Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Happy Endings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 69 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Катрин Стоун. Даровете на любовта

„Бард“, 1996

История

  1. — Добавяне

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Прекосиха осеяната с диви цветя поляна и седнаха направо върху нагорещената трева край потока. Слънчевите лъчи галеха водната повърхност, обсипвайки я със златисти краски.

Всеки от тях бързаше да зарадва другия с повече и по-хубави новини за себе си. Любовта им обаче ги подтикваше да крият болезнените спомени и истини — така, както блясъкът на пролетното слънце не можеше да стигне до водните дълбини.

Лоурънс сподели, че станал ветеринарен лекар, осъществявайки мечтите на семейството си, разказа за храбрата Жулиета и накрая за любовта си към Керълайн. Но скри как е бил затворен в клетка в джунглата; как безкрайни месеци е обикалял улиците на непознати градове, за да я търси; как всяка златисторуса коса е карала сърцето му да се разтуптява в надежда, че най-после я е намерил, и колко е страдал, когато не откривал познатите мили черти в поредното непознато лице пред себе си…

И Холи разказа на баща си за работата си, за величествената красота на Аляска и за своето доброволно участие в спасяването на замърсените от петрол морски същества в пролива „Принц Филип“ по време на аварията на „Ексон Валдес“. Но тя му спести истината за дългогодишното си съществувание на границата между живота и смъртта, от която я бяха спасили единствено измислените от нея светове на любов.

Не пожела да говори и за нощта, когато Дерек бе унищожил завинаги техните мечти. Преодолявайки собствения си страх да слуша за бруталната смърт на жената, която бе обичал, Лоурънс запита за тази нощ, защото мислеше, че дъщеря му наистина има нужда да излее пред някого мъката си. Но Холи вече бе споделила с Джейсън своя ужас и бе изхвърлила от живота си така дълго измъчващите я призраци. Тя не желаеше да говори за това отново и само настоятелно увери баща си, че всичко е станало много бързо.

Тя лъжеше, и при това казаното звучеше правдоподобно. Лъжата от любов понякога бе толкова необходима, колкото и верността.

Изминаха много часове. За Холи и Лоурънс те се измерваха в любов и надежди. Когато се сетиха, че трябва да се връщат вкъщи, вече ги обръщаха сенките на късния следобед.

 

 

Керълайн излезе да ги посрещне на поляната. Бакъреночервената й коса блестеше под лъчите на залязващото слънце. В очите й се четяха и щастие, и ням въпрос, издаващ собствената й несигурност.

— Разбрах, че вие двамата ще се жените — поздрави топло Холи. — Толкова се радвам.

— Благодаря — отговори Керълайн, изпитала най-после облекчение. След това премести поглед към Лоурънс.

— Аз също се радвам — нежно и сдържано каза той.

Тонът в гласа му заличи и най-малките следи от несигурност. Но този разговор изведнъж подсети Керълайн за нещо, близко до темата:

— Джейсън си тръгна, когато ви видя да излизате от конюшнята. Искаше да се увери, че сте добре, в безопасност и всичко между вас е наред. Връща се в Лос Анджелис.

— О — пророни Холи, — разбирам.

— Остави за тебе няколко телефонни номера. — Керълайн извади от джоба си лист и го подаде на Холи. — Първият е домашен, а вторият — прекият, в офиса. Каза, че през уикенда и до три часа в понеделник след обяд ще си бъдел, вкъщи или в службата. После заминавал за Далас.

Докато Холи поемаше листа, Керълайн забеляза сенки от безпокойство, които силно наподобяваха странните сенки в очите на Джейсън на тръгване.

— Изглежда много държеше да му позвъниш, Холи. — „И ужасно се безпокоеше, че няма да го направиш.“ — Вече сигурно е пристигнал в Лос Анджелис. Тук, у нас, има достатъчно телефонни апарати.

— Можеш да говориш насаме — добави Лоурънс. — Ние с Керълайн ще отидем да проверим какво е състоянието на Самъртайм.

— Благодаря ви — вдигна рамене Холи, — но не мисля да му звъня точно сега.

