Катрин Стоун
Даровете на любовта (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

— Едно малко стадо китове прекарва щастливо лятото тук — посочи Холи към искрящата индиговосиня повърхност на морето.

— Къде са сега те?

— В Хаваите. Отглеждат малките си.

Почти два часа се разхождаха безцелно и лениво. Тръгнаха през борова горичка, преминаха през просторна поляна с току-що разцъфнали диви цветя и накрая стигнаха до плажа. Холи му разкриваше своя свят и неговите безценни богатства.

Джейсън наблюдаваше играта на морския бриз и копринената повърхност на водата, изпълнен с благоговейно щастие пред най-красивото диво цвете, което стоеше редом с него. Положените усилия имаха успех. По лицето й се гонеха отскубнали се предателски кичури коса. Бризът правеше това, за което пръстите му отдавна бленуваха. Но Джейсън вече не желаеше да види пусната цялата коса, защото така се наслаждаваше по-добре на очите й. Те обаче отново започнаха да помръкват.

— Трябва да ти обясня за снощи.

Холи искаше да го увери, че не е съвсем полудяла.

— Както предположи, аз наистина не бях спала и яла от доста дълго време. Предполагам, това ме направи по-чувствителна към спомените.

— Към кошмарите, по-точно…

— Да.

Реши да му разкаже само фактите, без всякакви подробности. Така той щеше да научи причината за нейните кошмари, без да става съпричастен на цялото причинено от тях зло. Огрялата в Холи надежда поставяше своето безпрекословно условие: трябваше да бъде искрена с този мъж.

Започнала със спокоен и безстрастен глас, в няколко безлични изречения, подобни на нейния дом, тя разказа на Джейсън, че баща й е загинал във Виетнам, а пастрокът, който в началото изглеждал свестен човек, всъщност се оказал чудовище.

— Той уби майка ми, сестра ми, брат ми и накрая — себе си. Но мене не пожела да премахне. Нямам представа защо, но това накара полицията и съседите да вярват, че по някакъв начин съм отговорна за случилото се. Затова напуснах града възможно по-скоро и промених името си.

След разказаното Холи потърси смело неговия поглед. Най-накрая го бе направила. Описа му историята си — без да плаче, без да разкрива ужасяващите подробности, които неминуемо щяха да го заразят със злото на Дерек.

— До сега не съм разказвала това на никого.

Джейсън остана смълчан, в очакване да приключи острата вътрешна борба между това, което той желаеше, и това, което смяташе, че ще бъде най-добро за нея. Искрено съжаляваше за нейното детство, съсипано след ужасната трагедия, но не можеше да й го върне. По-важно бе да разбере какво е най-добро за нея сега. При всички случаи тя не можеше вечно да крие в себе си насъбралата се мъка. Може би трябваше наистина да му поговори за кошмарите си от нощта. Не бе ли това единственият начин да се прогонят толкова истинските и властни призраци, които заплашваха да я оставят в плен на ужасите завинаги?

— Все още нищо не си ми разказала — започна тихо той. — Още не си ми разказала какво се случи през онази нощ.

— Направих го!

— Знам, че си спомняш всичко, Холи. Всяка дума, всеки израз. Ти преживяваше точно това, когато пристигнах снощи, нали? Предполагам, че моето почукване на прозореца ти е прозвучало като изстрел на пистолет.

Смелостта отдавна бе напуснала нейното лице и сега на негово място Джейсън виждаше единствено страх.

— Не мислиш ли, че ако поговориш с някого, може да ти олекне?

— Не знам — призна тя с питащи нотки в гласа си.

— Аз също не съм сигурен. Но съм убеден, че няма да е за добро, ако продължаваш да пазиш заключени дълбоко в себе си кошмарите и предизвиканите от тях емоции.

Тези думи пронизаха като с нож съзнанието на Холи. А не трябваше ли спомени и емоции като нейните да останат завинаги затворени, като най-жестоките престъпници?

