Катрин Стоун
Даровете на любовта (5)

ПЕТА ГЛАВА

Лос Анджелис, Калифорния

Понеделник, 13 март

Въпреки че Николас Голт прекара уикенда със своите дъщери в Санта Барбара, той успя да събере и малко информация за Рейвън У. Уинтър. Завъртя няколко телефона през късните часове, когато момичетата спяха. Никой от неговите източници обаче не можа да му каже какво означава средното „У“, но това бе дребна подробност в сравнение с много по-важната и обезпокояваща мистерия около Рейвън.

Ник разбра, че Рейвън бе известна под прякора Снежанка Акулата. Само на тридесет и три години, тя вече се бе наложила като един от най-добрите адвокати в света на шоубизнеса. Поради прословутото й умение да смазва конкурентите си, всички в Холивуд се стремяха да я имат от своята страна на масата за преговори. Рейвън можеше да си позволи лукса да избере когото си пожелае за свой клиент, и тя наистина представляваше най-талантливите и влиятелните.

Това бе адвокатката Рейвън Уинтър — твърда, безцеремонна, брилянтна, успяваща. А Рейвън Уинтър — жената? Свързваха я с някои от най-богатите и влиятелни холивудски мъже. Очевидно това бяха връзки само на сексуална основа, нито една от които не бе довела до брак.

Току-що бе приключила и последната история — с продуцента и режисьора Майкъл Андрюс. Той се бе върнал от седемседмично пребиваване в Испания и още същата вечер след пристигането си бе „изритал“ Рейвън от къщата си в Бевърли Хилс. Естествено, тук беше намесена друга жена — очарователна и страстна наивница. Но според познатите на Ник еротичните афери на Майкъл не бяха нищо ново. По време на почти тригодишната си връзка с Рейвън той бе ходил с множество други жени.

И Рейвън бе останала толкова дълго при него, въпреки предателството и публичното унижение? Защо? — чудеше се Ник. Наистина ли жената, която бе достигнала върха в една традиционно мъжка професия, страдаше от липса на самочувствие? Всички, с които той разговаря, не се поколебаха да потвърдят, че Рейвън бе изградила кариерата си сама, а не в мъжките легла. Бе успяла — въпреки изключителната си красота. Бе накарала хората да се абстрахират от нейната външност и да приемат на сериозно невероятната й интелигентност.

Рейвън никога не бе правила и не й се налагаше да прави професионални компромиси, но тогава защо, по дяволите, бе потънала в лични компромиси?

Наистина ли бе хлътнала толкова силно по Майкъл Андрюс, та бе забравила за собственото си достойнство и бе понасяла безропотно неговите предателства? От собствен опит Ник знаеше, че с предателството и любовта си отиваше завинаги. Нима наистина Рейвън обичаше толкова много този нафукан режисьор и уважаваше толкова малко себе си, та бе му прощавала десетки пъти?

Вероятно нещо травматизиращо от миналото на тази жена я караше да се съмнява в себе си и да приема униженията и предателството за своя съдба. Тази мисъл не се хареса на Ник, а още по-малко му допадна друго едно възможно обяснение за нейното безропотно подчиняване на Майкъл Андрюс — безразличие към любовта и преклонение пред успеха и парите.

Превъзходната адвокатка от шоубизнеса притежаваше значително богатство и власт. Но Майкъл Андрюс бе на по-високо равнище, разполагайки с огромната си филмова империя. Тя обаче бледнееше пред владенията на Николас Голт.

Ник можеше да купи и да продаде многократно Майкъл Андрюс, и това го обезпокои. След като Рейвън бе готова да понася унижения и предателства в ръцете на режисьора, на какви ли компромиси би отишла, ако знаеше че Ник и „Идън Ентърпрайзис“ са едно и също нещо? Докъде щеше да стигне тя в привидното си подчинение и в обещанията за любов?

Ник си тръгна от нейния дом в петъчната вечер със спомена за нейната уязвимост, която изместваше от съзнанието му скъпата къща, дрехите и колата. Сега, когато пак спря пред дома й, предизвикателният образ на нейната слабост отново завладя съзнанието му и той забрави за притесненията си от получената информация през почивните дни.

Рейвън не знаеше кой всъщност е той и не бе необходимо да научава веднага. За нея щеше да бъде градинарят Ник, а не хищникът от хотелиерския бизнес. За него пък тя нямаше да бъде Снежанка Акулата, а само Снежанка.

„При условие, мислеше си Ник, докато крачеше бавно към къщата, че петъчните ми впечатления не се окажат само една илюзия…“

 

 

Не бяха илюзия.

