Катрин Стоун
Даровете на любовта (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Телата им се олюляваха бавно, в непорочна и нежна целувка.

Под напора на смело желание Рейвън вдигна лицето си и Ник се приведе да срещне устните й, разбрал нейния повик. Целуна я нежно, като приятелски поздрав, който галеше, но ставаше все по-настоятелен и когато се превърна във въпрос, тя отговори незабавно, разтваряйки влажните си устни.

Ник бе стомана, а Рейвън — лед, но ласките им не бяха студени. Дълбоко в него блестяха пламъците на разтапящия се метал, а тлеещата жарава под ледените късове в нея все повече се възпламеняваше.

И сега, когато целувката ставаше все по-страстна, а желанието в тях напираше, огънят в Рейвън за пръв път се разгоря без болка, с омайна топлина, която я обгърна нежно — като неговите страстни, но добри ръце.

— Какво искаш ти, Рейвън? — запита той тихо. Твърдата стомана й показваше ясно какво иска той, но изборът бе изцяло нейн.

А Рейвън искаше да прави любов. Беше нещо, което никога преди не бе желала, но го бе приемала. Винаги се любеше импулсивно, под въздействие на отчаяната нужда да бъде приета, да принадлежи на някакъв въображаем любовен кръг и да избяга от своята самота и болка.

И какво правеше сега? Рейвън усети парещата болка. Нима не търсеше нищо от този прелъстителен непознат, който е толкова нежен, знае нейните тайни и въпреки всичко изглежда все още загрижен за нея?

„Ти му плащаш за това, забрави ли?“ Огънят я изгаряше все по-дълбоко. „Плащаш му да се преструва на загрижен, на любовник.“

Рейвън се отдръпна.

— Не си длъжен да правиш това, Ник. Долу, пред всички тях, ти наистина си играеше ролята чудесно…

Той я прекъсна с нежно докосване по устните. Можеше да я спре и с истината, но предпочете да не признава, че тя го привлича по-силно от всяка друга жена и затова може да каже със сигурност, че не се преструва. Желанието му бе напълно искрено, но за Рейвън той продължаваше да бъде, макар и успял, градинар. Искаше да повярва в разказаното от нея за миналото, за подиграващите й се момичета и за използващите я момчета. Сърцето му вярваше. Но предупреждението на Виктория Калхън все още отекваше в съзнанието му: „Тя беше използвачка и прелъстяваше богатите млади наследници с надеждата да ги върже“.

Ник искаше Рейвън за тази нощ, за утре и за всички нощи до края на своя живот. Желанието бе опасно и може би невъзможно, защото имаше и други сърца — млади, безценни и лесно нараними, с които трябваше да се съобразява. За тях, за неговите скъпи дъщери, предадени безмилостно от една жена, която наистина го бе прелъстила, Ник трябваше да продължи с преструвките.

Нуждаеше се от тази жена, желаеше я и беше влюбен в нея. Но все още не знаеше дали да й вярва.

— Кажи ми какво искаш ти, Рейвън? — повтори той тихо.

— Теб — прошепна тя и нейният шепот прониза нощта. — Искам теб.

 

 

Ник бе имал многобройни връзки преди да се ожени за Деандра и след раздялата си с нея. Жените, с които бе след развода си, знаеха всичко за неговите правила: нямаше никакво намерение да сключва брак отново, да се обвързва емоционално, да ги представя на двете си дъщери. Още в началото на някоя авантюра Ник даваше ясно да се разбере, че от него не може да се очаква повече от приятна компания, удоволствия, пиршества и размотаване нагоре-надолу, докато решат да се разделят.

Любовниците му твърдяха, че е най-добрият, най-талантливият и опитен мъж, който познава до съвършенство чувствата и желанията на жените, който успява без проблеми да ги овладее и убедително да ги поведе на шеметно пътешествие в света на удоволствията.

Но това, което му предстоеше да предприеме сега с Рейвън в дивите и неизследвани територии на желанието, страстта и… любовта, бе нещо съвсем ново за него. Ник нямаше представа как точно да подходи в най-важното и най-опасното пътешествие в живота си.

Бавно, реши той. Стъпка по стъпка. Като начало устните му щяха да се насладят на всяка педя от нейното снежнобяло тяло.

Желаеше я отчаяно. Но той искаше този първи път да отбележи началото на вечността. Събличаше я бавно. Започна с фибите, които не позволиха на гъстите кичури коса да избягат от своята пищна корона, докато танцуваха и се целуваха.

— Какво правиш?

— Събличам те.

Ник целуна за кратко шията на Снежанка, засипана от лъскава, черна като нощта коприна. После дългите му изящни пръсти започнаха нежното сваляне на сапфирените бижута, красящи нейните уши.

— Побързай — прошепна тя.

— Не.

— Ник…

Умоляващият й глас го накара да се взре в нейните трескави сини очи. И там той срещна страха. Ник разбра: тя не бе предприемала никога това пътешествие. Рейвън се страхуваше, че сънят бе твърде кратък и скоро трябваше да отстъпи място на горчивата действителност.