Не, уверено призна тя пред себе си. Не… защото само Дерек бе престъпник. Освен това имаше и други спомени, които макар и потиснати от ужасите и страданията, продължаваха да се прокрадват плахо и напомняха за голямата любов.

— Същия ден валя сняг — Холи започна тихо, с внезапно изплувалия в съзнанието й образ на непорочна красота. — Имаше едно дърво в двора ни — благородна ела. Спомням си, разговаряхме с мама колко нежна и красива е тя в снежната си дреха. Приличаше на булка…

Холи говореше на морето, на плискащите се сини вълни, където семействата на огромните китове възнамеряваха да се установят през лятото. Постепенно пред очите й започнаха да оживяват картини от онази вечер: какво бе готвила за вечеря Клер; непринудения разговор за снега; коментарите с близнаците по време на предаването и дори подробности от „Корки и Бялата сянка“.

Колко весело, колко нормално бе всичко…

До момента, когато Дерек се връща застрашително вкъщи. Холи почувства обрата в себе си, виковете, които напираха да изскочат навън и да се излеят с невиждана сила.

Но нямаше викове.

Имаше само сълзи. Седемнадесет години сълзи. След толкова дълго време сълзите оставиха на мира нейното наранено сърце и за пръв път се изляха предателски от очите й.

— Холи — зашепна нежно Джейсън, който я бе прегърнал още преди да се разплаче и нежно целуваше нейната копринена коса.

— Трябва да ти разкажа всичко.

— И аз искам да ми разкажеш.

Сълзите продължаваха да се ронят — топли като тих летен дъждец — и да подхранват с живителната си сила корените на надеждата в нейното сърце. Златистите кичури престанаха да танцуват по лицето. Ала танца им поеха един мъж и една жена, чиито сърца и души се сляха в прекрасен, тържествен менует на страдание и любов. Холи ту търсеше закрилата на неговата топла и силна прегръдка, ту отново се отдалечаваше, изпитала потребността да се дистанцира от него, макар и за малко.

Нито Джейсън, нито Холи бяха танцували някога подобен танц. Но се справяха отлично, защото тяхното необикновено „pas de deux“^[1] се аранжираше от безпогрешната ръка на любовта. Джейсън не се опитваше да я спре, когато тя се отдръпваше, нито пък хващаше насила бледите ръце, които трепереха безпомощно пред призрака на смъртта. Но той бе до нея и с радост предоставяше закрилата на своята прегръдка, когато тя самата пожелаеше това.

Когато някой много болезнен спомен отказваше да излезе от устата на Холи, Джейсън се намесваше настоятелно:

— Кажи ми всичко, продължавай.

И тя се подчиняваше. Не пропусна и най-малката подробност от кошмарите, напиращи в съзнанието й.

Когато разказът приключи, Джейсън взе в прегръдката си нейното крехко и разтреперано тяло и я зачака търпеливо да изплаче мъката си под мощните удари на неговото сърце. Накрая Холи потърси очите му, в които се четеше огромна тъга. Въпреки че му спестила подробностите за Дерек и съмненията си, че е луда, тя бе причината за тази тъга.

Пръстите й погалиха лицето му.

— Съжалявам — прошепна тя, докосвайки го.

— Но за какво, Холи? За това, че ми се довери?

— Не.

Джейсън внимателно отдръпна залепнал за очите й кичур.

— За това, че ми позволи да те докосвам?

В отговор по лицето й се разляха горещи, огнени вълни.

— Не.

— Никога не съжалявай, че ми се довери, Холи. Защото аз не съжалявам — усмихна се той с любов. — Съгласна ли си с мен?

— Да — прошепна тя.

 

 

Върнаха се в жилището й почти когато Джейсън трябваше да тръгне за летището. Тя го убеди да вземе за из път два от сандвичите и му обеща, че през следващите дни ще изяде всичките донесени от него провизии.

— Ще изпращам поне по един факс на ден и ще ти звъня винаги, когато мога — обеща той. — А ти ще пишеш ли, ще ми се обаждаш ли?

