Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Happy Endings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 69 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Катрин Стоун. Даровете на любовта

„Бард“, 1996

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА ГЛАВА

— Отскоро ли сте тук? — запита Ник, когато спря пред къщата в Брентууд.

Въпросът, напълно логичен, бе породен от редица неща: снежнобялата кожа, която можеше да остане такава само в някое скрито от слънцето място; непознаването на опасностите при бягане по натоварените улици на Лос Анджелис, и не на последно място — натрупаните по верандата кашони.

Рейвън се загледа в пристигналите, докато тя е тичала, огромни кутии. Знаеше от кого са — от Майкъл. Знаеше и какво има в тях — дрехи и други вещи. Не бе издържала на неговите ужасни думи, изпълнени с оскърбления и презрение, и бе побягнала, без да вземе нищо със себе си.

Възнамеряваше да уреди преместването на багажа, но все още нямаше сили да се справи с тази задача. Ето че Майкъл я бе изпреварил, едва изчакал да минат три дни след продължилата две и половина години връзка. Може би дрешникът му трябваше за някой друг. Може би беше вярна клюката за бурна връзка в Мадрид между известния режисьор и страстна испанка. Може би бе намерил някое по-горещо, по-страстно същество — от плът и кръв, а не от лед.

„Аз също съм от плът и кръв, Майкъл!“ — крещеше от болка сърцето й, докато тя гледаше кашоните, символизиращи нейните грешки. Нима наранените след падането длани не доказваха, че и тя всъщност е едно обикновено човешко същество?

Ник очакваше кратък отговор на въпроса си и дори разчиташе да поведе лесно разговор за мястото, откъдето непознатата идваше и за впечатленията й от Лос Анджелис. Вместо това разбра, че е причинил болка.

Очевидно Снежанка се чувства самотна в този град. Самотна и ужасно тъжна.

— Целия си живот съм прекарал в Лос Анджелис — каза той накрая. — Ако нещо ви интересува, ще се радвам да помогна.

Топлотата в неговия глас я накара да го погледне с прекрасните си сини очи, изпълнени с почуда и объркване.

— Благодаря, но от петнадесет години живея тук.

Сега нейните думи предизвикаха учудване и неописуем интерес, накарал стоманата в неговите очи да заискри. Рейвън припряно отмести погледа си встрани. Мина доста време, преди да заговори отново, но вече с прецизния глас на адвоката, на жената, посветила целия си живот на парични дела.

— Ще ме изчакате ли за момент? Само ще си взема портфейла, и се връщам.

— Защо?

— За да платя бинтовете.

— Не — настоя Ник. — Нито ще ми плащате, нито ще ходите вътре сама. — Видя, че неговият тих, но настоятелен глас предизвика учудването й, и продължи: — Ще ви бъде трудно да използвате ръцете си, преди да са превързани. Защо не ми разрешите да ви помогна? Трябва да се уверя, че не се нуждаете от болница.

— Мислех, че сте градинар. Да не би да разбирате и от травматология?

Говореше приветливо, без нотки на обида, но въпреки това Ник почувства раздразнение в тона й. Снежанка очевидно го мислеше за градинар. Логично заключение, разбира се, при вида на протритите му дънки, работната фланелка и пълния с рози камион. Щеше ли да промени намерението си да не го допуска в къщата, ако й разкриеше, че е по-заможен — по-добър? — от обикновен градинар? Само парите и фасадата ли интересуваха шикозно и скъпо облечената красива жена, която имаше къща в един от най-богатите квартали на Лос Анджелис и тъмнозелен ягуар в гаража?

Странно защо, но Ник изпита силно желание новата му познайница да приема и уважава тридесет и шест годишния градинар и да не счита живота му за пропилян. И той щеше да разбере какво мисли тя. Реши да я остави с убеждението, че е градинар, и едва по-късно да разкрие пълната истина за себе си.

