Кърт Вонегът
Затворникът (16)

15

Носът ми, слава богу, бе престанал да действува. Носовете са милостиви в такива случаи. Те известяват, че нещо мирише лошо. Ако притежателят на реагиралия нос не се отмести по-далеч, носът прави извода, че миризмата не е толкова противна. И изключва действието си, разчитайки на по-възвишената мъдрост на стопанина. Ето защо можем да ядем лимбургско сирене или да прегръщаме вонящите останки на някогашна любима на ъгъла на Пето Авеню и Четирийсет и втора улица.

За миг изглеждаше, че Мери Катлийн е издъхнала в ръцете ми. Ще бъда откровен — това би било чудесно. Къде в края на краищата можех да я отведа? Какво по-хубаво за нея от прегръдката на мъж, който я познава от времето, когато е била млада и хубава, и веднага след тази прегръдка да литне в небесата?

Щеше да е чудесно. И нямаше да стана административен подпредседател на Отдела за вътрешнорегионални грамофонни плочи към „РАМДЖАК“. Може би тъкмо в този миг щях да се събуждам на улицата след гуляй с вино в долнопробна кръчма по Бауъри, а някое чудовище в младежки образ, поляло ме с бензин, Ще поднася към мене запалка „Крике“.

Мери Катлийн ми заговори съвсем тихичко.

— Бог те е пратил при мен — каза тя.

— Успокой се — отговорих аз. Още я държах в прегръдките си.

— Нямам вече доверие никому.

— Е де. Е.

— Всички ме преследват. Искат да ми отрежат ръцете до китките.

— Успокой се.

— Мислех, че си умрял.

— Не съм.

— Мислех, че само аз съм още жива.

— Успокой се.

— Аз още вярвам в революцията, Уолтър — каза тя.

— Радвам се.

— Всички се обезсърчиха. Но аз не се обезсърчавам.

— Браво.

— Работя за революцията всеки ден.

— Сигурен съм.

— Ще се изненадаш.

— Я я тикни в гореща вана — рече някой от тълпата.

— Поохрани я — добави друг.

— Революцията идва, Уолтър… по-скоро, отколкото очакваш — продължи Мери Катлийн.

— Имам стая в хотел, където можеш да си отпочинеш. Имам и малко пари. Не са много, но се намират.

— Пари — каза тя и се разсмя. Презрителният й смях за парите не бе се променил. Звучеше по същия начин, както преди четирийсет години.

— Ще вървим ли? — казах аз. — Стаята ми не е далеч оттук.

— Зная по-хубаво място — отвърна тя.

— Дай й тройна доза витамини — долетя друг възглас от тълпата.

— Върви след мен, Уолтър — каза Мери Катлийн. Отново бе набрала сили. Сега тя се изтръгна от мен, а не аз от нея. Пак заговори гръмко. Взех три от торбите й, а тя — останалите три. Оказа се, че отиваме към самия връх на сградата на Крайслер — там горе се намираше тихата изложбена зала на компанията „Американска арфа“. Но първо трябваше да си пробием път в тълпата и както се придвижвахме напред, Мери Катлийн отново почна да нарича тези, които не се отстраняваха веднага, „капиталистически прасета“, „тлъсти плутократи“, „кръвопийци“ и така нататък.

Придвижваше се с гаргантюанските си кецове така: почти не повдигаше обувките си от земята, а просто тласкаше едната напред и след нея другата, като ски в дълго бягане, при което тялото и пазарските й торби се клатеха застрашително ту наляво, ту надясно. Тази люшкаща се възрастна жена летеше обаче като вятър! Задъхан се мъчех да я следвам, додето се измъквахме от тълпата. Бяхме приковали вниманието на всички. Никой не беше виждал дотогава жена с пазарски торби, следвана от помагач.

Когато стигнахме Голямата централна гара, Мери Катлийн ми каза, че трябва да се убедим дали някой не ни следи. Поведе ме нагоре-надолу по ескалатори, перони и стълбища, като все се озърташе за преследвачи. Три пъти огледахме набърже Стридения бар. Най-после тя доведе двама ни до желязна врата в края на слабо осветен коридор. Бяхме съвсем сами. Сърцата ни лудо туптяха.

