Катрин Стоун
Даровете на любовта (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Рейвън бе сигурна, че си спомня правилно телефонния номер, но когато никой не вдигна слушалката, реши за всеки случай да направи справка и с указателя на Кодиак. Както предполагаше обаче, в него нямаше името нито на Лорън Синклер, нито на Мерилин Пиърс, а и сигурно авторката отдавна пътуваше за Лос Анджелис.

Накрая Рейвън позвъни в офиса си и остави на секретарката съобщение, че утре вероятно няма да бъде на работа и затова я моли да отмени всички предвидени за деня срещи.

Когато приключи, отиде до прозореца и се загледа в битката между вятъра и снега. Навън вероятно бе страшно студено, но Рейвън се чувстваше сгряна и щастлива за пръв път през целия й живот досега.

 

 

Ник също съзерцаваше драмата навън, изпълнен с чудна топлина и радостно чувство. Набра телефона в Бел Еър и очаквайки да чуе гласа на някой от родителите си, се питаше дали ще доловят явното задоволство в тона му.

В слушалката обаче прозвуча гласът на неговата дванадесетгодишна дъщеря. Саманта си бе вкъщи, което означаваше, че Деандра е отложила срещата си с тях. Ник отново изпита силен гняв към Деандра и всеотдайна любов към Саманта. И двете му дъщери бяха предадени от майка си, но само Саманта — по-голямата — имаше спомени за това.

— Хей, здрасти.

— Татко!

— Какво става? — мина той директно на въпроса, защото това бе най-добрият подход за водене на разговор с неговата чувствителна дъщеря.

— Каза, че била настинала — отговори след секунда момичето и бързо вметна: — Гласът й наистина звучеше пресипнало.

В него отново се надигна омраза, слушайки как Саманта защитава майката, която я бе изоставила преди години и още продължаваше да я пренебрегва. Дъщеря му не изпитваше гняв срещу майка си, въпреки че през последните няколко години сякаш започваше да осъзнава вината й. Сега тя понякога посрещаше по-скоро с облекчение, отколкото с разочарование отложените задължителни срещи.

Ник очакваше с нетърпение деня, когато момичетата сами щяха да решат вече да не посещават майка си. Той отдавна би направил вместо тях този избор, но знаеше че не трябва да им внушава нищо. Една забрана щеше да направи Деандра още по-желана в техните очи. Ник само се молеше децата му да открият сами каква е тяхната майка — студена и безсърдечна.

— Добре ли си, скъпа?

— Да. Играя канаста с дядо и баба.

Ник се усмихна. Не знаеше как щеше да отгледа дъщерите си, ако не бяха родителите му, които обичаха децата толкова, колкото и той самият.

— Печелиш ли?

От другата страна се разнесе младежки смях.

— Не! Печели баба, разбира се.

— Разбира се — откликна Ник. Това си бе семейна традиция. Баба винаги печелеше на канаста и никой не очакваше да се случи нещо по-различно.

— Къде е Мел?

— У Джесика.

Ник не се изненада. По принцип Саманта винаги си беше вкъщи за неделното свиждане с майка си. Но десетгодишната Мелъди, която никога нямаше да бъде родена, ако това зависеше от Деандра, нямаше такава потребност. Момичето гледаше на майка си като на повече или по-малко случаен натрапник в света, който вече бе зает от огромната любов на нейните баща, дядо, баба и сестра.

— Връщаш ли си, татко?

— Не — призна с тон на извинение Ник, който искрено желаеше сега да бъде с дъщеря си. — Всъщност изглежда няма да си бъда вкъщи чак до утре след обяд, а дори и по-късно. Искаш ли да знаеш защо?

— Да.

— Защото съвсем неочаквано над Чикаго се изви снежна буря.

— Сняг?

Ник се усмихна на ентусиазма в гласа на Саманта. И двете момичета обожаваха снега. През последните няколко години сестрите прекарваха коледните празници в „Идън“ на езерото Тахо, където лудуваха до насита в преспите, пързаляха се с шейни и вкъщи се наливаха с какао, докато гледаха стелещия се навън сняг.

— Бих желал сега да беше тук — каза Ник нежно. — Знаеш ли как се чувствам?