 

 

— Тя никога няма да му се обади — каза Керълайн часове по-късно. Беше среднощ. Двамата с Лоурънс още не можеха да заспят, възбудени от преживяванията през деня.

Холи се намираше в специално приготвената от много години за нея стая. Вероятно тя също не можеше да заспи от възбуда и притеснено се взираше в телефонните номера, оставени върху нощното шкафче от Керълайн.

— Тя трябва да поговори с Джейсън, нали? — запита шепнешком Лоурънс. — Влюбена е в него.

Керълайн се надигна на лакти и го изгледа с учудване и гордост.

— Колко досетлив баща си! Та ти никога не си ги виждал заедно.

— Не, но само при споменаването на неговото име лицето й се променяше. Обича го, но нещо между тях не е съвсем наред.

— Така е — съгласи се Керълайн. — И той също има чувства към нея, Лоурънс. Сега наистина го разбрах, като си спомних как разглеждахте албума, и после, когато я доведе. Джейсън обича много Холи, но знае, че независимо каква е причината, тя няма да му се обади.

— Ние обаче няма да позволим това да се случи, нали?

 

 

— В три часа — съобщи Керълайн, когато се присъедини към тях в кухнята.

Наближаваше обяд. Бяха будни от часове, въпреки че никой от тях не можа да заспи през нощта. Закусиха с останалите от предишния ден кифлички с боровинки и лениво обмисляха какво да обядват, когато по мълчалив сигнал от страна на Лоурънс, Керълайн внезапно изчезна.

И ето че сега се завръщаше със загадъчна усмивка на лицето си.

— Ние с Керълайн взехме важно решение — обърна се Лоурънс към Холи.

— Ще се жените днес в три часа? — опита се да отгатне дъщеря му.

— Не. Нещо по-важно или поне по-спешно от нашата женитба. Керълайн ти е запазила билет за полета до Лос Анджелис.

— Но аз току-що пристигнах, току-що те намерих, татко!

— Намерихме се завинаги, Холи. — Гласът на Лоурънс бе преизпълнен с любов. — Но Джейсън заминава утре за Далас, а ние с Керълайн смятаме, че вие трябва да си поговорите, преди той да тръгне. Нали така?

Холи дълго мълча, след което замислено произнесе:

— Да, трябва да си поговорим с него. И вероятно е по-добре да го направиш насаме и… преди да е започнал новите снимки.

— Значи — решено! Трябва да тръгнем за летището след около час.

— Но аз не знам къде живее, татко.

— Имаш телефонния му номер — усмихна се Лоурънс. — Ти или някой от нас може да му се обади и да разбере.

Холи продължаваше вътрешната си битка. След като искаше да чуе искрени и без предварително обмисляне отговори на измъчващите я въпроси, тогава трябва да се появи ненадейно на вратата му.

Но как? Изведнъж тя се досети:

— Може би Рейвън знае.

— Рейвън? Коя е тя?

— Адвокат от шоубизнеса в Лос Анджелис. Сключва филмовите сделки на Джейсън. Тя ми изготви и договора за написване на сценарий по „Даровете на любовта“. Никога не съм се срещала лично с нея, но винаги е била мила и услужлива към мене. Още в началото ми даде всичките си телефонни номера, включително и домашния.

 

 

Жестоката битка между нейното все още неродено бебе и враждебно настроената утроба приключи… Безценният мъничък живот изгуби. Всичко свърши само преди час, по време на последния ужасен пристъп, когато заедно с кръвта излезе и тъкан. После всичко утихна като след опустошителна буря.

Бебето на Рейвън умря и заедно със себе си отнесе и част от нея. А как само би желала и тя да умре, за да не чува повече онзи глас в себе си, който с леден дъх не преставаше да съска злобно: „Киселинното бебе уби бебето на любовта. Птицата на смъртта унищожи искрицата живот“.

