Джоана Линдзи
Ти ми принадлежиш (36)

Глава 36

Когато Александра се върна в хотела, Нина я чакаше. Един поглед към лицето на господарката й бе достатъчен, за да разбере, че не всичко бе протекло така, както тя беше мислила.

— Той не беше там, нали?

Александра съблече палтото си и седна внимателно на леглото.

— О, напротив, беше — отвърна сухо. — Имахме много интересен разговор. Изглежда, развратници не се подвизават само в Кардиния.

— Разбира се, че не. — В погледа на Нина проблесна разбиране. — Искаш да кажеш, че благородният Кристофър Лейтън се е оказал не чак толкова благороден?

Александра кимна и накратко разказа какво се бе случило. Когато свърши, Нина бе разгневена не на шега.

— Долно копеле! Проклет измамник! През цялото това време да не ти намекне с нищо за истинските си намерения, нарочно да те остави да си мислиш…

— Кристофър каза, че е мислел, че съм разбрала.

— Това е лъжа и ти го знаеш, Алекс. Дори не се опитвай да го защитаваш!

— Нямам такова намерение.

— Добре, защото… — Нина спря, изведнъж осъзнала, че от възмущение крещи единствено тя, а Александра не казва нищо. — Защо не си ядосана?

— Предполагам, че съм ядосана.

Велият й отговор накара Нина да вдигне очи към тавана.

— Съвсем не изглеждаш ядосана. Нито пък разстроена. Не изглеждаш по-развълнувана, откакто когато тръгна оттук.

— Все още се опитвам да приема, че Кристофър не е човекът, за когото го мислех. — Тя замълча. — Но ти си права. Би трябвало да съм разстроена, нали? Все пак, обичах го толкова дълго…

Нина изсумтя презрително, което говореше достатъчно ясно за мнението й по въпроса.

— Приказваш така само по навик.

— Нина… — Александра понечи да се защити, но това също бе въпрос на навик, а приятелката й очевидно нямаше да слуша повече старите й извинения.

— Казвам ти: ти изобщо не го обичаш! — настоя разгорещено Нина. — Нито тогава, нито сега. Винаги съм ти го казвала, но сега ще трябва да ми повярваш! — След това добави, по-меко: — Когато го срещна за пръв път, ти го пожела, но беше млада и с романтични представи, имаше нужда от мъж, на когото да посветиш чувствата си. Той се случи наблизо и ти го взе за голямата си любов.

— И през всичките тези години…

— През всичките тези години теб просто не те бе грижа за него, Алекс, или в противен случай щеше да направиш нещо. Помисли! Ако наистина го бе обичала, щеше ли да се примириш да си стоиш вкъщи и да чакаш?

Поставен по такъв начин, въпросът изискваше прям отговор. Не беше в характера на Александра да бъде толкова търпелива, не и ако бяха намесени чувствата й. Тогава защо се самозалъгваше? Дали наистина бе по навик, както бе казала Нина? Или защото бе взела увлечението за любов и бе прекалено упорита, за да признае, че е сбъркала?

Но Нина не бе свършила.

— Дори и да не го обичаше, пак трябваше да си му ядосана заради това, което ти е причинил. Ако не беше той, отношението ти към граф Петров щеше да бъде много по-различно и сега можеше да си омъжена за него.

Дали щеше да стане така? Не, щеше още повече да се ядосва на Васили, тъй като той нямаше да даде шанс на връзката им, защото отношението му щеше да си остане същото. Той пак щеше да я презира без значение какво чувстваше тя към него.

— Ако отношението ми към него бе по-благосклонно, Нина, това щеше само да ме нарани още повече.

Нима не бе наранена? Не беше ли се поболяла от угризения и съжаления?

— Ще си лягам — продължи с престорена досада. — Утре може би наистина ще успея да се ядосам. Сега съм твърде изморена за това.

Но следващият ден не донесе нищо ново, само дето меланхолията й се върна: в допълнение бе и твърдото й убеждение, че трябва да вземе трудно решение. Бе бременна и спешно се нуждаеше от съпруг. И тъй като и дума не можеше да става за Кристофър, трябваше да намери някой непознат.

Тази възможност звучеше доста обезкуражително, но всъщност положението съвсем не беше такова. През последните няколко години Александра бе щастлива и доволна от живота си, само едно обстоятелство я натъжаваше — желанието да има свои деца. Но сега имаше своето бебе, имаше и чудесните си коне и можеше да е доволна. Дори съществуваше възможността да хареса човека, когото щеше да избере за съпруг, дори може един ден да го обикне. Не беше чак толкова невероятно. Но за нея любовта нямаше чак толкова голямо значение.