— Разбира се, но…

— Но? Не си мислиш, че имам предвид да ме информираш ежедневно за работата ти по сценария, нали?

— Не бях сигурна.

— Е, тогава вече си, Холи. Знам, че се упражняваш в машинопис, но ще ми пишеш ли на ръка?

Той настояваше за интимност, възможно най-голямата интимност при предстоящата им раздяла.

— Непременно.

Той погали нежно на прощаване лицето й, а изпълнените му с любов очи се сбогуваха с нейното прекрасно сърце.

Притаила дъх, Холи наблюдаваше как колата му се отдалечава и потъва в боровата горичка. Надеждата и магията продължаваха да живеят в нея.

Четиридесет и пет минути по-късно шумът на нископрелитащ самолет я накара да изскочи навън. Лъскавата метална птица блестеше като сребро върху тъмното небе. Тя — малката фигурка — му помаха с фенера и сякаш в отговор самолетът наклони сребърното си крило.

Едва когато самолетът изчезна напълно в нощното небе, Холи се прибра в колибата си. Вече в спалнята, тя потърси замислено плетената торба, с която пътува до Лос Анджелис. Извади от нея очилата с метални рамки, които никога повече нямаше да сложи, и снимките на своето семейство. Искаше да покаже на Джейсън тези запечатани щастливи мигове. След шест седмици, когато той се върнеше от Хонгконг…

 

 

В понеделник сутринта, когато му бяха съобщили за отказания обед с Рейвън Уинтър и вероятно с Лорън Синклер, Джейсън се бе отърсил бързо от краткотрайното раздразнение и го бе заменил с нещо по-продуктивно — план за отхвърляне на някои от натрупалите се задачи, които трябваше да бъдат разрешени до четвъртък след обяд.

Сега бе сряда вечерта. Самолетът току-що бе изпратил последно сбогом на Холи и бързо се отдалечаваше в посока Лос Анджелис и Хонгконг. Изведнъж Джейсън осъзна, че откакто се бе запознал по-отблизо с Холи, не бе напреднал и крачка с купищата хартия, които изискваха неговото внимание.

Едно издуто куфарче лежеше на съседната седалка, също както вчера, по време на полета до Кодиак. Тогава той дори не се опита да работи. Мислите му бяха заети само с притеснения и надежди за нея.

Сега, въпреки умората, успя да си наложи дисциплина. Трябваше да обмисли подробно задачите, лежащи в куфарчето, и щеше да го направи, независимо дали това ще му струва още една безсънна нощ.

Но всъщност имаха ли значение няколко безсънни нощи в сравнение със седемнадесетгодишните кошмари на Холи?

„Сири да се тревожиш за нея“ — заповяда деловата част от неговото аз.

Но не можеше. При мисълта, че тази вечер тя сигурно ще спи по-спокойно, щастливо се усмихна. Тероризиращите я от толкова дълго време спомени вече нямаше да бъдат толкова агресивни и самоуверени. Сега тайната им бе споделена и те повече не можеха да използват Холи като убежище за своите мъчения, въпреки че страданието по загубата на любимите хора никога нямаше да я напусне.

 

 

Джейсън успя да се концентрира и работи неуморно четири часа, но Холи отново нахлу в мислите му. Нещо не бе наред. Някаква основна брънка в разказа й се губеше.

Трудно можеше да си представи, че Холи е пропуснала нещо, но глождещата го мисъл все повече прерастваше в убеждение.

Вярно, че освен Дерек, имената на останалите действащи лица бяха спестени. Но това не бе от особено значение, а и тя си спомняше любимите хора най-вече като „мама, сестра ми, брат ми“. Следователно липсата на конкретни имена не бе причина за безпокойство. Имаше нещо друго, нещо скрито дълбоко в дебрите на паметта му.

