Катрин Стоун
Даровете на любовта (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Холи се събуди с непознато за нея чувство, наподобяващо надежда.

Но това бе невъзможно. Откъде се взе тази надежда на мястото на дългогодишните страдания и болка?

И колкото повече се опитваше да си обясни странното за нея чувство, толкова повече в съзнанието й се натрапваше споменът за една прекрасна приказка — „Спящата красавица“. Дълги години спяла омагьосаната принцеса, докато накрая храбрият принц се промъкнал през непроходимите стени от бодливи къпини и я спасил с нежната си целувка…

Спомените отново опитваха да се прокраднат. Но за тях вече нямаше място. Те бяха просто един кошмар, свързана със смъртта.

В Лос Анджелис Холи бе обхваната от някаква еуфорична магия, а сега сънува самия магьосник, който съживи образа на скъп някога приятел. Магията бе илюзия, създадена от Джейсън, и не можеше да съществува без него. Холи обаче знаеше, че бликналата надежда й принадлежи, или поне й бе принадлежала като малка. Тя съществуваше в постоянно съжителство с нея и сега, благодарение на един изключителен сън, се възвръщаше.

Тази надежда бе най-прекрасният подарък и Холи нямаше да й позволи да си отиде. На всяка йена щеше да накара танцуващите в нея игриви пламъчета да не я напускат, та дори и да бяха само още един признак на нейната лудост.

Искаше й се да скочи от леглото си, да дръпне завесите и с радост да прегърне щастливия нов ден. Но не го направи. Въпреки напиращия в гърдите й възторг, тя тръгна бавно и внимателно, страхувайки се да не би отново да е изгубила надеждата, както някога Питър Пан изгубил сянката си.

„Остани с мен, моля те.“

Холи дръпна пердетата, за да влезе в стаята най-великолепният за нея ден от седемнадесет години насам, и пристъпи с боси крака и по памучна нощница във всекидневната.

— Добро утро — поздрави Джейсън прекрасното видение с разрошени златисти коси.

— О!

Не беше сън. Той наистина бе станал свидетел на нейната лудост и именно неговата нежност я бе спасила и бе предизвикала в нея тази прекрасна надежда. Но и надеждата, и магията принадлежаха на Джейсън и щяха да си отидат с него.

„Не позволявай на тези прекрасни усещания да те напуснат, Холи. И знай, че не си луда“ — заговори убедително глас от дълбините на душата й.

— Добре ли спа? — запита Джейсън.

— Да, много добре. А ти?

— Взех си полагаемото.

Всъщност той изобщо не бе мигнал. Предпочете да бди над спокойствието на Холи. През цялата нощ крачеше тихо нагоре-надолу, като страж срещу невидимия натрапник, благодарение на което на сутринта бе научил доста повече за нея.

Спартанската обстановка в къщата наподобяваше повече работен кабинет, отколкото жилище. Имаше компютър, принтер и факс, но по голите стени не висеше дори картичка с игривото слънце над Бероу, нито снимки от кориците на нейни книги, нито фотографии на приятели, нито дори копие от списъка на бестселърите, в който „Даровете на любовта“ оглавява класацията.

Нямаше телевизор, радио или видео. И въпреки че навсякъде бе затрупано с книги, сред тях не можеше да се види нито един вестник, списание или друг източник на информация за текущия живот по света. Затова пък жилището бе пълно с романи и справочна литература: „Енциклопедия Британика“, речници на седем езика, тълковни речници. Имаше обширна колекция от справочна литература за Виетнам, а един шкаф бе пълен с пътеводители до най-екзотични и невероятни места, сред които се мъдреше и наскоро излязлата от печат книга за Лос Анджелис.

Джейсън винаги бе изпитвал истинско удоволствие да чете бестселърите на Лорън Синклер, чието действие се развива в Париж и Лондон. Когато взе от една лавица справочниците на Фодор за тези градове, разбра, че са прочетени на един дъх, сякаш самата тя бе пазарувала в „Хайгроув“ или се бе възхищавала на чудесата на Лувъра. Сега вече Джейсън знаеше истината за екзотичната обстановка, в която се развиваше действието на нейните романи. Въпреки че правеше напълно автентични и детайлни описания, тя самата никога не бе пътувала.

Възможно ли бе същото да се отнася и за любовта? Нима никога не бе попадала в нейния приказен свят?

