Джоана Линдзи
Ти ми принадлежиш (32)

Глава 32

Поставена при тези условия, Александра се съгласи. Бе готова да тръгне в уречения час, но бе в обичайното си облекло. Имаше извинение за пред Васили, което не отговаряше напълно на истината, но бе сигурна, че щеше да го накара да повярва.

И в момента, когато той пристигна, тя веднага го използва, преди видът й да го е ядосал прекалено много.

— Вината е твоя, Петров. — Нарочно предаде на гласа си обвинителни нотки. — Защото не ми остави достатъчно време да приготвя багажа си както трябва. Нищо чудно, че всичките рокли са повредени. Дори и майка ти се възмути, когато й казах как си ме принудил да тръгна след по-малко от един ден. Имам нужда от нов гардероб.

Това, че бе казала на майка му, бе нечестна тактика от нейна страна и Васили отново почувства, че се изчервява. Защо никога не бе помислял, че откровеността на Александра ще засегне и възмутителното му държание по време на пътуването? Не знаеше дали Александра осъзнава това, но тя можеше по този начин да спечели Мария на своя страна и ако това се случеше, той не мислеше да чака, за да разбере какво ще се случи. Но, разбира се, целта на Александра съвсем не беше такава.

— Ако си се надявала, че ще откажа да ти осигуря нови дрехи, ще те разочаровам. Ще го направя с удоволствие. Колкото за днес, не можа ли майка ми да ти даде нещо…? — При тези думи Александра повдигна учудено вежда. — Не, наистина, вие двете имате съвсем различен ръст. — После се обърна рязко към нея: — По дяволите, Александра, престани да гледаш толкова самодоволно! Това, че нямаш рокля, няма да отмени визитата ни в двореца, не и когато кралицата ни чака!

— Не съм си го и помисляла.

— Тогава сигурно си мислиш, че ще ме поставиш в неудобно положение, като се появиш така в двореца, но грешиш — отвърна той, като я хвана за ръка и решително я поведе навън. — Ти си единствената, която ще се чувства неудобно. Защото за мен е удоволствие да те гледам независимо с какво си облечена.

Васили не искаше да каже това, не разбра как се беше изплъзнало от устата му. Но преди да каже още нещо, което не трябва, предпочете да замълчи. И тъй като Александра също бе смутена от последните му думи, краткото пътуване до двореца премина в пълно мълчание.

Александра бе канена на приеми в царския дворец в Санкт Петербург, но този дворец не можеше да се сравни по блясък и великолепие с двореца, в който бе поканена сега. Той представляваше огромна триетажна сграда, само преддверията, на която съдържаха повече злато — под форма на рамки и статуи — отколкото си бе мислила, че ще види за цял живот. Подът бе от полиран мрамор, тежки кадифени и копринени завеси украсяваха високите прозорци и макар че не само полилеите, но и лампите на стените бяха кристални, всичко бе подредено с отличен вкус и дискретна елегантност, съвсем различна от пищната претрупаност на руските дворци.

Положението не би било толкова лошо, ако дългите коридори, които трябваше да преминат, бяха празни. Наред с облечените в ливреи слуги, застанали пред вратите в очакване да получат поредната заповед, имаше много придворни, които влизаха и излизаха, събираха се на групи, за да разговарят, и всички бяха облечени великолепно. И всеки отправяше недоумяващ поглед към Александра. В повечето случаи удивлението отстъпваше място на явно презрение.

Но дори и това не би било толкова лошо, ако дамите, една след друга, не поздравяваха Васили с такова удоволствие, а много от тях — с интимност — което говореше за минали любовни връзки. Александра не каза нищо първите два пъти, когато спряха Васили, защото той бързо се сбогуваше с извинението, че кралицата ги очаква.

Но третия път Александра забеляза жена, която се отправи към Васили с очевидното намерение да го задържи по-дълго. Александра застана между тях и се обърна към непознатата:

— Той скоро ще се жени, мадам. Можете да говорите с него, но ще си държите далеч ръцете!

