Катрин Стоун
Даровете на любовта (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джейсън бе запазил маса в Ловния клуб на „Бел Еър“. В този ден, когато Лос Анджелис се наводняваше с репортери от целия свят, обедът на някои знаменитости заплашваше да бъде развален както от доброжелатели, така и от журналисти, опитващи се в последната минута да изкопчат прогноза за наградите.

Клубът предлагаше пълно уединение, изисквано от богатите му и известни членове. Влизайки във великолепния, луксозен салон Джейсън бе приветстван от множество познати усмивки, но никой не го обезпокои с нищо повече.

Двамата с Холи се настаниха в едно наистина уединено сепаре. Заобикалящото ги безупречно чисто стъкло и огромните букети пред него създаваха илюзията за розова градина.

В присъствието на някой друг Джейсън, който обикновено нямаше време за обяд, щеше да поръча само салата „Цезар“. Но с гостенката си се колебаеше какво да направи. Изглеждаше така, сякаш се храни от време на време. Със сигурност гризеше ноктите си, а под старата дреха се криеше болезнено слабо телце.

— Тук всичко е прекрасно — вметна той, докато наблюдаваше как тя проучва менюто.

— Така е. Не съм много… Обикновено не обядвам.

А днес, когато си толкова нервна заради мене, сигурно изобщо не би яла.

— Тогава да поръчам ли само топли рулета и салата?

— Да — отговори тя с явно облекчение.

Погледът й неволно срещна неговия и едва сега Джейсън видя, че носеше само стъкла без диоптри. В нейните синьо-зелени очи не се четяха нито превземки, нито лъжа. Излъчваха естествен и неподправен блясък. Около тях се очертаваха тъмни кръгове, като че ли тя не бе спала от много дни, притеснявайки се от предстоящата ужасна схватка с него.

Джейсън осъзна, че една част от него също се бе притеснявала и искаше този маскарад да приключи по-скоро. Представяше си как Рейвън и истинската — бляскава и самоуверена — Лорън Синклер го връхлитат неочаквано и след като кимват за поздрав на седналата срещу него актриса го притискат да признае, че ще направи грешка, ако промени сюжетните линии и края на книгата.

Джейсън трудно би издържал до края на подобни сцени, но сега, когато се вглеждаше в сътрапезничката си, разбра че подобно нещо не го заплашва. Нямаше никакъв предварителен сценарий. Тя, тази по-различна жена и никой друг, бе написала думите, които го вдъхновиха толкова силно. Пишеше поетично, лирично или, с други думи — точно както й подхождаше. В нейните романтични истории нямаше нищо сладникаво или отблъскващо. От тях бликаше единствено окуражаваща надежда — радостна и невинна като самата нея.

Сексът присъстваше, но никога не се натрапваше. Създаваше се впечатлението, че авторката всъщност няма никакъв сексуален опит и се базира само на убеждението си, че правенето на любов е израз на върховното обединяване на сърцата, мислите, разума и душите на противоположни полове. В романите на Лорън Синклер сексът представляваше единствено дар на любовта, сладко удоволствие, идващо накрая, едва след като изборът е направен.

Хиляди въпроси измъчваха съзнанието на Джейсън. Беше се запалил да узнае знае всичко за нея. Защо пишеше такива романи? Защо бе такава, каквато бе? Къде е била след шестдесетте години? Искаше да опознае истинската Лорън Синклер, по-точно жената, скрита зад очилата си.

— Вашето истинско име е Мерилин Пиърс?

Холи се опитваше да укроти сърцето си, започнало да подскача още когато Рейвън предложи срещата с Джейсън, и оттогава ритъмът му се ускоряваше с всеки изминал ден, докато стигна границата, отвъд която повече не би издържало. Вълнението и сърцебиенето пречеха на съня и на храненето й е тя понякога се чудеше как изобщо можа да оцелее толкова време.

Но Холи оцеля. А докато таксито я отвеждаше от хотел „Бел Еър“ до студиото на „Голд стар“, тя реши, че ще се справи и по време на ужасната среща. Последните седемнадесет дни доказаха колко силно всъщност бе нейното слабичко тяло. Бе издържало без храна и сън, а сърцето й можеше да понесе и по-големи натоварвания.

И когато той, сякаш предчувствал нейното пристигане, я погледна така, сякаш я бе търсил през целия си живот, измъченото й сърце запърха, понесло на крилете си нейната самотна душа.

Този приказен сън вероятно бе просто едно от лицата на смъртта. И ето че той я питаше, с такова внимание, как да се обръща към нея, а тя желаеше, поне през краткото време на тази илюзия, да я нарича с пазеното в дълбока тайна име.