В тъмната северна нощ Джейсън разбра, че колибата на Холи е по-скоро работно помещение, отколкото жилище, а на сутринта, когато пожела да пие кафе, направи още едно обезпокояващо откритие. В излъсканата до стерилност бяла кухня имаше множество висококачествени домакински уреди, лъскави тигани и тавички на „Ревъри уеър“, старателно подредени кухненски принадлежности и пълен набор от съдове и прибори за хранене. И въпреки това вътре приличаше на склад, сякаш всичките тези вещи бяха предназначени за някой друг — Холи явно не се докосваше изобщо до тях.

За храна имаше единствено няколко кутии със сухари и голям буркан с витамини. Дано това да беше само временно явление! В крайна сметка, когато и той се вълнуваше от някакъв проект, рядко обръщаше внимание на храната, а огладнееше ли — ядеше каквото му попадне под ръка.

Искаше му се да вярва, че студената, еднообразна диета е предизвикана от неотдавнашните проблеми, но никога неупотребяваните тенджери, тигани, печки и микровълнова фурна говореха за нещо съвсем различно: тук никога не бе приготвяна никаква топла храна, дори и супа. По рафтовете не се виждаха шоколад, кафе или чай.

По време на своето нощно проучване Джейсън бе открил гараж, но освен чифт планинарски обувки и голямо количество прилежно подредени дърва за огрев, вътре нямаше нищо. Нямаше и кола. Може би Холи провеждаше тази спартанска диета, тъй като не обичаше дългите преходи до града? Но и това обяснение бе незадоволително, защото местната бакалия сигурно би се съгласила да я зарежда с провизии, а и тя винаги можеше да наеме кола.

Просто такъв си бе начинът на живот на това нежно арктическо цвете. Дори и в най-големите студове на Аляска поемаше твърда и студена храна — колкото да не загине от глад. Ето защо лицето, ръцете и краката й бяха така болезнено бледи.

— Рано сутринта отидох до града да взема душ и да се преоблека в хотела. На връщане купих и малко храна. Надявам се, че нямаш нищо против — заговори нежно Джейсън.

„Той е разбрал, че ям само сухари“ — сети се Холи. При тази мисъл току-що възвърналата се надежда отново опита да се изплъзне и изчезне, но тя вече не би допуснала това. Сухарите й бяха необходими преди, когато вярваше, че е мъртва. Те бяха повече от достатъчни да поддържат бавните удари на сърцето, летаргичния метаболизъм и тъгата й.

— Холи?

— Нямам нищо против. Благодаря.

Джейсън приготви масата. Направи портокалов сок и горещ шоколад, докато затопляше кифличките със сладко от къпини и кроасаните, които бе купил от заведението за пресни закуски на „Уестмарк“. Управителят на хотела с удоволствие му предостави и храна за по-късно: доматена супа, няколко вида сандвичи, печено с раци и сирене „Чедър“, както и пай със сладко от боровинки.

Джейсън бе виждал Холи само в широки, свободно падащи връхни дрехи. Този път обаче тя се присъедини към него за закуска в джинси, пуловер, каубойски ботуши и с прибрана назад, вдигната на опашка коса. Въпреки видимата повече от всякога външна слабост, тя изглеждаше силна и горда, като истински пионер от Северна Америка.

Появата й по домашно облекло и със съвсем обикновена прическа накара Джейсън да осъзнае, че все пак тази спартанска колиба бе нейният дом, мястото, където до предишната вечер се бе чувствала удобно и в безопасност.

Изглеждаше слаба, но уверена в себе си. Приличаше на това, което бе — една жена, оцеляла дълги години съвсем сама. Нещо повече. Тази жена от границата редовно — в слънце и сняг, по тъмно и светло — изминаваше цели осем мили, за да направи покупките си, а през останалото време успяваше да пише истории за мечти и любов, които й бяха спечелили огромна слава и състояние.

Тридесет години Холи се справяше чудесно и без него. Затова сега срещна решително изпитателния поглед на Джейсън, опитвайки се да докаже и на себе си, и на него, че може да се справи сама и още тридесет години.

През изминалата нощ очевидно тя бе видяла в съня си нещо, за което сега се държеше здраво, вместо да се хване за Джейсън. Той не знаеше дали тя се бои за живота си, любовта или независимостта си, но личеше, че вижда заплаха в него. Холи все още отказваше да разбере, че той не само не желае нищо от нея, но има толкова много да й даде.

