Кърт Вонегът
Затворникът (19)

18

Кой знае защо, бях пропуснал да му кажа, че съм станал комунист. Сега той сам откри това. Отишъл право в стаята ми в „Адамс Хаус“, където му казали, че най-вероятно съм в „Прогресив“. Там разбрал каква е ориентацията на изданието и че съм един от двамата негови редактори. Стоеше пред вратата, тикнал под мишница брой от моя вестник.

Не се поддадох на страха. Какво вълшебство е току-що да си облекчил семенните си мехурчета!

В отговор на ръкомаханията ми Мери Катлийн се укри в банята. Аз намъкнах един халат на фон Щрелиц, донесен от Соломоновите острови. Бе досадно грапав, направен сякаш от крайбрежни камъчета — имаше и снопчета пера по яката и маншетите.

Така облечен, аз отворих и казах на стария мистър Маккоун, тогава в началото на шейсетте:

— Влезте, влезте.

Той бе толкова ядосан, че продължаваше да издава само неразбираемите моторни звуци пъ-пъ-пъ-пъ-пъ… Но в същото време изпълняваше гротескна пантомима, с която показваше голямото си отвращение от вестника, на чиято първа страница имаше карикатура на тлъст капиталист, който много приличаше на него, от облеклото ми, от неоправеното легло и от портрета на Карл Маркс на стената на фон Щрелицовата квартира.

Отиде си, затръшвайки вратата. Скъсва, значи, с мен!

Най-после детството ми свърши. Ставах вече мъж.

И точно като мъж отидох вечерта, с Мери Катлийн под ръка, да слушам Кенет Уислър на събранието в чест на другарите ми от Международния съюз на работниците от шлифовъчната и слепващата промишленост.

Как можех да бъда така безгрижен, така самоуверен? Можех, защото таксата за учебната година бе вече платена и щях да завърша успешно образованието си. Предстоеше ми пълна стипендия в Оксфорд. Имах претъпкан гардероб с дрехи в добро състояние. Спестявах почти цялата издръжка, която ми се даваше, и бях натрупал скромно състояние в банката.

В случай на нужда можех да взема назаем пари от майка си, сега покойница.

Колко смел младеж бях аз!

И колко подъл! Защото вече знаех, че ще изоставя Мери Катлийн на края на учебната година. Щях да й напиша няколко любовни писма и после — край. Беше твърде нискостояща за мен.

Уислър имаше голяма превръзка над едното слепоочие и дясната му ръка в онази вечер беше в гипс. Завършил Харвард, той, забележете, произхождаше от добро семейство в Синсинати. Беше родом от Охайо, като мен. Решихме с Мери Катлийн, че отново е пострадал от силите на злото — полицията, Националната гвардия, наемни бандити или организатори на антиработнически съюзи.

Държах ръката на Мери Катлийн.

Никой дотогава не й беше казвал, че я обича.

Бях с костюм и връзка като повече от присъствуващите мъже. Искахме с това да покажем, че сме прилични и разумни граждани. Кенет Уислър можеше да мине за бизнесмен. Намерил бе време даже да си лъсне обувките.

А лъснатите обувки са важен символ на чувството за собствено достойнство.

Започна речта си с шега за своята превръзка.

— Духът на Седемдесет и Шеста — каза той.

Всички се смяха дълго, въпреки че поводът не беше никак весел. Членовете на този съюз били уволнени до един преди около месец, защото влезли в профсъюз. Те произвеждали шлифовъчни дискове и само една компания в района можела да използува умението им. Това била Шлифовъчната компания „Йохансен“, но тъкмо тя ги уволнила. Били в същност грънчари-специалисти, формовали меки материали и после ги изпичали в пещи, Бащите или дедите на повечето от тях били грънчари в Скандинавия, доведени в Щатите и усвоили тук новата специалност.

Събранието се провеждаше в един празен склад в Кембридж. Много подходящо за целта бяха осигурени сгъваеми столчета от една погребална фирма. Аз и Мери седяхме на първия ред.

Разбрахме, че Уислър бил ранен при най-обикновена злополука в мина. Каза, че работел като „снемач“, свалял крепящите подпори в една галерия, където пластът бил вече изчерпан. Нещо се срутило отгоре му.

