Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Happy Endings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 69 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Катрин Стоун. Даровете на любовта

„Бард“, 1996

История

  1. — Добавяне

ДЕСЕТА ГЛАВА

Рейвън бе резервирала един от най-хубавите апартаменти на „Феърмонт“. Двете просторни спални се свързваха посредством елегантна всекидневна, в която имаше дори и пиано. Всяка стая бе оцветена в нежномораво и кремаво и предлагаше панорамна гледка към езерото Мичиган, парковете Грант и Линкълн и очертанията на Чикагската миля на чудесата.

Ник и Рейвън се възползваха от луксозната самостоятелност на отделните спални и прекараха разделени трите часа преди танците. Ник позвъни вкъщи, за да даде на родителите си телефона. С набитото си око на хотелиер прецени високото качество на заобикалящата го обстановка и дълго се наслаждава на великолепните гледки. Но през цялото това време не преставаше да се притеснява за Рейвън, очаквайки с нетърпение уговорената за осем часа среща във всекидневната.

 

 

Когато Рейвън се появи, Ник вече я чакаше, държейки в ръка донесеното венче от черни орхидеи.

Гледаше озадачено цветята, когато чу гласа й зад гърба си.

— О, добре.

Извърна се към нея и за момент остана онемял пред чудното видение в коприна и атлаз. Царствената рокля в черно и бяло прилепваше плътно по тялото й и провокираше не толкова с оголените, колкото с покритите части.

Лъскавата черна коса бе издърпана назад и прибрана в кок, който приличаше на истинска корона. Корона на нощта, обляна от лъчите на невидима луна. Както винаги Рейвън носеше дискретен грим, а единствените й бижута бяха сапфирени обици с цвета на нейните сини очи. А изражението й? То продължаваше да бъде същата измамна смесица от несигурност и кураж.

Снежанка изглеждаше като принцеса от приказките, която нямаше нужда от комплименти — освен за повече самочувствие — и черни орхидеи.

— „Добре“? — прозвуча гласът на Ник. — Вие ли поръчахте тези цветя?

— Да — вдигна рамене Рейвън. — Това е нещо като закачка.

Но Ник знаеше, че съвсем не е закачка и че изобщо не е смешно. Очевидно бе толкова важно, че дори роклята бе подбрана или може би специално ушита, за да се допълва с венчето черни орхидеи.

— Може ли да ви помогна?

— О! — възкликна само тя, изненадана от предложението. — Да… благодаря.

Ник извади от бялата кутия черното венче, възхищавайки се на орхидеите. Бяха превъзходни и блестяха с някакъв вътрешен блясък, който подхождаше на нейната разкошна коса.

Венчето наистина бе прекрасно и несъмнено много скъпо, но…

— Това е неправилно. С нищо няма да промени вида ви. Всъщност според мене по-скоро ще го развали.

В отговор на неговите думи очите й заблестяха, издаващи огромно облекчение. Ник разбра, че тя не искаше да носи орхидеите и реши да не й позволява.

— Доверете ми се, Рейвън. Аз съм наистина експерт — поне по отношение на цветята.

— Добре… — Тя се страхуваше, че Виктория или може би Блейн щяха да й подарят черни орхидеи и затова реши сама да си ги сложи, преди някогашните й съученици да са я изпреварили. Възнамеряваше да носи с гордост екзотичните цветя, както го бе правила винаги в училище, нищо, че бяха символ на срама. Но сега Ник каза, че не е права и неговите очи безрезервно потвърждаваха това. Неочаквано Рейвън изпита необяснимо усещане за безопасност. Ако Виктория и Блейн я замереха с подобна китка, той щеше да я пази, отказвайки да закачи черния знак на срама върху чистобелия атлаз.

— Прав сте. Няма да я нося.

— Много добре — усмихна се Ник и добави: — Между другото, изглеждате много красива.

— Благодаря — промърмори тя едва, усетила внезапно топлина по страните си. Опита да я потисне, като си каза, че на него му се плащаше, за да се преструва. След малко заговори отново, със студения глас на бизнесмен:

— А на вас този смокинг ви отива много.

— Радвам се, че ви допада.

Ник прикова поглед върху жената, която не се нуждаеше от редки и екзотични цветя, защото самата тя бе рядко и екзотично цвете. Но все пак на Рейвън Уилоу Уинтър й липсваше нещо. Липсваше й усмивка върху прекрасните устни и увереност в сините очи. А имаше всички основания да е изпълнена със самочувствие. Надали някой от събраните долу в Имперската бална зала нейни съученици беше постигнал толкова много.

