Джоана Линдзи
Ти ми принадлежиш (38)

Глава 38

Обратният път към Кардиния изглеждаше на всички много по-кратък, но Александра бе толкова потънала в нерадостните си мисли и в нещастието си, че почти не забелязваше отминаващите часове. Прекара цяла седмица на легло. Въпреки това мислеше, че има късмет, защото единствено на кораба се чувстваше зле, за разлика от повечето жени в нейното положение.

След като слязоха на сушата, доброто й здраве се върна. Всъщност никога не се бе чувствала толкова добре. Не хвана нито настинка, нито кашлица, от които страдаха останалите, тъй като пътуваха, сред сняг и вятър.

Настроението й обаче се оправи до известна степен само когато наближиха Кардиния и тя осъзна, че скоро отново ще види скъпоценните си коне. Точно тогава започна да забелязва необичайните погледи, които й хвърляше Васили, погледи, които й говореха, че той може би съжалява за нещо. Александра много добре можеше да си представи какво е то.

Беше й казал обаче, че ще й даде време да свикне с мисълта, че скоро ще се оженят. Сега бе напълно непреклонен в решението си за този брак. И след като й даде време да се приспособи, той очевидно бе решил, че е по-добре да говори с нея, колкото може по-малко. Все пак, в много редки случаи те можеха да разговарят, без разговорът им да прерасне в шумна кавга.

Единствения път, когато наистина щяха сериозно да се спречкат, бе, когато по време на пътуването влязоха в една странноприемница и седнаха да се хранят заедно. Александра вече бе решила, че няма смисъл да продължава да се държи невъзпитано и грубо. Така или иначе, на Васили това явно изобщо не бе направило впечатление. А сега, след като се бе съгласила да се омъжи за него — само заради бебето, разбира се — Александра се отказа от номерата си, с които преди се опитваше да развали годежа.

Васили бе повдигнал учудено вежди, когато тя бе продължила да носи рокли, след като бяха напуснали Англия, въпреки че не я попита отново дали не носи панталони под тях. Но вечерта, когато седнаха на една маса и той за пръв път видя, че тя се храни прилично, Александра си помисли, че той ще изпадне в шок. Но не след дълго очите му подозрително се присвиха.

— Значи всички онези ужасни, отвратителни маниери са били само заради мен?

Александра не се опита да извърта, а отговори прямо:

— Разбира се.

— А ругатните?

— Отначало получих малко помощ, след което импровизирах.

— Но уменията ти да си служиш с камшика не са фалшиви.

— Конрад ме научи, когато бяхме деца.

— А заплахите, които отправи към любовниците ми?

Александра сви рамене.

— Съжалявам, но те бяха напълно искрени. Никога не съм могла да разделям с някого това, което е мое.

Васили се усмихна, преди да й отговори.

— Открих, че и аз се чувствам по същия начин, или поне когато става дума за теб.

Александра не прие сериозно думите му. Помисли си, че той е разбрал, че не може да й се сърди за това, дето го бе измамила, тъй като той бе направил същото.

Таня Барони я бе предупредила, но Александра и сама откри доказателства за истинския характер на Васили. Вече не получаваше дразнещи забележки и презрителни погледи, а твърде много искрени усмивки, изпълнени с чувственост, към които не можеше да се отнася с презрение.

Той започваше да й харесва, без дори да полага някакви усилия, а това я плашеше. Представяше си колко щеше да я боли, когато настъпеше моментът да му каже за бебето, след което той щеше да започне да я пренебрегва. А този момент щеше да настъпи съвсем скоро. Още повече я болеше, когато откриваше, че той наистина е много очарователен.

Ако само можеше да го мрази, тогава бракът й с него нямаше да й се струва толкова труден. Но случаят не бе такъв, изобщо не бе такъв! И прекалено често стигаше до мисълта да захвърли гордостта си и да моли за любовта му — или поне за тялото му.

Беше направо невероятно колко често я обземаха такива чувства през последните дни. Александра се надяваше сватбата да се състои, преди да се разбере за бременността й, защото бе решена да получи своята първа брачна нощ, която вероятно щеше да бъде единствената. Всъщност щеше да настоява за нея, ако се наложеше, защото Васили й дължеше поне това, след като й бе показал какво представлява страстта.

Когато пристигнаха в столицата на Кардиния, заваля дъжд и Васили, и Лазар се качиха при нея в каретата. Васили бе осигурил тази карета за Александра, когато забеляза, че тя слиза от кораба, облечена в рокля, а не в панталони. В онзи миг тя бе прекалено потънала в мислите си, за да осъзнае този факт, както и че роклята й бе неудобна за езда.

