Катрин Стоун
Даровете на любовта (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Брентууд, Калифорния

Неделя, 2 април

— Ще ви бъде забавно — обърна се Ник към двете си дъщери, когато спря пред къщата на Рейвън.

Саманта и Мелъди с удоволствие приеха странното хрумване на баща си да ги докара с камиона. Ник им бе разказал само истини за Рейвън: как се бяха запознали; как бе засадил с цветя градината й; какво работеше тя; за пътуването си с нея до Чикаго по случай петнадесетгодишнината от нейния гимназиален випуск и за това, че ги канеше всички на вечеря в дома си.

Скри обаче от децата си, че за Рейвън той е само градинар, а не изпълнителен директор на „Идън Ентърпрайзис“. Нямаше намерение да ги намесва в своите сценарии, макар и с риск по време на вечерята истината да излезе наяве. Ник, все пак, почти не се страхуваше от подобно развитие на нещата. Неговите дъщери рядко говореха за пари, маркови стоки или скъпи ресторанти. Тези теми ги вълнуваха толкова, колкото и дали се возят в камион или в кола.

Всъщност Саманта и Мелъди предпочитаха камиона. Харесваха им стърчишката, друсането и най-вече големината на кабината, което им позволяваше и двете да се сместят отпред до баща си.

И ето сега, когато и тримата седяха отпред, Ник весело съобщи — не за пръв път — че ги очаква забавна вечер. По-малката дъщеря посрещна предупреждението с присъщия си естествен ентусиазъм, а по-голямата — естествено — с недоволство.

— Наистина ще бъде забавно, Сам — пошегува се нежно с нея Ник.

Саманта трудно можеше да остане дълго навъсена в присъствието на баща си. И двамата го знаеха. Но дори и когато очите й заблестяха игриво, Ник продължи да се притеснява от нейната реакция пред домакинята.

Всъщност той бе предупредил Рейвън за възможността момичето да остане мълчаливо през цялата вечер, но тя го бе успокоила, че напълно разбирала нейните притеснения.

Рейвън бе подготвена за мълчаливата Саманта, точно както бе подготвена да посрещне гостите си в шест. Но когато отвори вратата, изглеждаше силно раздразнена.

— Да не сме подранили?

— Не. Идвате точно навреме. Моля, влизайте.

Рейвън въведе с усмивка зяпналите я изпитателно момичета, но само едната от тях й се усмихна в отговор.

— Добре дошли. Аз съм Рейвън.

— А аз съм Мелъди.

— Здравей, Мелъди.

Деветгодишната дъщеря наистина се оказа изключително лъчезарно дете. Сините й очи грееха в неподправена слънчева усмивка. Дори червената й коса с пищни непослушни къдрици блестеше като огън. Трудно можеше да се устои на това щастливо лице и магията на излъчваната от него радост. Рейвън обаче трябваше скоро да загърби малкото слънчице и да се обърне към другата дъщеря на Ник.

„Би могла да бъде моя.“

Рейвън бе поразена от огромната прилика между самата себе си и Саманта. И тя не се изразяваше само в гарвановочерната коса и тъмносините очи. Някога, когато беше на дванадесет години, тя имаше същото сериозно изражение, което сякаш казваше, че никак не е лесно да живееш в свят, пълен с толкова много хора, готови да разбият сърцето ти.

Изпитваше силно желание да прегърне девойката, да я увери, че няма да я нарани, но вместо това само й се усмихна и я поздрави.

— А ти трябва да си Саманта. Радвам се да се запозная с теб.

— Здравейте.

Рейвън усети, че вместо да се поуспокои от непринуденото посрещане, момичето сякаш стана още по-притеснено и по-подозрително.

— И така, Рейвън — намеси се Ник, — какво е станало?

Тя си бе обещала да обясни с чувство за хумор случилото се и да го поднесе на момичетата като анекдот, но не можа да прикрие гнева и разочарованието си.

