Джоана Линдзи
Ти ми принадлежиш (37)

Глава 37

— Можем да говорим още тук, за най-голямо удоволствие на всички, или ще дойдеш с мен — заяви Васили с измамно спокоен тон. — Отвън ни чака карета.

Александра изобщо не очакваше да чуе тези думи. Ако беше толкова ядосана, колкото подозираше, че е Васили, нямаше да отлага да разбере за какво говореше той само за да не причини шумен скандал. Разбира се, бе свикнала да прави сцени и реши, че е по-добре да му отговори, преди той да вземе решение вместо нея.

— Така или иначе, тъкмо се готвех да си тръгна — отвърна тя, като внимаваше тонът й да бъде не по-малко безстрастен от неговия.

Въпреки че изпитваше желание да си тръгне още от момента, когато пристигна, Александра всъщност не се канеше да напусне бала толкова скоро. Но си помисли, че ако не тръгне с него, той ще се ядоса още повече и той, а не тя, щеше да предизвика скандал.

В следващия миг обаче едва не промени решението си да тръгне с него. Въпреки че бе получил съгласието й, тя се чувстваше така, като че ли я извеждаха насила оттук. Но преди да реши дали ще бъде най-добре да остане там, където имаше много хора, вече бяха отвън й той грубо я блъсна в каретата.

— Да не би да имаш намерение да ме умориш от студ? — Александра се обърна към него със саркастичен тон.

Той не бе пожелал да спре, за да може тя да си вземе наметката, а зимният нощен въздух бе влажен и студен. В широката, луксозна карета бе не по-топло. Но вместо да се върне за наметката й, Васили предпочете да й подхвърли едно одеяло.

Каретата потегли веднага след захлопването на вратата, като почти изхвърли Александра от седалката. Едва се въздържа да не избухне.

— Хайде, обясни ми, Петров. Ако знаех, че се готвиш да посетиш Англия, щях да отида някъде другаде.

— Така ли? Съмнявам се.

Васили седеше срещу нея с кръстосани пред гърдите ръце, бе протегнал краката си напред и също ги беше кръстосал и продължаваше да я пронизва с поглед. Удоволствието й от това, че го вижда, бързо се стопи, отстъпвайки място на раздразнение. Той не каза нищо повече и тишината, която последва, опъна нервите й докрай.

Накрая Александра не издържа и първа наруши мълчанието.

— Е? Приемам, че има някаква особена причина, за да ме намериш, или пък имахме нещастието да се озовем неволно на един и същ прием, в един и същи град?

— Ще стигнем и до това, Алекс. Точно сега се опитвам да свикна да те гледам така, тъй като изглеждаш като истинска дама. Или все пак съм сбъркал и под роклята си носиш панталоните за езда?

Александра не можа да си отговори защо този въпрос я накара да се изчерви, но наистина стана така.

— Ако си пропуснал да забележиш, измъкна ме от бал. А аз случайно знам, че в такъв случай се ходи с вечерна рокля.

— Тогава наистина си захвърлила панталоните?

Вместо отговор, тя му хвърли мрачен поглед. Васили обаче не се шегуваше. Всъщност сега очите му изразяваха по-голямо недоверие, отколкото в момента, когато я видя за пръв път в балната зала. Коприна и дантели. Бе си я представял облечена именно така, но никога не бе мислил, че ще изглежда толкова съвършена. Сложната прическа, дългите ръкавици! А дълбоко изрязаното деколте — излагаше гърдите й, прекрасните й гърди, пред погледа на всеки мъж.

Въпреки че това го разгневи, Васили трябваше да признае, че никога не я бе виждал по-красива. Бе възмутен, че тя винаги бе отказвала да му покаже тази своя женственост, той дори не знаеше, че може да изглежда така — освен когато се бяха любили.

Годеницата му можеше да танцува. Очевидно можеше и да разговаря с благородниците от своя кръг, без да ги ругае и шокира. И очевидно тя внимаваше да не посещава приеми, където бе включена вечеря, в противен случай бързо щяха да я изключат от списъка на гостите. Явно бе успяла да заблуди тези англичани и ги бе накарала да повярват, че е дама… или може би знаеше как да се държи като такава.

