Джоана Линдзи
Ти ми принадлежиш (27)

Глава 27

Рано на следващата сутрин те потеглиха, като оставиха един от мъжете, заедно с Нина, при фургоните. Всички останали, напълно въоръжени, нахлуха в селото на Лацко и Александра трябваше да признае, че представляват внушителна гледка. Трябваше също да признае, макар и неохотно и само пред себе си, че Васили бе постъпил правилно. Да се върнат в селото по този начин, вдъхваше много по-голяма сигурност. Александра вече бе уверена, че ще си прибере обратно конете, „по един или друг начин“.

По това време само няколко от бандитите се бяха събудили след дългата, изпълнена с веселие и пиене, нощ, но това положение бързо се промени, когато хората на Васили бавно се приближиха към главната сграда. Някой вече бе предупредил Павел за пристигането им, защото, когато се приближиха, той излезе със залитане на предната веранда. Хората на Васили стояха предизвикателно на седлата си с приготвени за стрелба пушки.

Павел с мъка се опитваше да наметне палтото си. Под него не носеше риза, краката му също бяха боси, което показваше, че е бил вдигнат направо от топлото легло. Бе изумен и ядосан, когато видя Васили, яхнал дорестия си кон и заобиколен от хората си, когато само предната вечер го бе заключил сам в отделна колиба.

— Кой те освободи? — изкрещя Павел.

— Сам се освободих. Сега си искам конете — отвърна спокойно Васили.

Забележката за конете напомни на Павел, че не всичко е загубено. Държането му рязко се промени.

— А, да. — Той се усмихна нагло. — Безценните коне на крал Стефан. Е, предполагам, че поне те не са се освободили.

Васили не каза нищо, просто стоеше и изчакваше, докато бандитът и приятелите му се заливаха от смях от шегата. Изобщо не му бе весело. Искаше колкото може по-скоро да свърши с това. Колкото по-бързо прекосяха планините, толкова по-скоро щяха да навлязат в области с по-поносими температури. Никога повече нямаше да се съгласи да прекоси Карпатите по това време на годината.

— Ако не се лъжа, вече ти казах, че конете не са за Стефан — отвърна твърдо Васили. — Но вчера действително не ти казах цялата истина, тъй като те не са и мои — поне все още не. Конете са на тази жена тук, а тя не разполага със сумата, която искаш. Но аз й обещах да й ги върна. Предлагам ти по сто рубли за всеки кон — и никой от вас няма да пострада. Помисли добре, преди да ми отговориш.

Павел обаче изобщо не се вслуша в съвета му, а отвърна незабавно:

— Двеста рубли за кон, или трябва да приемеш предложението ми да се биеш с мен.

— Какъв късмет, че не мога да си позволя сега да си губя времето — отвърна с досада Васили.

— Ще се биеш с мен, аристократче, или ще задържа един кон за себе си.

Васили едва се удържа да не изпусне шумна въздишка. Знаеше си, че предстои нещо подобно. В някои отношения Павел беше дяволски предсказуем. Васили хвърли поглед към Александра, но упоритото изражение на лицето й говореше, че няма никакво намерение да изоставя едно от своите „бебета“, което се очакваше.

Но тя действително успя да го изненада, когато се обърна към Павел.

— Конете са мои. Трябва да приемеш да се биеш и с мен.

Павел хвърли поглед към тримата казаци, които я бяха наобиколили, и се разсмя.

— Не ме мисли за толкова глупав, жено.

По този въпрос можеше да се спори. Александра понечи да направи точно това, но Васили, който предполагаше какво ще направи тя, бързо я прекъсна.

— Съгласен съм, Павел, но ако нямаш нищо против, ще се бием на закрито. Изборът на оръжие се пада на мен, така че изпрати някого да ми донесе меча, който оставих някъде тук миналата вечер.

Но когато Павел не се помръдна от мястото си и когато се огледа смутено наоколо, Васили продължи.

— Не можеш да си служиш с меча, така ли? Добре, нека не се говори после, че съм се възползвал от слабостта ти. Оставям на теб да избереш оръжията, но трябва да те предупредя, че двамата със Стефан имахме едни и същи учители. Между впрочем, как е рамото ти?

Лицето на Павел се покри с ярка червенина при думите на Васили, който предположи, че бе попрекалил малко, напомняйки на Павел за раната с нож, която Стефан му бе причинил. Но този човек се оставяше да го предизвикат толкова лесно, че Васили просто не устоя на изкушението. Но още в следния миг съжали.