Като си поехме дъх, тя рече:

— Ще ти покажа нещо, за което не бива да казваш никому.

— Обещавам.

— Това ще бъде нашата тайна.

— Да.

Помислих, че сме навлезли доста навътре в гарата, та затова наоколо няма хора. Горчиво се лъжех! Мери Катлийн отвори желязната врата, зад която имаше площадка със стълби, водещи дълбоко надолу. А там пред погледа се разкриваше потаен свят, необятен като Карлсбадските пещери. И сега неизползуван за нищо. Може да е бил свърталище на динозаври. А в същност беше ремонтна база за друго семейство изчезнали животни — парните локомотиви.

Поехме надолу по стълбите.

Господи — каква огромна техника е била събрана там някога! Какви чудесни майстори навярно са работила в депото! Съблюдаването на закона за противопожарната охрана, изглежда, изискваше тук-там да светят електрически крушки. Имаше и блюдца с отрова за плъхове. Липсваха обаче други признаци, че от години някой е бивал там.

— Това е домът ми, Уолтър — каза тя.

— Какво… домът ти?

— Вярвам, не си очаквал да спя на улицата, нали?

— Не.

— Тогава бъди доволен, че разполагам с такова хубаво и уединено жилище.

— Доволен съм.

— Ти не само говори с мен… ти ме и прегърна. По това разбрах, че мога да ти се доверя.

— Хм.

— Ти не искаш да ми отрежеш ръцете.

— Не.

— Знаеш, че по улиците има милиони нещастници, които се надяват някой все пак да им позволи да ползуват клозета му.

— Да, мисля, че си права.

— Виж това — каза тя. И ме въведе в помещение с цяла редица клозети.

— Проверяваш дали са си на мястото?

— Няма ли да кажеш на някого? — Не.

— Слагам живота си в твоите ръце, като ти разкривам всичките си тайни.

— Правиш ми чест.

Изкачихме се вън от катакомбите. Тя ме поведе по един тунел под Лексингтън Авеню, покатерихме се по някакви стълби и се озовахме във фоайето на сградата на Крайслер. Мери Катлийн подкара „ските си“ по пода към чакащия асансьор, а аз ситнех след нея. Някакъв пазач извика по нас, но ние се натикахме в асансьора, преди да е успял да ни попречи. Мери Катлийн натисна копчето за последния етаж и вратите се затвориха под носа на гневния пазач.

Бяхме съвсем сами в кабината, която полетя нагоре. След миг вратите бавно се разтвориха и ми разкриха място с неземна красота и тишина, оградено от неръждаемите стени на последния етаж. Винаги съм се питал какво ли има най-горе. Вече знаех. Етажът се извисяваше на седемдесет стъпки над главите ни. Между нас и тавана, към който вдигнах възхитен поглед, имаше само решетка от греди и много, много въздух.

„Какво славно разточителство на площ!“ — рекох си аз. Но после открих, че там има обитатели. Безброй яркожълти малки птички бяха накацали по гредите на тавана или прелитаха през ивиците светлина, процеждана от странните прозорци — големи стъклени триъгълници, прорязващи тавана.

Обширният под, на края на който бяхме стъпили, бе покрит с тревнистозелена материя. В средата плискаше струи фонтан. Навсякъде се виждаха градински пейки, статуи и по някоя арфа.

Вече ви казах, че това бе изложбената зала на компанията „Американска арфа“, наскоро минала под контрола на корпорация „РАМДЖАК“. Компанията заемаше етажа си още от построяването на сградата през Хиляда Деветстотин Трийсет и Първа. Птичките, които обитаваха етажа, се бяха пръкнали от една единствена двойка, пусната тогава от клетката си.