В съзнанието на Джейсън непрестанно се натрапваше спомена за една статия в списание „Таим“, която бе чел още като второкурсник в ЮКЛА. Силно го бе впечатлила историята за клането на едно семейство в деня на Свети Валентин и завръщането осем месеца по-късно на бащата, по чудо останал жив седем години като военнопленник. За съжаление отдавна бе забравил подробностите. Още тогава деветнадесетгодишният Джейсън знаеше, че един ден ще стане режисьор и гледаше на всичко с очите на бъдещ творец, който се опитва да претвори в живи картини отделни човешки съдби.

Историята в „Тайм“ бе интригуваща, но не го удовлетворяваше напълно. Може би затова все още я помнеше: тя оставаше някак си незавършена — до откриването, жива или мъртва, на непълнолетната тогава дъщеря.

Джейсън не помнеше подробности, нито бе гледал предаването по телевизията. На празника на Свети Валентин бе прекарал с Никол Хавиланд една изпълнена със страст и удоволствия вечер, завършила със скандал.

Джейсън се загледа в очакващите го книжа. Отново изоставяше работата си, която бе най-голямата му страст — заради Холи и чувството, че в нейната история липсва нещо съществено, което той вече знаеше…

 

 

— Вторият баща се е казвал Дерек, а оцелялото момиче — Холи, и никой от тях не е носил вече познатите ни фамилии — обобщи с открит скептицизъм Бет Робинсън.

Джейсън се гордееше, че бе избрал именно нея за тази деликатна и трудна задача.

До преди три месеца Бет бе най-добрият и най-ангажираният следовател на „Голд Стар“. Обожаваше работата си, но напусна без изобщо да се замисли, когато работодателите й казаха, че четиридесет и три годишната бъдеща майка и нейното дете трябва да си останат вкъщи последните месеци преди раждането.

Сега бе в осмия месец, чувстваше се достатъчно отпочинала и с радост щеше да се възползва от шанса да свърши малко работа за Джейсън. Да, увери го тя, нямаше да има никакви проблеми. Особено ако той наистина изискваше от нея само няколко телефонни разговора.

На път за летището Джейсън посети Бет вкъщи и я запозна с искането си да се разследва престъпление отпреди много години, което било извършено някъде в щата Вашингтон.

— Джейсън, имаш ли някаква представа кога са станали убийствата? Коя година или поне по кое време на годината?

— През зимата — отговори той, спомняйки си описанието на Холи за величествената ела, облечена в прясно падналия сняг. Затрудняваше го годината на убийствата. Сега Холи бе на тридесет години, а тогава е била тийнейджърка, но достатъчно голяма, за да избяга и заживее сама. Следователно е била на около петнадесет години.

— Мисля че, е било преди не повече от петнадесет години.

— О кей. — Бет без колебание бе определила задачата като безсмислена. Но когато видя тъжното и сериозно изражение на Джейсън, само потвърди неговите инструкции. — Ако някой любопитства, ще поддържам тезата, че работим върху документален филм за насилието в семействата, нали?

— Точно така. Това е официалната версия, а случаят ме засяга лично, Бет. Сметките, моля те, изпращай до мене. Ще ти дам моята фонокарта и номера на кредитната си карта, за да ги използваш при обажданията, както и номера на виза-картата ми, в случай че някоя информация трябва да бъде изпратена с куриер.

— О кей. Утре сутринта в осем ще пусна пипала в полицията, вестниците и телевизията. Имаш ли идея с коя част от щата да започна?

Джейсън вече бе мислил по този въпрос. Снегът не му даваше много информация. Най-снежни зими имаше източно от Каскадите, но можеше да вали и във всеки друг район. Специалният разговор на Холи с майка й обаче говореше по-скоро в полза на район, където снегът не бе често срещано явление. Това, както и фактът, че по-късно тя бе решила да живее в Кодиак, който предлага панорамен изглед към морето, го доведоха до едно определено заключение:

— Според мен става въпрос за западната част на щата, за Сиатъл или някой от по-малките градове по крайбрежието.

— Тогава ще започна със Сиатъл. Познавам един човек с когото някога работих заедно в „Сиатъл Таймз“ винаги е бил много услужлив.