— Как?

— Като в една от твоите топки, която някой току-що е ритнал добре.

— Не добре, а чисто!

— Много чисто — съгласи се Ник, замислен за колекцията от стъклени топки на децата си. Те всичките им бяха подарени от него на връщане от важни пътувания, свързани със строителството на неговите хотели в Тахо, Аспен, Шамоникс и Гстаад. Всъщност бащата си даваше сметка, че дъщерите му се нуждаеха много повече от дарове на любовта отколкото от вещи, и след този уикенд в Чикаго най-голямото щастие за тях отново щяха да бъдат усмивката и прегръдката му.

Ник изобщо не бе планирал да се връща с подаръци от Чикаго, но сега сърцето му нашепваше нещо твърде рисковано: „Можеш да им занесеш най-прекрасния подарък, който изобщо не си възнамерявал да подаряваш — майка“.

— Татко?

— Да, скъпа? — обърна се той нежно към дъщерята, която се нуждаеше от майка, защото се превръщаше прекалено бързо в малка жена.

— В очите на баба се чете онзи поглед, с който винаги се готви да ми нанесе следващия си удар.

Ник се засмя.

— Бягай тогава. Обичам те, скъпа. Ще се видим утре вечер.

 

 

Обичам те, скъпа. Ще се видим утре вечер. Тези думи — тези унищожителни думи, изказани с толкова обич — отекнаха в ушите на Рейвън точно когато приближаваше стаята на Ник.

Той я предупреди какво да направи: да свърши с телефонните разговори и да го чака в банята. Защо не го послуша? Нима не бе разбрала, че от любовниците се измъква единствено безпрекословно подчинение? Но разлялата се но нейното тяло топлина я бе направила по-смела и по-решителна. Преизпълнена от щастие, тя бързаше да иде при него, за да се наслаждават заедно на бурята, а после да го прелъсти — точно както той я бе прелъстявал през цялата нощ.

В душата й отново настана сковаващ студ и само в очите блестяха парещи сълзи. Никой никога не бе виждал Рейвън да плаче и тя нямаше намерение да позволи именно на Ник да види болката й, още повече точно сега. Водната струя щеше да заличи навреме следите от сълзи, макар че той едва ли възнамеряваше да я гледа в лицето. За него имаше по-важни неща, явно удоволствия, над които сигурно щеше да концентрира усилията си.

И тогава, отдръпвайки се от вратата, Рейвън осъзна, че искаше той да я докосва и да я люби.

„Искаш да прави любов с тебе, нали?“ — ехидно я попита един вътрешен глас.

„Да! Знам, че всичко е само един каприз, илюзия, която ще се стопи като снега. Но докато трае всичко това, аз ще продължавам да се преструвам…“

 

 

— Рейвън?

Намираше се по средата на хола и твърде далече от спасителния душ, който трябваше да прикрие издайническите сълзи. Тя не можеше да се извърне, както и не можеше да му нареди къде да застане, или пък да спре пръстите му, които повдигнаха брадичката й и докоснаха страните й.

— Сигурен съм, че каквото и да си чула, не си го разбрала правилно. Повтори ми думите, които съм казал, моля те.

— Мисля, че ти разговаряше със своята приятелка или… съпруга.

— Няма приятелка и няма никаква съпруга. — Ник се загледа в нейните натъжени очи. Тя се страхуваше, че има друга жена, на която той е казал: „Обичам те“ по телефона. Следователно той не й беше безразличен. Сърцето му се изпълни с опасно усещане за щастие. Рейвън искаше да бъде негова приятелка и дори негова съпруга. Трябваше само да й каже, че може да бъде и двете, и да я попита дали и тя би искала това. Ник обаче потисна скритите си желания, спомняйки си за децата си, чиито сърца можеха да бъдат наранени. — Говорих с дъщеря си.

— Дъщеря ти?

— Да. Имам две дъщери. Саманта, с която разговарях, е на дванадесет години, а другата — на девет. Две дъщери, Рейвън, но никаква приятелка, нито пък съпруга.

— Тя починала ли е?

Ник се изсмя кратко, но с горчивина.

— Не. Всъщност моята бивша съпруга си е съвсем жива.

— Наранила те е много силно.