— Тогава ще използваме камшици — заяви Павел.

Няколко души ахнаха изненадано при неочаквания избор на Павел. Васили едва успя да скрие собствената си изненада.

— И ти наричаш това оръжие?

— Разбира се. Моят камшик ще те разкъса на ивици. Пак ли ще кажеш, че не приемаш камшика за оръжие, аристократче? — възрази Павел, като се разсмя.

— Изборът на оръжие беше твое право, Петров! — намеси се Александра. — Трябва да настояваш на своето.

Васили разбираше защо се бе намесила: не мислеше, че той има шанс да победи в бой с камшици. Очевидно не си даваше сметка, че той можеше да победи жалкия бандит, независимо от оръжието. Той я бе обидил, като я бе нарекъл развратна аристократка, а тя си го бе върнала, като презрително го нарече безполезно и безпомощно дворцово конте. Явно отказваше да го види в друга светлина. И благодарение на това, че се бе показал щедър към Павел — в противен случай щеше да настоява за бой с мечове — нямаше да може да й докаже, че греши, тъй като самият той също се съмняваше, че може да победи с оръжие, което никога преди не бе имал случай да използва.

Но ако искаше да запази честта си, не можеше да постъпи така, както предлагаше тя. Самият факт, че си бе помислила, че той може да постъпи по този начин, говореше колко ниско мнение имаше тя за него. Но от това можеше само да се радва, нали точно такава бе целта му. Но с „разглезеното дворцово конте“ нямаше да се примири.

По дяволите Павел и проклетото му перчене. Камшици! Как, по дяволите, да се биеш с такова нещо? Да не би да се налагаше да си нанасят подред удари, за да се види кой ще издържи най-дълго на болката?

Павел вече бе изпратил един от своите хора да донесе камшици и бе влязъл в къщата на Лацко, за да изчака. Васили понечи да слезе от коня, но Лазар го дръпна за ръката.

— Това е смешно, Васили. В неговите очи ти заместваш Стефан.

— Кажи ми нещо, което не знам — отвърна Васили, а в гласа му ясно се долавяха досада и отвращение.

— Е добре. Не е необходимо да го правиш!

Васили разбираше това много добре. Много повече бе склонен да плати откупа, макар че накрая, когато годежът бъдеше разтрогнат и Александра се върнеше в Русия заедно с конете си, парите все едно щяха да бъдат хвърлени на вятъра. Със сигурност не се нуждаеше от благодарността й, нямаше намерение да й позволи да му благодари. Щеше да прозвучи съвсем неубедително, ако кажеше, че не може да позволи на Павел да задържи един от конете. Тогава защо, за бога, прие да се бие с този бандит? За да компенсира подаръка, който бе получил миналата нощ?

Отвратен от себе си и от цялата ситуация, в която бе попаднал, Васили накрая слезе от коня. След това дръпна Лазар настрана.

— Успокой се, приятелю. Ако нещата загрубеят твърде много, ще се съглася да платя двойната цена.

— Е, добре. Радвам се да чуя, че не си се побъркал окончателно — отбеляза Лазар.

Върху това също можеше да се спори, но Васили не каза нищо и се отправи към къщата. Александра вече бе слязла от коня си и бе препречила входа към къщата. Не бе чула какво си бяха казали с Лазар, и слава богу, тъй като сега нямаше желание да спори с нея, а тя без съмнение щеше да настоява той да продължи битката докрай, макар и да загуби.

— Петров…

— Да не би да се тревожиш за мен, скъпа? — сряза я той, а сарказмът в гласа му подсказваше, че не би й повярвал, дори и ако тя се опиташе да го убеди в противното.

Тонът му наистина я засегна.

— Разбира се, че не — отвърна тя, въпреки че съвсем не бе вярно.

— Тогава стой настрани. Независимо дали ще спечеля или не, ти пак ще получиш конете си.

Васили не каза нищо повече, заобиколи я и влезе в къщата, като затръшна вратата пред лицето й. Но ако си бе помислил, че по този начин ще я накара да стои отвън, бе се излъгал. Тя би поискала да види как той ще загуби, за да има по-късно повод да злорадства. Ако Лазар не бе влязъл след нея, заедно с още няколко от хората си, Васили щеше да настоява тя непременно да напусне. Но просто сви рамене с престорено безразличие. Заради изминалата нощ, може би тя заслужаваше да види какво щеше да стане.

