Кърт Вонегът
Затворникът (11)

10

Казвам само за Рут, че е била моя „жена“. Няма да се учудя обаче, ако в деня на Страшния съд Сара Уайът и Мери Катлийн О’Луни също бъдат обявени за мои жени. Бях нещо като женен и за двете — за Мери Катлийн към единайсет месеца, за Сара от време на време, но в продължение на седем години.

Чувам свети Петър да ми казва:

— Излиза, мистър Старбък, че сте нещо като Дон Жуан.

И така, през Хиляда Деветстотин Трийсет и Първа, приближавах фоайето за сватбени банкети на хотел „Арапахо“ с хубавата Сара Уайът, наследница на американския часовник под ръка. Семейството й беше почти толкова разорено, колкото и моето. Малкото, което бяха успели да спасят родителите й от фалита на фондовата борса, скоро щеше да бъде разпиляно от оцелелите жени след боядисването на часовниците за флотата. Изземването на средствата щеше да бъде извършено принудително след около година с постановление на Върховния съд на Съединените щати относно личната отговорност на работодателите за настъпилите смъртни случаи по време на работа поради престъпна небрежност на същите работодатели.

Осемнайсетгодишната Сара каза за фоайето на „Арапахо“:

— Много мръсно е и няма никой в него. — Разсмя се. — Харесва ми.

По онова време, в мръсното фоайе на „Арапахо“, Сара Уайът не знаеше, че аз спазвам педантично нарежданията на Александър Хамилтън Маккоун. Щеше да ми каже по-късно, че ме е помислила за шегобиец, когато съм й заявил, че трябва да бъдем облечени разкошно. Помислила, че ще се смеем непрестанно. Че ще приличаме на филмови герои.

Нищо подобно: държах се като робот, програмиран да играе ролята на истински аристократ.

Бих дал всичко, за да съм отново млад!

Мръсотията във фоайето на „Арапахо“ нямаше да личи толкова, ако един разсилен, започнал да почиства, не бе оставил работата недовършена. Висока подвижна стълба беше опряна на една от стените. До нея на земята имаше кофа, пълна с мръсна вода, и четка, която плуваше в кофата. Някой се беше качвал на стълбата с кофата. Бе търкал стената, докъдето може да стигне ръката му. Личеше кръг почистено, от който капеха мръсни струи до пода, но този кръг си оставаше ясен като пълна луна пред есенното равноденствие.

Не зная кой бе изработил пълната луна. Нямаше кого да питаме. Не се виждаше портиер, който да ни Покани вътре. Нямаше нито едно пиколо, нито посетители в хотела. На рецепцията в дъното не се виждаше жива душа. Вестникарският щанд и гишето за продажба на театрални билети бяха затворени. Вратите на празните асансьори бяха подпрени със столове.

— Мисля, че този хотел вече не работи — каза Сара.

— Някой прие резервацията ми по телефона — отговорех аз. — И ме нарече monsieur.

— Всеки може да ти каже monsieur по телефона.

Но после чухме циганска Цигулка да плаче някъде — ридаеше, сякаш сърцето й ще се скъса. И когато си припомня днес плача на тази цигулка, изпитвам желание да добавя следното: Хитлер, още преди да стане фюрер, възнамерявал да прокара важна реформа — всеки заловен от полицията циганин да бъде убит.

Музиката идваше иззад параван във фоайето. Аз и Сара се осмелихме да отместим паравана от стената. Пред очите ни се разкриха две остъклени портални врати, затворени с халки и катинари. Стъклата на вратите бяха огледала и ни показаха още веднъж колко наивни и богати изглеждаме. Но Сара забеляза на едно от огледалата пукнатина в сребърната амалгама. Надникна през пукнатината, сетне подкани и мен. Бях потресен. Стори ми се, че надничам в искрящите призми на машина на времето. От другата страна на порталните врати бе прочутият ресторант на хотел „Арапахо“ в автентичния си вид, допълнен от циганина цигулар… всичко до най-малката подробност, както е изглеждал по времето на Диамантения Джим Брейди. Хилядата свещи в канделабрите и по масите се превръщаха в милиарди мънички звезди поради всичкото сребро, кристал, порцелан и огледала в салона.