Но не, Рейвън не само нямаше високо самочувствие, тя дори и не показваше увереност на човек, постигнал с много труд заслужен успех. По-скоро демонстрираше, че е нищо — въпреки своите постижения.

Някакъв вътрешен импулс, който Ник не искаше да потисне, го накара да докосне лицето й. То бе изгубило омайната си розовина и отново бе станало бяло като сняг. Под пръстите си усети кадифе, лед и някъде дълбоко под тях тлееща топлинка.

— Не знам защо ви притесняват толкова много тези хора, Рейвън, но имам едно предложение. Защо просто не слезем долу и да ги пратим всичките по дяволите?

Най-напред отговориха очите й, заблестели от учудване и благодарност, а после се усмихна и самата тя — с нежна, изпълнена с надежди усмивка, която бе по-прекрасна отколкото Ник изобщо би могъл да си представи. Накрая каза тихо:

— О кей, Ник. О кей.

 

 

Виктория Уейнрайт Калхън ахна от учудване, когато получи чека, потвърждаващ намерението на Рейвън да посети сбирката. Почудата й прерасна в удовлетворение. Това безочие даваше шанс на Виктория да разкрие пред приятелите си пикантната и отвратителна истина, научена съвсем наскоро, когато майка й бе принудена да обясни откъде знае, че Рейвън е адвокат в Лос Анджелис.

Към дългия списък от престъпления на Рейвън бе добавено и още едно — крадла. През месеците, оставащи до срещата, Виктория се постара да украси историята. С всеки нов преразказ тя прибавяше нови кражби на бижута и пари, подтиквайки по този начин всички присъстващи вечерта на срещата да носят по себе си купища скъпоценности, с които да подиграват Рейвън винаги, когато погледът й паднеше върху някое от безценните камъчета.

През последните петнадесет години много от учениците на академията „Мидоу“ се бяха установили в района на Чикаго. Виктория и нейните приятелки общуваха постоянно помежду си и често вечеряха заедно със своите мастити съпрузи. Без Рейвън официалната вечер във „Феърмонт“ би била само още една поредна среща с превъзходна храна, скъпи тоалети и шампанско. Но сега никому непотребната Уинтър щеше отново да ги забавлява, осигурявайки им по този начин тема и за бъдещи развлечения, подобни на онези от академията. Новите историйки обещаваха да бъдат дори още по-пикантни. Вече пораснали тийнейджъри, днешните млади мъже с удоволствие разкриваха подробности от своята интимност с Рейвън: как винаги била готова да се отдаде, с какво желание, страст и липса на всякакви задръжки.

Блейн, който се гордееше с дефлорирането й, сега се престраши да разкрие тайната, че всъщност тяхната сексуална връзка продължила пет години, включително двете, през които вече ходел сериозно с Виктория. Блейн срази яростта на жена си, като хвърли цялата вина върху Рейвън, и обеща на съпругата си веднъж завинаги да постави „тази особа“ на полагащото й се място.

Виктория и нейните приятели очакваха появата на Рейвън Уинтър със същото зловещо удоволствие, с което ловецът чака появата на своята жертва. Като адвокат тя, разбира се, разполагаше с някакви пари, е, не толкова като тях, но достатъчно, за да си купи прилични дрехи. Но роклята й сигурно щеше да бъде отвратително безвкусна — кадифе, ниско деколте и декадентско виненочервено.

Всички коментираха как бившата им съученичка се появява с някой много по-възрастен от нея мъж или пък много по-млад тип, стремящ се към актьорската професия „тъпкач“, „парче“, изключително привлекателен, но долнокачествен полов атлет. По-вероятно бе все пак мъжът в живота на Рейвън да бъде стар и невероятно богат. Тя, неговата любовница, върви до него, впила ноктите си на лешояд в старческите ръце и въртейки опашка наляво и надясно, демонстрирайки готовността си да направи всичко за богат мъж с нари.

Дебнещите погледи на Виктория Калхън и нейните приятелки буквално бяха заковани във вратата на Имперската бална зала. Никоя от тях не желаеше да пропусне и за секунда очакваното с нетърпение пристигане на Рейвън Уинтър.