Но не се възпротиви заради каретата или заради това, че не й бе осигурен кон за езда. Александра не бе сигурна дали въобще трябва да язди повече! Докато не чуеше съвета на лекар, не мислеше да рискува, независимо от това, колко щяха да й липсват всекидневните й разходки на кон.

Когато влязоха в града, Васили изчака буквално последния момент, за да й каже, че отново ще отседне при майка му. От начина, по който каза това, Александра разбра, че той очаква тя да му се противопостави. Тя не го направи, въпреки че се страхуваше отново да се изправи лице в лице с графинята.

Разбира се, дължеше извинение на възрастната дама.

Щеше да се погрижи за това, когато пристигнеха, а Мария побърза да ги посрещне още от вратата. Александра се изненада немалко, когато Васили пръв се обърна към майка си, като й каза, че иска да поговори с нея за някои неща.

— Значи наистина я намери — започна Мария.

— Казах ти, че ще я намеря, майко. И тъй като сватбената церемония ще се състои утре, Александра ще остане тук само през тази нощ. Направи ми една услуга и не й споменавай за предишното й държание. Всичко беше само преструвка, затова можеш да престанеш да се тревожиш, че…

— Да, да, знам всичко — прекъсна го Мария, като изненада и двамата.

— Как така? — попита Васили.

— Малко след като тръгна да я търсиш, пристигна баща й. Той ми обясни, че въпреки че в някои отношения тя е доста своеволна — що се отнася до конете, например — тя във всяко друго отношение е дама, каквато очаквахме да бъде. Аз, разбира се, бях шокирана. Също и баронът, когато му разказах…

— Нека не говорим затова сега, майко, ако не възразяваш. Баронът върна ли се в Русия?

— Да се върне, когато дъщеря му е изчезнала? — отвърна графинята с тон, който говореше, че синът й би трябвало да знае, че родителите не постъпват по този начин. — Той самият щеше да тръгне да я търси, но аз го уверих, че ти ще я доведеш. Разбира се, предложих му гостоприемството си.

— Той е тук?

— Да, на горния етаж е, освен това, Васили, трябва да знаеш, той ми призна, че никога не е имало…

Александра не остана да чуе нищо повече. Започна да се отдръпва назад в момента, когато майката на Васили спомена баща й, скоро се намери извън къщата и се отправи към конюшнята. Как можеше баща й да се появява така, след всичко, което й бе причинил? Как можеше да се преструва, че го интересува какво…

— Алекс, къде си мислиш, че отиваш?

Васили бе протегнал нежно ръка, за да я спре, но тя избягваше погледа му, защото не искаше той да види сълзите й.

— Не знам — призна тя. — Знам само, че не искам да виждам баща си повече. Никога!

Дали наистина Васили изпусна въздишка на облекчение?

— Не е необходимо. Ще те отведа при кралицата. При нея можеш да се усамотиш до сватбата, а след това ще се оттеглим в едно от именията ми в провинцията. Но… мога ли да те попитам защо отказваш да се срещнеш с баща си?

Александра бе твърде разстроена, за да оцени помощта му или да се замисли как би възприел той отговора й.

— Защото той можеше за развали годежа още преди да се срещнем, но не го направи. Двамата с теб си причинихме големи неприятности и всичко това се случи само заради него. Не мога да му го простя!

Изминаха няколко минути, преди Васили отново да се обърне към нея.

— Алекс, ако той развали годежа сега, думата ти щеше ли все още да важи?

— Тъй като обещах да се омъжа за теб, освен ако ти не ме искаш, тогава — да, важи.

— Дори и да няма никакъв договор за годеж?

Александра го погледна и се намръщи.

— Що за въпрос е това?

— Глупав въпрос, наистина, но е свързан с нещо, което се готвех да направя. Искам официално да те попитам ще се омъжиш ли за мен?

Странно бе, че наред с болката изпита удоволствие от думите му.

— Знаеш, че това не е необходимо.

— Отговори ми, Алекс, моля те. Ще се омъжиш ли за мен?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Но ти отново ме насилваш, Петров…

— Моля те.

— Добре, обещавам ти, въпреки че за последен път обещавам някому нещо…

Той вече я целуваше, преди да успее да довърши, и Александра забрави защо се бе обидила. Когато той я пусна, тя бе останала без дъх, но ни най-малко не бе смутена.

— Това пък защо беше?

Васили й се усмихна топло.

— За да ти благодаря, защото наистина те принудих да ми дадеш обещание.

Очите й се присвиха.

— Не го прави втори път, Петров!