В известен смисъл той наистина беше градинар. Тази професия някога му помогна не само да завърши образованието си, но и да сътвори редица неща…

Николас Голт беше все още в колеж, когато изобрети уреди за стимулиране и тонизиране на тялото — качества, необходими в градинарството. Революционното изобретение го направи милионер много преди неговото официално дипломиране но архитектура и озеленяване. Но това беше само началото. Последва хотелската верига „Идън ризорт“, а със завършените неотдавна „Идън — Аспен“ и „Идън — Кармел“, колекцията му от малки луксозни хотели, разположени сред проектирани от него прекрасни градини, достигна четиринадесет на брой.

Какво щеше да стане, ако кажеше на Снежанка, че той е собственикът и изпълнителният директор на „Идън Ентърпрайзис“ и че пълният с рози камион е предназначен за собствения му имот на хълма в Бел Еър?

По-силно от всякога Ник искаше да повярва, че за нея нямаше никакво значение с какво точно се занимава той и не желаеше да го пусне поради някакви други причини. Още бе рано да си прави заключения, но инстинктът му подсказваше, че е прав. Трябваше да закриля две дъщери, две прекрасни момиченца, чиито сърца вече бяха разбити от една егоистка, загрижена единствено за удоволствия и пари.

— Не съм травматолог — каза той. — Градинар съм.

— Градинар, който разбира от разкъсвания по дланите и коленете?

— Точно така — подсмихна се Ник. — Защото, освен това, съм и баща. — Усмивката огряваше лицето му, докато мислеше за децата си: — „Баща, за когото щастието на неговите дъщери е по-важно от всичко на света — много по-важно от това странно и необяснимо силно желание да научи всичко за Снежанка.“

Един вътрешен глас го предупреждаваше, че той вече знае коя е и каква е, но отказа да се довери на този глас, когато погледна към нея и съзря все още изписаната върху лицето й чаровна нерешителност.

— И така, мога ли да вляза?

— Да… благодаря. — Тя, разбира се, нямаше друг избор. Беше наистина безпомощна, с тези изподрани и окървавени ръце. Не знаеше дали ще се справи дори с дръжката на вратата. Трябваше да го остави да й помогне. Но искаше да му плати бинтовете и нещо много глупаво и опасно — да се довери на неговата неочаквана учтивост.

 

 

— Ключът? — попита Ник, когато, през лабиринта от кашони, накрая се добраха до входната врата.

Ключът се намираше отпред, в дълбокия й десен джоб, откъдето не можеше да изпадне лесно, докато тя бяга. Ник проследи нейния поглед, прошарил от двете изранени длани към джоба. Съзнаваше, че е толкова привлекателен, колкото тя е красива, и че почти всяка друга жена, дори наранена като нея, би приела съблазнителната възможност да се случи нещо, дори само след една лека подканяща усмивка…

Но Снежанка не се усмихваше. Явно приемаше за естествено да я докосва, докато вземе ключа, и вместо да почервенее, тя стана още по-бледа.

Настана конфузно мълчание, през което тя очакваше той да вземе без покана ключа, а Ник стоеше като вцепенен.

— Предлагам… ако не възразявате… ключът е в джоба ми.

— Добре. „Спри да ме гледаш, като че ли ще те нараня, по дяволите!“

През последните двадесет години, след онова съдбоносно лято, когато Рейвън Уинтър навърши тринадесет и изведнъж стана изключително привлекателна, мъжете я желаеха силно. Всеки един от нейните любовници през тези години сега би се хилил цинично, в похотливо очакване на контакта, след който щеше да се радва на нейната безпомощност и своята власт.

Но този мъж не се хилеше. Сивите му очи останаха сериозни и когато накрая взе ключа, с едва доловимо нежно докосване, Рейвън потръпна с благодарност.

Ник не показа с нищо, че е усетил реакцията й. Отвори вратата и изчака тя да пристъпи в смразяващата белота на своето жилище. Не можеше да я обвини за липсата на цветове, защото не знаеше откога живее тук.