Би искала положението да е по-различно и да не се нуждае от съпруг само защото е бременна. Щеше да е много по-лесно, ако може да се установи някъде и да отгледа детето си сама. Конете щяха да й осигуряват приличен доход, дори можеше да стане богата, ако реши да ги обучи да се състезават. Но ако постъпеше така, детето й щеше да страда, защото щеше да е незаконородено, и точно поради тази причина Александра се отказа от тази лесна възможност.

Тя дори и не помисли да се върне вкъщи, тъй като не бе простила на баща си и се съмняваше, че някога ще го направи. Болеше я дори само да си помислеше за него и това, което й бе причинил. Сегашното й затруднено положение бе следствие от неговото решение!

Единствената й друга възможност беше Васили. Ако Кардиния не бе толкова далеч, би се върнала и би настоявала той да се ожени за нея. Но вече бяха изминали седем седмици от бременността й. Щеше да й е нужен още един месец, за да се върне в Кардиния, още време щеше да бъде изгубено в спорове с Васили, докато го накара да се съгласи, което съвсем нямаше да бъде лесно, след като бе освободен от „омразния брак“. Дотогава бременността щеше вече да й личи. Но, разбира се, едно бебе преди брака нямаше да учуди никого, поне малко запознат с неговата репутация.

Вълнението, което я обзе само от факта, че обмисляше тази идея, я разгневи. Все още не можеше да се примири с брака, който Васили й предлагаше. Ако не бе разбрала колко хубаво бе да се люби с него и следователно колко желани могат да бъдат съпружеските задължения, що се отнасяше до него — и от които той възнамеряваше да я лиши — решението й можеше да е по-различно. Но тя знаеше и след време щеше да го намрази, дори можеше да отхвърли гордостта си и… не!

Бракът с един непознат беше по-добрата възможност. Без емоционално обвързване. Избраникът й трябваше да бъде запален любител на конете и от разговорите, които бе дочула, Александра знаеше, че много англичани са точно такива.

Той също трябваше да притежава страст към конните надбягвания, тъй като това вероятно бе единственото, което можеше бързо да й осигури съпруг. Въпреки че имаше достатъчно пари, за да живее удобно за известно време, дори и без да се налага да продаде някой кон, Александра в никой случай не можеше да се определи като богата партия. Не смяташе да разчита и на благородническата си титла.

Това, на което разчиташе, бяха конете й. Човекът, на когото предложеше да се омъжи за нея, нямаше да получи само нея и бебето, по всяка вероятност той щеше да се гордее като победител в конните състезания. Той трябваше отчаяно да желае да притежава такива коне, за да я приеме при условията, които тя му поставяше.

Да вземе решение, бе едно, но да го приложи на практика — бе съвсем друго. Неоценима помощ й оказа лейди Беатрис, която й осигури покани за приеми и разпространи слухове за нейните коне, както и това, че си търси съпруг. Само след няколко дни всеки говореше за руската баронеса, която бе дошла в Лондон, за да се омъжи.

Както се оказа, титлата й имаше по-голяма сила, отколкото очакваше Александра, особено когато вървеше със стабилния доход от конете й. Красотата й бе не по-малка примамка. Александра привличаше твърде много мъже, които изобщо не бяха любители на коне, и въпреки че би предпочела да ги обезкуражи по своя откровен начин, лейди Беатрис я посъветва да не го прави.

— Заради слуховете, скъпа — обясни тя. — Точно сега слуховете са в твоя полза, но отхвърлените кандидати за женитба могат да ги обърнат срещу теб само за една нощ.

— Но прекалено многобройните кандидати няма ли да обезкуражат онези, които търся?

Беатрис се разсмя.

— В никакъв случай, онези, които търсиш, ще бъдат дори още по-заинтригувани от твоята популярност. Ако едно момиче има трима ухажори, които непрекъснато се суетят около него, трябва да си сигурна, че скоро те ще станат десет. Любопитството е характерно за човешката природа: какво, по дяволите, намират в това момиче? Мъжете винаги, винаги искат това, което искат и съперниците им.

Невероятно, но този разговор се състоя още първата вечер, когато Александра се представи на лондонското общество, което я прие изключително бързо. До втората вечер бе срещнала поне трима джентълмени, които напълно отговаряха на условията й, и тъй като не можеше да си позволи да губи време, и да подхожда към въпроса отдалеч, Александра съобщи на всеки един от тях какви са условията й.

Първият, с когото тя разговаря на четири очи, очевидно бе твърде шокиран от откровеността и смелостта й да направи тя предложението за брак, че дори не пожела да чуе останалата част, което всъщност беше за добро. Ако той не можеше да приеме предложението й, вероятно щеше да припадне, когато научеше за бебето.