Тази сутрин розово-оранжевият ленен костюм на Армани показваше ясно, че външният вид и парите играеха важна роля в живота на Рейвън Уинтър. Но дори и от скъпото облекло лъхаше на несигурност. Домакинята беше с безукорни аксесоари — точно според вижданията на дизайнера, сякаш самата тя бе модел, манекен, а не богата, самоутвърдила се личност. Ник познаваше много заможни и успяващи жени и всяка една от тях разкрасяваше облеклото си с нещо дълбоко лично, някакъв свой белег — от рода на цвят или бижу, който убедително демонстрираше собствен стил и лично виждане.

Толкова неуверена в себе си ли беше Рейвън? Наистина ли се боеше да бъде поне малко по-различна, уникална, по-специална? Нима несигурността в сапфирено-сините очи бе непресторена?

— Добро утро — поздрави той дружелюбно.

— Добро утро.

— Как сте?

Нейните издраскани и вероятно бинтовани колене бяха скрити зад средно-дългата розово-оранжева пола. Ник обърна ръцете си с дланите нагоре, с което мълчаливо я прикани и тя да направи същото.

Дланите бяха скрити под снежнобял бинт. Ник усети болезнено парване от гледката. Бинтовете бяха прилепени с купената от него книжна лепенка, която на места бе прегъната, а марлята — леко изкривена, мило и трогателно доказателство за сръчността на нейните пръсти и същевременно за нейната самота.

— Може ли да погледна? — помоли Ник, решил да оправи краищата на лепенката, без да разваля превръзката.

Рейвън поклати глава в знак на съгласие и лъскавата гарвановочерна коса затанцува около лицето й, посипвайки се по раменете. Той си помисли, че вероятно Снежанка Акулата ходеше на работа с много по-стегната прическа, която изискваше доста старание при поставяне на всеки черен кичур на мястото му. Тази задача сега трудно се поддаваше на лошо наранените ръце.

Ник махна лепенката с дългите си пръсти също толкова нежно и внимателно, както преди три дни бе извадил ключа от дълбоките джобове на шортите й. И сега, както и тогава, неговата невероятна и учудваща нежност накара Рейвън да потрепери.

— Какво мислите?

Ник долови безпокойство в гласа й и я увери:

— Изглежда добре. Почти е заздравяло и не виждам никакви следи от инфектирания. Нали сте съгласна?

Рейвън не знаеше какво да мисли за раните, от които бе изтекла повече кръв от всякога — много повече от оскъдните менструални течения, които ежемесечно й напомняха за студенината на нейната утроба. Досега раните бяха само дълбоко в нея. Те я боляха — о, как само я боляха! — но не можеше да ги види.

— Май че наистина зарастват.

— Имате ли болки?

Най-накрая Рейвън се усмихна.

— Много по-добре съм — призна тя.

— Значи сте успяла да прелистите „Даровете на любовта“?

— Да — с нотки на топлота отговори младата жена. Сякаш Лорън Синклер бе написала книгата специално за нея, за неизлечимите й дълбоки рани. Изглежда Лорън знаеше за тях и изпращаше думите си като послание на надежда до Рейвън: има щастие, има любов… дори и за нея.

— И? — подкани учтиво Ник.

— И беше прекрасна — отметна замислено тъмните си коси тя и добави: — Успях да прегледам оставените от вас каталози. Те също са прекрасни. В кухнята са. Направила съм и кафе. Заповядайте.

 

 

Ник разля кафето в две чашки и седна до нея на масата, където лежаха внимателно подредени оставените от него на верандата каталози.

Доста страници бяха отбелязани с бледожълт маркер. Едва забележимите ремарки бяха прецизно подравнени в горния десен ъгъл на листовете.

„По този изряден начин, помисли си Ник, тя би се превързала, ако можеше да го направи сама.“

— Изглежда ви харесват доста цветя.

— Да… Помислих, че е по-добре да имам алтернатива, в случай че някои видове не си подхождат.

Ник изгледа замислено жената, която, ако беше преценил правилно по днешното й облекло, не се осмеляваше да направи самостоятелен избор и да се противопостави със свой стил на дизайнерското решение.

— Всички цветя си отиват, Рейвън. Всъщност изобщо не бихте могла да сгрешите, затова изберете каквото най-много ви харесва. Използвайте въображението си, рискувайте.

Малко по малко, благодарение на неговото окуражаване, Рейвън откри, че има определено предпочитание. Искаше единствено люляци и рози, а след като Ник приветства искрено нейния избор, тя се осмели да посочи и какви цветове й допадат. За люляците се спря на традиционното лилаво и на нежно бяло, а за розите подбра меките романтични оттенъци на розово и кремаво.