Васили все още бе гневен, че не бе успял да я настигне, преди тя да отплава за Англия, че му бе отнело повече от месец, за да я намери. Бяха загубили следите й, като се бе насочила първо към планините, създавайки впечатление, че е тръгнала към дома си в Русия, а след това бе поела на север. Васили бе изпратил обратно повечето от хората, които бе взел със себе си, тъй като повече нямаше да има нужда от тях.

След това отново я бяха изгубили, когато се бе прехвърлила в каретата на лейди Беатрис. Но когато накрая пристигна в Лондон с осем души, само няколко часа след пристигането успяха да намерят хотела й. А Нина услужливо им бе казала къде могат да я намерят тази вечер.

Сега Васили не бе сигурен как да се отнася с нея. Първият му порив бе да я люби и този път желанието му бе по-силно от всякога. Само фактът, че се намираше толкова близо до нея, го караше да потръпва от възбуда. След това изпита желание да я удуши заради тревогите, които му бе причинила. Но изпитваше и още една необходимост — да я вземе в прегръдките си и да й каже… Какво? Че едва не се е поболял от притеснение, че тя ще се омъжи за Лейтън, преди да успее да я намери? Че сега се намира в окаяно положение? Че е влюбен в нея? След начина, по който се бе отнасял към нея, тя никога нямаше да му повярва.

Ами нейният англичанин? Ако бе заварил Лейтън с нея, сигурно щеше веднага да го предизвика. Ако тя обичаше този мъж, ако наистина го обичаше, Васили се съмняваше, че ще съумее да прояви достатъчно благородство да се поклони и да се оттегли. Разяждан от ревност, не можеше да остави англичанина да му отнеме Александра. Но любовта, която изпитваше към нея, го подтикваше да й позволи да бъде щастлива.

Тези две противоположни чувства не му даваха мира. Реши, че първо трябва да разбере дали не е пристигнал твърде късно.

— Има ли насрочена сватба, Алекс?

Александра си пое рязко дъх от изненада. Как бе възможно той да е научил за виконта? Не би могъл да знае.

— Каква сватба? — попита внимателно тя.

— Твоята с Лейтън.

Това беше още по-лошо.

— Откъде си научил за Кристофър?

— От Лазар. Трябваше да ми кажеш, Алекс.

— Не беше твоя работа…

— Но ние ще се оженим! — прекъсна я той. Гневът му най-накрая избухна. — Разбира се, че е моя работа, ако си влюбена в друг мъж!

— Ние какво?

— Накрая се оказа, че съвсем не държиш на думата си, нали? Или си забравила, че ме уверяваше, че няма да престъпиш обещанието си. Въпрос на чест, ти сама така каза.

Думите му я накараха да настръхне.

— Не получи ли бележката ми? Майка ти каза, че не можеш да се ожениш за мен, че съм истински позор за семейството ви, безнадеждна…

— Не майка ми урежда нашия брак. Тя няма думата по този въпрос.

— Когато последния път говорехме за разваляне на годежа ни, ти съвсем не разсъждаваше по този начин — отвърна сковано тя. — Когато тя ми каза това, аз си помислих…

— Мислела си погрешно, Алекс, и си тръгна, без дори да поговориш с мен. Повтарям ти: майка ми не може да решава, каквото и да било за нашия брак. Дали ще се оженим или не зависи от нас, зависи и от това, дали ще опазим честта на семействата и ще удържим думата, която са си дали бащите ни, когато са ни свързали.

— Искаш да кажеш, че все още сме сгодени?

— Дяволски си права, така е. — И преди Александра да разбере какво прави той, Васили пое ръката й в своите и отново сложи на пръста й годежния пръстен. — Не го сваляй пак, Алекс. Ти ми принадлежиш. Искам да носиш доказателството за това.

Последните думи бяха казани като предупреждение, но Александра усети някаква далечна, топла нотка в тях, което едновременно я смути и развълнува. Тя се облегна назад, изпълнена с облекчение и страх, като се постара да ги превъзмогне. Ако не овладееше чувствата си, никога нямаше да може да продължи този разговор с Васили. О, но колко хубаво беше отново да почувства неговия пръстен на ръката си! Когато преди го бе свалила и му го бе оставила, не можа да сдържи сълзите си. Тогава бе почувствала, че заедно с пръстена оставя и сърцето си. Никога повече нямаше да го свали, но не защото той й бе казал да не го прави.