— Мене не. Нарани моите две дъщери.

— О-о…

Това възклицание му говореше повече от всяка друга дума. Тя наистина се тревожеше за него, но още по-присърце приемаше самата мисъл, че Деандра е могла да причини болка на неговите дъщери.

„Тя сигурно ще ги обича“ — чу той сърцето си. Тази жена, изпитала такова разочарование от собствената си майка, можеше най-добре да разбере крехката чувствителност на малките момиченца.

„Но — предупреждаваше го един дълбок вътрешен глас — причиненото някога голямо зло на Рейвън я бе накарало да мисли и за други неща: богатство, живот в света на привилегиите и власт. Виктория бе казала: «Страстта на Рейвън към парите е ненаситна».“

Ник искате да привлече към себе си Рейвън, да й разкрие истината за себе си и дъщерите си и накрая да я помоли да влезе в техния свят на любов — завинаги. Но не бързаше ли много? Без съмнение той бе влюбен в нея, а вероятно и тя се влюбваше в него. Но засега маскарадът май трябваше да продължи.

Вместо да протегне ръцете си в прегръдка, Ник накара Рейвън да седне на дивана, а той остана прав. Това разстояние му бе необходимо, защото възнамеряваше да й разкаже внимателно обмислената и редактирана история за Деандра.

— Оженихме се шест месеца след завършването на колежа. Не беше импулсивен брак. Познавахме се от две години и бяхме обсъждали подробно желанието ни да имаме деца. Бяхме на седмото небе от щастие, или поне така мислех аз, когато шестнадесет месеца по-късно Саманта се роди. В мое присъствие Деандра бе прекрасна майка, но както открих после, тя просто идеално се е преструвала.

— Съжалявам — прошепна Рейвън, но Ник сякаш не я чу. Историята още не бе приключила.

— Около година след раждането на Сам решихме да имаме ново дете. Деандра особено силно настояваше за това. Никога не съм бил диктатор, който би наложил волята си на една слаба и беззащитна жена. Вярвах искрено, че съпругата ми искаше не по-малко от мене деца и месец след месец страдаше, че нищо не се получава.

В желанието си да се успокои Ник пое дълбок дъх, но не успя да скрие бушуващите в него емоции.

Рейвън бе виждала и преди ярост и презрение в очите на бившите си любовници, отблъснати от нейната студенина, но тези чувства не бяха нищо в сравнение с гледката пред очите й сега. В опушеносивите очи на Ник гореше огън. Старателно прикриван до този момент, сега той топеше студената стомана, която заплашваше да се разлее и помете всичко изпречило се на пътя й.

— Ник? Слушам те — подкани го да продължи Рейвън.

Той се взираше невиждащо в далечината, но в душата му се прокрадна частица нежност, когато чу нейния загрижен и окуражителен глас.

— Един ден, когато Саманта навършваше три годинки, аз се върнах по-рано от работа. Тъкмо влизах, и телефонът иззвъня. Обаждаха се от лекарски кабинет, за да потвърдят записаните от Деандра часове за преглед следващата сутрин. Тя беше забременяла — въпреки спиралата, която бе носила през всичките тези месеци, преструвайки се на сломена от невъзможността да забременее. След този случай възнамеряваше да прекрати бременността и да се подложи на операция за прекъсване на тръбите.

Сърцето на Рейвън се изпълни с печал. Тя знаеше много добре какво означава да страдаш, предаден от най-близкия ти човек. Изпитвала го бе през целия си живот.

„Но защо?“ — запита се тя. — Как е могла Деандра да не иска това бебе? Това може би не е било импулсивно предателство, а добре обмислено и пресметнато… Може би тази жена е лъжела систематично, преструвайки се, че споделя неговите мечти за семейство…

Защо?

За Рейвън отговорът бе много прост: Деандра е обичала твърде много мъжа си. Тя е искала на всяка цена да получи неговата любов, но не е желала да я споделя с никого другиго, нито дори с техните деца.

— Бил си й нужен само ти, Ник.

Той знаеше, че не е така. Деандра бе искала само неговите пари. Ето каква бе горчивата истина, въпреки че обяснението на Рейвън бе по-различно и доста учудващо. Но то бе нормално, защото тя не знаеше за неговото богатство, за хилядите бляскави неща, които парите му можеха да купят.