— Мерилин Пиърс е името ми по паспорт, но иначе ме наричайте Холи.

— Да не сте коледно бебе?

— Да — прошепна тя едва доловимо, учудена от нежността, с която той произнесе името й.

— И преди колко Коледи?

Холи почувства леко притеснение. Част от нея наистина вярваше, че е на тридесет и пет — възрастта на Мерилин Пиърс, ако бе жива. Част от нея наистина вярваше, че вече е стигнала годините, считани за средата на попрището жизнено…

— Холи? — Джейсън се обърна към нея, видял страданието в красивите й очи. Какво й причиняваше такава силна болка? И какво я принуждаваше да се крие зад златната си коса и маскировъчните очила?

Тя отново пътуваше към виденията на смъртта — минали и бъдещи, — но нежната загриженост в гласа му я върна към ужасното и същевременно приказно настояще.

— Да?

— За какво точно си мислехте?

— За нищо.

Холи се почувства виновна за лъжата си. Тя не искаше да лъже този човек и не можеше.

— Мислех си за отминали събития.

— Можете ли да ми разкажете нещо за тях? Моля ви.

Тя знаеше, че е невъзможно да сподели с когото и да било спомените за онази снежна вечер на Свети Валентин. Знаеше със сигурност, че ако някога изобщо започнеше да изброява неописуемите подробности от онзи ужас, натрупалата се в нея болка щеше да изскочи и да закрещи, без да може някога да спре. Тя нямаше веднага да умре, а само щеше да крещи и крещи — до последния си дъх. Холи знаеше, че нейните спомени за любимите лица, отчаяните молби и лудостта трябваше да останат завинаги погребани в нея. Нямаше право да споделя такова зло или такъв ужас.

— Не мога — отговори тя накрая.

Джейсън наблюдаваше състрадателно тъгата в погледа й и съжаляваше, че Холи не желаеше да говори пред него. Но тя трябваше да сподели с някого. Каквото и да бе, трябваше да излее душата си.

Но защо да споделя точно с него? С човека, чието решение да промени щастливия край на романа я бе накарало да изостави своето гнездо на романтични истории, в което тя явно намираше подслон?

Джейсън вече бе решил какво да отговори на Холи. Филмовата версия на „Даровете на любовта“ щеше да остане абсолютно идентична с нейната книга, бликаща от надежда за любов. Но кажеше ли й това веднага, тя навярно щеше да си тръгне, да изчезне така мистериозно, както се бе появила.

Той не желаеше тя да си отива. Необходимо му беше да види отново нейните прекрасни синьо-зелени очи, красивата усмивка, докоснала устните й, да чуе отново чувствените нотки в гласа й, когато говореше с толкова любов под напора на нежни спомени.

Джейсън всъщност искаше много повече. Човекът, чиято страст и всеотдайна енергия се изразходваха за неговите филми, а не за пищни и самоуверени жени, с които споделяше леглото си, искаше много повече от Холи… за Холи… и с Холи. Той копнееше за великолепния дар на любовта, така прекрасно описван от нея.

Внезапно надигналите се в него желания го шокираха. Коол винаги получаваше каквото поиска. Но никога нищо не му се поднасяше наготово. Винаги бе постигал триумф с работа, неуморна енергия, амбиция и самодисциплина.

Но никога преди не си бе пожелавал любов. И никога преди не се бе чувствал толкова безсилен. Колкото повече се взираше в замъглените и недопускащи го до себе си очи, толкова повече нарастваше усещането му за безпомощност.

И все пак в този неин поглед се бе прокраднала и смелост, и топлота, когато тя му бе признала, че нейното истинско име е Холи.

— Холи? — произнесе Джейсън с нотки на несвойствена емоционалност и нежен зов.

— Да?

„И ти ли го чувстваш?“ — питаше безмълвно сърцето му.

„Да“ — издайническите пламъчета в очите й побързаха да му отговорят.

Джейсън разбра, че тя бе почувствала магията, но това я ужасяваше, и реши да смени темата с по-безопасна.

— Никога не съм ходил в Аляска.

— Много е красиво.

— Ще ми разкажете ли за нея? Погледнете ме, моля ви! Холи?

„Да“, отговориха вместо нея очите й, които се отвориха още веднъж за него. Да.

Започна да говори колебливо и неуверено, но надарената разказвачка на истории, която живееше в нея, постепенно надделя. Разказваше за ледници и гори, за смарагдовозелени морета, за огромни мечки и величествени орли. А хората там — те бяха богатството и силата на културните традиции в Аляска.