Васили я хвана за ръката и я отдалечи от изумената жена, преди да успее да каже нещо повече.

— А аз си мислех, че тук ще се държиш както подобава — изсъска й той.

— Ще стане още по-лошо, ако тези жени не престанат да те докосват.

— Сега предполагам, ще ми кажеш, че само ти имаш правото да ме докосваш.

— Виждам, че най-сетне ще започнем да се разбираме.

„Тогава, кога, по дяволите, ще започнеш и ти да ме докосваш“ — помисли си Васили, но на глас отново изрази недоволство.

— Прекаляваш, Алекс.

— Това предупреждение ли е, Петров?

— Точно така — отвърна той и с удоволствие забеляза, че се отказа от намерението си да му отвърне. — Освен това — добави той, — ти ще се разправяш с майка, когато научи за това, а тя без съмнение, ще научи. Не смятам, че ще приеме ревността като извинение за предизвикване на скандал.

— Знаеш много добре, че изобщо не става дума за ревност — отвърна троснато Александра.

— Разбира се, но никой няма да повярва, скъпа, най-малкото майка ми. Тя е от старото поколение, което смята, че една жена трябва да си затваря очи за малките авантюри на съпруга си, а ревността представлява върхът на глупостта.

— Но аз не ревнувам!

— Аз пък мисля, че те чуха достатъчно хора наоколо, но се съмнявам, че ще ти повярват.

— Сега кой прекалява, Петров? — изсъска тя.

Васили се разсмя, удивен от факта, че изпитва удоволствие от словесния двубой, може би, защото за пръв път излизаше победител.

— Бих те посъветвал да се успокоиш, Алекс. Предстои ти среща с кралицата.

— Благодарение на теб, може да се стигне дотам да я обидя — сопна му се тя.

— Не ми е приятно да ти го казвам, но ти ще я обидиш дори само с дрехите, които носиш.

— Върви по дяволите, Петров!

— Шшт! Вече пристигнахме.

Очевидно, не бе необходимо да се съобщава за пристигането им, тъй като той отвори вратата на приемната на кралицата и влезе, а телохранителите пред вратата просто го поздравиха с кратко кимване. И тъй като я държеше здраво за ръка, още от момента, в който насила я отстрани от онази жена, Александра нямаше възможност да се отдръпне.

Приемната не бе толкова голяма, колкото бе очаквала. Вътре имаше три жени, облечени в неофициални дневни рокли от най-добро качество. Както щеше да научи по-късно, две от жените бяха любимите придворни дами на кралицата, и двете омъжени, и лудо влюбени в съпрузите си; вероятно поради тази причина Александра веднага усети, че тук няма да се наложи да води битка и постепенно започна да се успокоява.

Двете придворни дами веднага се отправиха към изхода и просто кимнаха леко на Васили и Александра, но откакто се бе завърнал от Русия, Таня не го бе виждала, затова се насочи към него с широко разтворени ръце. За Васили бе нещо обичайно да я прегърне, което той и сега понечи да направи. В този момент си спомни, че Александра бе с него и отстъпи разтревожен, крачка назад. Годеницата му забеляза това и заради кралицата се обърна към него на английски.

— Тя може.

Не бе необходимо да я пита какво иска да каже, но след тревогата, която бе изживял, не можа да се въздържи:

— И защо?

— Защото е щастливо омъжена и няма никакви претенции към теб.

Таня недоумяващо повдигна вежди.

— Повярвай ми, Таня, не би искала да знаеш за какво става дума.

Александра му хвърли убийствен поглед. Таня избухна в смях.

— Може би наистина не искам да знам, Васили. Но вместо това по-добре ще е да ни представиш.

Той го направи, а Таня дълго изучава с поглед младата жена пред себе си.

— Имаш по-голям късмет, отколкото заслужаваш, Васили. Тя е много красива.

Тези думи смутиха и двамата. Разбира се, Васили знаеше, че тя е красива, но нямаше намерение да го признае в нейно присъствие. А и на Александра нямаше да се хареса да го чуе, бе сигурен. Но Таня не забеляза това и продължи:

— Поръчах да ни донесат нещо леко за хапване и…

— И двама вече сме се нахранили — побърза да я прекъсне Васили, а Таня отново повдигна учудено вежди.