И премина неусетно от темата за тази опасна работа в такова тъмно място към спомена за един чай с танци в „Риц“ преди петнайсет години — там негов съкурсник от Харвард, на име Нилс Йохансен, бил хванат да играе в мъжката тоалетна комар със зарове, пълни с олово. Същият този човек сега бил председател на шлифовъчната компания „Йохансен“ и той бил уволнил всичките тези работници. Компанията основал дядото на Йохансен. Уислър каза, че тогава натикали главата на Нилс Йохансен в една клозетна чиния с надеждата, че няма да посмее да използува друг път такива зарове.

— Но ето че той пак си послужи с тях, послужи си с измама — рече Уислър.

Добави, че Харвард носи вина за много злодейства, в това число екзекутирането на Сако и Ванцети, но че университетът е невинен, задето е имал такива възпитаници като Нилс Йохансен.

— Той не беше присъствувал на нито една лекция, не написа нито една писмена работа, не прочете нито една книга, докато следваше — продължи Уислър. — И в края на втори курс го уведомиха, че трябва да напусне.

О, аз го съжалявам. Дори се мъча да го разбера. Какво щеше да постигне иначе в живота си, ако не си служеше с такива зарове? И как си е послужил с тях и срещу вас! Законът, който гласи, че собственикът може да уволни всеки, възправил се в защита на основните права на работниците — ето други такива зарове. Полицаят, който ще опази неговите права на собственик, но не и вашите права на хора — ето още едни такива зарове.

Уислър запита уволнените работници доколко Йохансен е познавал или са го интересували шлифовъчните дискове. Ловък подход! Да се отнасяш приятелски с работниците в онези дни и да ги подтикнеш да критикуват обществото си блестящо като философи, значеше да ги накараш да говорят за единственото нещо, за което бяха почти до възгордяване добре осведомени: тяхната работа.

Интересно беше да се чуе. Работник след работник изтъкваше, че бащата и дядото на Йохансен са истински негодници, но знаели поне как се ръководи фабрика. Най-висококачествена суровина пристигала точно в уречения ден — машините били поддържани добре, отоплението и клозетите били в ред, наказвали лошите работници и награждавали добрите, на пазара не се пускал нито един дефектен шлифовъчен диск, и така нататък.

Уислър ги запита дали някой от тях не би могъл да ръководи фабриката по-добре от Нилс Йохансен. Един работник стана и отговори от името на всички:

— Ами че да, всеки от тук присъствуващите. Уислър го попита дали човек има правото да наследи една фабрика.

След като помисли, запитаният каза:

— Не, ако го е страх от фабриката и работниците. Не, не. Не, господине.

Тази проява на инстинктивна мъдрост помня и досега. От време на време хората трябва да изричат трезва молитва като следната: „Мили боже, не ме поставяй да ръководя страхливи същества.“

Кенет Уислър ни увери, че е дошло време работниците да поемат в свои ръце фабриките и да ги управляват за доброто на всички хора. Печалбите, които сега отиват за търтеите и продажните политици, ще отиват занапред за тези, които се трудят, за старите хора, болните и сираците. Всички, годни да се трудят, ще се трудят. Ще има само една класа в обществото — трудещите се. Най-неприятната работа ще се извършва поред от всички, така че един лекар, да речем, ще трябва по една седмица всяка година да изхвърля градската смет. Производството на луксозни стоки ще се спре, докато бъдат задоволени насъщните нужди на всеки гражданин. Медицинската помощ ще е безплатна. Храната ще бъде евтина, питателна и изобилна. Именията на богаташите, хотелите и канцелариите ще се превърнат в жилищни домове, така че всеки да има прилична квартира. Тези квартири ще се раздават на лотария. Няма да има повече войни и може би държавни граници, защото всички хора ще бъдат от една и съща класа и ще имат сходни интереси с останалите — интереси на трудещи се.

И така нататък.

Какъв вълшебник на словото беше той!

Мери Катлийн ми пошушна:

— И ти ще станеш като него, Уолтър.

— Ще се опитам — рекох аз. Но нямах намерение да се опитвам.

Най-потискащото в моята биография е последователната верига от доказателства, че никога не съм бил сериозен. Имал съм много изпитания, но всичко е било случайно. Не съм рискувал за човечеството нито живота, нито дори спокойствието си. Какъв позор!