— Изпуснах печеното.

— Съжалявам.

Ник добре знаеше колко се притесняваше тя за тази вечеря, колко й се искаше да сервира нещо, което дъщерите му наистина щяха да харесат. Затова и бе отказала неколкократните му предложения да излязат някъде навън.

— И то се пръсна?

— Всъщност тавичката се оказа доста здрава. — Тя се усмихна горчиво. — Но печеното, за съжаление, наистина се изсипа.

— Навсякъде по чистия под на твоята кухня? Бих казал, че още може да се яде.

Подът на Рейвън наистина блестеше, а тя бе събрала, измила и поставила храната в съд за микровълновата фурна.

— Да, яденето ще може да се яде, но няма да го сервирам сега — заяви тя и се обърна към най-важните си гости: — И така, момичета, не е много приятно, но си мислех… дали да не поръчаме пица?

— Обожаваме пица! — изстреля въодушевено Мелъди.

Рейвън се усмихна с благодарност на малкото състрадателно девойче, което се опитваше да я успокои.

— Наистина ли? Добре. Тогава е решено.

— Всъщност нашата любима пицария се намира недалече от тук — каза Ник. — Предлагам да отида дотам и да взема по нещо, докато вие трите се опознаете по-добре.

Въпреки предположенията на Рейвън, Саманта не пожела да придружи баща си. Но тя знаеше със сигурност, че и ентусиазираната Мелъди, и нейната страшно сериозна дванадесетгодишна сестра обичаха да готвят.

— Все още не съм приготвила мешаната салата. Може би вие двете ще ми помогнете? Надявам се с ваша помощ поне нея да опазя и да не се разпилее по пода.

Мелъди прихна да се смее лудешки. Саманта обаче посрещна хумора на Рейвън с нескрита изненада.

 

 

— Баща ми не си търси съпруга.

Рейвън рязко се извърна и едва не заби ножа в пръстите си. Тихият, треперещ глас достигна до нея през шумното рязане на домати и веселото и безгрижно бърборене на Мелъди. Момиченцето зяпна и млъкна при ненадейните думи на сестра си. До този момент двете седяха на масата и усърдно мачкаха сирене, докато Рейвън се занимаваше с доматите на мивката.

Погледът на Саманта излъчваше едновременно и кураж, и безпокойство. Тя бе направила това смело и шокиращо изявление единствено от страх да не изгуби баща си. Рейвън познаваше много добре източниците на тези чувства — отчаяние при възможността да изгубиш нещо толкова важно и толкова голямо в живота си.

Но преди още да успее да отговори, дванадесетгодишната дъщеря на Ник заговори отново и с още по-шокиращи думи:

— Той е мъж и има своите потребности. Ето защо се среща с много жени.

Рейвън щеше да си спомни следващото изречение на Саманта по-късно, защото съзнанието й все още бе заето с първото: „Той е мъж и има своите потребности“. Тя се вгледа в отчаяното момиче, което й напомняше толкова много за самата нея. Само след няколко месеца Саманта щеше да навърши тринадесет години. На тази възраст Рейвън бе изгубила своята девственост. Не, тогава тя я подари, защото се нуждаеше отчаяно от любов и… защото благодарение на своята майка бе останала с разрушителното и унизително виждане, че мъжете имат потребности, които жените са длъжни да задоволяват. На тринадесет тя вече се чувстваше стара и изтощена. Но всъщност бе само едно незряло момиче, а Блейн — шестнадесетгодишният „мъж“, който я бе пожелал, защото имаше потребности — изглеждаше страшно зрял.

„Но ние бяхме само деца — помисли си Рейвън. — Бях също като Саманта и си нямах никой, който да ме обича или защитава.“

Но дъщерята на Ник бе обичана с безгранична и самоотвержена любов. И въпреки това тя току-що напълно сериозно бе изрекла една мисъл, която нито един любящ баща не би внушил на дъщеря си.

