Кърт Вонегът
Затворникът (4)

3

Но несъкрушимият ми оптимизъм надделя. Рут най-после се съгласи да се оженим, да ми даде възможност за опит да я направя най-щастливата жена въпреки ужасите, които беше преживяла. Беше девствена, а и аз бях почти девствен, макар и трийсет и три годишен — грубо пресметнато, половината ми живот бе минал.

Е, във Вашингтон бях „любил“, както се казва, по някоя жена от дъжд на вятър. Имаше една от Женския корпус на армията. И една сестра от флотата. И стенографка в машинописното звено към Департамента на търговията. Но в общи линии си бях калугер-фанатик в служба на войната, на войната, на войната. Не бях единственият. Нищо в живота на човека не може да бъде по-натрапчиво от войната, от войната, от войната.

Сватбеният ми подарък за Рут представляваше дърворезба, изпълнена по моя заповед. Старчески ръце, долепени за молитва. Триизмерна репродукция на рисунка на Албрехт Дюрер, художник от шестнайсети век, чийто дом в Нюрнберг посетихме много пъти двамата с Рут, докато се ухажвахме. Ако ме греша, идеята прочутите ръце от скицата да придобият плът в пространствено изображение, е наистина моя. Сега такива ръце се пускат на пазара от милиони производители и символизират простичка набожност; намират се по сувенирните магазини навред.

Скоро след женитбата ме преместиха във Висбаден, оттатък Франкфурт на Майн, където трябваше да ръководя група цивилни инженери — те пресяваха купища пленена немска техническа документация за изобретения, производствени методи и търговски тайни, които биха били от полза за американската индустрия. Нямаше значение, че не съм математик, химик или физик… както и за назначаването ми в Департамента на земеделието, без да съм помирисал ферма или поне да съм отглеждал африкански теменужки в саксия на прозореца. Щом работиш за доброто на човечеството, компетентен си по всичко — такова убеждение се ширеше на времето.

Синът ни се роди във Висбаден с помощта на цезарово сечение. Бен Шапиро, мой кум на сватбата, също преместен във Висбаден, акушира. Току-що го бяха произвели полковник. А няколко години след това сенаторът Джоузеф Р. Маккарти щеше да квалифицира това повишаване като зловещо, понеже бе добре известно, че преди войната Шапиро е бил комунист. „Кой произведе Шапиро във Висбаден?“ — ще пожелае да научи той.

Нарекохме сина ни Уолтър Ф. Старбък младши. Съвсем не предполагахме, че нашето синче ще се покрие с позор като наследника на Юда Искариотоки. То щеше да потърси съдебна защита, като навърши двайсет и една години, ще поиска името му да бъде променено на Уолтър Ф. Станкевич, под което се и представя на страниците на „Ню Йорк Таймс“. Станкевич, разбира се, е нашето изоставено фамилно име. Смях ме напушва, като си спомня онова, което баща ми веднъж каза за пристигането му на Елис Айланд като имигрант. Обяснили му, че „Станкевич“ буди неприятни асоциации у американеца, че хората ще си помислят, че мирише лошо, дори и по цял ден да се кисне във вана.

Върнах се в Съединените щати с малочленното си семейство, във Вашингтон, през есента на Хиляда Деветстотин Четирийсет и Девета. Оптимизмът ми се въплъти в тухли, хоросан, дървен материал и гвоздеи. Купихме си единствената къща, която ще притежаваме в живота, малкото бунгало в Чеви Чейс, Мериланд. Рут сложи на каминната полица дърворезбата — молещите се ръце от Албрехт Дюрер. Две неща я накарали да пожелае да купи точно тази къща, призна ми тя. Едното от тях било, че има много подходящо място за ръцете. А другото — че има съковито старо дърво, което хвърля сянка върху пътеката, водеща към входа. Кичестата дива ябълка в двора.

Беше ли набожна Рут? Не. Произхождаше от семейство, скептично към официалните форми на култ, определени като израилтянски от нацистите. Родителите й не се смятали за израилтяни. Попитах я веднъж дали е търсела утеха в религията, докато е била в лагера.

— Не — отвърна тя. — Знаех, че бог не приближава такова място. Знаеха го и нацистите. Това ги правеше безкрайно нагли и безскрупулни. В това беше силата им. Разбираха бога по-добре от другите. Знаеха как да го държат надалеч.

Още мисля над тоста, който Рут произнесе веднъж на Бъдни вечер, трябва да беше през Хиляда Деветстотин Седемдесет и Четвърта. Освен нас двамата в бунгалото нямаше друг. Синът ни не изпрати поне картичка за Коледа. Тостът бе следният и предполагам, че със същото логично основание го е изрекла и в деня, когато се срещнахме в Нюрнберг: „Да пием за всевишния — най-мързеливия човек в града.“ Силни думи.

Да… и моите покрити с лунички старчески ръце напомняха ръцете на Албрехт Дюрер, както ги бях положил над сгънатите ми завивки; седях на леглото си в затвора на Джорджия и чаках свободата ми да дойде пак.

Бях напълно беден.

