Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кардиния (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
You Belong to Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 289 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
ganinka (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Ти ми принадлежиш

Американска. Първо издание

ИК „Торнадо“, Габрово, 1998

Технически редактор: Никола Христов

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева, Магдалена Николова

ISBN: 954-190-044-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне на анотация
  4. — Корекция от hrUssI

Глава 19

— По дяволите! — изруга Васили, докато яздеха с Лазар далеч пред основната група. — Нямах никакво намерение да я любя. Просто исках да докажа на себе си и на тази малка дивачка, че ако пожелая, бих могъл да го направя.

Лазар кимна в знак на съгласие; не бе изненадан ни най-малко. Но той разбираше Васили по-добре от всеки друг — познаваше капризите и слабостите му, както и добрите му страни.

Васили бе срещнал Клаудия Шевченко почти веднага, след като бяха преминали Карпатите, когато той все още изпитваше ужасно негодувание и възмущение, че е принуден да осъществи това пътуване. Причината да остане с тази жена цяла седмица, не бе, че не можеше да й устои, а за да докаже, че годежът му няма да промени установения му начин на живот.

Подобно на повечето мъже, Васили се радваше на два типа жени — онези, към които изпитваше истинска обич и привързаност, и другите, към които можеше просто да протегне ръка и да ги вземе. Последните намираше в изобилие поради красивата си външност. Това бяха повечето жени, които сами се предлагаха. И Васили ги приемаше в леглото си, тъй като бе разглезен в това отношение и бе свикнал да си позволява повече от необходимото.

Графиня Шевченко спадаше към втората група. Тя определено бе красива, но бе прекалено слаба за неговия вкус, тъй като Васили предпочиташе разкошните, пищни форми. Каквито притежаваше Александра.

— Е, поне едно нещо стана ясно от цялата тази бъркотия — вметна Лазар. — Ти определено разбра, че баронесата знае как да си служи с камшика.

С тези думи Лазар си спечели един гневен поглед. Разбира се, друго не бе и очаквал. Бяха изминали пет дни от инцидента и не пропускаше да го споменава поне веднъж на ден просто за да дразни Васили.

Един от казаците на Александра си бе счупил пръст в „битката“, както сега всички наричаха случката. Господи, беше толкова забавно! Не това, че човекът си счупи пръста, а цялото представление. Лазар се бе отстранил дискретно и се бе наслаждавал на всеки миг от него. Още по-интересно стана, когато Александра разбра за нараняването на казака.

Тя грабна камшика и се втурна към виновника. Васили бе единственият, който посмя да се приближи до нея, докато тя плющеше с камшика по гърба на нещастния му войник, и го изтръгна от ръцете й. Оттогава тя не пропускаше да им хвърли по някой гневен поглед.

След тази случка бе лесно да се разбере, че Александра обичаше казаците като свое семейство. Отнасяше се с тях като с братя, защитаваше ги или ги обиждаше по същия начин. Не бе по силите на Лазар да си обясни как изобщо Васили можа да си помисли, че са й любовници, но приятелят му просто не бе същият човек, откакто срещна „малката дивачка“.

Лазар се зачуди дали Васили осъзнаваше колко покровителствено започваше да говори, когато станеше дума за Александра. Още повече, дали си даваше сметка колко често бе започнал да поглежда към нея.

Васили все по-рядко яздеше далеч пред групата, а когато достигнаха планините, окончателно престана да го прави. Но Карпатите бяха опасна територия за пътниците, особено за тези, които носеха ценни вещи със себе си. Бяха успели веднъж да преминат тези планини без неприятни инциденти. Втори път не биха могли да се надяват на подобно нещо, особено с тези две тежки товарни коли и цяло хергеле великолепни жребци.

Те бяха взели предохранителни мерки, като поставяха допълнителни пазачи през нощта. Но тъй като не разполагаха с достатъчно хора, не можеха да направят нищо друго. Васили се бе възпротивил да наемат хора от планинските села, защото по този начин могат да наемат самите крадци, без да подозират това.

Някои неща наистина се бяха променили, но дори с допълнителната опасност, която представляваше прекосяването на планините, той не се бе отказал от плановете си. С удвоени усилия подхвърляше по всеки повод обиди на Александра, за да я накара да избухне. Едва ли причината бе в това, че след около седмица щяха да пристигнат в Кардиния. Но кой би могъл да си помисли, че това ще трае толкова дълго?

В действителност Лазар намираше цялата тази работа страшно забавна, но вероятно той бе единственият, който мислеше така. За известно време наистина се отегчи, когато Васили и Александра се стараеха да се избягват. Но сега между тях избухваха спречквания поне веднъж на ден. И все още никой от двамата не бе изрекъл магическите думи, които щяха да сложат край на годежа. Вместо това и двамата се опитваха да придадат ново значение на думата „упоритост“.

Времето беше много студено, въпреки че слънцето понякога се показваше иззад облаците, но все още не ги бе връхлетяла снежна буря, която, надяваше се Васили, щеше да изпрати Александра обратно вкъщи. Това бе още една причина за отчаянието на Васили. В Кардиния също имаше сурови зими, както във всяка друга страна в този район. Васили рядко напускаше уюта на пращящия в камината огън. Ако някой щеше да страда от свирепия студ в една снежна буря, това щеше да бъде той, а не Александра.

В интерес на справедливостта обаче двамата с Лазар бяха приели, че годеницата му е едно съвсем обикновено момиче. Нямаше как да знаят, че тя е дете на природата, което се чувстваше много по-добре навън, отколкото затворена вкъщи, и очевидно това важеше за всяко време на годината. Александра нямаше да се оплаче, ако ги връхлетеше снежна буря, както не се бе оплакала и от продължителната езда за изминалите три и половина седмици.