Онези, които бяха слушали и друг път Кенет Уислър, го помолиха да ни разкаже как е водил стражевите отряди към Чарлстаунския затвор през нощта, когато Сако и Ванцети щели да бъдат екзекутирани. Колкото и странно да изглежда, трябва да обясня кои са Сако и Ванцети. Наскоро попитах младия Израел Идъл от „РАМДЖАК“, бивш нощен администратор в хотел „Арапахо“, какво знае за Сако и Ванцети и той отвърна, без да се замисли, че били богати и прочути убийци от Чикаго. Той ги бъркаше с Леополд и Лоуб.

Защо да не разпръсна това невежество? Като младеж бях убеден, че историята на Сако и Ванцети ще се разказва все по-често и по-вълнуващо и ще напомня живота на Исус Христос. Нима съвременните хора, ако могат поне малко да се възхищават от нещо през живота си, ще останат равнодушни към мъките на Сако и Ванцети, завършили на електрическия стол?

Последните дни на Сако и Ванцети са истинска страстна седмица: както на Голгота, и сега властта екзекутира трима души от низшото съсловие. Този път обаче невинните бяха повече. Те бяха двама. Виновният бе прочут крадец и убиец на име Селестино Мадейрос, осъден за наистина извършено престъпление. Когато краят наближил, той признал вината си и за „убийствата“, в които били обвинени Сако и Ванцети. Защо?

— Видях жената на Сако и децата, дошли на свиждане, и ми дожаля за тези деца — казал той.

Представете си такива думи, изречени от добър артист в съвременна мистерия за страстите господни.

Мадейрос бил екзекутиран пръв. Светлините на затвора примигнали три пъти.

Сако бил следващият. От тримата осъдени той единствен бил семеен. Артистът, който реши да представи образа му, трябва да знае, че Сако е бил съобразителен човек и понеже английският не му бил майчин език, пък и изобщо трудно се оправял с езиците, той не поел риска да каже нещо сложно на свидетелите, когато го връзвали на електрическия стол.

— Сбогом, жена и деца, сбогом, приятели. Всичко хубаво, господа свидетели. Прощавай, майко. — Светлините на затвора примигнали три пъти.

Ванцети бил последен. Седнал на стола, в който Мадейрос и Сако умрели преди него, без някой да му каже, че трябва да направи точно това. И заговорил на свидетелите, без някой да му каже, че има право да постъпи така. За него английският също не бил майчин език, но той можел да изрази на него каквото пожелае.

Чуйте това:

— Искам да ви кажа, че съм невинен. Не съм извършвал никакво престъпление, само съм вършил по някой грях. Невинен съм за всичко — не само за това, в което ме обвиняват, а изобщо. Невинен съм. — Когато го арестували, бил продавач на риба.

— Прощавам на онези, които извършват над мен сега това — продължил той. Светлините на затвора примигнали още три пъти.

Да се върнем на темата:

Сако и Ванцети не са убивали никого. Дошли в Америка от Италия, без да се познават, през Хиляда Деветстотин и Осма. Същата година, в която са дошли и моите родители.

Баща ми бил деветнайсетгодишен, майка ми — на Двайсет и една.

Сако бил на седемнайсет. Ванцети — на двайсет. Тогавашните американски индустриалци искали в страната да има изобилие на работна ръка, евтина и държана в респект, за да останат надниците ниски.

Ванцети ще заяви по-късно:

— В емигрантския пункт бе първата ми изненада. Видях как властите третират като животни пристигналите с кораби. Нито една блага дума, нито насърчение, които да облекчат сълзите, натежали в очите на текущо стъпилите на американския бряг.

Баща ми и майка ми разказваха често същите неща. Те се почувствували глупци, които се подлагат на ужасни мъки, на самозаколение.

Родителите ми били наети веднага от един представител на Къяхогската мостостроителна и железодобивна компания в Кливланд. Било му наредено да наема само руси славяни, каза ми веднъж; мистър Маккоун, по силата на бащината му теория, че тези хора притежават схватливостта и физическите качества на немците, а славянското ги прави умерени и кротки. Представителят трябвало да набере работници за фабриката и няколко по-прилични на вид слуги за дома на Маккоун. Така родителите ми станали прислужници.

Сако и Ванцети нямали такова щастие. Липсвал представител на човешката машина, който да търси форми като техните. „Къде да ида? С какво да се захвана? — пише Ванцети. — Ето ме в обетованата земя. Надземните влакове трополяха и не отговаряха. Автомобилите и трамваите отминаваха, без да ме забележат.“ Затова той и Сако, още без да се познават и за да не умрат от гладна смърт, трябвало веднага да питат на завален английски за всякаква работа при всякакво заплащане — от врата на врата.