С цялото си същество Рейвън се опитваше да помогне на мъничкото човече, което се бореше за оцеляването си дълбоко в нея. Въоръжи го с всичко, което можеше да даде — цялата си любов, цялата си надежда и всички възможни молитви. Обещаваше му да го запази дори с цената на собствения си живот. „Ще бъдеш с баща си, милото ми, с баща си, сестрите си и с дядо и баба.“

Рейвън изобщо не се съмняваше, че Ник няма да иска детето си. Макар и през последните три безсънни нощи все повече да се убеждаваше в неспособността си да бъде майка, тя все пак умоляваше, сърцето си да запази крехкия покълнал живот. Молеше утробата си да й позволи да бъде майка поне девет месеца. И това й стигаше. После щеше да даде новороденото на баща му, без да има повече никакви претенции.

Рейвън направи всичко по силите си. Обеща цялата си любов, на която бе способна. Но явно не бе достатъчно.

 

 

Телефонът проряза тишината като траурен камбанен звън.

Вероятно се обаждаше Ник. Трябваше да отговори, защото иначе той щеше да продължи да я търси, а можеше и да се върне по-рано от Санта Барбара заради нея. За последен път Рейвън му се обади късно предишната вечер, когато с престорено весел глас бе го уверила, че се чувства значително по-добре.

Не беше Ник. Обаждаше се Холи, която след като си съобщи името, започна да се извинява, че я притеснява в неделя.

— Няма нищо — отговори искрено Рейвън. Всъщност така бе по-добре. Всеки разговор с Холи предизвикваше у нея изненадващ прилив на топлина, близост и доверие. Не беше ли това истинското приятелство? — Изобщо не ме притесняваш.

— О, това звучи добре. Чудех се дали не знаеш адреса на Джейсън?

— Живее на около миля оттук — помръкна Рейвън. — Но вие не сте ли заедно сега? В началото на седмицата неговата секретарка ми каза, че ще бъде тук в понеделник, защото ще прекара уикенда в Кодиак.

— Всъщност сега се намирам в Сиатъл, където до вчера бяхме заедно. Дълго е за разказване, но… Джейсън ми е оставил само телефонните си номера и е казал, че иска да му се обадя. Аз обаче реших, че предпочитам направо да долетя със самолета този следобед и да разговарям лично с него.

„Без да знае предварително, че пристигаш…“ — помисли си Рейвън, спомняйки, че точно това искаше и Джейсън, когато я помоли да му открие адреса на Холи в Кодиак.

— Кажи ми, ако не е удобно. Мога да те разбера — разнесе се в тишината тихият глас на Холи.

— Не! — убедително я увери Рейвън. — Изобщо не се притеснявам. Само изчакай, докато взема чантата си.

Рейвън се изправи внимателно, страхувайки се да не падне. Всичко бе приключило, но със сигурност щеше да се чувства зле още известно време, докато възстанови загубата на кръв.

Но нямаше никакъв световъртеж. Не изпитваше нищо, сякаш никога не бе имало нито бебе, нито кошмарна битка за живота му.

Бе напълно възстановена.

Не, никога не би могла да се възстанови. По-скоро нямаше нужда от много кръв. Повече не се нуждаеше от червената течност да подхранва надеждата, защото тя си бе отишла завинаги.

Не чувстваше и никакви физически болки. Изпита обаче една нова болка, по-остра от всички предишни, която я проряза като с нож: болеше я сърцето от трагичния й жребий да се размине с най-ценния дар — майчинството. Рейвън насочи с усилие мисълта си към любовта на Джейсън и Холи. Тя знаеше, че тук наистина става дума за любов. Съзря я в неговите очи — още в деня, когато потърси от нея адреса на Холи. Долавяше я и в гласа на толкова несигурната в себе си авторка при всяко обсъждане на договора за сценарий, който Джейсън желаеше да бъде направен.

Нещо обаче се бе случило с тази любов, но Рейвън искаше да вярва, че независимо от всичко, нещата между тях ще се оправят. Тя можеше и да не заслужава щастие, но такова се полагаше на жената, която сътворяваше толкова прекрасни сънища за любовта, и на мъжа, който караше тези сънища да оживяват.

Чантата на Рейвън се намираше във всекидневната, където я бе захвърлила на връщане в четвъртък. И тогава се чувстваше изтощена, но бе щастлива от благополучното развитие на бременността. Рейвън се помъчи да не мисли за това, докато извади тефтера си и се върне при телефона в спалнята.