Павел бе свалил палтото си и местеше пейките настрани, за да освободи по-голямо пространство. Очевидно, той имаше намерение да остане гол до кръста. Какво ли целеше с това? Каквото и да бе, Васили се почувства задължен да стори същото, тъй като не желаеше да има каквото и да било предимство пред съперника си.

Бе виждал преди Павел да се бие два пъти със Стефан и всеки път бе постъпвал нечестно. Предимството на Васили бе, че Павел никога не го бе виждал да се бие. Но всъщност това не бе никакво предимство, тъй като Васили никога не бе използвал камшик. Защо, за бога, се съгласи да бъде въвлечен в това?

Идеалното разрешение на проблема бе да убие Павел, тъй като той не притежаваше чувство за чест като Лацко и ако загубеше, не можеше да му се има доверие, че ще удържи на думата си. Но на Васили просто не му се искаше да го убива, дори и ако използваха истински оръжия. Този човек бе станал такъв, какъвто беше, заради една жена. Затова Васили изпитваше съчувствие към него.

Друго решение на проблема бе да го победи окончателно, но съществуваше възможността, ако Павел загуби — за трети път от аристократ — и е все още в съзнание, да изпадне в ярост и да заповяда да ги разстрелят. Не всички бандити щяха да се подчинят на тази заповед, но някои можеха и да го направят, затова не си струваше да се поема риска.

Тъй като Васили нямаше никакъв опит с камшика, за да осъществи някоя от тези възможности, изглежда, единствената му алтернатива бе да загуби, да остави Павел да се радва на победата си и да се махне оттук. Вече бе казал на Лазар, че ще приеме условията на бандита, ако видеше, че нещата не се обръщат в негова полза. Но така щеше да действа срещу себе си, срещу инстинктите и разбиранията си…

— Най-после! — заяви Павел.

Васили се обърна и забеляза един бандит, който току-що бе влязъл и който носеше по един камшик във всяка ръка. Камшиците изглеждаха почти еднакви, но не бяха. Васили не разбра как го разпозна, тъй като никога не бе го разглеждал подробно, тъй като тя постоянно го носеше със себе си, но знаеше със сигурност, че единият от камшиците е на Александра. Един поглед към нея му показа, че не се е излъгал. Без да осъзнае защо точно го прави, Васили пристъпи крачка напред и заяви:

— Мисля, че имам пълното право да си избера оръжие, затова избирам камшика на тази жена.

— Коя жена? — попита Павел, но очите му вече търсеха Александра.

— Това означава ли, че не са ти казали, че са й го отнели миналата вечер? — подразни го Васили.

Павел се намръщи и погледна подозрително противника си.

— Ти ли я научи как да го използва?

Васили трябваше да избира — да излъже заради себе си и предстоящия двубой или да излъже, за да уязви Александра. Без да се замисля много, избра втората възможност.

— Наистина имаш късмет — обърна се той към бандита. — Не я познавам достатъчно дълго, за да я науча на нещо — поне нищо важно.

Думите трябваше да я засегнат, да я обидят. Васили не я погледна, за да разбере как ги бе приела. Ако го беше направил, щеше горчиво да съжалява за постъпката си и въпреки че щеше да се направи на абсолютен глупак, щеше да й се извини.

Да намеква, че това, което се бе случило между тях, е маловажно, бе нещо, което и сама би направила, но когато го чу да го изрича ясно и недвусмислено, я прониза остра болка и очите й се напълниха със сълзи. С усилие успя да скрие болката си под маската на безразличие.

За щастие, никой друг не разбра какво означаваха думите на Васили и когато той се обърна към Павел с настояването да приключват по-скоро, последният с готовност се съгласи.

С камшици в ръка, те застанаха един срещу друг. Васили с нетърпение очакваше да разбере някакво основно правило в този начин на бой, а Павел очакваше най-добрата възможност за съкрушителен удар.

Но никой не получи това, което очакваше.

Когато Павел замахна, Васили вложи всичките си сили и внимание да избегне плющящото въже, за да разбере как се прави. Въпреки че камшикът на Павел изплющя само във въздуха, Васили не се успокои. Собственият му първи опит с камшика се оказа повече от смешен. Въжето падна на пода, преди дори да се доближи до Павел.

Васили не осъзнаваше, че държеше камшика, все едно бе меч, размахваше го като меч, което можеше и да даде резултат, ако целта му бе неподвижна. Обаче това съвсем не бе така. Павел също се стремеше да го удари и той трябваше да избягва ударите му. Досега Васили успяваше да се отбранява, но не и да напада.

