чух един човек да прави онова, за което никога не се прощава… независимо от политическите възгледи на замесените хора. Чух го да прави онова, за което не би трябвало да прости и на самия себе си, а то бе: предателство спрямо най-добрия му приятел.

Не успях да въздържа усмивката си — той се заблуждаваше относно чутото, но сега не мога да се усмихна на това, въпреки че и до днес е смехотворно. Касаеше, се за едно невероятно глупаво скалъпено резюме на дебатите в Конгреса, последвалите граждански дела и наказателен процес, проточили се повече от две години. Малкото момче, слушайки предаването, се отегчило от словесния баласт, скучен като учебник по статика. Когато възмъжал и оформил етиката си въз основа на гледаните каубойски филми, Ларкин решил, че в детството си напълно ясно е чул как някой си бил предаден от своя най-добър приятел.

— Леланд Клус не е бил никога мой най-добър приятел — рекох аз. Това бе името на човека, съсипан от свидетелските ми показания, и известно време в разговорите на хората фамилните ни имена се споменаваха редом: „Старбък и Клус“… също като „Гилбърт и Съливан“; като „Сако и Ванцети“; като „Лаурел и Харди“; като „Леополд и Лоуб“.

Но вече не чувам да говорят за нас.

Клус беше завършил Йейл — връстници бяхме. Запознахме се в Оксфорд, където бях кормчия, а той преден гребец на лодката, спечелила състезанието край Хенли. Аз бях нисък. Той висок. Пак съм си нисък. Той — пак висок. Бяха ни изпратили в Оксфорд от Департамента на земеделието и се случихме в съседни стаи. Неделя сутрин играехме тенис, ако времето позволяваше. Бяхме в зелена възраст, морето ни се струваше до колене.

Купихме си заедно на старо един „Форд“ Фаетон и често излизахме двама с приятелки. Фаетон е синът на Хелиос, бога на слънцето. Веднъж взел скришом от баща си огнената му колесница и така лудешки я подкарал, че някои части от Северна Африка се превърнали в пустини. За да не бъде опустошена цялата планета, Зевс го убил с гръмотевица. „Браво на Зевс“, казвам аз. Не е имал възможност да постъпи другояче.

Но приятелството с Клус не се задълбочи и свърши, когато той ми отне едно момиче и се ожени за него. Тя произхождаше от добро семейство в Нова Англия, което притежаваше компанията „Уайът“ за производство на часовници в Броктън, Масачузетс, а имаше и други владения. Брат й ми беше съквартирант в Харвард през първата година от следването ми, така се запознах с нея. Тя е една от четирите жени, които съм обичал истински. Моминското й име беше Сара Уайът.

Когато неволно съсипах кариерата на Леланд Клус, престанахме да се поздравяваме с него и това продължи повече от десет години. Роди им се дете, момиче, три години по-голямо от моя син. Леланд стана най-яркото светило в Държавния департамент и всички бяха убедени, че някой ден ще стане държави секретар, а дори и президент. Никой във Вашингтон не беше симпатичен като него и толкова очарователен.

Съсипах го така: под клетва и отговаряйки на въпроса на конгресмена Никсън, аз назовах имената на неколцина, известни като комунисти през Голямата криза, но показали забележителен патриотизъм в годините на Втората световна война. В този списък на честта аз включих и името на Леланд Клус В момента никой не направи забележка във връзка с името му. Едва като се прибрах в къщи привечер, научих от жена си, слушала изявленията ми и после всяка информационна емисия, която успяла да хване по радиото, че Леланд Клус никога не е бил свързан с комунизма по какъвто и да е начин.

Когато Рут слагаше вечерята — трябваше да се задоволим с пакетиран полуфабрикат, защото кухнята ни още не беше обзаведена с необходимите неща, — радиото предаде отговора на Леланд Клус. Той настояваше да се яви в Конгреса при първата възможност, за да потвърди под клетва, че никога не е бил комунист и никога не е симпатизирал на комунистическата кауза. Цитираха и шефа му, държавния секретар, също възпитаник на Йейл, който казал, че за него Леланд Клус е най-патриотичният американец и че той е доказал по безспорен начин верността си в преговорите с представителите на Съветския съюз. Според него Леланд Клус редовно громял комунистите. Намекваше, че може би аз съм още комунист и че господарите ми са ми заповядали да съсипя Леланд Клус.

Минаха две ужасни години и Леланд Клус бе осъден за лъжесвидетелство по шест пункта. Той бе един от първите, които трябваше да излежат присъди в тогава новия затвор, наречен „Федерално изправително заведение за възрастни“ край Финлетърската военновъздушна база — на трийсет и пет мили от Атланта, Джорджия.

Малък свят.