Историята е такава: хотелът и ресторантът, макар в обща сграда, на една минута път от Таймс Скуеър, принадлежели на различни собственици. Хотелът фалирал — и не приемал вече гости. А ресторантът наскоро сменил напълно мебелировката си, защото собственикът му се надявал, че кризата в икономиката ще бъде кратка и е предизвикана от временно поизтървали нервите си бизнесмени.

Аз и Сара бяхме сбъркали вратата. Казах й това и тя отвърна:

— Редовно ми се случва. Винаги бъркам някаква врата.

Излязохме навън в нощта и после отново влязохме, но този път през вярната врата в салона, където ни очакваха ястия и напитки. Мистър Маккоун ме беше инструктирал да поръчам първо храната. Така и направих. Посрещна ни самият собственик. Бе французин. На ревера на смокинга му имаше украшение, което не разбирах какво е, но то бе добре известно на Сара, защото и баща й носел същото. Както тя ми обясни, това означавало, че той е chevalier на Почетния легион.

Сара бе ходила много пъти през лятото в Европа. Аз — нито веднъж. Говореше свободно френски и двамата със собственика ми изнесоха мадригал на най-мелодичния език в света. Как бих живял без моите преводачки? От четирите жени, които съм обичал, единствено Мери Катлийн О’Луни говореше само английски. Но дори тя ми превеждаше, когато се опитвах да намеря общ език с представителите на американската работническа класа.

Съдържателят на ресторанта каза на Сара на френски, а после тя ми го преведе, че Голямата криза не е нищо друго освен липса на хладнокръвие. Изтъкна, че спиртните напитки трябва да станат пак законни, щом изберат демократ за президент; тогава животът отново щял да стане удоволствие.

Отведе ни до нашата маса. Капацитетът на салона бе най-малко сто места, но имаше едва десетина други клиенти. За моя изненада те имаха пари, И като се опитвам да си припомня как изглеждаха и да отгатна е какво са се занимавали, спирам очи на картините на Георг Грос, които пресъздават разложените плутократи в Германия по време на глада след Първата световна война. Не бях виждал още тези картини през Хиляда Деветстотин Трийсет и Първа. Не бях виждал нищо.

Помня, че тогава в „Арапахо“ съгледах пълна, възрастна жена, сама на маса и е диамантена огърлица. На скута и се мъдреше китайски мопс. Кучето също имаше диамантена огърлица.

Сбръчкан старец се беше навел над чинията си, закрита от ръцете му. Сара ми пошушна, че той сякаш е получил не ядене, а кент флеш роял. По-късно разбрахме, че яде хайвер.

— Тук трябва да е много скъпо — каза Сара.

— Не се безпокой — отговорих аз.

— Парите са странно нещо. Държиш ли на тях?

— Не.

— Едни ги имат, други ги нямат… — изрече замислено тя. — Едва ли някой разбира какво става сега.

— Някои хора сигурно разбират. — Но вече не мисля така.

Ще допълня и това, като служител в огромен международен конгломерат, че никой преуспяващ човек в нашата икономика дори не се учудва на нещата, които се случват в тази област.

Ние сме шимпанзета. Орангутани.

— Мистър Маккоун не знае ли колко още ще трае тази криза?

— Той нищо не разбира от бизнес.

— Как може да е толкова богат, а да не разбира?

— Брат му движи всичко.

— Защо и баща ми си няма някой, който да му движи работите!

Знаех, че нещата се развиват зле с баща й и че брат й, моят съквартирант, е решил да напусне Харвард в края на семестъра. Нямаше да се върне повече в университета. Щеше да постъпи като санитар в санаториум за туберкулозни и да се зарази от болестта. Това ще го избави от участие във Втората световна война. Вместо военнослужещ, ще бъде заварчик в бостънска корабостроителница. Ще изгубя връзка с него. Сара, с която пак се виждаме редовно, ми каза, че починал от сърдечен пристъп през Хиляда Деветстотин Шейсет и Пета — в малката си, неугледна работилница, където се трудел сам — в село Сандуидж, на Кейп Код.

Той се казваше Радфорд Олдън Уапът. Остана си ерген. По думите на сестра му, не се къпел с години.

„Гол ръкав до гол ръкав за три поколения“ — както се казва образно.

Фамилията Уайът обаче надхвърляше стандарта, съдбата й напомняше десет голи ръкава до гол ръкав за десет поколения. Те са били по-заможни от повечето свои ближни най-малко десет поколения. А бащата на Сара сега разпродаваше на безценица съкровищата, натрупани от неговите прадеди — английски съдини, сребро от Пол Ревер, портрети на роднини като морски капитани, търговци, проповедници, юристи — търгували с Китай.