Минали години.

Сако, който бил в Италия обущар, намерил приют в една фабрика за обувки в Милфорд, Масачузетс — града, където е родена майката на Мери Катлийн О’Луни. Сако се оженил, имал си и дом с градинка. Родил му се син, когото кръстили Данте, и дъщерята — Инес, Сако работел шест дни в седмицата по десет часа. Намирал време и да се изказва открито, да дава суми й участвува в демонстрации в подкрепа на стачкуващите за по-висока надница и по-човешко отношение в работния процес. За тази своя дейност бил задържан през Хиляда Деветстотин и Шестнайсета.

Ванцети нямал професия и се заемал ту с едно, ту с друго — работил в ресторанти, в кариера, в металургичен завод, във въжена фабрика. Обичал страстно да чете. Изучавал Маркс и Дарвин, четял Юго, Горки, Толстой, Зола и Данте. Приличал на харвардски възпитаник. През Хиляда Деветстотин и Шестнайсета организирал стачка във въжената фабрика, която се наричала „Плимутска въжена компания“ в град Плимут, Масачузетс, сега обект в системата на „РАМДЖАК“. Включили го в черните списъци на предприятия надлъж и шир и се принудил да стане уличен продавач на риба, за да си изкарва хляба.

Точно в същата година, Хиляда Деветстотин и Шестнайсета, Сако и Ванцети се опознали добре. Бруталността на капиталистическата практика им подсказала ясно, че бойните полета на Първата световна война са също фабрики, но работата в тях е много по-опасна и малцина се тревожат за живота на милионите, които воюват, за да богатеят експлоататорите. Било им ясно и друго — че скоро и Америка ще влезе във войната. А те не искали да ги принудят да работят в такива фабрики в Европа, затова се включили в малка група италианско-американски анархисти, които се прехвърлили в Мексико и изчакали там края на войната.

Анархистите са хора дълбоко убедени, че правителствата са врагове на собствените си народи.

Вярвам и сега, че историята на Сако и Ванцети може да влезе в кръвта на бъдещите поколения. Затова навярно трябва да я припомним още няколко пъти. Тогава бягството в Мексико ще изпъкне пред всички като проява на свято чист здрав разум.

И по-нататък: Сако и Ванцети се върнали в Масачузетс след войната като първи приятели. Здравият им разум — свят или обикновен, и основан на книгите, които се четат и в Харвард, без някой да ги смята там за вредни, изглеждал осъдителен за повечето около тях. Същите тези околни и хората, които предпочитат да не срещат пречки по пътя на съдбата си, се правят на ужасени от този здрав разум особено когато негови носители са чужденци.

Департаментът на правосъдието изготвил тайни списъци на чужденци, нескрили убеждението си колко несправедливи, измамни, невежи и алчни са повечето от водачите в така наречената „обетована земя“. Сако и Ванцети били в списъка. Следели ги шпиони на държавата.

Един печатар на име Андреа Салседо, приятел на Ванцети, бил също в списъка. Федералните агенти го арестували в Ню Йорк по неустановени улики и го държали осем седмици под строг режим, без право на писмени контакти с когото и да било извън затвора. На трети май Хиляда Деветстотин и Двайсета Салседо паднал, скочил или бил блъснат от прозорец на четиринайсетия етаж в сграда на Департамента на правосъдието.

Сако и Ванцети организирали митинг, участниците в който да настоят за изясняване на арестуването и смъртта на Салседо. Той бил насрочен за девети май в Броктън, Масачузетс, родния град на Мери Катлийн О’Луни. Мери Катлийн била тогава шестгодишна. Аз — на седем.

Сако и Ванцети били задържани за опасна радикална дейност преди осъществяването на митинга. Провинението им било, че разпространяват позиви, приканващи да се организира митингът. За подобно провинение наказвали с голяма глоба и до една година затвор.

Но после неочаквано ги обвинили и в две неразкрити убийства. Двама пазачи били застреляни при една кражба в Саут Брейнтри, Масачузетс, около месец преди това.

Наказанието за такова деяние естествено щяло да бъде по-строго — две безболезнени екзекуции на електрическия стол.