Александра презрително наблюдаваше как двамата се дебнат един друг. Павел не знаеше много добре как да борави с камшика, но със сигурност владееше това оръжие много по-добре от Васили. Само благодарение на късмета си и на бързите си рефлекси, Васили бе избягнал камшика на противника си.

В следващия момент Павел го улучи. Ударът не бе много силен. Меката кожа се изви над гърба му, премина покрай ребрата му, но го удари в гърдите. Златистата му кожа бе прорязана от дълга червена диагонална ивица. Васили едва забележимо трепна, но Александра не бе предвидила собствената си реакция при вида на кървавочервения белег.

Обзе я неистово желание да сграбчи камшика си от Васили и да стовари поне сто удара върху гърба на проклетия бандит. Това би й отнело не повече от две минути. Познаваше всяко място по тялото, което бе особено чувствително. Никога не пропускаше целта си. Само след миг Павел би се гърчил на пода и би крещял от болка…

Александра с усилие се въздържа. Пъхна ръце в джобовете на палтото си и се опита да се концентрира върху това, което ставаше пред нея. Едва успя да се въздържи и да остане на мястото си, но бе прекалено ядосана, за да си замълчи.

— Силата на замаха е в китката! — изкрещя тя на Васили. — Удари силно! Хайде!

Васили я чу. Не би и могъл да не я чуе. Беше унизително, само като си помислеше, че ако Александра бе на неговото място, двубоят отдавна щеше да е свършил. От всички оръжия Павел да избере именно това, което тя владееше до съвършенство!

Освен това Васили нямаше представа какво иска да му каже тя. Следващият удар на Павел го улучи в меката част на корема му, малко над слабините. Преряза го остра болка, имаше чувството, че са го разпорили и вътрешностите му всеки момент ще се изсипят на земята. Но когато сведе поглед, не видя нищо друго, освен нова червена ивица. Достатъчно! Веднага ще сложи край на това безумие. Тъкмо щеше да се обърне към Павел, за да му съобщи намерението си, когато Александра отново изкрещя.

— По дяволите, това не е меч, Петров! Не използвай камшика по този начин!

Васили стисна зъби и опита отново. Но отново не постигна нищо. Кожата на неговия камшик само докосна Павел, без да му причини болка. Бандитът побърза да нанесе два последователни удара, които попаднаха точно в целта. Бе засегнато едното рамо на Васили, от което започна да се процежда кръв.

— Откажи се, Петров, не можеш да победиш! — изкрещя в този момент Александра.

В същия момент обаче Васили реши да й покаже, че греши. Но нямаше да го постигне с камшика, разбира се. Не можеше да очаква да започне да си служи свободно с него, без преди това да е получил няколко урока, а един двубой не бе нито времето, нито мястото да се научи. Затова той отпусна камшика до единия си крак, създавайки по този начин впечатление, че е готов за следващ удар, а когато Павел замахна за пореден път, Васили не се опита да избегне удара. Вместо това сграбчи камшика на противника си, измъкна го от ръцете му, в същия миг захвърли и собствения си, и заби юмрук в лицето на Павел.

Бандитът се строполи на земята. Носът му сигурно бе счупен, но в този момент той не осъзнаваше това. Васили беше си отмъстил и се чувстваше напълно доволен, че бе повалил този човек само с един удар — поне докато не си спомни за собствените си рани.

— Ако си имал намерение да действаш по този начин, Петров, защо, по дяволите, не го направи по-рано?

Александра се бе приближила изотзад, в думите и погледа й се четеше убийствена ирония. Васили не се обърна към нея. Нямаше намерение да й обръща внимание, но въпреки това не можа да се въздържи да не изръмжи предупредително:

— Затваряй си устата, Алекс!

Лазар също се приближи, но застана от другата му страна.

— Раната на рамото ти не кърви обилно, но трябва да се почисти и да се превърже, преди да се махнем оттук.

Александра бе взела камшика си от мястото, където го бе захвърлил, но Васили знаеше, че не може да се надява тя да последва съвета му.

— Ето, това е удар! — каза тя и замахна.

Камшикът изплющя, най-крайната му част се уви като змия около крака на един стол. Александра дръпна леко, столът се плъзна по пода и се удари в коленете на Васили. Изражението на лицето му бе такова, като че всеки момент бе готов да я убие, но тя, изглежда, не забелязваше.

— Седни и позволи на приятеля си да се погрижи за теб — заповяда тя с властен, нетърпящ възражение тон.

— Млъквай, Алекс!