— Вече ти казах миналата вечер, че дойдох, за да те уверя лично, че няма да правя никакви промени в „Даровете на любовта“. Всъщност това е само част от причината: надявах се също така, че ще те убедя да напишеш и сценария за филма.

— Сценарий? Но аз никога преди не съм се занимавала с подобно нещо. Нямам представа дали бих могла.

— Не ме притеснява това „дали бих могла“. Имаш превъзходни диалози, а това е най-важното за един сценарий.

— Но във филмите действието се развива с много по-различна динамика, отколкото в романите — протестира тя тихо. — Освен това филмите са толкова зрелищни.

— Холи, да не си киноман? Не видях тук никъде телевизор и се чудех дали изобщо някога си гледала филми.

— В града има кино — каза тя и от това гневът й се засили. Нейното сърце искаше да полети в омайния свят, създаден от Джейсън, но съзнанието й отказваше да се подчини на неговия властен и решителен натиск. Надеждата принадлежеше на нея, само на нея. — Не ходя често на кино, но съм гледала всички твои филми.

И тогава надеждата се понесе от нея към него, искряща като електрически поток. Холи зачака, за да почувства празнотата от собствената си загуба, но вместо това откри, че е окрилена повече отвсякога. А той изглеждаше толкова изненадан и доволен, че тя бе изминавала пешком по осем мили само за да се наслади на неговите филми.

— Гледала си „Баю“?

— Естествено.

— Е, добре — предаде се Джейсън, който изгуби нишката на разговора, омагьосан от лъчезарните дълбини на нейните очи. Би останал там завинаги, но си спомни за страха й от него. — Съвсем права си за динамиката на филмите. Най-добре е да не се надминава двучасовият вариант, което означава, че при адаптацията на една книга цели сцени се изхвърлят, сбиват или съединяват в едно.

— Разбирам и това не ме притеснява. Проблемът е в това, че не съм сигурна как да го направя.

Джейсън се усмихна.

— Нали затова съм тук. Ако нямаш нищо против, бих желал да ти опиша моето виждане за филма и кои сцени считам за най-важни. Попитах те за „Баю“, защото и той е адаптация по дълъг и нелек роман. Спомняш ли си, че редица сцени се нижеха в сложна комбинация под звуците на музика? По този начин успях да включа, макар и в синтезиран вид, някои от по-слабо разработените сюжетни линии.

— Спомням си. Беше много ефектно… и силно въздействащо.

— Благодаря. И така, Холи, желаеш ли да станеш мой сценарист?

В този въпрос сякаш се съдържаше и неговото обещание, че ще продължи магията си завинаги, на което Холи откликна колкото можеше по-смело.

— Бих могла да опитам.

— Добре. Това вече е сериозна приказка.

Джейсън трябваше да довърши два филма преди да започне работа върху „Даровете на любовта“ и все още не бе мислил подробно над отделните сцени. Но сега щеше да се възползва от сценария, с който щеше да се заеме Холи, за да продължи връзката си с нея.

— Утре заминавам за Хонгконг, но на тръгване ще уредя да ти изпратят няколко филмови сценария по романи, включително и „Баю“. Около неделя — понеделник ще ти пусна по факса от Хонгконг и моите виждания. Ще ги нахвърля грубо, защото ще разчитам на тебе да доизгладиш нещата.

Той си тръгва? Утре? Все пак магията нямаше да продължи завинаги. Много скоро всичко ще приключи. А какво ще стане с надеждите й? И те ли ще си заминат с Джейсън? Не, тя нямаше да позволи подобно нещо.

— Хонгконг? — откликна гласът й. — Утре?

— Трябва да замина — отговори тихо Джейсън.

Как искаше да остане! Но не можеше да отложи пътуването си до Хонгконг дори и с един час. На него разчитаха твърде много хора. Те всичките — снимачен екип и помощници — бяха отделили време от заниманията си, за да реализират съвместно плановете си за най-големия филмов хит на всички времена.

Сутринта, когато наблюдаваше как първите слънчеви лъчи галеха индиговосинята морска шир, Джейсън си помисли, че ще помоли Холи да сподели с него екзотичния чар на Хонгконг. Но нежното арктическо цвете бе понесло трудно дори пътуването си до Лос Анджелис. Някой ден обаче щеше да се почувства сигурна с него и тогава щяха да разгледат заедно всички прекрасни места по света.

— Колко време няма да те има?