— Баща ти не би могъл да изрече подобно нещо. Той ли ти каза, че мъжете имат потребности?

— Не съвсем…

— Добре.

Рейвън се приближи към масата и седна до тях двете, по-сериозна и от Саманта.

— Моля ви, никога, никога не вярвайте на това, че в мъжете или момчетата има нещо, което им дава право да изискват каквото и да било от вас. Никога и не си помисляйте да правите нещо само защото някой мъж го иска от вас. Всеки човек желае и има право да бъде харесван и обичан, но трябва да си го спечели, а не да взема и да изисква.

Рейвън сиря да си поеме дъх и забеляза, че Саманта я гледаше с широко отворени от изненада очи. Може би момичето я мислеше или за полудяла, или за самонадеяна. А дали това прекрасно младо създание изобщо имаше представа за какво точно ставаше въпрос? Но Рейвън не желаеше да бъде по-красноречива. Навярно под „потребностите“, за които говореше толкова самоуверено, Саманта имаше предвид просто компанията на възрастни, а не секс.

— Може би не бях съвсем ясна.

— Не, напротив! — възкликна Мелъди. — Точно това ни каза и татко, след като Джанет ни обясни, че татко се виждал с нея само защото мъжете имали потребности.

Ясно беше, че за Мелъди думата „потребности“ бе само празна черупка. По блясъка в очите й обаче си личеше с какъв интерес бе слушала мнението на баща си по въпроса.

— Дотогава ние дори не познавахме Джанет. Татко много се ядоса, когато един ден тя изненадващо дойде вкъщи, но когато каза и другото нещо, той направо побесня. Според него тя изобщо не трябвало да говори подобни неща пред нас.

— Напълно съм съгласна с баща ви, момичета.

— Сигурна съм, че той никога повече не се е срещал с тази жена — добави Мелъди.

Рейвън изобщо не се учуди, че Ник предпазва любимите си дъщери от всеки, опитал се да нарани тяхната ценностна система. Саманта също знаеше това. Какво тогава целеше тя? Нима искаше да накара Рейвън да се съгласи, че мъжете наистина имат потребности, за да го използва срещу нея по-късно пред баща си, с което да сложи край на тяхната връзка?

Може би. Стана ясно обаче, че Рейвън шокира момичето с реакцията си на безпристрастна закрила, също като Ник.

— Според мене, Саманта, ти всъщност искаше да кажеш, че нямаш нужда от нова майка — предположи нежно Рейвън, съзряла объркване в очите на момичето.

— О! — изпъшка Мелъди и отмести разширените си от изненада светлосини очи от Рейвън към сестра си.

Тя мълчеше. Вместо нея говореше неприкритата тъга.

— Саманта, изслушай ме, моля те. Не се опитвам да ставам твоя майка. Не съм го и помисляла. Освен това изобщо не съм сигурна, че мога да бъда майка, и то добра. Всъщност, по-вероятно е да не мога.

— Защо не? — запита Мелъди.

Преди да отговори, Рейвън се замисли за това колко отдавна тя — нежеланото киселинно бебе — се опитваше да стане майка, защото жадуваше да има деца и беше убедена, че ще ги обича. Но природата си знаеше най-добре.

— Много е трудно за обясняване — обърна се тя към загриженото детско личице. — Въобразила съм си, че е така.

— А каква е твоята майка? — продължи лъчезарната Мелъди.

— Ами, първо — не съм я виждала от петнадесет години. Няколко седмици преди да завърша гимназия, тя реши да си отиде. Никога не съм имала баща, сестри или братя, затова когато тя си тръгна, аз останах съвсем сама. Дълго време вярвах, че си е отишла заради мен, тъй като сигурно съм била много лоша дъщеря.

— Но не е било така, нали? — вметна Мелъди.

— Изобщо не си била лоша — добави веднага след сестра си Саманта.