Тя отново си позволяваше да се отнася към него като към дете и то пред Лазар, и всички останали. По време на двубоя го бе посъветвала гневно какво да прави. За пръв път му хрумна, че причината може и да не беше единствено тази, че го смяташе за несръчен, както си беше помислил тогава. Може да го бе направила от тревога и загриженост за него, а тази възможност, колкото и невероятна да му се струваше, го хвърляше в паника, което изобщо не му помагаше да се справи с възникналата ситуация. Ако отгоре на всичко тя започнеше да изразява искрената си благодарност към него, сигурно щеше да я убие.

Александра от своя страна също преживяваше емоционален катаклизъм, по-голямата част от която беше чиста паника, в която бе изпаднала още от миналата вечер, когато разбра, че са съвсем близо до Кардиния. Това, което я тревожеше и в същото време я ядосваше, бе, че по време на двубоя ужасно се бе страхувала за Васили. А и фактът, че сега определено му бе задължена, изобщо не й помагаше да се почувства по-добре. Благодарността, която изпитваше към него, изобщо не се връзваше с останалите й чувства. А това, че трябваше да го признае, я караше да се чувства унизена.

Но най-лошото от всичко бе, че изпитваше смешното желание по някакъв начин да облекчи болките му, въпреки че не знаеше как и не смееше дори да опита. Чувствата й постепенно взимаха връх над нея и тя вече не притежаваше никакъв контрол над тях.

Ако не бе заслепена от собствените си чувства, Александра сигурно би забелязала, че не болката го правеше толкова сприхав и раздразнителен, а самата тя. По-добре щеше да бъде, ако бе последвала съвета му и не бе казала нищо повече. Упоритостта определено имаше и своите отрицателни страни.

— Трябва да ти благодаря…

Васили я прекъсна, преди тя да успее да каже още нещо. Знаеше един сигурен начин да спре благодарностите й, които не искаше от нея, и не се поколеба да го използва.

— Преди да кажеш още нещо, Алекс, за което после ще съжаляваш, трябва да знаеш, че не се старая да върна конете заради теб. Ако се случи най-лошото и ние все пак се оженим, нямам намерение да изгубя печалбата, която ще ми донесат, когато ги продам.

Александра прие думите му точно така, както бе очаквал. В един миг Васили си помисли, че тя ще изпробва камшика си върху него и то с цялото умение, на което е способна. Знаеше, че ще стане така. Лазар също. Никога не я беше виждал толкова ядосана.

За негово най-голямо учудване, тя съвсем не реагира по този начин. Стиснала зъби и юмруци, тя му отвърна със спокойствие, което го удиви.

— Няма да продадеш конете ми!

— Не мисля, че ще имаш някакво право на глас по този въпрос — отвърна той.

Това вече Александра не можа да понесе. Яростта й се отприщи и тя изкрещя:

— Но преди това ще те видя да гориш в деветия кръг на ада, граф Петров.

— Ако не развалиш проклетия годеж, нищо чудно и да се озова там! — не й остана длъжен той.

— Вече ти казах, че не мога да го направя. Дала съм обещание!

— Боже господи! Жените всеки ден нарушават обещанията си. Кое те прави по-различна от тях?

— Тук става дума за чест — отвърна тя с леден тон. — Нещо, което не съм изненадана, че не познаваш.

След като му захвърли в лицето тази смъртна обида, Александра излезе от стаята с гордо вдигната глава. Побеснял от гняв, Васили понечи да я последва, но Лазар го спря.

— За бога, остави я на мира, преди да си си навлякъл още неприятности.

— Чу ли я какво каза?

— Да, чух я. Ако питаш мен, сам си го изпроси — отвърна безцеремонно Лазар. — Какво, по дяволите, те прихвана, за да й кажеш, че ще продадеш конете й?

— Принуден бях да го направя. Не я ли чу? Беше готова да ме обсипе с благодарности!

— Боже опази!

— Благодарността и омразата са несъвместими — отвърна Васили, като се опита да обясни мотивите си. След това въздъхна и дори седна на стола, който Александра му бе дала. Изведнъж се почувства уморен. — Знаеш ли, Лазаре, все още не ме напуска проклетото чувство, че съм хванат в капан.

Внезапната промяна на темата накара Лазар да застане нащрек.

— Вероятно защото разчиташ на майка си да уреди този въпрос, а и нямаш доверие на Александра, че ще се държи така, както се надяваше по-рано.

— Не, не е така. Не се съмнявам, че майка ми ще бъде ужасена от Алекс. Но нещо ми подсказва, че никога няма да мога да се отърва от тази жена.