Джейсън се поколеба. За снимките в Хонгконг бяха отделени пари за осем седмици, но той вече бе предупредил ръководството на „Голд стар“, че при повече късмет би могъл да се побере и в седем.

— Ще се върна след шест седмици — чу се той да произнася напълно сериозно. — И веднага ще дойда при тебе, ако това не те притеснява.

— Ни най-малко. И тогава ще обсъдим сценария?

— Да, въпреки че, ако нямаш някакви по-важни задължения, можем да направим това и през следващите шест седмици. Дано само времевата разлика и снимачната програма да не затруднят телефонните връзки.

Последното предизвика едва прикрито безпокойство в Холи и това нямаше нищо общо с филмите или часовите пояси.

— Но ти можеш да се обаждаш винаги, когато пожелаеш, без значение колко е часът, Холи. А ако ме няма, тогава ми прати факс. Ще разполагам с апарат в стаята си.

— Наистина ли?

— Това не е рядкост в съвременните хотели, особено в Хонгконг, където животът се върти с толкова бързи обороти, че дори и изпращането на факс изглежда бавно. Та значи, ще очаквам обаждания или факсове с твои мисли и предложения по сценария. О кей?

— Да.

Притеснението бе отстъпило място в очите й на омайни пламъчета в синьо и зелено.

— Редакторката ми ще бъде силно впечатлена.

— Защо? — запита Джейсън, който искаше щастието й да продължи вечно.

— Ами, купих си факс само защото тя настояваше, за да ми изпраща реклами или най-интересните отзиви — усмихна се Холи. — Тя всъщност не вярваше, че в Кодиак може да се намери толкова модерна техника.

— О, вече има и доста добри компютри.

— Които едва сега започвам да разучавам.

— Мога ли да ти помогна? Запознат съм доста добре с компютърните системи.

— Всъщност аз по-скоро се уча да пиша — обясни тя. — Написах на ръка първата си книга — „Завинаги“, защото не можех по друг начин, опаковах ръкописа с панделки и го изпратих на издателството, което публикува този любим мой роман.

— Изпратила си копие от „Завинаги“ по пощата, написано на ръка и без посредничеството на агент?

Джейсън познаваше достатъчно добре издателствата, за да знае, че изпратените с обикновена поща работи се отделяха настрана и често никога не биваха прочитани. Такава творба трудно стигаше до публикация. Но ето че Холи отново го изненадваше с написания на ръка и вероятно на обикновени листа от тетрадка роман.

— Това е забележително!

— Просто имах късмет.

— Повече от късмет.

— Ами… било си е чист късмет, че панделките са привлекли вниманието на редакторката и така тя се е зачела в книгата.

— Имаш много четлив почерк.

— Това каза и тя.

— Но предполагам, че сега някой пише новите ти романи на машина?

— Да. Моята редакторка ми уреди машинописка от Ню Йорк. Смятам обаче, че трябва да започна сама да набирам текстовете си, като всички останали.

— Ще можеш ли да твориш направо върху компютъра?

— Не мисля. Вече съм свикнала да пиша всичко на ръка и това наистина ми харесва.

— И все пак ще бъде по-ефективно да набираш текста на компютър.

— Това е без значение за мене — вдигна рамене Холи, опитвайки се да отхвърли внезапно появилата се неприятна мисъл, която заплашваше да развали магията; всъщност тя нямаше нищо против да прекарва безкрайни часове, чукайки по клавиатурата на компютър. Нямаше какво друго да прави с времето си. Освен това обичаше да бъде заедно с героите си, спасявайки се по този начин от своя свят. „Ти не си луда“ — противопоставяше се тихо и нерешително един вътрешен глас.

— Холи?

Вместо отговор на своя въпрос, Джейсън срещна в очите й мълчалива молба: „Спаси ме от моите плашещи мисли. Но не ме карай да говоря за това“.

— Добре е след като приключим със закуската, да си направим една хубава разходка до обяд — предложи той, подчинил се безропотно на повика в очите й. — Вече проучих този край на острова.

— Чудесно! — прие тя с благодарност и искрена изненада. — Но, обяд?

Джейсън се засмя.

— В хладилника има дори и вечеря. Страхувам се обаче, че няма да мога да я споделя с тебе. Самолетът на студиото трябва да излети оттук най-късно в шест, защото в Лос Анджелис екипажът ще се нуждае от време за преглед, а също така и от сън преди отлитането ни за Хонгконг.