До асансьора имаше викториански белведер, където се помещаваха бюрата на комисионера и секретарката му. Жена хлипаше в белведера. Как можеше да плаче в такова утро! И подхожда ли да се говори в тази книга за сълзи!

Най-старият човек, когото съм виждал, се изтътрузи от белведера. Носеше фрак, раирани панталони и гети. Беше единственият комисионер тук, и то от хиляда Деветстотин Трийсет и Първа. Той бил оня, който със собствените си ръце и на това вълшебно място освободил от спарената клетка първата двойка пойни птици. Беше на деветдесет и две години! Приличаше на Джон Д. Рокфелер в края на живота му, тоест на мумия. Единствената влага, която му бе останала, бе едва забележимата роса по повърхността на очите. Не бе съвсем беззащитен обаче. Председател на пистолетен клуб, чиито членове се упражняват в стрелба по човекоподобни мишени всеки уикенд, той постоянно държеше в бюрото си зареден лугер, голям колкото доберман-пинчер. Отдавна чакаше с нетърпение евентуален опит за обир.

— О… вие ли сте? — каза той на Мери Катлийн, която отвърна, че е тя.

Била свикнала да идва почти всеки ден и да прекарва тук някой и друг час. При условие, че ще се махне веднага с пазарските си торби, ако дойде клиент. Имало и друго споразумение, което Мери Катлийн за жалост наруши.

— Мисля, че ви казах — обърна се към нея старецът — да не водите с вас хора, нито дори да известявате някому колко хубаво е тук горе.

Понеже и аз носех три пазарски торби, той бе заключил, че съм като нея изоставен на произвола на съдбата си човек.

— Той не е скитник — отговори Мери Катлийн. — Завършил е Харвард.

Отначало старецът не й повярва. „Да, виждам“ — рече той и ме огледа от главата до петите. Случайно самият той не можал да свърши и гимназия. Когато бил момче, законът не забранявал детския труд, та постъпил в Чикагската фабрика на компанията „Американска арфа“ едва десетгодишен.

— Чувал съм — добави старчето, — че всеки, завършил Харвард, лесно се познава, но това почти не важи за този човек.

— Никога не съм допускал, че във възпитаниците на Харвард има нещо особено — казах аз.

— Значи, сме двама никакви — продължи той. Беше крайно нелюбезен и явно намекваше, че трябва да си вървя. — Това да не е Армията на спасението! — Дядката несъмнено се бе родил по времето на президента Гроувър Кливланд. Представете си! А на Мери Катлийн рече: — Уверявам ви… много съм разочарован от вас, задето доведохте още един човек. Значи ли това, че утре ще дойдете с двама, а в други ден с двайсет? И християнската търпимост си има своите граници.

В следващия миг направих груба грешка, която насмалко да ме върне пак в el calabozo^[1] още преди обеда на така наречения ми първи истински свободен ден.

— В същност — казах аз — идвам тук по работа.

— Ще купувате арфа? Те струват по седем хиляди долара и отгоре. По-добре си купете казу^[2].

— Надявах се да получа от вас съвет откъде бих могъл да купя кларнетни части… не цели кларнети, а само отделни части. — Шегувах се. Моята делова фантазия бликаше от недрата на долното чекмедже в стаята ми в „Арапахо“.

Долових как таен ток прониза стареца, но той не се издаде. Закачено с кабарчета на дъската за обяви в белведера беше циркулярното писмо-съобщение, което го уведомяваше да съобщи на полицията, ако някой пожелае да купи или продаде кларнетни части. Той по-късно ще ми каже, че закачил това писмо месеци преди да дойда… „като лотариен билет, купен в момент на безразсъдство“. Никога не се надявал да спечели. Казваше се Делмар Пийл.

След време Делмар стана доста по-любезен и ми подари писмото, което закачих в кабинета си в „РАМДЖАК“. Станах му шеф по линията на „РАМДЖАК“, защото „Американска арфа“ бе под контрола на поверения ми отдел.

Съвсем не му бях шеф, когато се видяхме за пръв път. Тогава си играеше с мен като котка с мишка.