— Не, аз бях добро дете — отговори Рейвън без да бъде особено убедена за себе си, но го вярваше с цялото си сърце за тях. — Накрая разбрах, че за тръгването й не съм била виновна аз. Просто тя не бе от най-добрите майки, но искрено вярвам, че се е старала, доколкото може.

И трите се замислиха. И трите бяха просто изоставени от майките си момичета. Скоро Рейвън отново се превърна в зряла жена, която приключи тъжната тема с обобщението:

— Не всеки е създаден да бъде майка и това не е ничия грешка. Просто такъв е животът.

 

 

Когато Ник се завърна от пицарията, в кухнята вече се разговаряше за любимите музикални групи на момичетата. До края на вечерта Саманта повече не се намръщи. Понякога дори се усмихваше, но през по-голямата част от времето остана сериозна и подозрително наблюдаваше всяко действие на домакинята.

Рейвън смяташе гостуването да приключи някъде около осем и половина и дори по-рано. На другия ден момичетата бяха на училище, а при това положение Мелъди задължително трябваше да си бъде в леглото до девет. Освен това Ник припомни, че тази вечер и Саманта била решила да си легне по това време, тъй като щяла да става много рано, за да довърши подготовката си за някакъв изпит.

Но осем и половина дойде и си отиде. Ник тихичко напомни на момичетата колко е часът, но и двете само вдигнаха безучастно рамене и без да помръдват, останаха с вперени в Рейвън очи. Тя им разказваше за снежните зими в Чикаго, щедро сипейки романтични епитети за това, което всъщност за нея — малкото момиче, мазало с вазелин краката си против студа — навяваше само кошмарни спомени.

В девет и петнадесет Ник с нежелание съобщи, че вече наистина е много късно. По-малката му дъщеря започна да оклюмва. А и той знаеше от опит, че детето се нуждае от хубав, здрав сън, за да презареди напълно енергичното си телце.

Без всякакво подканяне и двете момичета поблагодариха учтиво на Рейвън за вечерта. Мелъди дори се хвърли към нея и буйно я прегърна за довиждане, За части от секундата Саманта бе готова да я последва, но не го направи и с малко напрегнат тон произнесе:

— Съжалявам за това, което отначало изнаприказвах.

— А пък аз не съжалявам, Саманта. Така получихме възможност да си поговорим.

 

 

Рейвън им помаха за довиждане от предната веранда. Няколко ръце й отговориха от кабинката на камиона, който бързо се изгуби в тъмнината.

Заплака. По лицето й се стичаха едри сълзи, събрали в себе си натрупалите се емоции. Дори спасителната мисъл, че с изключение на разваленото печено вечерта бе минала по-добре, отколкото Ник можеше да предположи, не бе в състояние да я успокои.

„Не ме оставяйте! Вземете ме с вас! Можем да бъдем едно семейство. Можем да си говорим, да се смеем и да се справяме заедно дори с най-трудните моменти… нали?“ — нашепваше й един вътрешен глас.

Друг един глас, наподобяващ този на Виктория Уейнрайт й подсказваше, че Ник никога не би поверил грижата за своите безценни дъщери на някоя си. Да, той наистина пожела да я срещне с тях и дори ги остави сами при нея, докато купи пица. Но и тя самата изказа пред момичетата опасенията си, че не би могла да бъде добра майка. Имаше хиляди предпоставки да не бъде.

А нима самият Ник й бе дал и най-малък повод да си мисли, че се интересува от нещо повече от приятно прекарване на нощта? Саманта бе права — той не търсеше нито съпруга за себе си, нито майка за дъщерите си.

Рейвън потрепера, когато си спомни какво още бе казало момичето. Ник имаше потребности, но и множество жени, щастливи да ги задоволяват. Самата тя бе прекарала целия си живот в безразборни сексуални връзки, защото неистово търсеше нечия любов. Може би затова и сега отчаянието и натрупалата се болка бяха породили този предателски плач и молби да не бъде оставяна сама, да бъде необходима някому.