 

 

В първия момент погледите им бяха привлечени от Ник. Изглеждаше като тях — богат, влиятелен и самоуверен. Но те не познаваха изобщо това красиво лице. Нима този тъмен, загадъчен непознат се осмеляваше да дойде на тяхното тържество? Дори и така, той бе добре дошъл.

Виктория и Блейн се приближиха към Ник и едва тогава забелязаха неговата красива компаньонка. Тя му подхождаше идеално със своята стилна елегантност и излъчване. Никой нямаше нищо против и нейното присъствие, освен че тя беше…

— Рейвън? — изсъска Виктория с ужас в ушите на Блейн. На лицето й се изписа изкусна усмивка на учтивост, но през зъбите й едва се процеди: — Рейвън! Толкова сме доволни, че реши да дойдеш.

— Здравей, Виктория — поздрави тихо новодошлата. Тя видя в засмените очи на богатата наследница презрение и пренебрежение, а когато премести погледа си върху Блейн, срещна нещо по-ужасно — нескрито желание.

Ник почувства дълбокото потръпване, което сякаш парализира способността на Рейвън да отговори. Допреди малко смяташе, че ще съобщи фамилията си само в краен случай, тъй като завършилите академията „Мидоу“ порастваха с навика да четат „Fortune“ и „The Wall Street Journal“[1], в които често се срещаха статии за „Идън Ентърирайзис“ и за неговия изпълнителен директор. Но тъй като тези хора нямаха нищо общо с разбирането му за приятели, той протегна към Блейн силната си ръка и произнесе:

— Николас Гонт.

От своя страна Блейн му представи съпругата си.

— Приятно ми е — изчурулика госпожа Блейн, омагьосана още по-силно от красотата на този чернокос и сивоок мъж.

Вътрешно Виктория се тресеше от злоба. Рейвън не би трябвало да притежава Блейн, и още повече този елегантен мъж! Само да научи Николас истината за нея, и ще я изостави на часа! И той без съмнение щеше да я научи. С тази мисия се нагърбваше тя, а изпълнението й щеше да бъде поне малка компенсация за изпитаното разочарование при вида на Рейвън Уилоу Уинтър, облечена толкова красиво и тръгнала с мъж, заслужаващ нещо много по-добро от нея.

Все още не бе късно да се натрупа материал за бъдещи злословия: изписания върху лицето на Ник ужас след изобличаването на Рейвън — повлеканата и крадлата. Виктория си мечтаеше дори да стане свидетел на скандална сцена, когато аристократичният Николас ще захвърли с омерзение нежеланата Рейвън Уинтър. Удоволствието от предстоящото унищожение на врага й даваше сили да продължи да бърбори нежно, все още загледана в Ник:

— Позволих си да ви настаня на нашата маса. Ще има и още една двойка. — После се обърна към Рейвън с преливащ от учтивост глас: — Надявам се, че нямаш нищо против, скъпа.

Имам, отговори сърцето на Рейвън. Как би могла да вечеря с жената, която я бе измъчвала толкова жестоко някога? И как, как изобщо би могла да вечеря с мъжа, на когото някога с толкова желание и надежда бе отдала всичко, а той се бе подиграл така ужасно с нея…

Не, Рейвън не можеше да вечеря заедно с Виктория и Блейн. Просто бе невъзможно. В тяхно присъствие тя все още се чувстваше такава, за каквато я бяха смятали винаги: по-долна и от нищожество, напълно недостойна за нежност и любов.

А и… последните петнадесет години не бяха ли доказали тяхната правота?

Рейвън знаеше, че трябва да се махне, и щеше да го направи веднага щом успее да се освободи от парализиращите я ледове. Тя вече се виждаше как бяга като Пепеляшка, когато часовникът удари полунощ… Пепеляшка, която нямаше причина да оставя след себе си стъклени пантофки, защото просто липсваше чаровният принц, който би хукнал след нея.

Изведнъж Рейвън изпита мазохистично задоволство от жестоката болка, която я прониза и започна да топи ледовете. Тя вече можеше да побегне. Но точно тогава една силна и същевременно нежна ръка я прегърна през кръста.

Ник я гледаше със сивите си очи, от които се излъчваха топлина и сила. Усмихна се и после насочи изпепеляващ стоманен поглед към Виктория, отговаряйки вместо своята дама:

— С удоволствие ще вечеряме във вашата компания, Виктория. Преди това обаче мисля да опитаме от шампанското и да се поразтъпчем наоколо.