— Ужасно е да гледам как баща ми пада все по-ниско — каза Сара. — А твоят баща беден ли е?

Имаше пред вид мнимия ми баща, куратора на сбирката от предмети на изкуството. Тогава си го представях съвсем ясно. Сега не мога никак.

— Не.

— Щастлив си.

— Сигурно.

Родният ми баща наистина бе в по-благоприятно положение. Той и майка ми пестяха всеки цент, който можеха да отделят, и банката, където влагаха парите си, не бе фалирала.

— Защо ли хората държат толкова много на парите? — каза Сара. — Повтарям постоянно на баща ми, че те не ме интересуват. Все ми е едно дали ще ходя в Европа повече, или не. Мразя училището. Не искам да ходя и на училище. Нищо не научавам там. Радвам се, че продадохме нашите лодки. Бяха ми дотегнали. Не ми трябват и дрехи. Имам си достатъчно и ще изкарам с тях сто години. Но татко не вярва на думите ми. „Аз те съсипах — казва той. — Съсипах всички.“

Баща й случайно бил пасивен собственик на компанията за часовници „Уайът“. Но това не намалило отговорността му за отравянето на работничките с радий. Главната му дейност в доброто старо време била търговия със стари яхти в Масачузетс. Тази дейност напълно западна през Хиляда Деветстотин Трийсет и Първа, разбира се. Тя, погивайки, му оставила онова, за което той на времето се изразил така: „… куп ненужни дебитни сметки, високи колкото масива Вашингтон, и три пъти повече кредитни сметки, високи колкото връх Пайк.“

Той също бе завършил Харвард — капитан на непобедим отбор по плуване от Хиляда Деветстотин И Единайсета. Като загубил всичко, не се захванал вече с никаква работа. Издържала го жена му, която превърнала дома си в център за услуги. И двамата умрели без пукната пара.

Така че не съм първият възпитаник на Харвард, когото е издържала жена му.

Тишина.

В „Арапахо“ Сара ми каза, че съжалява, задето ми разваля настроението, вместо да се забавляваме. И добави, че ще се постарае да се забавлява.

След тези нейни думи сервитьорът, насочен от собственика, ни поднесе първото ястие, определено от мистър Маккоун в писмото, изпратено чак от Кливланд. В чиниите ни имаше по пет-шест котюитски стриди. За първи път щях да опитам стриди.

— Bon appetit! — каза собственикът. Развълнувах се. Не ми бяха казвали до този миг подобно нещо. Доволен бях, че все пак съм разбрал на френски израза без помощта на преводач. Учих френски четири години в гимназията в Кливланд, но никога не срещнах някой, който да говори диалекта, преподаван там. Може би такъв френски са говорели ирокезките наемници през Френско-индианската война.

Циганинът цигулар дойде до масата ни. Свиреше с всичкото възможно лицемерие и виртуозност, като се надяваше отчаяно да му дам бакшиш. Спомних си, че мистър Маккоун ме съветваше да давам щедри бакшиши. А нямах практика и в тази област. Извадих тайно портфейла си, докато музиката още звучеше, и приготвих банкнота от един долар. Обикновените работници в онези дни се трепеха по десет часа за долар. Готвех се да дам рядко щедър бакшиш. И петдесет цента щяха да ме поставят в числото на много щедрите клиенти. Свих банкнотата в дясната си длан, за да мога да я връча ловко като фокусник, когато музиката спре.

Но за беда банкнотата била не еднодоларова, а от двайсет долара.

Смятам и Сара донякъде виновна за тази сензационна грешка. Когато измъкнах парите от портфейла, тя отново иронизираше сексуалната любов, твърдеше, че музиката я изпълвала с лъст. Развърза връзката ми, а не можех да си я вържа сам. Беше ми я вързала майката на един приятел, с когото живеех заедно. Целуна страстно върховете на два от пръстите си, а после ги притисна в бялата ми яка, където останаха следи от нейното червило.

Циганинът спря да свири. Благодарих с усмивка. Диамантеният Джим Брейди, въплътен в образа на побъркания син на кливландски шофьор, връчи на циганина двайсетдоларова банкнота.