— Тук няма тикви, Пепеляшке — промълви той. — Няма бели мишки. Ние сме само двамата… и имаме цялата нощ пред себе си.

Въпреки неговите убедителни слова Рейвън мълчаливо посегна да го съблича.

— Ако направиш това — предупреди я той, — няма да се възползваме от цялата нощ.

— А ти нима искаш?

В отговор Ник я взе на ръце и я понесе към нейната спалня. Дръпна тежките завеси и когато видя изписаното върху лицето й притеснение, запали порцелановата нощна лампа. Нежната и мека светлина ги заля като лунни лъчи.

Ник започна бавно да съблича черната коприна и белия атлаз, докато накрая достигна отново до черното и бялото, но този път на нейното тяло. Насочи устните си към нецелувани досега места — към дланите и коленете, където нежната плът бе изподрана от паважа на улицата по време на инцидента. Нежно докосвайки я, той й се извини отново със сърцето си и мълком й каза: „Съжалявам, че те нараних. Ще направя всичко възможно това да не се повтаря никога“.

— Искам те, Ник. Моля те…

Сините й очи вече излъчваха увереност, а не страх. Рейвън беше повярвала на съня — той нямаше да изчезне, — но оставаше нетърпението, прекрасното нетърпение на страстта.

— Тогава ме съблечи.

Тя цялата трепереше, тресеше се от тласъци вътрешен огън, но пръстите й разкопчаваха спокойно и самоуверено копчетата на неговата риза. После Ник я положи върху хладните копринени чаршафи… и тя го приветства безмълвно с изписани в очите й думи — същите щастливи слова, които пееха в сърцето му: „Обичам те. Обичам те“.

 

 

Никога преди Ник не бе чувствал такова блаженство и вътрешен мир. Бяха като близнаци или, по-скоро, като едно цяло, споено с огъня на изпепеляваща страст. Нямаше граница между неговата и нейната плът, между неговото и нейното сърце.

Ник прокара дългите си пръсти в оплетената й от любовната игра коса и обърна нежно лицето й към себе си, за да се наслади на неговото изящество.

Но когато внимателно отхвърли назад черните копринени къдри, Ник отново прочете в очите й безпокойство.

— Какво има, Рейвън?

— Има и още нещо, което не знам дали Виктория ти е разказала.

— Какво?

— Тя, а вероятно и нейните приятели, вярват, че съм откраднала пари от къщата на родителите й, когато живеех там с майка ми.

— И бижута — вметна тихо той.

Рейвън го изгледа с разширени от почуда очи, очи, които бяха по-прекрасни от най-красивите сапфири.

— И това ми каза. Но тогава си била млада, отчаяна и бедна.

Значи знаеше и вече й бе простил. Нежността му й подсказваше, че за него това изобщо нямаше значение. Но то бе важно за нея. Рейвън искаше той да знае всичко. В тишината, преди да заговори, сърцето й се гърчеше от болка, защото дори след всичките тези години разкриването на истината звучеше като предателство към Шейла.

Ник мълчаливо слушаше Рейвън, долавяйки в нейния притеснен разказ извинение и вина пред накаралата я да страда толкова много жена…

— Ти просто си я прикрила — пророни накрая той успокояващо.

Майка й не бе сторила нищо добро за нея и въпреки това тя продължаваше да й бъде вярна. Точно както нещо необяснимо караше неговите дъщери да обичат майка си, независимо от всичко.

— Но, Рейвън, ти си поела вината за стореното вместо нея. Ако бяха повдигнали обвинение, последствията за теб щяха да бъдат унищожителни. Вероятно никога нямаше да те допуснат да следваш право.

— Както и да е, обвинение не бе повдигнато и аз изплатих всичко на майката на Виктория — каза тя и на лицето и се изписа кисела усмивка. — Всъщност, моята инвестиция в бъдещето се оказа много добра за нея. Изпратих й точно двадесет и пет хиляди долара, което считам, че е много повече от всичко откраднато, а госпожа Уейнрайт никога не е споменавала нищо за бижута.

Усмивката на Рейвън помръкна.

— Не съм крадец, Ник. Никога не съм била. Исках да знаеш това.

Но сега за Ник тя наистина бе крадец, защото бе откраднала неговото сърце. Той обаче не си го искаше обратно.

— Вече знам — прошепна той нежно върху устните й. Отново я желаеше страстно.

— А сега ще те любя много бавно… колкото е възможно по-бавно.

„Ще те любя.“ Думите му я заляха като вълна от топлина, но по-силно и по-чудно от всякога. Ник бе казал „ще те любя“, а не „ще правя любов с тебе“. За Рейвън разликата между двата израза бе същата като между „карам да вярваш“ и „вярваш“, между „въображаем“ и „истински“.

Той целуна всички части от нейното тяло, които бе пропуснал, а тя за пръв в своя интимен живот се чувстваше спокойна и не изпитваше срам. Отдаде се на Ник така, както никога досега не се бе отдавала, и наистина повярва, че има с какво да го дари.