Александра едва потисна смеха си. Той очевидно бе ужасен от възможността тя да се храни пред кралицата и реши да го подразни.

— Всъщност…

— Ти не си гладна, Алекс. Не си!

Сега вече Таня постави демонстративно ръце на хълбоци и се обърна властно към тях.

— Какво всъщност става тук?

— Нищо, това е само шега между двама ни — отвърна Васили и побърза да смени темата. — Трябва да призная, че изглеждаш приятно закръглена, много по-различна си от последния път, когато те видях.

Това, разбира се, бе приятна тема за Таня. Тя се усмихна щастливо.

— Така е. Което ме подсеща за нещо друго. Преди да се закръгля още повече, искам да организирам бал, за да представя Александра на…

— Не!

Васили почти изкрещя отговора си и този път Таня се ядоса.

— Защо не?

Този път Васили отговори направо.

— Защото Алекс ще намери някаква причина да се появи във вида, в който я виждаш в момента.

— О, хайде сега, какви са тия приказки? — Таня отмести поглед към Александра, очаквайки тя да отрече, но изражението на лицето й бе твърдо и по него не можеше да се прочете нищо. След като помисли малко, Таня се обърна към Васили: — Васили, защо не отидеш да намериш Стефан? Мисля, че е в двора за тренировки. А от това, което съм чувала, ти също имаш нужда да се поупражняваш малко.

— В това несъмнено има пръст Лазар и голямата му уста — измърмори Васили. — Говориш така, като че ли аз бях избрал камшици за двубоя. Освен това не смея да те оставя сама с…

— Изчезвай, Петров! — намеси се сухо Александра. — Нямам намерение да убивам кралицата ти, но ти няма да имаш този късмет, ако кажеш само още една дума.

Васили трепна. Тя беше права, разбира се. Стараейки се да я предпази от неудобното положение, в което можеше да изпадне, той самият я бе поставил в такова, макар че намеренията му не бяха такива.

Опита се да поправи грешката си.

— Таня, съжалявам, ако съм създал погрешно впечатление. Тя наистина е много… — Трябваше да спре, за да измисли какво хубаво да каже за нея, освен „привързана към конете“, както бе първоначалното му намерение.

— Тръгвай!

Заповедта дойде от Таня, която вече действително се разгневи. Той въздъхна и излезе. За момент двете жени останаха мълчаливи. Имаха общо нещо помежду си — и двете избухваха лесно, когато станеше дума за Васили. И понеже не се познаваха, Таня се надяваше да промени това положение, а Александра се боеше от това.

Таня посочи няколко удобни стола, като покани Александра да се настанят удобно, за да могат да разговарят. Александра предпочете някоя по-безобидна тема.

— Говорите английски много добре.

— Но аз съм отраснала в Америка, където всички говорят на този език. Същото мога да кажа и за теб.

— Учителят ми настояваше да уча френски и английски, въпреки това английският ми не бе много добър. Успях да го усъвършенствам много по-късно…

Таня не забеляза леката тъга на Александра и продължи:

— Аз научих малко френски при хората, където работех, но все пак не достатъчно, за да поддържам и един обикновен разговор. Но се радвам, че няма да имаме нужда от преводач. Тук често се нуждая от услугите на преводачи, въпреки че уча кардински. Разбрах, че този език е много близък до руския, така че ти ще го научиш много по-лесно от мен.

Александра нямаше никакво намерение да го учи, но не каза нищо. Въпреки че бе решена да се държи дистанцирано, думите на кралицата възбудиха любопитството й.

— Вие сте работили?

— Васили нищо ли не ти каза? Израснах в една кръчма, без да знам коя съм в действителност. Когато Стефан и приятелите му ме намериха и се опитаха да ме убедят, че съм принцеса от тази страна, сгодена от рождението си за престолонаследника, не повярвах. Първоначално си помислих, че те са ми подготвили някаква изтънчена шега, но когато продължиха да настояват да тръгна с тях, си помислих, че искат да ме продадат в някой бордей. По Мисисипи такива неща бяха често явление.