 

 

Беше рано следобед, когато стигнаха планинската пътека и започнаха да се спускат. Докато се изкачваха, се радваха на хубаво време. И след като половината от опасността бе преминала, след като бяха преполовили пътя, всички започнаха да се отпускат, въпреки тъмните облаци, които се събираха на хоризонта от запад.

По-малко от час по-късно започна да вали сняг и с това късметът ги изостави. След половин час снегът толкова се усили, че повече не бяха в състояние да следват пътеката и се принудиха да издигнат лагера си.

Докато разпъваха палатките, Александра работеше трескаво, за да издигне заслон за конете, които бяха нейната първа грижа. Използва товарните коли и цялото им съдържание и почти половината от допълнителните одеяла, които бе взела за такива случаи. През цялото време ругаеше под нос Васили, като го обвиняваше за прахосаното време с графиня Шевченко. Заради него бяха попаднали в това положение без приличен подслон в планината.

Скоро обаче трябваше да престане с ругатните и да сметне, че сигурно е ослепяла от бурята, когато видя, че Васили се е заел да й помага, вместо да разпъва собствената си палатка. Александра продължи да го ругае, но вече без видимо удоволствие, след което напълно престана, защото изпита нещо, което подозрително приличаше на чувство за вина.

Значи той бе способен да помага и да съчувства. Това изобщо не можеше да затъмни всичките му лоши навици, но все пак той й помагаше да запази нейните коне. Ще трябва поне да му благодари — когато намери време.

Бурята продължи да вилнее през целия следобед, а Александра изпитваше все по-голяма тревога за конете си. Те всички бяха привикнали към студа, но обикновено имаха топла конюшня, където се прибираха, след като са били изложени на студа. Сега положението бе съвсем различно, затова Александра час по час ставаше и отиваше да провери дали са добре. Вече два пъти бе ходила при тях. Третия път забеляза пред себе си още някой и го чу да възкликва „О, господи“, преди да разбере, че това е Васили, загърнат в дълга кожена наметка. Александра си помисли, че той негодува от времето. Но когато се приближи до него, забеляза, че половината заслон, който бе издигнала с толкова труд, бе празен.

— Какво си направил?! — изкрещя ужасена тя, приемайки, че вината е негова.

— Бих искал да можех да поема вината върху себе си, но не мога. — Бе започнал да й се присмива, но когато забеляза болката, изписана на лицето й, пожела да си върне думите назад. — По дяволите, знаех си, че това ще се случи. Не можеш да водиш със себе си в тези населени с бандити райони такива скъпи коне и да очакваш, че няма да загубиш няколко.

— Няколко ли? Всичките ми бели жребци са изчезнали! — изкрещя тя. — О, господи, вината е изцяло моя. Аз повиках пазачите да влязат да се стоплят. Не мислех, че ще имаме подобни проблеми в такова ужасно време.

— Когато снегът предлага отлично прикритие?

Все едно бе казал, че никога не е чувал нещо по-глупаво. Но тя разбра. Не го оспори. Александра не бе мислила за бандитите, а само за бурята, бе искала да пощади хората си, както и неговите, като не бе поискала да ги излага на най-големия студ поне докато настъпеше вечерта.

Но това не бе никакво извинение, затова тя не каза нищо. Вече бе изхвърлила Васили от мислите си и се бе навела да разгледа въжето, което бе задържало животните в корала и което сега бе срязано.

Всички останали коне бяха на мястото си. Дорестият жребец също бе там, нямаше ги само белите коне. Очевидно само тези редки животни бяха целта на бандитите.

Следата, която бяха оставили, бе достатъчно широка и ясна, но вече бе едва различима, защото бързо се пълнеше със сняг. Само след броени минути щеше да изчезне. Александра нямаше време да извика хората си, нито пък тези на Васили. Вятърът виеше толкова силно, че нямаше да чуят виковете й. Трябваше да тръгне по следата и да открие къде бяха отведени конете й, след това да се върне…

— Къде си мислиш, че отиваш?

Тя бе понечила да се качи на един от конете — всички те бяха оседлани, тъй като така щеше да им бъде по-топло — когато Васили я повали на земята и повтори идиотския си въпрос.

— Нямам време да споря с теб, Петров.

— Аз ще ти върна конете.

— Как?

— Ще ги откупя. Двамата с братовчед ми сме се срещали вече с такива хора. Те биха направили всичко за пари.

— Не ставай смешен — отвърна тя. — След това да ти остана задължена, така ли? Аз сама ще си върна конете и това няма да струва нищо, освен няколко живота — техните.

— Друг път! Те са многобройни, Алекс!

— Казвам ти, че ще си върна конете, моите коне, които са моя отговорност. А следата, която са оставили, изчезва, докато ние спорим. Ако искаш да ми помогнеш, извикай останалите и ме последвай, защото аз тръгвам веднага.

Достатъчно бе тя да го блъсне леко, за да се освободи от хватката му. Това нямаше да й се удаде, ако Васили не бе изгубил равновесие, като се плъзна върху снега, който двамата бяха отъпкали. Александра не можеше да понесе снизхождението му, с удоволствие би му го казала, но след това се отказа.

Васили не падна, но докато успее да възвърне равновесието си, Александра бе вече в другия край на корала, а фигурата й едва се забелязваше в бялата вихрушка. Докато се мяташе на коня си, Васили извика на другите да ги последват.

Съмняваше се, че някой го е чул, но в този момент това не го интересуваше. Когато хванеше тази глупачка, щеше да й извие врата, а за това не му бе нужна ничия помощ.