 

 

— Не пия — каза Рейвън, наблюдавайки сребристия фонтан, от който се лееха струи отлежало шампанско.

— Аз пък пия, но съвсем умерено — призна Ник, като взе две вече напълнени кристални чаши и й подаде едната. — Според мене малко шампанско тази вечер би ни се отразило добре. Чувствам се доста неподготвен за някои въпроси, които може да бъдат повдигнати. Спешно се нуждая от възможно най-кратка и същевременно подробна информация за Рейвън Уилоу Уинтър.

— Няма какво толкова да се каже.

— Тогава просто отговорете на въпросите ми. Въпрос номер едно: какво точно работите?

— Адвокат съм. Практикувам право на шоубизнеса.

— Значи договаряте сделки и оформяте контракти на актьори, режисьори, писатели и студия? — Ник вече знаеше отговора, разбира се, но искаше да го чуе от самата Рейвън.

— Да.

— И къде бихте поставила себе си сред адвокатите от вашия бранш в Лос Анджелис? Бъдете честна.

— На върха.

— Имате най-известните личности за клиенти? Най-големите сделки?

— Точно така.

— О кей. Вече открихме и това, че сте изключително красива. Всъщност вие превъзхождате многократно всички присъстващи жени тук. Така че…

— Да? — отекна изпълнен с надежда гласът на Рейвън.

— Така че вие сте поразително красива и поразително преуспяваща. А това означава, че няма абсолютно никаква разумна причина да се притеснявате от каквото и да било в тази зала. Но — продължи той тихо — причината не е съвсем рационална, нали?

— Не е.

Ник би желал да разбере всичко за нейните страдания, но се приближаваха хора — фантомите от миналото, които явно й бяха причинили огромни страдания. Не бе време за въпроси, а за усмивки. Ник докосна нежно нейната кристална чаша със своята и тихо произнесе:

— За вас. И за моя план: преструвайте се, че сме в Лос Анджелис и че тези хора са дошли при вас, защото им трябва някой, който може да им уреди сделка за милиони… и са разбрали, че вие сте най-добрата.

 

 

Шампанското нямаше никаква вина. Рейвън знаеше, че няколкото отпити глътки не биха предизвикали замайването и топлината, които усещаше. Прекрасното чувство за сигурност идваше от Ник, а не от „Дом Периньона“. Той беше тук и не я лишаваше нито за момент от своето силно и влиятелно присъствие, а когато я докосна, неговата нежна закрила говореше за нещо по-дълбоко от обикновена страст… говореше за загриженост и любов.

Ник добре се преструваше на любовник — както бе помолен и за което му се плащаше. Рейвън съзнаваше, че всичко е само една перфектна игра, но се опитваше да потисне мисълта за това, трябваше да го направи, за да оцелее.

Пищната вечеря започна със салата „Цезар“ и учтиво, но всепроникващо проучване на Рейвън. Нейните „приятели“ искаха да знаят всичко за работата й. Е, да, условията на сделките са конфиденциални — ако страните не решат сами да ги разкрият, но самите сделки и нейната роля на адвокат можеха да се разгласяват. Подобна информация се появяваше редовно в търговските списания, а често заради важността си намираше отражение и в предавания като „Пийпъл“, „Ентъртейнмънт Тунайт“, „Ю Ес Ей Тудей“.

Рейвън обаче не отговори, когато я помолиха да спомене някои прочути имена, за които работи.

— Значи — заключи Виктория с едва прикрито самодоволство — никой, за когото някога сме чували нещо.

— Не, Виктория — противопостави се Ник с привидно спокойствие. — Грешите. Рейвън представлява почти всички, за които сте чувала.

— Наистина?

Стоманеносивите очи на Ник останаха известно време приковани върху Виктория преди да потвърди:

— Точно така.

— Много впечатляващо, Рейвън — поздрави принудително Виктория. — Вероятно това не ти оставя много време за личен живот, нали? Извинявай за въпроса ми, но някога била ли си омъжена?

Рейвън трябваше да се преструва, че е в Лос Анджелис и че тези хора са дошли при нея заради нейната компетентност. Но защо не се получаваше? Тя не можеше да се владее достатъчно и нямаше сила да спре развихрилата се фурия насреща си.

— Не, никога не съм била омъжена.