Докато Таня разказваше, очите на Александра се бяха разширили от удивление, но след това тя избухна в смях.

— Бордей?!

Таня също се разсмя.

— Разбирам колко невероятно ти звучи, но на мен ми се струваше много по-вероятно, отколкото това да се омъжа за краля на една страна, за която дори не бях чувала.

— Разбирам. Кое ви убеди накрая, че те казват истината?

— Когато ме качиха на един кораб за Европа, признаха, че кралят е Стефан, а не Васили.

— Васили?

Спомняйки си за онези събития, Таня се намръщи.

— Това беше идея на Стефан. Още от самото начало им създавах главоболия, затова той си помислил, че ще се съглася с по-голямо желание да тръгна с тях, ако ми кажат, че Васили е кралят и че за него ми предстои да се омъжа.

— Не мога да си представя защо.

— По същия начин се чувствах и аз. По онова време ужасно ненавиждах Васили, той се държеше невероятно високомерно и бе направо непоносим. Но сега трябва да призная, че съм много привързана към него.

— Искате да кажете, че е възможно човек да привикне с неговата арогантност? — попита невярващо Александра.

Таня предпочете да не отговаря на този въпрос, поне не преди да си е изяснила това, което вече бе започнала да подозира.

— Мога ли да те попитам защо той не ти позволяваше да ядеш?

— Васили ще узнае ли какво съм отговорила?

— Не и ако не искаш.

— Много добре. В действителност той не искаше вие да ме видите да ям каквото и да било. Той мисли, че се храня като прасе.

Александра каза това с известна доза хумор, затова Таня се осмели да я попита:

— А така ли е наистина?

— Само когато той е наблизо.

— Започвам да разбирам. Лазар ни разказа за пътуването, но говореше повече за държанието на Васили. В действителност, ти не искаш да се омъжиш за него, така ли?

— А вие бихте ли се омъжили за такъв развратник?

Таня избухна в смях.

— Съгласна съм, че той понякога си позволява твърде много. Васили е прекалено красив и жените лесно си загубват ума по него. Имах намерение да предупредя моите придворни дами, че той вече не е на разположение.

— Е, това ще ми спести доста неприятности и отрязани уши — измърмори Александра.

Таня се сепна. Лазар не бе споменал точно това. Бе казал само, че Александра е използвала заплахи.

— Наистина ли би го направила?

— Не, но жените предпочитат да не рискуват.

Таня отново се засмя.

— Предполагам, че е така. Но знаеш ли, Васили никога не е имал причина да не бъде развратник. Доколкото разбирам, когато си го видяла за пръв път, си му казала, че не искаш да се омъжваш за него, което съвсем не го е окуражило да промени точно тази страна от характера си.

— Научих за този годеж няколко часа преди да се запозная с годеника си.

— Сигурно се шегуваш!

— Съвсем не — отвърна Александра. — Баща ми го пазеше в дълбока тайна. Страхуваше се, че ако ми каже по-рано, изобщо няма да остана в имението и да посрещна Васили, което бе твърде вероятно, като се има предвид колко ядосана бях тогава.

— Това ли е единствената причина да не искаш да се омъжиш за него — защото си била ядосана? — попита внимателно Таня.

— Не… но бих предпочела да не говоря за другата причина. — Александра се изчерви само като си представи реакцията на кралицата, ако й кажеше, че е чакала цели седем години един мъж да й направи предложение. — Намирам, че… е доста неудобно.

— Тогава не мисли за това. Но тъй като много обичам Васили, трябва да те попитам все още ли не изпитваш нищо към него?

Александра не знаеше как да отговори на тази жена, която очевидно много държеше на годеника й.