— Повечко кларнетни части ли ви трябват или по-малко? — попита той коварно.

— Съвсем малко — отговорих аз. — Но виждам, че тук не се продават кларнети…

— Все пак не сте сгрешили, че се обръщате към мен — побърза да ме увери старецът. — Познавам всички в бранша. Настанете се удобно с мадам Хикс, а през това време аз ще позвъня тук-там да разбера за вашите кларнети.

— Много сте любезен.

— Няма нищо.

„Мадам Хикс“ пък бе единственото име, с което той наричаше Мери Катлийн. Така се беше представила на стареца. Веднъж се дотътрила при него, опитвайки се да избяга от хората; мислела, че я преследват. Той много съчувствувал на жените с пазарски торби, бил деен християнин и я пуснал да остане.

Хлипането в белведера позатихна.

Делмар ни отведе до една пейка далеч от белведера, за да не чуем, като се обади в полицията. Накара ни да седнем.

— Удобно ли ви е? — попита.

— Да, благодарим — отвърнах аз. Той потри ръце.

— Кафе ще пиете ли? — пак запита той.

— Не, благодаря, прави ме много нервна — отказа Мери Катлийн.

— Със захар и каймак, ако не ви създава много грижи — казах аз.

— Изобщо не ми създава грижи.

— Какво й е на Дорис? — попита Мери Катлийн. Така се казваше секретарката, която плачеше в белведера. Пълното й име беше Дорис Крам. Тя пък беше на осемдесет и седем.

По мое предложение списание „Пийпъл“ наскоро отпечата очерк за Делмар и Дорис — почти безспорно най-старият екип „шеф-секретарка“ в света, а навярно и в цялата история. Очеркът бе много хубав. Една снимка представяше Делмар с неговия лугер, а под нея пишеше какво е заявил старият служител, запитан как ще действува, ако някой реши да извърши обир в компанията „Американска арфа“: „Той ще съжали за намерението си още в първия момент.“

Отговори на Мери Катлийн, че Дорис плачела, защото й нанесли два тежки удара един след друг. Предишния следобед я уведомили, че ще трябва да се пенсионира веднага, понеже „РАМДЖАК“ поема във владенията си компанията. А възрастта за пенсиониране на всички служители в „РАМДЖАК“, като изключим контролиращия персонал, е шейсет и пет години. После пък, тази сутрин, както си почиствала бюрото, видяла телеграма, с която й съобщавали, че пра-праплеменницата й загинала при челно сблъскване на два мотрисни влака след абитуриентския й бал в Сарасота, Флорида. Дорис нямала преки наследници, обясни той, затова непреките й били много мили.

Делмар и Дорис случайно нямаха почти никаква работа горе на етажа и продължиха почти да нямат работа. Когато станах функционер на „РАМДЖАК“, бях горд, че компанията „Американска арфа“ произвежда най-хубавите арфи в света. Може да сте си мислели, че най-добрите арфи пристигат от Италия, Япония или Западна Германия, а нашето умение в тази област напълно се е изпарило. Грешите, приятелю: музикантите в изброените страни са твърдо убедени, че единствено инструментът, произведен от компания „Американска арфа“, може да задоволи вкуса на изискания изпълнител. Но производството на арфи не е и никога няма да стане масово освен, изглежда, в рая. Затова и печалбата от производството на този артикул, по-точно долната й крива, е смайваща. Тя е толкова смайваща, че аз наскоро наредих да се направи анкета защо се е наложило да присъединим към нас компанията „Американска арфа“. И научих, че било, за да си запазим невероятно ниския наем за последния етаж на Крайслеровата сграда. Договорът за наема е в сила до Две Хиляди Трийсет и Първа година, при само двеста долара на месец! Арпад Лийн предложи да оползотворим тази площ като ресторант.

Фактът, че компанията притежава и фабрика в Чикаго с шейсет и пет души персонал, е подробност. Ако до една-две години тя не донесе по-съществена печалба, „РАМДЖАК“ ще я закрие.

Тишина.