Понякога Холи спираше да говори, сякаш не вярваше, че той наистина би желал да я слуша още. Но Джейсън я окуражаваше да продължава, страхувайки се, че магията ще си отиде от него. Облаците се разнесоха от погледа й и тя дори се усмихна.

Постепенно историята за Аляска наближи края си. Но това не беше нейната история. Тя не бе разказала нищо за себе си.

— Откога живеете в Аляска?

— Вече петнадесет години.

— Изглежда сте обиколила целия щат?

Холи поклати глава, но на лицето и се изписа срам.

— В началото пътувах много — отговори тя и се замисли, че сега рядко напускаше дори колибата си. Сега дори отиването до града й се струваше непосилно и тя го правеше само по необходимост — за провизии, до пощата, да изгледа някой филм, ако в него участва… Джейсън Коол.

— Имате ли си любимо място? — запита той в желанието си да я откъсне от нейните далечни спомени и да я върне в настояще.

— Бероу — отговори тя с благодарна усмивка. — Ходех там всяко лято.

— Защото?

— Защото през лятото, между май и август, слънцето никога не залязва напълно. Започне да захожда както — навсякъде другаде, но преди още да е докоснало хоризонта, и отново се издига в небосклона. Прилича на огнена топка.

— Бих желал да видя това чудо.

„Бих желал да видя това с теб“.

Това бе най-важното съобщение, което някога очите на Джейсън бяха изпращали, и тя успя да го разчете съвсем ясно. Бледото й лице се покри с нежна розовина, но тя не отклони погледа си.

 

 

Холи и Джейсън говореха за магията — омайната магия на природата, и тази, създаваща филмите. Гласовете им се лееха волно, като флирта на лятното слънце с хоризонта на Бероу. Никой от тях не споменаваше думата „любов“, но и двамата знаеха, че в тези приказни часове я изживяват и потъват в нея, но само за да полетят отново — подобно на лятното слънце, нежелаещо да залезе.

В един момент обаче Джейсън излезе от своя унес и стреснато погледна часовника си. Беше почти четири. Лимузината, която трябваше да го закара до палатата на Дороти Чандлър, щеше да пристигне пред жилището му след по-малко от час.

— Трябва да тръгвам — извини се той тихо. — Церемонията по награждаването започва точно в шест и трябва да бъда там поне двадесет минути преди началото.

— Церемония по награждаването?

Холи очевидно нямаше и представа за какво става дума. Джейсън едва успя да скрие удивлението си, но този факт го притесни.

Може би раздаването на „Оскари“ не бе най-важната новина в Кодиак, но все пак от събота тя бе в Лос Анджелис. Нима през тези два дни не бе включвала телевизора, или не четеше вестници — поне водещите заглавия? Тялом Холи пребиваваше в Лос Анджелис, но къде всъщност се намираше? Губеше се някъде в шестдесетте? Или бе погълната от последния си любовен роман, върху който работи? А може би изживяваше някакви лични страдания?

— Тази вечер се раздават наградите на Американската академия за киноизкуство — обясни й той и внимателно добави: — По време на регистрацията казах на организаторите, че ще присъствам сам. Въпреки това мисля, че ако отида с някого, няма да има никакви проблеми с местата. Би ли дошла с мен тази вечер, Холи?

— О, не — прошепна тя. После бързо вметна: — Искам да кажа, че бих желала… — Тя се запъна, искайки да произнесе думите: „да бъда с теб“.

Така бяха постъпили нейните героини, но…

— Не мисля, че ще дойда. Но благодаря за поканата.

Джейсън не искаше да я принуждава. А и предпочиташе да останат насаме, в техния приказен свят. Ако тя отидеше с него на най-пищната церемония в Холивуд, интимността им щеше да бъде нарушена от ордите фотографи, любопитни да научат нещо повече за мистериозната жена.

 

 

— Трябва да поговорим за книгата ти — каза Джейсън, когато пристигнаха пред хотел „Бел Еър“. — Защо не закусим заедно утре сутринта?

— С Рейвън?

Джейсън почувства раздразнение. Явно Холи се надяваше на безрезервната подкрепа на юристката.

— Мисля, че ние двамата също можем да обсъдим въпроса, Холи. Но щом държиш на Рейвън, ще проверя дали се е върнала и може ли да се присъедини към нас.

— Не. Всичко е наред и така.

— Бих желал да обсъдим книгата ти с тебе, Холи, но още сега ти обещавам, че няма да променя нито думичка в нея, ако ти не искаш. Значи… ще те взема в девет. Ще отидем до Малибу. Там има един ресторант, който вероятно ще ти хареса.