— Харесват ми и имената им — сподели тя импулсивно и по бледите като сняг бузи се разля нежна розова окраска, наподобяваща „Пристайн“ — любимата й роза. — Дори не съм предполагала, че тези цветя си имат имена.

Ник почувства прилив на противоречиви емоции. Радваше се на ентусиазма, с който Рейвън гледаше на градината от люляци и рози, и същевременно му ставаше тъжно при мисълта, че тя ще се обръща към цветята по име, сякаш бяха нейни приятели… сякаш бяха нейното семейство.

 

 

Бързо, много бързо идваше краят на приказното време, когато бяха заедно като Ник Градинаря и Снежанка Акулата. Наближаваше девет. В девет и тридесет Рейвън имаше среща в мансардния офис в Сенчъри сити, а в десет и Николас Голт го очакваше работа в резиденцията в Бел Еър.

— В края на седмицата ще почистя бурените и ще приготвя почвата за засаждане.

— Толкова скоро? — откликна Рейвън, изненадана, но явно доволна.

— Разбира се. Трябва да набавя всички цветя до края на седмицата, така че ако нямате нищо против, предвиждам следващия понеделник да ги посадя.

— Чудесно, съгласна съм.

Ник се поколеба за момент.

— Ще бъде добре, ако тогава присъствате и вие — каза той накрая.

— Аз? Но защо?

— За да ми помогнете в дизайна. — Той срещна с усмивка нейния учуден поглед. — Разбира се, бих могъл да се справя и сам, но има някои деликатни въпроси от етикета и протокола.

— Протокол?

— Представете си, че един ден поканвате лейди Даяна, кралица Елизабет, принцесата на Монако и Барбара Буш във вашата градина. Кой къде ще стане? На кого се полага почетното място? Най-многото слънце? Най-малкото сянка?

Сега и Рейвън се смееше и нейните сапфирени очи грееха.

— Не знам — промърмори все пак тя неуверено.

— Добре тогава. Помислете си. В крайна сметка това си е вашата градина… вашето семейство… вашите приятели.

 

 

Секунди след като Ник си тръгна, телефонът иззвъня.

— Здравей, Рейвън.

— Майкъл?

— Имам една сделка за тебе…

Рейвън слушаше мълчаливо и безпомощно мъжа, който я бе изхвърлил от живота си преди по-малко от седмица и който жестоко се бе подиграл с нейното смело предположение, че някога я е обичал. Сега й говореше така, сякаш никога нищо не се бе случвало помежду им. Тонът му бе същият като преди три години, когато я убеждаваше да прибави неговото име към елитния списък на своите клиенти.

Осланяйки се единствено на техните професионални отношения, сега той я канеше да присъства с него на някаква среща в понеделник.

Рейвън почувства убийствена болка от бруталната истина: всичко казано от Майкъл миналата седмица бе вярно. Той никога не я е обичал. Смяташе, че е от лед, без сърце и чувства, а и нямаше никаква стойност за него… освен, явно, в случаите, когато му трябваше нейната бляскава юридическа мисъл.

— Следващия понеделник?

— Ще ми трябваш през целия ден. Вече проверих при секретарката ти. Нямаш нищо за тогава, което не би могло да бъде отменено.

„О, но аз имам“ — помисли си Рейвън. Мисълта изникна изненадващо и убедително в съзнанието й.

— Всъщност, Майкъл, имам планове за следващия понеделник, които не мога да променя.

— Винаги можеш да го направиш, Рейвън. Тази сделка е почти толкова голяма, колкото и договорът за четирите филма между Джейсън Коол и „Голд стар“. По дяволите, като те познавам, сделката може да стане дори и по-голяма!

— Съжалявам, но просто не мога — и добави, изненадваща самата себе си: — Мисля, че е по-добре да си потърсиш друг да те представлява. Нямам предвид само този понеделник.

При тези думи той я изруга по познатия й груб и вулгарен начин. Рейвън беше свикнала с подобно отношение от страна на Майкъл и на много други мъже. Тя очакваше да чуе яростни и унизителни оскърбления и от човека, който заради нейното невнимание едва не я уби.

Но Ник не я руга, а показа само загриженост.

И само секунди по-рано бе споделил, че би било много добре, ако тя му помогнеше при разпределението на люляците и розите.

Този ярък и мил спомен й даде сила да превъзмогне огорчението си от злобния гняв на Майкъл Андрюс.