— Съвсем скоро разбрах, че той има и добри качества, макар че ги проявява много рядко. Но каквото и да изпитвам към него, то няма значение. Самата вие казахте колко високомерен и непоносим може да бъде той, а това е всичко, което съм видяла от него. Никога не бих могла да живея с такъв човек.

— А той как живее с теб? При недостатъците, които си показала?

Александра се изчерви.

— Може да съм се преструвала на такава, каквато не съм, но по този начин се опитвах да направя по-лесно за него да разтрогне този годеж, тъй като аз не можех.

Тези думи накараха Таня да се замисли. Запита се дали да каже на Александра истината за Васили и дали ако знаеше, щеше да има значение за нея. Лазар им бе разказал множество изненадващи неща — той я бе наричал „своя“, без да го осъзнава, бе помолил Лазар да я съблазни, след това се бе отказал от това намерение и бе показал очевидни признаци на ревност. Таня мислеше, че това говори за нещо по-различно от безразличие.

— Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че Васили е постъпил точно като теб?

— Какво искате да кажете?

— Не ти е показал истинската си същност. Когато ти казах, че го ненавиждах — и по онова време наистина беше така — това бе, защото той правеше всичко възможно да ме накара да го ненавиждам. Нарочно.

— Защо?

— Защото жените се влюбват в него, преди дори да се опитат да го опознаят. Той се страхуваше, че и аз ще постъпя по същия начин, когато в действителност трябваше да стана жена на Стефан, а не негова. Разбираш ли, Александра, той обича Стефан. Двамата се обичат като братя. Васили би направил всичко за щастието на Стефан, включително и това да се държи като най-презреният и високомерен глупак, макар че съвсем не е такъв.

Александра се вцепени от смайване.

— Не е ли?

— Разбира се, че не е. Е, може би е малко арогантен, но това е всичко. Мисля, че това качество се предава по наследство в семейството му. И наистина, понякога с жестоки думи омаловажава неща, които всъщност счита за важни, но с верността си и чувството си за дълг многократно компенсира това.

— Какъв дълг? Той не е нещо повече от…

— Той е един от личните телохранители на краля, всъщност един от най-добрите. Освен това си служи отлично с многобройни оръжия, което и сама можеш да видиш, ако се отбиеш в двора за тренировки, преди да си тръгнеш. Знаеш ли — Таня се замисли за момент, — когато за пръв път ме видя, Васили също не ме хареса. Мислеше си, че не съм достатъчно добра за Стефан. Но когато имаше възможност да ме остави да избягам, той не го направи. „Дългът преди всичко“ ми каза и наистина го мислеше. Има и нещо друго, което вероятно не знаеш. Васили е невероятно очарователен, когато не се опитва да се държи отвратително.

— Права сте, не бих могла да знам — отвърна Александра с глух глас.

— Моля те, Александра, нямах намерение да те обидя.

— Не съм обидена — отвърна Александра малко сковано.

— Ако Васили се е представил пред теб в най-лошата си светлина, то е, защото не е искал да се жени. Много се разстрои, когато научи за този годеж. Отиде в Русия…

— За да се отърве от мен.

Таня трепна.

— Той ли ти го каза?

— Да, беше откровен с мен.

— Но аз се опитвах да ти кажа, че той сега се чувства по същия начин. Просто не му е възможно да се освободи от ролята, която сам си е наложил. Точно като теб.

Александра не бе сигурна, че Васили играе някаква роля. Ако повярваше, нещата щяха да станат още по-лоши. Това означаваше, че Васили дотолкова ненавиждаше брака, че трябваше да се преструва — както бе направила и тя. А какво щеше да стане, ако тя покажеше истинската си същност? Щеше ли да има някакво значение? Не, той бе против брака още преди да я срещне, отношението му не се беше променило и след това. Таня можеше и да не е сигурна, но тя беше — Васили продължаваше да ненавижда брака. Освен това наистина беше развратник. Дори кралицата не бе го отрекла.

— Васили може и да притежава някои благородни качества, за които аз никога нямаше да се досетя — каза Александра, — но той си остава развратник.

— Да, така е и вероятно ще продължи да бъде такъв — докато не се влюби.