Искаше да й предложи продължителен топъл душ. Щеше само да пусне водата и да й помогне да почисти раните си, когато излезеше от банята, загърната в хавлия, а накрая — да превърже снежнобялата кожа със снежнобелите бинтове. Но предложението би могло да я изплаши. За нея Ник беше само един непознат и тя трябваше да бъде предпазлива, макар че той никога не бе уважавал мъже, които се възползват от голотата и безпомощността на жени.

Отидоха в кухнята. Ник пусна чешмата, нагласи внимателно температурата на водата и Рейвън подложи под хладката струя ръцете си. Водата галеше приятно изранените длани, но при вида на стичащата се кръв тя направи болезнена гримаса и присви дългите ресници над поразително сините си очи.

— Да ви приготвя нещо силно за пиене? — предложи Ник. — Мислеше да стори това по-рано, но се отказа по същата логика, по която се отказа и от душа. Не искаше с нищо повече да я нарани или изплаши. Но явно болката беше остра и трябваше да бъде притъпена с нещо. — Може би ще помогне — продължи той.

— Не… благодаря — отговори Рейвън с рязък глас и с все още затворени очи, но само след минута върху устните й се появи бледа усмивка. — Всъщност вече се чувствам по-добре.

 

 

Постепенно галещата водна струя отми кръвта и Ник спря чешмата. Искрено съчувстваше на Рейвън и изпитваше неприязън към самия себе си, че ще усили нейните болки след малко, когато започне да обработва раните с марля.

— Да видим как изглеждат сега пораженията — каза той нежно.

Тя бавно отвори очи и с ужас погледна надолу, към ръцете си, ласкаво придържани от неговите ръце. И двамата си отдъхнаха с облекчение — нямаше нищо страшно. Дланите бяха само ожулени, макар че кожата бе изстъргана като с острие на бръснач. За щастие нямаше дълбоки рани с пясък и мръсотия в тях.

Щеше да мине доста време, преди Рейвън отново да почне да си служи свободно с ръцете, но фините пръсти, така застрашително покрити до преди малко с кръв, бяха останали като по чудо без драскотина. Тя можеше сама да разкопчае шортите си, да събуе обувките, да пусне чешмата и дори да се превърже.

Ник се засмя, вдигна очи от дланите и погледна към лицето й. В отговор получи изпълнена с благодарност и спираща дъха усмивка, от което застина запленен и изпълнен за момент с изкусителни помисли. Искаше да вижда отново и отново тази прекрасна усмивка, както и много други — по-самоуверени, по-щастливи и по-лъчезарни.

„Искаш да видиш лъчезарна усмивка? — настояваше насмешливият глас на действителността. — Очакваш покана да й свалиш ципа и заедно да вземете душ? Толкова е лесно. Просто кажи на тази жена, която носи марково облекло за джогинг и притежава къща, баснословно скъпо оборудвана, кой всъщност си ти.“

— Е, добре — промълви накрая Рейвън и отдръпна ръцете си, преди той да е усетил, че треперят. Още докато стискаше очи пред отмиващата кръвта вода, внезапно я осени една идея, която все повече се загнездваше сред мълчаливите викове на нейното наранено тяло. Когато отново, отвори очи и срещна неговата приятелска усмивка, идеята прерасна в план. Реши да сподели с него намерението си, но видя, че лицето му бе приело непроницаемо изражение, и се разколеба.

— Предполагам, че сте забелязали градината ми или, по-скоро, липсата на такава — започна тя притеснено. — Чудех се дали ще имате нещо против, ако се заемете с нея вместо мене?

Ник бе успял да възвърне самообладанието си и я изслуша с напълно сериозно изражение, въпреки изкусителната й усмивка. Отдаваше му се неочаквана възможност да види още много усмивки и да научи повече за Снежанка. Предложението го изкушаваше, но и притесняваше. Реши първо да я изпита. Знаеше, че лъжата е най-големият враг на една връзка, но от друга страна тази лъжа бе необходима, докато той не разкриеше нейната истинска същност.

— Защо не? — усмихна се той. — Ще се радвам да го сторя, но само при едно условие.

— Да?

— Трябва да участвате активно в работата ми. Ще ми кажете какво искате и какви храсти и цветя предпочитате.