— Какво се случи после, Ник?

— Убедих я да роди детето.

Всъщност й бе платил, за да го стори. Формалностите по уреждането на развода бяха огромни, но напълно приемливи в сравнение със спестените бъдещи неприятности.

— Явно бракът ни бе приключил. Разделихме се официално в деня, когато Мелъди се роди.

— Мелъди…

Ник се усмихна.

— Това е най-подходящото име за нея. Тя върви по своя собствен път, но сърцето й пее от щастие и радост, които би желала да сподели с целия свят.

Гласът му трепна.

— Като си помисля какво щеше да се случи, ако онзи следобед не се бях прибрал по-рано…

— Но не се е случило, слава Богу — припомни тихо Рейвън, замислена за своето никога неродено братче или сестриче. После вдигна погледа си към него. — Кой се грижи за момичетата сега?

— Родителите ми. Живеем всички заедно. Днес Деандра трябваше да прекара деня с тях, но е отложила срещата в последната минута. Не й се случва за пръв път.

— Тя все още ли живее в Лос Анджелис?

— В Лос Анджелис, Палм бийч, Ню Йорк. Омъжи се за много влиятелен човек.

— Обичаш ли я още?

— Честно да си призная, изобщо не помня дали някога съм я обичал. Каквото и да съм изпитвал към нея, то е изтрито от съзнанието ми веднага щом разбрах какво щеше да направи, ако не бях узнал плана й.

Всеки от двамата потъна в мислите си. Накрая Ник наруши възцарилото се мълчание.

— А ти обичаш ли все още майка си, въпреки нейното предателство?

Рейвън обмисли внимателно своя отговор, опитвайки се да открие в сърцето си истината, която, изглежда, го вълнуваше живо.

— Не — отговори тя накрая. — Но я обичах много дълго. Дори след като си тръгна. Сега разбирам колко е била нещастна и я съжалявам. Тя не обичаше себе си, а това я е правело неспособна да обича и дете. Защо ме питаш, Ник? Да не би заради чувствата на Саманта и Мелъди към Деандра?

— Да. Особено на Сам. Макар че има пълно основание да я мрази, тя твърдо е решена да съхрани връзката майка — дъщеря, която в най-добрия случай е тънка, а в най-лошия — болезнена.

— Ник, трябва да я оставиш да запази тази връзка докогато си поиска. Един ден тя сама ще се откаже.

Рейвън напълно разбираше тревогите му и предлагаше смело и безболезнено решение за дъщерите му. Ник почувства, че отново го залива вълна от нежност към тази жена, въпреки че продължаваше да не я докосва.

— Бих желал да те запозная с тях.

— Ще се радвам много — прошепна тя.

— Какво ще кажеш за една вечеря тази седмица?

— Чудесно — поколеба се за момент Рейвън. За последен път бе приготвила пищна вечеря същия ден, когато майка й си замина, а Патриция Уейнрайт нахълта в полунощ, за да разбие окончателно нейния свят. — Защо не ми дойдете на гости? Ще сготвя нещо вкусно.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— О кей. Приемам.

Рейвън потриваше замислено брадичката си.

— Какво има? — запита Ник.

— Чудех се дали и родителите ти не биха дошли?

Да, разбира се. Родителите му с удоволствие щяха да приемат поканата. А майка му направо би полудяла от любопитство към жената, чиято розова градина бе засаждал, с която замина за Чикаго и на която най-неочаквано сега искаше да представи дъщерите си.

— Благодаря, но засега е достатъчна и срещата с момичетата. Няма да имаш проблеми с Мелъди, но Саманта може да се държи малко отчуждено и дори враждебно. Тя е прекрасно момиче, Рейвън, щедра и любяща към сестра си, към мен и родителите ми, но се страхува от контакти извън този кръг и се опитва яростно да го запази непроменен.

— Ник, имам представа от предателство и доверие.

— Знам това — отговори той нежно. Надяваше се един ден тя да го разбере и… да му прости, когато откриеше, че той също бе скрил важни истини от нея. Че бе предал нейното доверие, за да не предаде отново своите дъщери.