Той бе много учтив отпърво, защото си мислеше, че му давам един долар.

Сара, която също мислеше, че това е долар, реши, че давам твърде много.

— Божичко! — възкликна тя.

А после, навярно за да подразни Сара с банкнотата, която тя би искала да си взема обратно, но вече в ръцете му, напълно негова, циганинът разгъна парите и тримата видяхме за пръв път астрономическото означение на стойността й. Той се стъписа не по-малко от двама ни.

В следващия миг, понеже беше циганин и следователно с едно микронче по-сребролюбив от нас, хукна навън и изчезна в нощта. И днес се питам дали изобщо се е върнал да си прибере калъфа на цигулката.

Но какво бе въздействието върху Сара!

Тя помисли, че съм го направил нарочно, че съм достатъчно глупав да очаквам това да й подействува еротично. По-ужасно презрение към себе си не съм изпитвал.

— Ах ти, невероятни гламчо! — рече ми тя. Повечето реплики в тази книга не претендират за абсолютна точност… но цитираното в случая „невероятни гламчо“ е напълно достоверно.

Налага се да обясня какво по-точно разбираше тя под „гламчо“: новото значение на думата се беше изковало наскоро и имаше конкретен смисъл — човек, простете за израза, който лови мехурите от собствените си пръдни във вана.

— Ах ти, невероятни сифонджийо! — продължи да ругае тя. „Сифонджия“ пък бе човек, който онанира прекалено. Знаеше и този лаф. Знаеше всички тези лафове.

— За какъв се мислиш? Или по-точно за каква мислиш мен? Може да съм за теб последна въшка, но как смееш да мислиш, че като съм въшка, ще ми пробутваш такива номера?

Безспорно най-ниската степен на падение в живота ми! Думите й ме накараха да се почувствувам по-зле, отколкото когато ме затвориха… по-зле и от мига, в който ме освободиха. По-зле и от момента, в който подпалих завесите, които жена ми трябваше да достави на един клиент от Чеви Чейс.

— Бъди така любезен да ме отведеш в къщи — каза ми Сара Уайът.

Тръгнахме си, без да вкусим от ястието, но не и без да го платим. Не издържах: заплаках и ридах до в къщи.

Признах й, хлипайки в таксито, че всичко в програмата на вечерта е чужда идея, че съм робот, измислен и насочван от Александър Хамилтън Маккоун. Разкрих, че не съм нищо повече от шофьорски син, комуто са наредили да навлече одеждите и маниерите на благородник. Казах, че няма да се върна в Харвард и че не съм сигурен дори дали ми се живее още.

Бях толкова злочест, а Сара толкова покаяна и заинтригувана, че станахме най-близки приятели, както вече споменах, с прекъсвания, за цели седем години.

Тя ще отпадне от училището „Пайн Манър“. Ще стане медицинска сестра. Докато трае обучението й като сестра, така ще й подействуват страданията и смъртта на бедните, че ще се посвети за цял живот на страдащите.

Днес, четирийсет и пет години след това, отново влизам във фоайето на същия хотел. Защо избрах да прекарам тук първите нощи на свободата си? Заради иронията на съвпадението. Никой американец не е толкова стар, беден и без приятели, че да не може да си направи колекция от някои най-изискани хроники в града.

Тук бях отново; тук, където собственик на ресторант за пръв път ми пожела „Bon appetit!“.

Голяма част от едновремешното фоайе се заемаше сега от туристическо бюро. За гостите, желаещи да пренощуват, имаше тесен коридор с гише на администратор в далечния му край. Не беше достатъчно широк, за да се сложи в него диван или фотьойл. Остъклените портални врати, през които аз и Сара надникнахме към прочутия салон-ресторант, ги нямаше. Арката им бе запазена, но бе зазидана с тухли много грубо и нескопосно. Към зазиданата врата бе прикрепен телефонен апарат с касичка. Касичката бе разбита. И слушалката на апарата липсваше.

Но въпреки това дежурният на рецепцията в далечината като че беше със смокинг и дори с boutonniere!

Приближих го и разбрах, че очите ми съзнателно са ме подвели. Той в същност носеше памучна Т-образна риза, на която бяха щампосани за trompe l’oeil сако на смокинг с boutonniere, нагръдник, връзка-лента, копчета на маншетите, кърпичка в джоба и така нататък. Пръв път виждах такава риза. Не ми се стори смешна. Смутих се. Това някак не беше шега.