 

 

Те потъваха в блажен сън, който отново и отново се прекъсваше от вплетените им тела, които дори на сън подновяваха многократно своята любовна игра.

Острият звън на телефона ги пробуди окончателно. Ник посегна към апарата, който се намираше по-близо до него. Часовникът показваше единадесет и петнадесет.

— Добро утро, Николас. Виктория се обажда. Запазили сме ви място на нашата маса. Закуската е прекрасна, а шампанското се лее като поток.

— Един момент, Виктория — Ник закри слушалката и се обърна към Рейвън, върху чието лице се изписа напрежение при споменаване името на Виктория. Усмихна й се и каза: — Закуската е започнала. Виктория и Блейн ни пазят места на тяхната маса.

— Гладен ли си?

— Само за теб.

Ник махна ръка от слушалката.

— Ние възнамеряваме да пропуснем закуската, Виктория.

— Значи няма да ви видим отново?

— Страхувам се, че да.

— Нещо не е наред ли, Николас?

Когато чу изпълнения с надежда глас на Виктория, че той ще нарани Рейвън и ще я захвърли, когато се насити на нейното тяло, Ник почувства, че го обливат вълни на ярост, но се овладя и спокойно произнесе.

— Не, всичко е превъзходно. Моля ви да ни извините пред останалите.

Той остави слушалката, загледа Рейвън и повтори със сдържана страст.

— Гладен съм само за тебе.

 

 

Събуди ги будилникът, който Ник нави преди да й разкрие за пореден път своето ненаситно желание към нея. Вече бе един и тридесет след обяд. Имаха време да се изкъпят и облекат, преди да вземат самолета за Лос Анджелис в четири часа.

Ник я целуна продължително и с нежелание напусна леглото. Облече един от халатите на хотела и отиде да дръпне завесите. Имаха време колкото да хвърлят един поглед на величественото езеро и небето над него.

Навън обаче се стелеше на къдели млечнобяла мъгла. И точно когато Ник и Рейвън направиха това неприятно откритие, по радиото обясниха, че неочаквана снежна виелица е помрачила пролетното настроение на времето. Бедствието заварило града напълно неподготвен, поради което целият живот бил парализиран от дебелата покривка сняг. Летището оставаше затворено най-малко до следващата сутрин, след което се очакваха големи закъснения, докато се уреди въпросът със закъсалите пътници.

Двамата бяха на сигурно и топло място, но имаха сериозни задължения на разстояние половин континент от този град.

— Съжалявам — промърмори извинително Рейвън, инстинктивно готова да поеме върху себе си евентуален изблик на гняв. Ник разбра, че причината бе в спомена й за Майкъл. Той сигурно би побеснял, ако подобна буря го бе застигнала. Но на него такова нещо не можеше да му се случи, защото сигурно отдавна щяха да са излетели с някой ранен полет. Пред това обаче Майкъл веднага би се сприятелил с Виктория и Блейн и сигурно щеше да настоява Рейвън да танцува с Блейн и някогашните й любовници, докато той флиртува с техните жени. После той щеше да задоволи сексуалните си потребности набързо, а тя да се чувства благодарна, че се е съгласил да я съпровожда на тази толкова важна среща.

„Изглежда толкова тъжна, мислеше си Ник. Изглежда толкова тъжна и объркана…“

— Хей, Рейвън — каза той нежно. — Това не е краят на света. Всъщност, за някои това би било доста романтично. Трябва да се обадя по телефона, а предполагам — и ти също. Та какво ще кажеш за малко телефонни разговори, баня и обслужване по стаите?

Ник искаше да прогони нейната тъга и успя. След малко обаче се замисли.

— Припомняш си програмата за утре? — предположи той.

— Не. Всъщност се опитвам да си припомня един номер в Кодиак, Аляска. Той е на Лорън Синклер. Трябваше да се срещнем утре по обяд с нея и с Джейсън Коол, за да обсъдим някои въпроси във връзка с предстоящото филмиране на „Даровете на любовта“.

— Може би тя вече пътува за Лос Анджелис.

— Вероятно, а не знам къде ще отседне.

— Необходимо ли е да присъстваш на срещата?

— Не, но бих желала да отида.

Рейвън знаеше, че Лорън ще се радва на нейното присъствие, но не спомена нищо затова.

— Тя и аз трябва да убедим Джейсън да не променя щастливия край на книгата — каза Рейвън, отмятайки назад все още разбърканата си след любовната нощ коса. — Звъняла съм й вече два пъти и следователно трябва да си спомня номера.

— Силна зрителна памет.

— Беше. Колкото по-остарявам, толкова повече изпитвам чувството, че съм изскочила случайно от някой филм.

— Да потърсим в указателя? Или Лорън Синклер е псевдоним?

— Псевдоним е. Знам и нейното истинско име. Но тя толкова държи да не бъде обезпокоявана от никого, че се съмнявам да я има в указателите.

— Спирам да задавам въпроси, за да можеш да помислиш. Всъщност ще отида да се обадя от телефона в другата спалня. А после мога ли да се присъединя към тебе в банята?

— Да… моля.