След този случай Александра бе много по-внимателна и с втория джентълмен подхвана въпроса от много по-далеч, като искаше да се увери, че той е наясно, че тя се стреми към брак, преди да го попита дали се интересува от предложението й. Той не й даде директен отговор; имал нужда от време да помисли. Но не искал да има деца толкова скоро — беше само на двадесет и шест години.

Третият носеше титлата виконт, беше по-непривлекателен от първите двама, склонен към напълняване. Когато Александра спомена колко коне притежава, едва не му потекоха лигите и дори не трепна, когато научи, че тя е бременна. Всъщност той шумно и разгорещено й даде своето съгласие, заявявайки, че за него е удоволствие да се ожени за нея.

Александра бе шокирана. Дори не си бе помисляла, че ще стане толкова лесно и бързо, затова му предложи да прекарат няколко дни заедно, за да се опознаят, преди окончателно да определят датата на сватбата. Но поне напрежението я бе напуснало. Бе решила проблема си. Само че сега, когато вече не трябваше да се притеснява кой ще бъде баща на детето й, меланхолията й се завърна.

Почти целия следващ ден Александра прекара в компанията на своя виконт, Гордън Уейтли, което включваше езда през няколко лондонски парка. Той бе довел за нея един от собствените си коне — Александра доби впечатлението, че той я изпитваше по някакъв начин, тъй като кобилата бе раздразнителна, но Александра бързо успя да я подчини на волята си — и през целия ден говореха само за коне и за нищо друго. Поне нямаше да им липсва тема за разговор, когато се оженят.

Той не се усъмни в това, което му бе казала — тя бе предвидила, че съществуваше и такава възможност — и повярва на всичко, което тя каза за конете си. Александра също не можеше да си позволи да се усъмни в намеренията на виконта.

Тъй както изглеждаше, щеше да се наложи да остане в Англия и скоро трябваше да се обърне към някоя шивачка, за да й ушие други рокли. Досега използваше вечерните си рокли, но щеше да има нужда и от по-широки. А и с всичките покани за приеми, които й осигуряваше Беатрис — и които по-възрастната жена настояваше тя да посещава, за да разшири кръга от запознанства, въпреки че бе постигнала целта си — Александра със сигурност щеше да има нужда от по-богат гардероб.

Същата вечер бе организиран бал, а Беатрис щеше да дойде да я вземе. Гордън нямаше да присъства, тъй като имал друг ангажимент, който му било невъзможно да отмени, но Александра не бе разочарована. Неговата компания понякога й идваше твърде много и тя получаваше главоболие.

По-късно същия следобед бе намерила рокля, подходяща за бала: една възхитителна комбинация от тъмночервена коприна и черна дантела, която разкриваше много по-голяма част от гърдите й, отколкото бе свикнала, макар да знаеше, че такава е модата в момента. Все пак Александра си каза, че би предпочела да не отива на този бал, тъй като сега нямаше желание за повече контакти.

Все пак отиде и дори положи всички усилия да се забавлява. Но не успя да го постигне, тъй като мислите й за бъдещето помрачаваха настроението й. Бе прекарала много време с Гордън същия ден и не можеше да си представи как ще прекара с него останалата част от живота си. И в никакъв случай не можеше да си представи да се люби с него. Но какъв избор имаше?

Александра танцуваше, когато се разнесе възбуден шепот, като че ли всички бяха започнали да говорят едновременно. Партньорът й се опита да се огледа, за да види какво става, но той не бе по-висок от нея, затова не можа да види нищо особено. Александра не бе любопитна, но чу разговорите около себе си:

— Кралицата ли е?

— Ей там, до…

— … никога не съм виждала толкова…

— Боже господи, кой е…

— … толкова красив…

— … толкова красив…

— … толкова красив…

Партньорът й престана да танцува, въпреки че музиката не бе спряла. Той дори не се сети да се извини, толкова бе любопитен. Но всички наоколо правеха същото, а възклицанията и разговорите бяха по-силни от всякога.

Александра въздъхна и понечи да се оттегли. Който и да бе човекът, впечатлил тези хора, не я интересуваше. Толкова красив? Трябваше да отидат в Русия, или по-точно в Кардиния, за да видят мъж, който наистина бе красив.

И изведнъж пред нея хората отстъпиха, като направиха място на човека, който бавно се приближаваше към нея. Александра не можеше да повярва на очите си, не бе в състояние да направи и една стъпка.

Васили в Лондон? Невъзможно! И все пак той беше тук, идваше право при нея, а златистите му очи блестяха по-ярко от всякога. За всички останали изразът на лицето му бе неразгадаем, но тя знаеше какво означава този поглед — той изгаряше от гняв, може би бе готов да я удуши и тя не можа да реши дали трябва да бяга, да припадне, да заплаче или да се смее от радостта, която я обля като топла вълна, радостта, предизвикана от самото му присъствие.