Да, тя искаше да бъде обичана, но имаше и още нещо — за пръв път искаше и да обича. Ето защо толкова силно желаеше да има дете. Една част от нея тайничко винаги бе вярвала в способността й да обича и да закриля. Тази вечер обаче Рейвън наистина бе повярвала в това.

„Имам какво да дам от себе си. Знам, че имам.“

 

 

Двамата с Ник се бяха договорили, че както всяка нощ през изтеклата седмица, той ще дойде веднага след като момичетата заспят. Тази нощ обаче трябваше да бъде по-различна, защото бе последната им заедно за през следващите десет дни. Родителите на Ник сутринта заминаваха за Денвър, за да видят дъщеря си и първия внук от нея.

Обикновено Ник пристигаше около десет вечерта. Този път обаче мина единадесет, стана единадесет и тридесет, а него все още го нямаше. Тя вече губеше надежда, когато силните фарове на камиона осветиха двора.

— Никой не можеше да заспи — каза той, когато Рейвън отвори вратата. — И двете бяха силно възбудени. Омагьосани са от тебе, Рейвън. Особено Сам.

Ник обгърна с длани лицето й и се усмихна с неприкрита нежност. Сивите като стомана очи горяха от желание и от още нещо, може би любов?

Без всякаква причина тя отново избухна в сълзи и захълца отчаяно.

— Рейвън? Какво има?

„Искам теб и твоите прекрасни дъщери. Искам да бъдем едно семейство. Много… много искам това да стане“.

— Рейвън? — Ник я придърпа и силно я притисна към гърдите си. — Какво има? Всичко мина толкова добре. Не разбра ли?

Тя усети неговата нежност и думите му я накараха да почувства, че са един отбор, двама родители, които заедно опитват да се справят с крехката чувствителност на любимите си деца.

„Стоп — предупреди я един глас. — Ти се нуждаеш от него, но той те желае само за леглото. Един ден ще му писне от тебе и от твоите необясними сълзи, а има толкова много жени, които биха пожелали Николас Голт…“

— Може би според тебе вечерта не е минала добре — пророни той, заровил глава в лъскавочерната й коса. — Саманта явно е изтърсила нещо, което е наранило чувствата ти.

Накрая Рейвън овладя положението.

— Не, нищо подобно. Всичко мина много добре, Ник. Наистина мина добре. Те са чудесни малки момичета — заяви тя категорично.

— Тогава би ли ми обяснила защо плачеш?

Рейвън се усмихна кисело.

— Честно казано — не знам. Предполагам, че е на нервна почва. Доста се притеснявах за тази вечер. Сама не разбирах колко съм напрегната, а и нямах време да се успокоя за съсипаното печено. Вероятно всичко това ми се е насъбрало.

Ник загледа замислено тъжното прекрасно лице срещу себе си, а единият от пръстите му нежно проследи пътя на една още незасъхнала сълза. Знаеше, че тя му казва само част от истината, скривайки от него най-важното.

„Значи сега и двамата си имаме тайни.“

На връщане към дома й отново се сблъска с мисълта, която през цялата вечер танцуваше в съзнанието му: „Кажи и, че я обичаш. Кажи й, че искаш да остане завинаги в твоя живот и в живота на твоите момичета“.

Ник си представяше как изрича тези думи пред Рейвън и тя цялата грейва пред него щастлива; как после двамата решават, че още е рано да споменават плановете си пред момичетата, защото първо трябва да прекарат повече време заедно и най-вече да помогнат на Саманта да превъзмогне страха си — по-силен от надеждата.

И някъде по средата на този откровен и радостен разговор той смяташе да й каже, че всъщност е невероятно богат, но и доволен, че тя не е знаела за милионите му и че това изобщо не я е интересувало.

Когато обаче се вгледа в сапфирените й очи, забулени в своите собствени тайни, Ник разбра, че още е твърде рано да разкрива своите.

И двамата се нуждаеха от време.