Красивото й лице помръкна от притеснение. Тя присви рамене като под тежестта на още един нежелан товар.

— Не разбирам нищо от цветя.

— Но аз разбирам. Вашата задача ще бъде само да разгледате каталозите, които ще ви предложа. Подберете по ваш вкус цветя — само които ви харесват, а останалото ще свърша аз.

Ник замълча, докато мислено се опитваше да си припомни каква е програмата му за следващите дни. Времето, отделено за неговите дъщери, бе неприкосновено, но можеше да намери пролуки сред управленските ангажименти в обширната си империя. Утре рано сутринта той и момичетата заминаваха за почивните дни до ранчото в Санта Барбара, но следващата седмица изпълнителният директор на „Идън Ентърпрайзис“ щеше да отдели време, за да бъде градинар на Снежанка.

— Ето какво ще направя. Утре сутринта, много преди да се събудите, ще оставя на верандата пакет с каталози. Прегледайте го през уикенда, а следващата седмица можем да се видим и да ми кажете какво сте решила. По кое време ще бъде удобно за вас?

— Винаги — отговори тя с приятелска усмивка и леко поклащане на рамене. — С изключение на времето, през което съм на работа.

— Значи преди или след работа?

— Преди, ако нямате нищо против. По това време на деня успявам по-лесно да контролирам програмата си.

— Определете тогава деня и часа, моля ви.

— Ами… понеделник? Ще си бъда вкъщи до девет и половина.

— Ще бъда тук в седем и четиридесет и пет.

Въпреки нерешителния протест на Рейвън, преди да си тръгне Ник премести кашоните от верандата в просторната всекидневна. До преди малко бе останал с впечатлението, че стаята напълно е лишена от цветове, но когато влезе в нея за втори път, видя, че върху пухкавия кремав килим до дивана бе поставена издута виненочервена чанта, на която със златни букви бяха изписани инициали те „РУУ“. На самия диван се виждаше и същото портмоне, а върху алабастровата масичка за кафе лежеше книга. Знаеше тази книга.

— „Даровете на любовта“ — каза той. — Майка ми я намира за изключителна.

— Същото чувам и аз. Днес я купих. — Рейвън се обърна замислено към книгата и бегла усмивка заигра върху устните й.

— Защо се усмихвате така?

Този ненадеен въпрос я накара да се изчерви. Още по изненадващ за самата нея бе и проронилият се от устата й отговор:

— Вероятно защото си мислех за предстоящия уикенд: подбирам цветя и чета любовен роман.

— Необичайно ли е това за вас?

— Да — усмихна се тя, — обикновено не прекарвам така почивните си дни.

— Но е хубаво, предполагам.

Този мъж говореше напълно сериозно и приветливо, сякаш наистина се грижеше тя да прекара добре уикенда. По-тялото й полази тръпка.

— Вече трябва да си тръгвам, за да вземете един топъл душ. Между другото, казвам се Николас Голт — спокойно произнесе името си той, въпреки че вътрешно се притесняваше и следеше нейната реакция. Нищо Или името не й говореше нищо, или просто бе най-добрата актриса в града. Ник предположи, че е първото. Имаше необичайно име. Разбира се, според неговата деветгодишна дъщеря, в телефонния указател на Лос Анджелис фигурираха поне четирима души, наричащи се „Николас Голт“, и нито един от тях не бе неин баща. Пък и името му не бе толкова известно, колкото хотелите от веригата „Идън Ризорт“.

— Приятелите ме наричат Ник.

— Приятно ми е. — Тя се усмихна дружелюбно, но веднага след това прие отново сериозен вид, а крехкото й тяло се сви като в очакване на удар. — Аз съм Рейвън.

Проронените думи не изненадаха Ник. Върху кашоните той беше прочел „Рейвън Уинтър“ и адреса.

„Знам името ти — помисли си той. — Но не знам, а искам да разбера, защо си мислиш, че може да те обидя. И наистина ще разбера… някога.

— Рейвън. Звучи прекрасно.