За по-сигурно продиктува адреса два пъти.

— Зле ли се чувстваш, Рейвън? Звучиш ми… някак си тъжна — запита в отговор Холи.

Рейвън бе готова да отрече, но като че ли нещо я накара да си признае:

— Наистина съм тъжна.

— Можеш ли да ми кажеш какво се е случило? — деликатно и ненатрапчиво попита Холи. — Ще пристигна в Лос Анджелис около пет и половина следобед. Да намина ли първо към тебе?

Така й се искаше да отговори: „Да!“ Някои от героините на Холи приличаха много на Рейвън — великолепни, преуспяващи жени, които изглеждаха самоуверени, но всъщност в личния си живот бяха измъчвани от дълбоки и неизлечими рани. Холи обаче винаги намираше щастлив край за тях. Не, по-скоро създаваше героини, чиито проблеми накрая намираха щастливо разрешение единствено защото те самите смело преодоляваха и най-големите препятствия, за да се излекуват и спасят.

Рейвън също бе опитала да спаси себе си. Обичаше с всяка частица от своето същество. Но се провали.

Сега дори и магьосник от приказките не би могъл да й помогне.

Може би щеше да се почувства по-добре, ако поговореше с Холи, ако споделеше мъката си с нея. Но не и сега, когато тя на всяка цена трябваше да се срещне с Джейсън.

— Благодаря, Холи, но при мен всичко стана прекалено скоро, за да мога да говоря сега. Всъщност от няколко дни изобщо не съм спала и мисля, че в момента най-много се нуждая от сън.

— Сигурна ли си?

— Нима ме подозираш в неискреност? — насили се Рейвън да отговори весело. — Ще се оправя. Но наистина ще се радвам да те видя, да се срещнем някога.

— Аз също. Не знам обаче колко ще остана в Лос Анджелис.

— Ако не сега, то някой друг път, съгласна ли си?

— Да… съгласна съм.

Рейвън долови по тона й, че тя не бе сигурна дали ще има следващ път. Но трябваше да има. „Трябва да има много следващи пъти — поне за теб и Джейсън, Холи…“

Рейвън се загледа в мълчаливия телефон. Трябваше да позвъни и на доктор Рокуел, и на Ник. Сара Рокуел бе казала да й се обади веднага ако изхвърли тъкан, защото това означаваше аборт, който обаче можеше да не е приключил напълно. Остатъците от плода и плацентата можеха да доведат до непредвидими усложнения за майката. Ето защо трябваше да я прегледат и ако абортът не бе напълно приключил, да й направят тест.

Рейвън изобщо не се притесняваше от фаталните последствия, ако възникнеха такива. Реши да не се обажда, а да посети кабинета на гинеколожката на сутринта, в предварително уговорения час. Не вярваше да съществува някаква опасност за нея, тъй като тя… всъщност изобщо не бе предназначена за майка.

Трябваше обаче да се обади на Ник, за да му съобщи, че острата болка е спряла и че ще се опита да поспи през оставащите до сутринта осемнадесет часа. Така щеше да предотврати евентуалното негово обаждане през нощта или по-ранното му идване. Нужно й беше време, за да събере сили и да му каже истината.

Бременността бе приключила, но Рейвън все още усещаше нейните симптоми: повишена емоционалност, заплашваща да се излее без предупреждение в порой от сълзи. Първоначално ревливото й настроение я обърка, но после Рейвън се хвана за това усещане като за спасителна сламка.

— Стига! — заповяда тя на глупавото си сърце. — Приеми истината такава, каквато е, по дяволите! Просто остатъците от сълзи напират да се излеят. Първо ще се обадя на Ник и после ще им позволя да се отприщят, докато… накрая се почувствам напълно освободена от скръбта си по неродения живот.

Не намери Ник, който по това време яздеше с дъщерите си. Успя да се свърже с майка му и на нея съобщи „добрата“ вест, че се чувства много по-добре и ще се оправи напълно след един продължителен сън до сутринта, когато ще потърси отново Ник.