Нощният администратор имаше истинска брада и още по-предизвикателно-оригинален пъп, който се подаваше над провисналите панталони. Вече не се облича така, след като стана подпредседател по закупуването във фирмата „Приятели на гостоприемството“, отдел на корпорацията „РАМДЖАК“. Сега е на трийсет години. Казва се Израел Идъл. И той като сина ми е женен за негърка. Има докторска титла по история от Лонгайландския университет, summa cum laude и е член на „Фи бета капа“. Когато се видяхме за пръв път, Израел откъсна очи от страниците на „Американ сколар“, изисканото месечно списание на дружеството „Фи бета капа“ при университета, и ме погледна. Службата на нощен администратор в „Арапахо“ била най-доброто, което можал да си намери.

— Имам резервация — казах аз.

— Имате какво? — понита той. Не беше нагъл. Изненадата му беше искрена. Никой вече не правеше резервации за „Арапахо“. Всички пристигаха там без предизвестие, в резултат на някаква беда. Израел ми каза само преди два дни, срещнахме се в асансьора: „Да направиш резервация за «Арапахо», е все едно да си ангажираш място в изгорял затвор.“ Той сега надзирава бизнеса в „Арапахо“ случайно: хотелът, заедно с около четиристотин други странноприемници в цял свят, включително една в Катманду, е предприятие на „Приятели на гостоприемството“.

Намери писмото, с което исках резервация, в напълно празните преградки зад гърба си.

— За седмица? — попита той с недоумение.

— Да — казах аз.

Името ми нищо не му говореше. Тема на историческото му изследване бяха ересите в Нормандия през тринайсети век. Но загря, че съм бивш затворник — по малко странния адрес на подателя: номер на пощенска кутия и само „Джорджия“, както и цифри след името ми.

— Най-малкото, което можем да направим — каза той, — е да ви дадем Младоженския апартамент.

А в същност нямаше такъв. Всеки апартамент отдавна бе преграден на клетки. Но една от тях, само една, беше наскоро боядисвана и имаше нови книжни тапети — подновена, както научих по-късно, след едно отвратително злодейство, извършено в нея: убили бяха младо момче под двайсет години, занимаващо се с мъжка проституция. Самият Израел Идъл престана да ми изглежда ужасен. Проявяваше любезност. Стаята наистина била съвсем приветлива.

Даде ми ключа, с който, както по-сетне разбрах, можеше да отвори всяка стая в хотела. Благодарих му и допуснах малката грешка, която правим всички ние, колекционерите на ирония: опитах се да споделя ирония с непознат. Това е невъзможно. Казах му, че съм бил и преди в „Арапахо“ — през Хиляда Деветстотин Трийсет и Първа. Не показа интерес. Не му се сърдя.

— Гулях с едно момиче — рекох аз.

— Хм — изсумтя той.

Упорито продължих да му разказвам. Казах му как сме надникнали през стъклото на порталната врата към прочутия ресторант. Попитах какво има сега от другата страна на стената.

Отговорът му, който според него би трябвало да прозвучи като любезна констатация на факт, отекна остро и болезнено в ушите ми, сякаш тежка плесница ме удари по лицето:

— Като ония работи с юмруците по филмите за мъже.

Пръв път чувах за такива неща. Издалече попитах какви са те.

Въпросът ми го поразбуди, той се досети защо съм изненадан и стреснат. Жал му станало, рече ми той след време, задето е изтърсил пред едно приятно старче такава ужасна новина за онова, което се върши зад съседната врата. Почувствувал се като баща, изрекъл неуместни думи пред малкия си син. Дори ми каза:

— Оставете.

— Не, кажете ми — настоях аз.

И оня започна бавно, търпеливо и с голяма неохота да ми обяснява, че на мястото на ресторанта имало кино. Там прожектирали филми за любов между мъже…

— Извинете — каза той.

— Но моля ви, не сте виновен за това. Лека нощ. И тръгнах да си търся стаята.

Минах край грозната стена, където бяха остъклените портални врати — на път за асансьора. Спрях там за малко. Устните ми изрекоха нещо, което сам не възприех веднага. Мина известно време, преди да разбера какво са казали устата ми, какво е трябвало да изрекат.

То бе това, разбира се: „Bon appetit!“