Кърт Вонегът
Затворникът (15)

14

— Бях негова отговорничка по разпространението — каза Мери Катлийн високо на Леланд Клус. — Не ти ли вършех добра работа, а, Уолтър?

— Да… вършеше — отговорих аз. Така се срещнахме: тя дойде в мъничката редакция на „Бей Стейт Прогресив“ в Кембридж в началото на последната ми година като студент и каза, че е готова да върши всичко, което й поръчам, стига с това да облекчи положението на работническата класа. Направих я отговорник по разпространението, възложих й да пласира вестника край вратите на фабриките, по опашките за хляб и така нататък. Тогава тя беше кльощава и дребничка, но бойка, весела и ярко изпъкваща поради огненочервената си коса. Мразеше капитализма до дън душа, защото майка й бе една от жените, жертви на отравяне с радий от боята, дадена им от компанията за часовници „Уайът“. Баща й ослепял, понеже пиел метилов алкохол като нощен пазач в една фабрика за вакса.

Останките на Мери Катлийн кимнаха в скромен отговор на моето съгласие, че е била добра разпространителка, и показаха темето си на мен и на Леланд Клус, Там зееше плешивина, голяма колкото сребърен долар. Тонзурата, ограждаща плешивината, бе от редки, побелели косми.

Леланд Клус ще сподели по-късно с мен, че едва не припаднал, като видял това. За пръв път виждал жена с плешиво теме.

Гледката бе непоносима за него, Затвори сините си очи и се извърна. Когато отново мъжествено обърна очите си към нас, не гледаше направо в Мери Катлийн — също както митичният Персей избягвал да гледа главата на Горгона.

— Трябва да се съберем — каза той.

— Да — отговорих аз.

— Скоро ще ти се обадя.

— Ще чакам.

— А сега тръгвам, защото бързам.

— Ясно.

— Пази се.

— Ще се пазя.

И си отиде.

Пазарските торби на Мери Катлийн още бяха опрени в краката ми. Стоях вкаменен и привличах неудържимо погледите на множеството като Жана Д’Арк на кладата. Мери Катлийн още стискаше китката ми и не снишаваше глас.

— След като те намерих, Уолтър — крещеше тя, — няма да те пусна вече!

Никъде по света не се играе такъв театър. Заслуга може би на съвременните импресарии: от личен опит мога да докажа, че големи тълпи се събират единствено на мелодрамите, в които героинята говори ясно и високо.

— На времето ти постоянно ми повтаряше колко много ме обичаш, Уолтър! — викаше тя. — А после ме остави и не чух вече нищичко за тебе. Лъгал ли си ме?

Като че отговорих на въпроса й със звук, наподобяващ „блъх“ или може би „флъх“.

— Погледни ме в очите, Уолтър!

В социологическо отношение тази драма, разбира се, беше завладяваща като „Чичо Томовата колиба“ преди Гражданската война. Мери Катлийн О’Луни не бе единствената жена с пазарски торби в Съединените американски щати. Такива бродеха с десетки хиляди из по-големите ни градове, из цялата страна. Дрипавите им полкове бяха сформирани случайно, без определена цел, избълвани от голямата машина на икономиката. Друга част от същата машина фабрикуваше жестоки убийци на десетгодишна възраст, наркомани, побойници на деца и много други злосторници, Твърдеше се, че ги преследват. Жертвите им получавали обезщетение.

Добродушните бяха дълбоко потресени от тези ужасни продукти на икономиката, както търговията с роби ги гнетяла преди малко повече от сто години. Аз и Мери Катлийн бяхме чудо, за което нашата публика трябваше да се моли непрестанно: спасението на поне една жена с пазарска торба от мъж, който я е познавал добре.

Някои плачеха. Самият аз едва не се разплаках.

— Прегърни я! — извика женски глас от тълпата.

Направих го.

Стори ми се, че прегърнах вързоп от сухи съчки, увити в парцали. Тогава заплаках и аз. Плачех за пръв път от онази сутрин, когато намерих жена си мъртва в леглото — в малкото ни тухлено бунгало в Чеви Чейс, Мериланд.