Отговорът изглежда удовлетвори напълно Виктория. Благодарение на него богатата наследница получи възможност да зададе на никога неомъжваната жена, която като момиче бе непрекъснато обиждана за нейното незаконно раждане, следващия унизителен въпрос:

— Ами деца, Рейвън? Имаш ли деца?

В този момент Ник изобщо не докосваше Рейвън, но усети как тя се сви като при ненадейно нанесен удар. В следващата секунда взе бързо ръката й и усети трепета на леденостудената плът в дланта си.

— Няма деца, Виктория — отговори той. После се усмихна влюбено на Рейвън и с нежност добави: — Все още…

Виктория побърза да премине нататък, разочарована от отговора и притеснена от явната интимност, която бе предизвикала.

— Ето защо си в толкова добра форма, Рейвън. Завиждам ти, скъпа.

Убийственият ефект от въпроса на Виктория бледнееше в сравнение с трепета, предизвикан от думите на Ник и неговия изпълнен с любов поглед. „Но той само се преструва“, припомни си Рейвън. И все пак тя искаше поне за момент да забрави истината, защото никой мъж досега не я бе гледал с толкова нежност и съпричастие.

Усетил мечтите, които е събудил в сърцето на Рейвън, Ник си позволи също да повярва в илюзията на тяхната любов. Той бе готов да се преструва вечно, съпровождайки тази жена в света на бленуваните сънища, но гневът му към Виктория го държеше здраво привързан за действителността.

Затова Ник си позволи да отговори още един път вместо Рейвън:

— Рейвън всяка сутрин бяга — обясни той, докосвайки нежно с пръсти снежнобялата длан, положена до неговата. Нараняванията вече ги нямаше, но атлазената кожа бе все още малко груба и напомняше за ужасния начин, по който се бяха срещнали. — Освен това се занимава с градинарство. Ето, току-що ви издадох малки тайни, свързани със съвършената й фигура.

— Знам, че някои не биха се съгласили с мене, но тук е или много топло, или много студено — заяви Виктория с нотки на извинение, сякаш крайностите в климата на Чикаго бяха виновни за нейната физическа форма, която не бе лоша, но не можеше да се сравнява с тази на съперничката й. — Освен това колкото повече чета за джогинга, толкова по-малко ми харесва. Какъв беше терминът? „Високо напрежение“?

— Точно така — намеси се Сандра, съпруга на един от „любовниците“ на Рейвън, с която всъщност никога не се бе срещала. Сандра имаше приятен глас с провлачен южняшки акцент, издаващ незаинтересованост към тайните от миналото на сътрапезничката си. — Джогингът наистина може да доведе до доста главоболия, но градинарството е прекрасно средство за спортуване. Наподобява аеробиката. Някой от вас чувал ли е за спортната екипировка на „Идън“?

Петима от осемте присъстващи на масата потвърдиха, че са чували за „Идън“, а двама от тях, включително Рейвън, вдигнаха незнаещо рамене.

— Просто е прекрасно! — възкликна Сандра. — Явно е разработена от градинар и възпроизвежда точно движенията при градинарството, обхващащи буквално всяка мускулна група от тялото. Целта е заякване и тонизиране, без прекалено натрупване на мускули, но има и някои допълнителни приспособления, за почитателите на повече бицепси. Забелязвам, че благодарение на работата си, професионалните градинари имат наистина разкошни тела. Никълас, споменахте, че се занимавате с архитектура на околната среда?

— Да. Но едва ли съм компетентен по великолепието на мъжките тела.

— Но чувал ли сте за спортните уреди на „Идън“?

— Разбира се.

— И?

— Мисля, че предлагат много повече от традиционните средства за заякване. — Ник гледаше към Сандра, но продължаваше да гали леко кадифената длан на Рейвън, която се бе поотпуснала малко. Изпитваше желание да зърне лицето й. Докога щеше да се лута в своя далечен сън? Или нейните интелигентни сини очи щяха изведнъж да придобият сериозност — доказателство, че знае и винаги е знаела кой е той?

Ник срещна погледа й, който не бе нито отнесен, нито груб, а просто блестеше под напора някаква мисъл.

— Имаш ли някаква забележка относно достойнствата на спортното бягане, Рейвън?

— Не — усмихна му се тя. — Но между това и поливането на рози аз лично бих избрала да поливам рози всеки ден.

Бележки

[1] Популярно списание и вестник за бизнес и политика в САЩ. — Б.пр.