Изчерпах спестяванията си, осребрих застрахователните си полици за живот, продадох „Фолксвагена“ и тухленото бунгало в Чеви Чейс, за да платя напразната защита на адвокатите.

Те твърдяха, че им дължа още сто двайсет и шест хиляди долара. Може и да са прави. Всичко е възможно.

Не разполагах със слава, която да продам. Бях най-старият и най-малко прочутият съконспиратор в „Уотъргейт“. Безинтересен навярно ме правеше това, че имах да губя твърде малко власт и богатство. А останалите конспиратори рухнаха от висините е огромен трясък. Като дойдоха да ме арестуват, приличах на човек, седнал на трикрако столче в дъното на кладенец. Единственото, което можеха да ми направят, беше да отрежат краката на столчето.

Не се уплаших. Жена ми бе умряла две седмици преди да ме откарат, а синът оттогава не ми говори. И все пак стана нужда да ми сложат белезници. Такъв бе обичаят.

— Как се именувате? — попита сержантът от полицията, дошъл да извърши ареста.

Държах се дръзко с него. И защо не?

— Хари Худини — казах аз.

Изтребител се стрелна към висините от края на близка самолетна писта и раздра небето на късове. Повтаря се до безкрайност.

„Поне отказах цигарите“ — рекох си.

На времето и президентът Никсън се произнесе за неумереното ми пушене. Скоро след като постъпих в неговата администрация — пролетта на Хиляда Деветстотин и Седемдесета. Извикаха ме на извънредно заседание: от Националната гвардия на щата Охайо бяха убити четирима участници в антивоенна демонстрация в Кентския държавен университет. На заседанието бяхме към четирийсет души. Президентът Никсън седеше начело на голямата овална маса, а аз — насреща му. За пръв път го виждах лично, откак не беше конгресмен — двайсет години вече. До деня на заседанието не беше проявил желание да види специалния си съветник по въпросите на младежта. И както се оказа по-сетне, не пожела изобщо да ме види повече.

Върджил Грейтхаус, секретарят на здравеопазването, образованието и благосъстоянието, известен като един от най-близките приятели на президента, също бе там. Ще излежава присъдата си в затвора от деня, в който ме освободиха. Присъствуваше и вицепрезидентът Спиро Т. Агню. По-късно щеше да твърди, че е nolo contendere по отношение на обвинението, че е вземал подкупи и скривал доходите си, за да не плаща данък. Емил Ларкин, най-отмъстителният съветник на президента и негов екзекутор, от когото много се бояха, също присъствуваше. Щеше да изнамери за свой спасител Исус Христос, когато прокурорите го обвинят в препятствуване на законността и лъжесвидетелство. И Хенри Кисинджър присъствуваше. Той по-късно щеше да препоръча килим от бомби над Ханой навръх Коледа. И Ричард М. Хелмс, шеф на Централното разузнавателно управление. Него пък щяха да упрекнат, че е измамил Конгреса, изричайки лъжа под клетва. Бяха и Х. Р. Халдеман, Джон Д. Ърликман, Чарлс У. Колсън и Джон Н. Мичъл, министър на правосъдието. Един по един и те щяха да се озоват в затвора.

Не мигнах през нощта срещу заседанието, блъсках си главата да отгатна как президентът ще окачестви трагедията в Кентския университет. Гвардейците ще бъдат опростени незабавно, а после смъмрени, след което ще ги изключат завинаги от гвардията. Президентът ще нареди да се анкетира цялата Национална гвардия, за да се изясни дали други такива цивилни граждани с войнишко облекло заслужават доверието да им се дават бойни патрони, когато трябва да се справят е тълпи невъоръжени хора. Президентът ще назове трагедията с истинското й име, ще декларира дълбоката си болка. Ще обяви ден или седмица на национален траур, със знамена навсякъде спуснати до половина. Но траурът няма да бъде за загиналите в Кант, а за всички американци, убити и осакатени в пряк или преносен смисъл от Виетнамската война. И още по-дълбоко ще бъде убеден, разбира се, че трябва да насочи войната към достоен край.

Обаче никой не пожела да се изкажа, нито след това можах да заинтересувам някой журналист относно документите, които притежавах.

Забелязаха присъствието ми само веднъж, и то като обект на присмеха на президента. Времето течеше, аз ставах все по-нервен и запалил три цигари едновременно, почнах да паля четвърта.

Президентът накрая забеляза стълбовете дим, които се виеха над мястото ми, прекъсна работата си и се взря в мен. След това попита Емил Ларкин кой съм.

Научи и се усмихна леко и унило, е което неизменно ни подсказваше, че се готви да изрече шега. Тази негова усмивка винаги ми е напомняла розова пъпка, току-що смачкана от чук. Шегата, която изрече, бе единственото оригинално остроумие, приписвано нему. Точно това е най-подходящото ми място в историята — като обект на присмеха на президента.

— Ще спрем за малко работата — каза той, — за да дадем възможност на нашия специален съветник по въпросите на младежта да ни покаже как се гаси лагерен огън.

И всички се разсмяха.