— Би ли ми обяснил защо? — попита тя, като имаше предвид изявлението му, че все още бяха сгодени. — Аз ти дадох шанс да се откажеш от годежа. И доколкото си спомням, ти не искаше да се ожениш за мен, тогава защо не се възползва от този шанс?

Защото те обичам!

Сега имаше идеалната възможност да й го каже. Но тя щеше да му се изсмее в лицето и може би щеше да каже нещо, изпълнено с ирония, като например: „Разбира се. Петров. Казваш ми го всеки път, когато си отвориш устата!“. И тъй като самият той още не можеше да го повярва, как очакваше да убеди нея?

— Ти не ми даде шанс да се откажа, Алекс. Ти просто избяга, тъй като остана с погрешно впечатление. Това не ме освобождава от обещанието ми, а просто трябваше да те върна обратно. Все пак, ако твоето намерение е да нарушиш думата си, просто кажи и всичко ще приключи дотук.

— Никога не съм имала такова намерение и ти го знаеш много добре — изсъска тя.

— Разбира се, че не съм мислил, че ще се откажеш. Ние все още сме свързани с онзи договор, все още сме сгодени и все още ни предстои да се оженим. Или не си съгласна?

— Разбира се, че съм съгласна.

— Значи идването ти в Англия не е променило разбиранията ти за чест?

— Не — отвърна тя и му хвърли мрачен поглед.

— Радвам се да го чуя.

Александра го погледна изненадано.

— Внимавай, Петров, или почти ще ме накараш да помисля, че сега искаш да се ожениш за мен.

— Може би е точно така — отвърна меко той.

— Друг път! — отвърна рязко тя.

Васили се усмихна. Бе сигурен, че неговата Алекс ще каже нещо подобно.

— Всъщност… — Той замълча за малко, създавайки впечатлението, че в момента стига до това заключение. — Понеже така или иначе трябва да се оженя — за да си осигуря наследник, както сама знаеш — нищо не пречи ти да ми станеш жена. Вече положих повече усилия с теб, отколкото с която и да било друга жена и освен това, обожавам гърдите ти, Алекс.

Васили очакваше още някой възмутен отговор, изчервяване, но не и изражението на болка и безпомощност, което придоби лицето на Александра. Съжали ужасно за това, че си бе помислил, че тези думи за нея щяха да бъдат по-приемливи от истината.

— Алекс…

— Не е необходимо да ми обясняваш — прекъсна го тя. — От самото начало ми каза какво мислиш по този въпрос. Знаеш и моето отношение, нали така?

Напомнянето й, че тя не бе искала да се омъжи за него, защото бе влюбена в друг, бе достатъчно отново да възбуди гнева му и да промени намерението му да й каже, че иска да я направи щастлива. Сега тя можеше да му каже за бебето, а той щеше да престане да й обръща внимание, преди още да се бяха оженили. Но тъй като тази вест несъмнено щеше да го зарадва, тя реши да я запази за себе си.

Той може и да я бе последвал, но очевидно нищо друго не се бе променило. Но защо думите му я караха да се чувства така, сякаш ще заплаче всеки момент?

— Видя ли се с Лейтън? — попита Васили с твърд глас.

— Да.

— Само ако те е докоснал, ще убия това копеле! — изръмжа той.

Какво беше това, ревност?

— Не си прави труда. Той никога не е искал да се ожени за мен. Чакал ме е да се омъжа за някого другиго, след което да ми стане любовник. Помислил си същото, каквото и ти, но за разлика от теб той знаеше, че съм девствена и ме чакаше да променя това положение.

— Смятай го за мъртъв! — отвърна просто Васили.

Александра въздъхна.

— Аз съм тази, която бе обидена, Петров, не ти. Само защото сега ме приемаш като своя жена, не означава, че не мога сама да се оправям със собствените си проблеми.

— Той те е наранил…

— Не, не е, което ме накара да осъзная, че това, което съм чувствала към него, изобщо не е било любов.

Самодоволната му усмивка направо я вбеси, което я накара отново да промени темата.

— Къде, по-точно, ме водиш?

— На моя кораб. Този шумен и претъпкан град не ми хареса още първия път, когато дойдох тук, не ми харесва и сега. Ще потеглим веднага.

— Не, няма. Моите хора…

— Сигурно вече са на кораба, благодарение на едно… приятелско убеждаване.

— Ти ме насилваш, Петров!

— След всичките тревоги, които ми причини, мисля, че ми е позволено да го направя.